Стивън Кинг
Цикъл на върколака (10)

Октомври

Когато вечерта на Хелоуин Марти Козлоу се прибира вкъщи след обиколка на съседите за традиционните сладкиши и бонбони, акумулаторът на инвалидната му количка е почти изтощен.

Момчето бърза да си легне, но дълго остава будно и се взира през прозореца, докато на небето се появява полумесецът и грейват звезди, блестящи като диаманти. Леденият вятър завихря пожълтелите листа по верандата, където гърмящите фишеци бяха спасили живота на Марти. Дочува се шум, като че тракат изсъхнали кости. За втори пореден месец никой в Таркърс Милс не бил убит при пълнолуние. Някои обитатели в градчето, например бръснарят Стан Пелки и Кол Блодуин, собственикът на „Блодуин Шевролет“ — единствената фирма за продажба на коли в Таркърс Милс — са на мнение, че кошмарът е свършил; зверствата са били извършвани от скитник или бездомник, криещ се в гората; сега убиецът е напуснал околността, както са предричали те. Други обаче са скептично настроени. Не са забравили четирите елена, които намериха заклани близо до магистралата на сутринта след октомврийското пълнолуние, нито единайсетте свине на Елмър Зинеман, които бяха разкъсани при пълнолуние през септември. По въпроса се водят ожесточени спорове, докато мъжете пият бира в бара през дългите есенни вечери.

Само Марти Козлоу знае истината.

Тази вечер бе обикалял съседските домове заедно с баща си (Хърман Козлоу обича празника Хелоуин; харесва му да усеща студа, който щипе страните му; обича да се смее престорено сърдечно, както подобава на Големия приятел, и да крещи любимите си идиотски фрази: „Тъй, я!“ и „Зън-зън, стани от сън!“, когато съседите излизат на входната врата). Марти се беше маскирал като Йода — носеше умело изработена гумена маска и широка мантия, която закриваше парализираните му крака.

— Винаги получаваш каквото поискаш! — възкликна Кейт, като видя маската, и тръсна глава. Ала Марти усети, че тя не му се сърди (сякаш да го докаже, сестра му изработи жезъл, за да допълни маскировката му), а вероятно й е мъчно, че вече е прекалено голяма да се предрешва, да обикаля из градчето и да пълни торбичката си с подарени бонбони и сладкиши. Щеше да отиде на празненство със съучениците си от гимназията, да танцува под съпровод на песните на Дона Самър, да участва в състезанието за захаросани ябълки. По-късно щяха да изключат осветлението и да играят на бутилка и Кейт може би щеше да се целува с някое момче, и то не защото й се иска, а за да има какво да сподели със съученичките си на другия ден по време на междучасието.

Хърман реши да направят традиционната обиколка с неговия микробус, който е снабден с подвижна рампа, улесняваща качването и свалянето на парализираното момче. Като се спусне по рампата, Марти подкарва инвалидната си количка по улиците, като здраво стиска торбичката в скута си. Обикалят всички съседи, сетне посещават семействата Колинс, Макинес, Манчестър, Миликън и Ийстън, които живеят в центъра на Таркърс Милс. В бара ги посрещат с огромна купа със захаросани пуканки, в дома на свещеника от независимата църква черпят с десертчета „Сникърс“, а преподобният Лестър Лоу от баптистката църква раздава на децата шоколадчета „Чънги“. Сетне чукат на вратите на семейства Рандолф, Куин, Диксън и на още двайсетина къщи. Когато Марти се прибира у дома, торбичката му е пълна със сладкиши, а в главата му се върти една-единствена смразяваща мисъл.

Той знае.

Знае кой е върколакът.

По време на обиколката из града самият Звяр, когото лудостта обзема по време на пълнолуние, е пуснал шоколадче в торбичката на Марти. Няма как да види, че момчето пребледнява като мъртвец под маската и е стиснало жезъла толкова силно, че чак ноктите му са побелели. Върколакът му се усмихва и го погалва по главата, закрита от гумената маска.

Да, Марти е сигурен, че това е върколакът, и то не само защото човекът носи превръзка на окото. Очебийна е приликата между мъжа и озъбения звяр, когото е видял през посребрената от луната лятна нощ преди почти четири месеца.

Откакто се е завърнал от „изгнанието“ си във Върмонт след Деня на труда, Марти е нащрек; знае, че рано или късно ще види върколака и че ще го познае по това, че е едноок. Когато каза на хората от щатската полиция, че със сигурност е извадил окото на върколака, те обещаха да проучат въпроса, но той разбра, че изобщо не са му повярвали. Може би защото не са свикнали да обръщат внимание на бръщолевенията на разни хлапета, а най-вече защото не са присъствали на драматичните събития през онази далечна юлска нощ. Важното е, че не са му повярвали.

Таркърс Милс е малък град, но се простира на голяма площ, а кварталите са отдалечени един от друг. До тази вечер Марти не бе видял едноок човек, нито се беше осмелил да разпита майка си, която се страхуваше, че случилото се през нощта на четвърти юли е оставило траен отпечатък в съзнанието на сина й. Марти подозираше, че ако започне да се прави на детектив и да я разпитва, в крайна сметка тя ще се досети накъде бие. Казваше си, че в Таркърс Милс живеят една шепа хора и че рано или късно ще се сблъска със Звяра с човешко лице.

Докато шофира към дома си, господин Козлоу (когото учениците наричат „треньора Козлоу“) си казва, че синът му е мълчалив и умислен, защото е уморен от тазвечерното приключение. Ала истината е съвсем друга. Никога досега (с изключение на нощта, когато бе пускал чудесните фойерверки) Марти не се е чувствал толкова бодър и въодушевен. В съзнанието му се върти една мисъл — необходими са му били почти два месеца да разбере кой е върколакът, само защото заедно с родителите си посещава католическата църква „Сейнт Мери“ в покрайнините на града.

Човекът с превръзката на окото, който пусна шоколадчето в торбичката му, сетне се усмихна и го помилва по главата, не е католик. Не, няма нищо общо с католиците. Звярът е преподобният Лестър Лоу от църквата „Баптистка благодат“.

Марти си спомня как невзрачният свещеник застана на прага и се усмихна, а лампата в коридора освети превръзката на окото му, която му придаваше вид на пират.

— Май сте имали произшествие, отче — избоботи Хърман Козлоу с гръмливия глас на Големия приятел. — Дано да не е нещо сериозно.

Преподобният Лоу отново се усмихна, но този път усмивката му беше страдалческа. Отвърна, че всъщност бил ослепял с едното око. Имал доброкачествен тумор и се наложило да отстранят окото, за да оперират образуванието.

Явно такава е била Божията воля, но за щастие всичко минало благополучно. Отново помилва Марти по главата и заяви, че познава хора, които са принудени да носят по-тежък кръст.

А сега Марти лежи буден, взира се в полумесеца сред звездното небе, вслушва се в писъка на есенния вятър, който обрулва последните листа и свисти в тиквените фенери с човешки лица, окачени от двете страни на алеята за коли. „Какво да правя?“ — лига се гой.

Още не знае, но е сигурен, че когато му дойде времето, ще узнае отговора.

Потъва в дълбок сън, присъщ само на децата, не го тревожат сънища. Навън реката на вятъра залива Таркърс Милс и отнася със себе си октомври, който отстъпва мястото си на ноември, най-суровия месец на есента.