Стивън Гулд
Телепорт (9)

8
Набезите

Събуди ме миризмата, смрад на леш, отвратителна до повдигане. Проследих я през пещерата до лавицата с акумулаторите и усетих слаб повей в лицето си.

В това имаше нещо странно, тъй като въздушното течение обикновено се движеше в обратната посока — през срутването, което затваряше моята пещера. Причината е двояка — водата изтласква навътре въздух, но той влиза също и през мрежата от пукнатини около извора. Другото е, че слънцето затопля скалата в горния край на шахтата, която всмуква въздух отдолу.

Днес обаче се случваше нещо друго и адски вонеше.

Толкова отдавна не бях ходил при входа на рудника, че не си го спомнях достатъчно ясно, за да скоча там. Накрая се наложи да скоча при клозета в зоната за пикник, където изхвърлях тоалетната си кофа. Беше облачно и изненадващо студено, нещо необичайно за там. Това обясняваше странната посока на въздушното течение. Студеният въздух нахлуваше надолу по шахтата. Скочих да си взема якето, преди да предприема петкилометровата разходка от зоната за пикник до рудника.

Когато стигнах, заварих портата в решетката да зее, ключалката липсваше, резето беше разбито и покрито с медни жилки. Разгледах вдлъбнатините и установих, че някой е стрелял по ключалката — металическите следи бяха от куршуми с медно покритие.

Вонята се носеше и там горе.

Помислих си, че са кучета, но след миг разбрах, че всъщност са койоти. Някой ги беше застрелял и разбивайки ключалката на решетката, ги бе изхвърлил долу.

Бях абсолютно сигурен, че ловуването в парка е забранено. Даже горските да бяха застреляли койотите по някаква причина, заради бяс например, нямаше да разбият ключалката и да ги изхвърлят в шахтата.

Копелета.

Още пазех гумените си ръкавици от циментирането в Дупката, ала скочих в Сан Диего и посетих хипермаркета за дихателна маска против боя и пестициди и здрави найлонови чували. Трите койота бяха червясали и се разпадаха, докато ги натиквах в чувалите. Сигурно лежаха там от няколко дни, обаче промяната във времето беше станала причина за нахлуването на смрадта в Дупката. Не знам как щях да издържа без маската.

Оставих бележка под вратата на горското, в която обяснявах за ключалката. Вече минаваше седем и паркът официално беше затворен. Колкото до мен, по-добре, че писмото щеше да е анонимно. Ако започнех да се обяснявам с горските, можеха да се поинтересуват къде живея. В парка постоянно живееше горски инспектор, но домът му се намираше при входа, на цели петнайсет километра от там.

Изхвърлих чувалите в техния контейнер.

Пред горското имаше чешма, на която изплакнах ръкавиците и ги избърсах в тревата. Вече се канех да скоча обратно в Дупката, когато чух изстрел.

Не беше наблизо, не ме накара да отскоча или нещо подобно, ама идваше от хребета, в моята посока.

Скочих при шахтата, където ми стана студено и се почувствах прекалено на открито. Слънцето залязваше и вятърът се усилваше. Отидох при една от старите постройки, без покрив, само каменни стени с мазилка, едната от които се беше срутила на купчина от съставните си камъни, и се подслоних от вятъра. След малко чух нов изстрел, силен, ала не чак толкова, че да ме стресне. В далечината зарева мотор, после още един.

Приличаха на мотопеди. Напуснах старата сграда и понечих да потърся място, откъдето да ги видя, когато разбрах, че ревът се приближава.

Не бяха мотопеди — а две четириколки, боядисани в камуфлажен цвят. Префучаха нагоре по каньона, вдигайки камъни, пръст и малкото трева наоколо, и аз се зачудих защо по-рано не съм видял следите им. На задните им багажници лежеше по още един койот, а на предните имаше телескопични пушки.

Ръкавиците в дланта ми още бяха мокри от миенето, почти съвсем чисти, но вонята или споменът за вонята продължаваше да дразни ноздрите ми.

Спряха точно пред решетката, отвориха портата и хвърлиха животните долу. Просто ей така, хич даже без да се озъртат.

— Край за днес! — каза единият.

— Край за днес — съгласи се другият.

Помислих си дали да не ги хвърля в шахтата, обаче двамата се метнаха на четириколките си и се понесоха надолу по каньона. Такива машини също бяха забранени в парка.

Скочих в Дупката и взех бинокъла от лодката. Прехвърлих се на хребета над каньона и ги потърсих с поглед. Лесно ги открих — бяха в дългите сенки на планината Фиш Крик и пътуваха с включени фарове.

Наложи се да се преместя веднъж, защото се скриха зад един хребет надолу из хълмовете, обаче ги проследих чак до края на парка, до светлинка, която се появи в сгъстяващия се здрач.

Скочих при горското, извадих найлоновите чували с разлагащите се койоти от контейнера и временно ги оставих в старата каменна постройка, където се бях подслонил, близо до входа на рудника.

Отговорих утвърдително на Хенри за пътешествието във Франция. Казах му, че родителите ми са съгласни.

— Трябва ли да се чуят с Харолд? Или с мама?

Поклатих глава.

— Те са готини. Да ти кажа честно, подозирам, че няма да си направят тоя труд.

На лицето му се мерна нещо като съчувствие, ала после рече:

— Това е голямо облекчение. Всяко разрешение, което искам от нашите, е свързано с факсове, международни разговори и страхотно внимание. Паспортът ти наред ли е?

Кимнах.

— А, да. Снимката е стара, не мога да я понасям, обаче е валиден още три години.

— Ясно. Ще се погрижа за билетите.

— Колко ти трябват?

— А, не. Татко плаща. Смята, че е хубаво да имам приятел извън „Свети Брут“. Струва ми се обаче, че иска също братовчедът Харолд да те прецени, защото самите те не могат, чак на лято.

— О, значи се прибират, така ли?

— През юли, след втория срок. За три седмици. Ще ходиш ли някъде?

— Отсега е много рано да кажа за тогава, приятел. Пък и всъщност не обръщам внимание на ваканциите, нали се самообразовам. По-добре е да пътешествам тогава, когато всички останали си стоят вкъщи. — Или поне така бях чувал да се казва.

През деня използвах бинокъла и скачах от хребет на хребет, докато стигнах до края на парка. Там имаше бодлива тел, тя обаче не ограждаше парка, а земята извън него.

През десетина метра по нея висяха трупове на койоти, едни стари, други пресни. От някои беше останала само съдрана кожа, закачена на шиповете, и отдолу се подаваха костите.

От другата страна на оградата нямаше растителност, нищо друго, освен овце. Много овце.

Закрачих на север покрай нея, в посоката, в която ми се струваше, че предишната вечер са се отдалечили четириколките. Оградата правеше завой и участъкът зад него изглеждаше точно като парка — не беше опоскан до шушка, но имаше коловози, които осигуряваха на гумите сцепление в кал и пясък. Последвах ги.

Те стигаха до черен път, неасфалтиран, обаче изравнен, после продължаваха на юг покрай друга ограда. Койотските мърши опасваха целия имот. Къщата се издигаше на разстояние от пътя, единственото кътче с растителност в цялото ранчо.

На пощенската кутия край пътя имаше груб надпис „Кихоу“. Четириколките бяха паркирани край една стопанска постройка и на верандата лежаха четири кучета, които се втурнаха към мене и бясно започнаха да ровят земята зад оградата, като ръмжаха и лаеха.

Тия кучета не бяха дружелюбни. Излязох от отсрещната страна на пътя, скрих се зад един мескитов храст и скочих.

От Сан Августин взех такси до Ла Крусесита. Носех туристически дрехи и шапка с голяма увиснала периферия. Упътих шофьора на английски и когато ми поиска повече от обичайната такса, не възразих. Влязох в „Сигнификадо кларо“ като всеки друг клиент. Алехандра говореше по телефона и аз разсеяно заразглеждах плакатите на стената.

Тя плъзна поглед по дрехите ми и каза на английски:

— След малко ще ви обърна внимание. — В отговор само махнах с ръка.

Уговаряше подробностите за поредния си интензивен курс в курорта на „Шератон“. Слушах я, без да вниквам в думите, просто бях жаден за гласа й.

Накрая Алехандра затвори.

— Какво обичате?

Свалих си шапката и вдигнах показалец към устните си. Можеше да подслушват офиса.

Тя се облещи, после безмълвно излезе иззад бюрото и ме прегърна.

Разплаках се.

— Шшшт. — Прегърна ме още по-силно и аз заплаках още по-неудържимо. Когато се успокоих, Алехандра ме пусна. Взех лист хартия и написах: „D6nde podemos hablar?“ Къде можем да поговорим?

Тя придърпа листчето и написа къде и кога.

След половин час се срещнахме на гористия склон зад черквата, скрити от дърветата и с отличен изглед към подстъпите.

— Никой не ме проследи, когато влязох в черквата. Десет пъти казах Аве Мария — осведоми ме Алехандра и ми показа торбата си. — И ти донесох chapulines.

Майтапеше се за скакалците.

— Не знам какво ми стана — докато дъвчех пилешки enmoladas, признах аз. — Всъщност съм добре.

— И ти ми липсваше.

Трябваше да се направя на зает с храната за момент, въпреки че за малко да се задавя. Тя ми описа какво става в агенцията, съобщи ми за новородени бебета, две сватби. Бях научил някои неща от Консуело, обаче не я прекъснах. Просто я слушах и зяпах. След малко, когато се нахраних, тя възкликна:

— Изглеждаш адски мускулест! Тренираш ли?

— Да, карате.

— Ами учението?

— Да, майче. Всеки ден.

Алехандра наклони глава.

— Говориш английски различно — заради акцента, не е толкова американски.

— Да, мотам се в Лондон.

— Не ми казвай къде — предупреди тя.

— Това е голям град, Лондон де, дванайсет милиона души. Не живея там обаче.

— Et votre francais?

Превключихме на френски.

— Продължавам с писмените работи. Идния месец заминавам за Нормандия. Да работя върху акцента си.

— Завиждам ти! Аз съм ходила в Квебек, а техният френски е… различен. На Мартиника е по-добър. Но никога не съм била във Франция.

— След другата седмица ще мога да те заведа там за миг.

Май предложението ми адски я съблазняваше.

— Не. Някой ден, може би, когато нашият приятел от „Виа Бланка“ си иде, когато престанат да те търсят. Когато за последен път ходих в Мексико Сити, те бяха там, наблюдаваха с кого се срещам.

Усетих, че лицето ми се променя, напрегнах се.

— Не се чувствам зле. Правя всичко, което щях да правя и иначе, само дето не се срещам с тебе. Просто не им обръщам внимание.

— Консуело каза, че са претърсвали къщата.

По лицето й пробяга гняв, ала после Алехандра се усмихна.

— Но не взеха нищо. Разбираш ли? Не е като да ме оберат.

— Нарушили са личното ти пространство.

Тя сви рамене и докосна челото си.

— Не могат да влязат тук. — После посочи и моето. — Нито тук.

Алехандра събра книжните пликове от обяда, смачка ги на топка и ги постави в дланта ми.

— Ти ги хвърли. Аз ще се върна в черквата да се помоля. Как ще си тръгнеш?

Въздъхнах.

— Ще взема рейса за Оахака, но няма да пристигна там. Двайсет километра би трябвало да са достатъчни. — Нахлупих шапката над очите си. — Виждаш ли? Невидим съм.

— Можем понякога да се срещаме тук. Карай Консуело да се обажда един ден предварително, точно двайсет и четири часа по-рано, и да казва: „El gato saliseo“. И аз ще дойда на другия ден.

— Е, ако котката излезе навън, койотите ще я изядат. По-добре да е безопасно — малко рязко прибавих.

Тя отново ме притегли към себе си.

— Ако е безопасно.

Кучетата не се мяркаха наоколо, когато се появих зад храста от отсрещната страна на черния път срещу къщата в ранчото. Беше тъмно, но сияеше три четвърти луна и очите ми се бяха приспособили. Скочих на верандата, разкъсах чувалите и изсипах разложените койотски мърши пред вратата.

Псетата гръмогласно се разлаяха, ала аз бях обратно зад храста още преди да светне първата лампа.

— Уф, мама му стара! Таша, Линъс, Джек, Луси, разкарайте се от там! — Чух глух звук и кучешко скимтене. — Трей, вземи си пушката! Някой се ебава с нас!

— Познах гласа от оня ден, когато изхвърлиха последния койот.

Тръгнах си, преди да започнат да стрелят наслуки в нощта. Надявах се, че всички кучета са овъргаляли в мършата.

— Защо трябва да го правя?

Хенри се пресегна и поправи папийонката ми. Бях взел под наем бял официален костюм от магазин в Луишам. Накараха ме да оставя отвратително голям депозит, тъй като нямах кредитна карта.

— За да се запознаеш с момичета, да се позабавляваш. Ще те запозная с Триша.

Беше ме поканил преди два дни. Предполагам, че ако даскалото ти е в джорджианско имение и има истинска бална зала, там понякога се провеждат и истински балове. Като Зимния бал на „Сейнт Бартоломю“, по-конкретно.

— Досега съм ходил само веднъж, когато постъпих в „Свети Брут“, само че през цялото време висях до стената. Но Триша са я пуснали да дойде със съквартирантката си, ще има и момичетата от „Сейнт Маргарет“. Ще е забавно.

Чакахме Триша на Падингтън Стейшън при бронзовата статуя на Изъмбард Кингдъм Брунел^[1]. Косата на темето ми стърчеше. Усещах я. Все се опитвах да я пригладя, обаче Хенри ме сгълча:

— Остави я на мира. Хората ще си помислят, че си въшлясал.

— Досадник.

— Кретен.

Влакът в 17,29 пристигна и Хенри се обърна натам. Ако имаше моя ръст, щеше да му се наложи да проточи шия и да се изправи на пръсти, ама не му се налагаше.

Още отначало бях загрял, че съм там за морална подкрепа. „Какво пък, по дяволите, защо не?“

Триша наистина беше поразително красива — висока, руса, зеленоока и дори да имаше проблема на Хенри с пъпките, гримът изцяло ги скриваше. Съквартирантката й беше по-ниска, слава Богу, сигурно колкото мене на бос крак, ама малко по-висока на токчета. Лъскавата й тъмна коса наполовина скриваше лицето й. Имаше кафяви очи и чип нос.

— Грифин О’Конър, Марта Питърсхам.

— Приятно ми е — каза тя.

— Очарован съм — отвърнах. Думите ми прозвучаха като репетирани — фалшиво и глупаво.

Взехме метрото до Ръсел Скуеър, но оттам се качихме на такси, понеже мъглата и ситният дъжд не вървяха добре с взето под наем облекло.

Триша и Марта се представиха на директора, както се изискваше, и той се обади в „Сейнт Маргарет“, за да съобщи, че са пристигнали. Трябваше да позвънят пак, когато стигнат в апартамента на Мартината леля в Кенсингтън Гардънс след бала.

Ние с Хенри ги въведохме в балната зала.

Не знам какво съм очаквал — сигурно нещо като на кино, с иконом, съобщаващ имената на новопристигналите. А всъщност хубаво облечени хлапетии танцуваха под музиката на пънк банда от Истенд. На всеки шест песни групата правеше почивка и пускаха блусове. Неколцина ученици, но главно техни възрастни придружители излизаха и танцуваха фокстрот.

— Не мога да танцувам, но съм готов да се науча — още отначало съобщих на Марта.

Явно бях налучкал точната струна. Просто си го представих като ката или кумите в две стъпки. Тя напълно се отпусна и безпощадно ме затегли из залата. Имаше много смях и закачки, защото Хенри и Триша танцуваха всички блусове.

С Хенри се връщахме от масата за напитки с чаши и ръце, когато видяхме Уотърс, неговия стар враг, да дърпа Триша на дансинга. Само погледнах лицето на приятеля си и високо попитах:

— Защо идва насам директорът?

Уотърс пусна ръката й като попарен и се обърна.

Хенри го гледаше убийствено, затова пристъпих напред и застанах между него и Уотърс, протегнал чашите напред.

— Варда, минавам с пълни чаши! — Размахах ръце малко прекалено несръчно и Уотърс отстъпи назад, като зяпаше чашите и в същото време се озърташе за директора.

Триша, която също забеляза изражението на Хенри, ненадейно се приближи, хвана го за ръка и с думите „Обожавам тази песен“ го поведе към дансинга, замъкна го чак до другата страна, където седяха двама от възрастните и си похапваха торта.

Обърнах се, вече по-предпазливо, и подадох на Марта чаша сода.

— Заповядай, скъпа. — Пак се завъртях към Уотърс и му протегнах другата чаша. — Жаден ли си, приятел?

Той измуча нещо нечленоразделно. Завъртя се на пети и ни остави. Не му обърнах гръб, докато не се отдалечи на достатъчно разстояние, затова се изненадах, когато Марта ме целуна по бузата. Усетих, че ушите ми пламват.

— Това пък защо?

— Защото си находчив — отвърна тя. — И направо възхитителен, когато трябва. — И моята дама мъничко се изчерви. — Хайде да танцуваме.

После взехме такси и с Хенри ги изпратихме чак до лелиния й апартамент в Кенсингтън Гардънс.

Хенри и Триша по целия път се натискаха, а на стълбището, преди Марта да натисне звънеца, и аз бях целунат. И то не по бузата.

Сканираха ни паспортите и заедно с още хиляда и петстотин души ни натовариха на ферибота „Бретан“. В брошурата пишеше, че корабът побира над две хиляди, обаче бяхме извън сезона. Колите се точиха повече от час.

— Всъщност татко настоя да вземем каюта. Обикновено прекарвам цялото пътуване на ония седалки, много по-евтино е, но ако сте двама, сигурно се спестява малко. В края на краищата, нали не плаща две каюти?

Кимнах. Смътно си спомнях как бях пътувал с ферибота между Дувър и Кале и майка ми настояваше да не изричам ни дума на английски, докато не се върнем във Великобритания. Струва ми се, че тогава и двамата с татко бяха докторанти и имахме три седмици ваканция.

Оказа се, че намеренията на мама са напълно сериозни, и аз бързо научих думите за любимата си храна. Pommes frites, Maman, s’il te plait?

На кораба имаше кино, барове, магазини, няколко ресторанта. Можехме да идем в скъпарското заведение „Лез Абер“, обаче предпочетохме закусвалнята на самообслужване „Ла Бол“.

— Нали няма пак да се тъпчем с риба и пържени картофи?

— Яж каквото щеш.

Взех си франзела с бри, домат и босилек, а за десерт — пай a la mode.

Когато излязохме в Ламанша, корабът започна да се клати и съжалих за пая. Мислехме да идем на кино, но се оказа, че и двамата сме гледали филма, затова се върнахме в малката си вътрешна каюта и си легнахме. Хенри моментално закърти, ала мене сън не ме ловеше — по моя часовник още беше рано следобед. Понечих да стана, само че корабът отново затанцува и ми се повдигна. Отпуснах се обратно на леглото и прекарах нощта в дрямка, повече или по-малко.

Когато се събудихме, морето беше далеч по-спокойно — полуостров Котентен ни заслоняваше от северните ветрове. Заедно си събрахме багажа, после отидохме в кафенето „Ла Герб дьо Локронан“, където си поръчахме чай с кифлички. На юг остров Джърси беше обгърнат в мъгла. Пристанахме в Сен Мало в осем, но мина известно време, докато слезем.

Братовчедът Харолд ни чакаше от другата страна на гишето за паспортна проверка.

— Проблеми?

— Тоя път не — успокои го Хенри. — Господин Харолд Лангсфърд, младият господин Грифин О’Конър.

Ръкувахме се.

— И проблеми ли има понякога? — поинтересувах се аз.

Харолд се усмихна.

— Понякога се правят на загрижени за непълнолетни, които пътуват сами. Неведнъж се е налагало да се намесвам, за да им покажа, че го посрещат. Но — той вдигна поглед към лицето на приятеля ми — … тъй като Хенри избуя, предполагам, че не обръщат толкова голямо внимание. — Братовчедът се озърна към навалицата, която се изсипваше покрай нас. — Да вървим към паркинга. Искам да се измъкнем, преди да започнат да стоварват колите.

Стигнахме в Понторсон за по-малко от четирийсет и пет минути. Продължихме по крайбрежния път, но той зави навътре в сушата, преди да видим Мон Сен Мишел.

— По-късно — рече братовчедът Харолд. — И без това днес там не е за ходене. През седмицата няма толкова много туристи.

Имахме четири дни.

Сивата каменна „вила“ на братовчеда Харолд се състоеше от четири спални, оградена градина и огромен покрив с плочи. Всичко в градината беше кафяво и повехнало, ала подредено, лехите бяха покрити с тор. В Портсмут имаше мъгла, но по времето, когато той паркираше ситроена си, слънцето я бе разнесло и небето синееше като мамините очи.

Е, като мамините очи някога.

Къщата не се намираше точно в селото, а на петнайсетина минути пеш от там.

— Реших да обядваме в ресторанта — осведоми ни братовчедът Харолд. — Току-що влязохте в Нормандия.

— Не е ли при реката? — Още не бяхме прекосили моста.

— Не, в древни времена е било така, днес обаче е на запад от реката. Има една поговорка: „Яростта на Кенон прати Мон Сен Мишел в Нормандия. Но съвременна Франция не разчита на капризите на реките“.

Нагости ни с рибена чорба, картофи и салата и ни почерпи с по половин чаша бял мускадет.

— Добре, а сега се разкарайте — отивам да подремна. Чай в пет?

Разходихме се из селото и Хенри ми показа голяма триетажна къща с капандури, щръкнали от плочите на покрива и заслонени от стена от ковано желязо и камък.

— Тук има призраци.

— Я стига бе.

— Е, не ти ли прилича на къща, обитавана от призраци?

— О, да. На кинодекор за къща, обитавана от призраци. Като в Дисниленд. Имат ли такава в Евродисни?

— Викат й „Къщата на фантомите“, струва ми се.

Стигнахме до хотел „Монтгомери“ и после се спуснахме до река Кенон и алеята, която стигаше чак до Мон Сен Мишел.

Слънцето правеше всичко прелестно — неподвижен, топъл въздух — и аз си съблякох якето и го завързах на кръста си. На гарата продаваха купища макети на Мон Сен Мишел и аз попитах продавачката, отегчена млада жена, кой според нея би трябвало да купя, за да упражнявам френския си. Тя ме изгледа така, като че ли съм луд, но с готовност влезе в разговор. Започнах с неща от сорта на „Вижте, ако искам да ударя някого, кой макет ще е най-подходящ? А кой ще ми препоръчате за мятане? За подарък на омразни роднини? За запушване на тоалетна?“

Това утрепа половин час и усетих, че слухът ми за акцент се изостря. Тя ме попита откъде съм и когато научи, за щастие не пожела да изпробва английския си. После цял рейс туристи се прибраха от Мон Сен Мишел и напълниха магазинчето, убивайки времето до влака си. Купих средно голям месингов макет и пощенска картичка и после избягахме от тълпата.

— Е, акцентът ти все още си е отвратителен — подразни ме Хенри.

— Тя обаче явно ме разбираше без проблеми.

— Триумф на съдържанието над стила. Речникът ти продължава да е по-богат. Не успях да проследя всичко.

— Нали учеше френски в даскалото?

— Вече не. Тая година уча арабски.

— Аха.

— Защото изглежда, че родителите ми се специализират по Близкия изток. А и… хм…

— И?

— И Триша. Говори перфектно арабски. Избухнах в смях, а той се изчерви и ме удари по ръката.

— Nous devrions parler seulement f rancais tandis que nous sommes ici^[2].

Накара ме да го кажа по-бавно и накрая ме разбра.

Така и сторихме — само френски до края на ваканцията. Братовчедът Харолд нямаше проблеми. Той говореше свободно от години. Моят приятел не бърбореше много, както обикновено, обаче ние полагахме всички усилия да го въвличаме в разговори.

На другия ден двамата с Хенри извървяхме десетте километра до Мон Сен Мишел и цял ден обикаляхме, от Урвата на Готие до Кулата на Габриел, после известно време се разхождахме край плитчините, макар да се държахме на разстояние от местата, обозначени с надписи „Sables mouvants!“, подвижни пясъци.

Обсъдих го с него, на френски, естествено. Той вдигна един камък, запрати го по мокрия пясък и хоп, камъкът веднага потъна. Адски бърз пясък, наистина.

Рисувах много и това дразнеше Хенри, който правеше снимка след снимка с фотоапарата си. Все пак успях да нахвърлям страхотни скици на ажурното стълбище и статуята на Архангел Михаил, убиващ змея. Хенри постоянно ме дърпаше да побързам, ала аз просто го пращах да купи нещо за пиене или хапване.

Накрая решихме, че достатъчно сме ходили, и взехме влака обратно за Понторсон.

На другия ден си починахме и помогнахме на братовчеда Харолд да почисти шумата от улуците на покрива. Порисувах, после гледахме мача на „Манчестър Юнайтед“ по телевизията. Спазвахме уговорката обаче и разговаряхме само на френски.

Когато фериботът „Бретан“ влезе в портсмутското пристанище (братовчедът Харолд ни придружи, за да ни преведе през паспортната проверка и да напазарува някои неща), вече се радвах на много по-добър акцент и бяхме успели да обогатим речника на Хенри с петдесетина думи.

— Ако ми гостуваш през лятото, ще постигнем сериозен напредък, ще говориш като Гриф — най-после премина на английски братовчедът Харолд, докато чакахме на опашката за британски граждани.

Сканираха баркодовете на паспортите и хвърляйки поглед на снимките, не се уморяваха да повтарят: „Добре дошли в родината, добре дошли в родината, добре дош…“ Когато сканираха моя паспорт, терминалът изпиука и двамата отегчени наглед граничари, които до тоя момент се бяха облегнали на стената, изведнъж препречиха изхода към паркинга, такситата и автобусите.

— Господин О’Конър, боя се, че се налага да идете с тези служители.

Мама му стара!

— Какво има? — попитах. — Валидността на паспорта ми ли е изтекла?

Той поклати глава.

— Не.

Братовчедът Харолд и Хенри бяха минали преди мене и вече се бяха отдалечили, но моят приятел хвана братовчеда за лакътя и двамата се върнаха.

— Какъв е проблемът?

— С този младеж ли пътувате, господине?

— Да. Един вид замествам родителите му. Да не се опасявате, че е непълнолетен без придружител?

— Не, господине. Обявен е за издирване. Търсят го за разпит.

— Разпит ли? Какъв разпит? В такъв случай наистина трябва да се обадя на родителите му.

— Бих се изненадал, ако успеете, господине. Според нашите данни, те са убити преди шест години. Оттогава момчето се води изчезнало.

Хенри се мръщеше, но когато чу това, се ококори.

— Глупости! Бащата на Гриф преподава компютърни науки, а майка му — френска литература.

Офицерът присви очи и се вторачи в него.

— Той ли ти го каза?

— Стига — обърнах се към приятеля си. — Така беше, преди да… — Гласът ми секна и аз млъкнах.

Братовчедът Харолд намръщено се взираше в мене.

— Вие обаче не смятате, че момчето има нещо общо с това престъпление, нали?

Офицерът сви рамене.

— Тук пише само „да се задържи за разпит“. Допреди четири дни е бил смятан за мъртъв. — Телефонът му иззвъня и той вдигна слушалката. — Слушам. При нас е. Във вашия кабинет ли? Слушам. — Затвори и се обърна към двамата граничари. — Шефът иска да го заведете при него. — И подаде паспорта ми на единия.

Заболя ме от погледа на Хенри.

— Откриха ни в Калифорния — казах му. — Аз се измъкнах, но мама и татко… — Дълбоко си поех дъх. — Както и да е, това е единственото, за което не съм ти казал истината, ако се чудиш.

— Хайде, момче, дай да ти взема багажа. — Единият граничар ме освободи от сака ми. Оня с паспорта ме хвана над лакътя, здраво ме хвана. Също толкова решително, колкото първият ми беше взел чантата.

— Бихте ли дошли с нас, господине — подкани той братовчеда Харолд.

— Някой е убил родителите ти, така ли? — попита Хенри. — Кой?

Поклатих глава.

— Много е сложно.

Преведоха ни през врата със секретна комбинация и после по коридор към няколко асансьора. Вдясно отпред имаше две врати с универсалните символи.

Посочих натам.

— Трябва да ида до клозета. Спешно.

Двамата се спогледаха и оня, дето ме държеше, сви рамене.

— Добре. — Той отвори вратата. — Съблечи си якето и си обърни джобовете. — Братовчедът Харолд и Хенри останаха в коридора с другия граничар.

— Моля?

— Хайде, ако искаш да отидеш до тоалетната, направи каквото ти казвам.

Съблякох си якето, коженото, любимото ми, и му го подадох. Извадих портфейла си върху плота и изсипах шепа френски монети.

— Това е всичко. Защо?

— Рутинна процедура. За да не се нараниш. Покажи ми глезените си.

Повдигнах крачолите си.

— Не нося ножове. Нито пистолети. — Посочих тънкия си портфейл и монетите. — Това ли е всичко?

Мъжът кимна с глава.

— Моля.

Скочих в мига, в който заключих вратата на кабинката.

Припрян скок, разсеян — парчета фаянс и вода се посипаха по обувките ми и пода на Дупката. Не ми се мислеше как изглежда тоалетната кабинка. Басирам се, че оня е чул. Представих си кънтящите му стъпки, не, по-точно шляпащи, как отваря вратата и вижда разбития клозет, навярно целият в разкъсана тоалетна хартия.

А от мене — нито следа.