Стивън Гулд
Телепорт (5)

4
Скакалци и въглени

Когато рейсът спря в Ла Крусесита, помислих, че това е само поредната спирка. Вече пет дни пътувахме с второкласни автобуси и ruteras — бусове, в които возеха даже кокошки и в които неведнъж се бях озовавал с бебе или малко дете в скута. Една нощ се настанихме в хотел в Мексико Сити, но иначе спяхме както сварехме в претъпканите, друсащи рейсове.

— Hemos llegado — съобщи Консуело и след пет дни слушане само на испански, веднага я разбрах.

Бяхме пристигнали. Не усещах мириса на море. Не го виждах. Миришеше на дизелов дим от рейса. Миришеше на нещо, свързано с добитък. Миришеше на пържен лук.

Стомахът ми закурка. Освен малко чипс в автобуса, за последен път бяхме яли в Оахака, преди половин ден.

Повечето пътници, които слязоха в Ла Крусесита, поеха по улицата към центъра, Консуело обаче ме поведе зад автогарата и оттам нагоре по горист хълм, по пътека, обрасла с банани и храсталаци. Беше влажно, ала не прекалено горещо — не като на някои места по пътя, където трябваше да призовавам на помощ цялата си воля, за да не скоча в някой прохладен мол.

Изкачихме хребета на хълма за по-малко от десет минути и закрачихме под ветрец, който наистина донасяше мирис на море. Взирайки се между дърветата, зърнах сапфиреносини отблясъци. Консуело продължи в посока, противоположна на водата, но слава Богу, пак под ласките на бриза. След още пет минути тя посочи един червен керемиден покрив на склона под нас:

— Finalemente hemos llegado!^[1]

Направих няколко крачки, за да го разгледам по-добре между дърветата. Видях сграда с тесни крила, ограждащи от три страни тухлен двор. Откъм открития край имаше ниска стена, но забелязах и нов строеж — разширяваха двете крила.

Консуело се прекръсти и се обърна към мене.

— Уолмарт. Окей, Грифин?

През цялото пътуване бяхме работили по моя испански.

— No, acuerdate me llamo Guillermo!

— Окей. Lo recordare. Уолмарт, окей, Гилермо?

— Claro que si! — потвърдих. — Un momento^[2].

Когато за пръв път скочих пред нея, Консуело отиде при къта с иконите в стаята си и се върна с шишенце прозрачна течност. Напръска ме по лицето и гърдите и поде дълга тирада на латински, започваща с думите „Exorcizo te“^[3], обаче не загрях нищо повече, сериозно.

Последва изключително дълъг спор и дискусия между Сам и Консуело, по време на които тя все повтаряше думите „diablo“ и „demonio“, а той — „milagro“, чудо. Накрая, за да уредим проблема, трябваше да ида в Ел Сентро с нея, да коленича в параклиса „Богородица от Гуаделупе“, да се прекръстя със светена вода и да се причестя на месата, с което май че сторих грях, защото не бях католик, обаче тя не се интересуваше от греха като такъв, а от poderes del infierno, дяволските способности. Консуело заключи, че не съм демон, нито съм обладан, ама така и не успя напълно да свикне с това.

Сам го нямаше вкъщи, но багажът чакаше там, където го бяхме оставили — в старата конюшня — две градинарски колички (по-големи от обикновените ръчни колички) и огромна камара дрехи, обувки, играчки, пелени (за последното бебе на дъщеря й) и инструменти. Започнах с количките, по една на скок, така пренесох всичко. Консуело взимаше донесеното от мене, увиваше го и го редеше в количките, докато накрая овърза получилия се висок до главата куп. Не всичко беше купено от Уолмарт. Само повечето неща. Пътят до къщата бе неравен, ала по нанадолнище, тъй че въпросът беше да не оставим количките да ни избягат, а не да ги бутаме. Първа ни видя майката на Консуело, главата на фамилията. Последваха сълзи и прегръдки. Консуело не си бе ходила от погребението на мъжа й и сина й преди три години.

Появиха се дечурлига и неколцина възрастни, но повечето възрастни бяха на работа, а големите деца — on la escuela, на училище.

Представиха ме като сирачето Гилермо.

Ла Крусесита е село на южното крайбрежие на Оахака, част от големия курортен район Байас де Хуатулко, на около петстотин километра западно от границата с Гватемала. Сините води на Пасифика ми напомниха за Сиамския залив, като сапфири, искрящи под слънцето. Не изглеждаше пренаселено, поне в сравнение с Акапулко или Пуерто Ваярта, ама понеже бях гринго, нямаше да се отличавам чак толкова, заради туристите. Така смяташе Консуело, както ми обясни Сам.

Роднините й работеха в курортните хотели като камериерки, градинари, келнери и готвачи. Останалите бяха в САЩ и пращаха пари оттам, ала това положение постепенно се променяше, тъй като курортите се развиваха, а и минаването на американската граница ставаше все по-трудно.

Същата вечер организираха фиеста по случай нашето пристигане и Консуело раздаде подаръци на абсолютно всички. Бях изгубен, ако я нямаше Алехандра, една от многобройните племенници на Консуело. Освен испански, тя знаеше английски, френски и немски, беше на двайсет и пет, хубавица. Работела в туристическия бизнес от шестнайсетгодишна възраст и учила в Институто де идиомас в Мексико Сити. Сега имала агенция за преводи и водела едноседмични интензивни курсове по испански в курортите.

— Посетете прекрасния Хуатулко, попечете се на плажа и учете espanol. — Алехандра често се усмихваше с очи, ама когато и широката й уста разцъфтеше в усмивка, въздействието беше зашеметяващо.

Само след пет минути вече бях влюбен в нея.

Разговаряхме на френски, не защото английският й не беше отличен, а защото нямаше много възможности да практикува френския. Това не представляваше трудност за мене — с мама често си приказвахме на френски.

Тя ме запозна с всички — от сеньора Монхарас и Ромера, баба на Алехандра и майка на Консуело, до многобройните деца на братовчедите си. Съобщаваше ми се порой от имена, от които запомних само няколко. Храната едновременно ми се стори позната и чужда. Ядох тортия с гуакамоле и нещо вкусно, пикантно и хрускаво.

— Какво е това? Хм, qu’est-ce que c’est?

Очите на Алехандра засияха.

— Chapulines… los saltamontes.

Озадаченият ми вид я накара да опита на френски:

— Les sauterelles. Трябваше ми известно време.

— Les sautere… СКАКАЛЦИ?! Ям скакалци?! — Развих тортията и веднага стана ясно, че не ме е излъгала: крачетата и всичко останало, пържени, ако се съдеше по вида им.

Тя се засмя.

— Ако не ги искаш, аз ще ги изям. — И протегна ръка.

Упорито завих скакалците в тортията и я доизядох. Хрус, хрус, хрус. Пак си беше вкусно, ама като знаеш… Не си взех допълнително.

На другия ден разстройство, адски кофти, с температура, спазми и придружено от пъшкане и препъване тичане до тоалетната, безкрайно. Искаше ми се да го отдам на скакалците, но каквото и да си мислех, те определено бяха сготвени добре. Консуело ми даде да изпия чаша горчив чай. Когато я попитах от какво е, тя отговори нещо на испански и прибави:

— Para la diarrhea. — Против разстройство. „Чай от скакалци, несъмнено.“

По-късно донесе дървена кутийка и я изгори в метален тиган до прозореца. Когато въглените изстинаха, Консуело ми даде знак да ги изям.

— Тц! Категорично не.

Дойде Алехандра и ме убеди да ги изгълтам.

— Абсорбират токсините — това е най-бързото средство против диария. Взимаш го само веднъж. Не повече. Защото е вредно.

— Не искам. И ти яде скакалци! — Стиснах зъби и се свих на кълбо, готов да се съпротивлявам до смърт. Само че тя не играеше честно.

— Faites ceci pour moi, mon cher.

Френски, по дяволите.

— За нея. — Успях да преглътна половината въглени, промити със солена преварена вода. — За електролитите. — И престанаха да ме измъчват.

Скоро разходките ми до тоалетната приключиха и вечерта успях да хапна ориз с пилешки бульон. Два дни по-късно, след първата ми истинска храна, Алехандра и Консуело ме изведоха във вътрешния двор и тримата седнахме под сянката на бананите, които растяха край стената.

— Леля ми разказа, че ти не си само сирак, но и че убийците на родителите ти преследват и тебе.

Неохотно кимнах. Разбирах, че е трябвало да й кажем. Не беше редно да я молим за помощ, без да знае. Обаче я харесвах. Не желаех да я отблъсна от себе си, да не иска да има нищо общо с мене.

— И те е довела тук, за да избягаш от тях. Ако те открият, ще те убият.

— Да.

— Тя не искаше да ми каже защо им е да те убиват. Рече, че само ти си можел да ми обясниш.

— О! — Навлажних устни с език и кимнах на Консуело. — Gracias. — Пак се обърнах към Алехандра. — Много… много мило от нейна страна. — Консуело беше запазила тайната ми.

По-възрастната жена каза нещо, след което двете размениха няколко реплики, прекалено бързо, за да ги разбера.

Алехандра ме погледна малко озадачено.

— Тя казва, че е готова да опита онова нещо. Нещото, което по-рано не искала да направи.

Повдигнах вежди. Знаех какво има предвид Консуело. Бях й го предложил в хола на Сам, който превеждаше, тя обаче се боеше. Предполагам, че мисълта за още пет дни с рейсове и ruteras й се е сторила още по-ужасяваща.

И това определено щеше да отговори на неизречения въпрос на Алехандра.

— Кога иска да тръгне?

В сравнение с багажа, с който пристигнахме, куфарчето на Консуело беше малко, ала носеше кутия с местни храни, каквито не можеше да купи в Калифорния.

— Има ли скакалци? Chapulines? — попитах я.

Алехандра се засмя, а Консуело отвърна:

— Не. Сам не обича.

И все пак, докато се катерехме по склона към джунглата, кутията адски ми тежеше. Стигнахме на мястото, на което бях пренесъл подаръците на Консуело. Целият плувах в пот. Можех да скоча там направо от вътрешния двор, ала бях предпазлив. Бях решил, че правилата имат известен смисъл.

„Ами правило номер четири? Кой ще ми казва кога да скачам?“

— Можеш ли да пазиш тайна? Като леля си? — попитах на английски. Не се доверявах на познанията си по френски, а трябваше да съм пределно ясен.

Алехандра наклони глава настрани.

— Може ли да пострадам? Семейството ми ще пострада ли?

Мъчително преглътнах.

— Ако не я запазиш, семейството ти може да пострада. — Тя се намръщи. Прибавих: — Самият аз не ще им сторя нищо, обаче ония, които ме преследват, може да им сторят нещо, за да се докопат до мене.

— Ясно. Мога да пазя тайна. — Младата жена се наведе леко към мен и прошепна: — А и кой споделя всичко с родителите си?

Е, готово.

— Добре. Да започнем с тая кутия.

Скочих в хола на Сам. Него го нямаше, чух обаче движение в кухнята.

— Сам, аз съм, Грифин — извиках.

— Господи! — На дъното на мивката изтрака чиния. Той се появи на прага, като бършеше ръце в кухненски пешкир. — Всичко наред ли е?

— Да. Това е на Консуело. — Показах му кутията и я оставих на масата. — Тя промени решението си за оная работа с пътуването.

— Нима? Някъде на скрито място ли сте двамата?

— Ходил ли си там?

— На погребението.

Зяпнах го.

— Не знаех, че си я познавал тогава.

Сам сви рамене.

— Тъкмо се запознахме. Аз ги открих.

Труповете. Аха.

— Ами, в джунглата сме, на склона над къщата.

Той кимна.

— Добре тогава. Веднага се връщам.

Алехандра седеше върху куфара на Консуело, навела глава между коленете си. Леля й вееше с шапка.

Клекнах до нея.

— Какво ти е?

— Jesus Cristo! — Тя се надигна. — Mi tia dice… Леля казва, че току-що си ходил в Калифорния.

— Verdad. — Вярно е. През седмицата, откакто я познавах, никога не я бях виждал да се обърква на кой език говори.

— И сега се връщаш оттам, наистина ли?

— Да.

— Но как?

— Нямам представа. Може ли да взема куфара? — посочих с ръка.

Младата жена се изправи прекалено рязко и Консуело я подхвана, за да не падне. Вдигнах куфара и скочих.

Сам седеше в ъгъла, скръстил ръце. Оставих куфара до стената.

— Защо толкова се забави?

— Заради Алехандра.

Той се намръщи, после явно си спомни.

— Племенницата на Консуело ли? И тя ли е с вас?

— Да. Отначало не й казахме. Просто я помолихме да пази тайна. Малко я е шубе.

Сам вдигна вежди.

— Е, човек трябва да посвикне с такова нещо.

Скочих обратно. Алехандра се сепна, ала явно не от страх. Просто от ненадейната поява на нещо неочаквано, което си зърнал с периферното си зрение.

— Значи сега ще вземеш леля ми, така ли?

— Такъв е планът.

— Преди правил ли си го с човек?

Поклатих отрицателно глава.

— Когато го обсъждахме у Сам, опитах с едно котенце. Получи се.

— Леля е по-голяма от котенце. Откъде знаеш, че няма да оставиш някоя част от нея?

— Стига бе! — усмихнах се аз. Обаче малко се разтревожих. Не бях пренасял нищо по-тежко от градинарските колички. А те бяха около трийсет и пет кила, колкото и обемисти да изглеждаха.

— Първо опитай с мен — предложи Алехандра.

— Моля?!

— Que dijiste?^[4] — попита Консуело, която внимателно ни наблюдаваше.

Алехандра сви устни и аз загрях, че не иска да каже на леля си, защото Консуело ще се противопостави.

Изправих се зад младата жена и я прегърнах. Стигах й само до плешките — бузата ми се притискаше в гърба й през тънкия памучен плат на лятната й рокля. Ухаеше прекрасно.

Консуело остро рече нещо и пристъпи към нас. Скочих.

Позалитнах, обаче и двамата се озовахме в хола на Сам.

Алехандра ахна и също се олюля. Подхванах я, за да не падне.

— Хм, Гилермо, можеш да ме пуснеш — след малко рече тя.

— О! — Отдръпнах се назад, но после се наложи пак да я прегърна, защото коленете й се подгънаха.

С помощта на Сам я настанихме на дивана.

— Къде е Консуело? — попита той. — Всичко наред ли е?

— Ти му обясни — казах на Алехандра и скочих.

Консуело говореше бързо и гневно, постоянно жестикулираше и аз хващах приблизително по една на десет думи, обаче разбрах смисъла, естествено.

След безуспешни опити да я успокоя, просто скочих зад нея, все едно играехме гоненица с тате по време на нашите тренировки, прегърнах я и скочих.

Двамата заедно залитнахме в хола, но Сам подпря Консуело, а Алехандра ме хвана за ръката.

Всички бяхме малко ококорени, даже аз.

„Дишай дълбоко.“

— Знаете ли, гладен съм! — заявих.

Консуело не можеше да търпи някой да „има глад“. Изобщо не се наложи да й превеждат.

Ядохме при каптажа и Алехандра се дивеше на сухия въздух, дърветата и кафявите скалисти хълмове.

— Donde estd lo verde? — попита леля си тя. Къде е зеленината?

— No tenemos agua, ni hay verde — с каменно лице отговори Консуело.

Разбрах за какво си мисли: за мъжа си и сина си. Няма вода, няма и зеленина.

Разбра и Алехандра.

— Oh, perdoneme! No pense. — Извинявай, не се сетих.

Леля й махна с ръка.

— No es importante. — Не е важно. После прибави още нещо, чието значение ми убягна.

— Радва се, че не се е наложило да се мъчи толкова време по рейсовете — преведе по-младата жена. — Въпреки че е било ужасяващо.

— Пътувайте с „Еър Грифин“. Когато непременно трябва да стигнете веднага.

— Грифин ли? Защо Грифин?

— А, така се казвам. Истинското ми име. С Консуело избрахме Гилермо, защото ония знаят истинското ми име, имам предвид хората, които убиха родителите ми. А Грифин е необичайно име. Та затова е Гилермо, нали чаткаш? Искам да кажа, можеш да ми викаш Грифин, когато сме си сред наши.

— Не — възрази Сам. — Продължаваме така, както беше решил. Ако те нарича по два различни начина, лесно ще се обърка. Ако използва само едно име, едва ли ще се изпусне пред някой друг.

Алехандра кимна.

— Вярно е. Ама къде ще продължаваме? Да продължаваме ли се каним?

Сам премина на испански и попита Консуело нещо. Скоро в разговора се включиха и тримата, ала не го следях. Зяпах Алехандра. Чаках. Надявах се.

Накрая тя се обърна към мене.

— Виж, Гриф… Гилермо. Искаш ли да живееш при мен в Ла Крусесита? Имам малка къща зад хотел „Вила Бланка“, точно срещу Час Бийч. Над навеса за колата има една стаичка, цялата в паяжини. — Младата жена потрепери. — Но може да се почисти.

Тържествено кимнах.

— Ще трябва усилено да учиш espanol, защото ще разправям на всички, че си ми далечен братовчед по майчина линия, от рода Лосада. Тя е от Мексико Сити, а не de el lado de mi familia de La Crucecita^[5]. И често ще трябва да ходиш на плажа, да се печеш, та хората да не ти викат el gringito.

Закимах още по-енергично.

— Съгласен. Ще работя усърдно и ще се образовам сам. И ще науча испански… espanol. Мога да ходя и на пазар вместо тебе, в Съединените щати, а ако искаш, в Тайланд или пък в Лечлейд, нашето село в Оксфордшир… в Англия.

— Ей, малкият — прекъсна ме Сам. — Ти отиваш в Оахака, за да се скриеш, а не да привличаш още по-голямо внимание.

Ушите ми пламнаха и за миг забих поглед в масата.

— Уф, добре де.

Алехандра се пресегна и докосна ръката ми.

— Сигурна съм, че много ще ми помагаш. Ти вече знаеш френски и английски. Научи испански и мога да те взема на работа в моята агенция. Или ще ти намеря работа като екскурзовод. Не се бой. Обаче ученето е най-важната ти работа, comprende, Гилермо Лосада?

— Claro que si!

— Excelente! — Тя отново се усмихна. — Следобед имам среща. Трябва да се връщаме.

И така се започна.

Алехандра, която се боеше от паяци (las aranas), ме накара да започна с чистенето на новата ми стая. Щом изчезнаха паяжините и всички прозорци бяха замрежени, на сцената се появи тя — с гореща вода и подочистител с дъх на лимон. До края на седмицата се сдобих с креват, шкаф и масичка с етажерка за книги отгоре вместо бюро. Мебелировката завършваше метален сгъваем стол. Нямаше климатик, обаче морският бриз правеше стаята ми много приятна.

Нямах почти нищо за прибиране в шкафа, ала това положение постепенно се промени, пък и при топлия климат на Лае Байас де Хуатулко не се нуждаех от много.

Алехандра не само започна, както беше решила, да ме нарича Гилермо, без нито веднъж да се обърне към мене с истинското ми име, но и изобщо престана да ми говори на друг език, освен на испански, като с жестове ми обясняваше значението на глаголите, сочеше предметите и ги назоваваше. Съвсем рядко илюстрираше някое сложно глаголно спрежение, като го сравняваше с употребата му на френски. И ме мъкнеше със себе си на интензивните си курсове в курортите.

Отне ми три месеца да науча до такава степен espanol, че тя пак да започне да приказва с мене на френски и английски. Три месеца по-късно реши, че говоря свободно езика, а след още три излъсках акцента като местен. В края на втората година повечето тукашни смятаха, че съм роден в Оахака. Все още си приличах на европеец, ама същото се отнася и за много мексиканци, които нямат индианци сред прадедите си.

Работех на половин ден в нейната агенция, за което ми плащаше на черно. Отделях по три часа дневно за учене, на английски и френски, плюс испански. Словесни задачи по математика на испански. Европейска история на френски. Естествени науки на всички езици. И рисувах навсякъде.

За всички бях „момчето, което рисува“ — в парка пред черквата, на кея, на плажа. Повечето неща оставаха в скицниците ми, обаче стената на моята стая постепенно събираше успешните рисунки.

Отначало кошмарите ми бяха гадни, ама после започнаха да се разреждат. През първия месец-два пъти се будих с разтуптяно сърце, озъртайки се в пясъчното дере на Пустото място, в пустинята Соноран, където ме беше намерил Сам, окървавен и в несвяст.

Помогна ми ученето на испански. Поне имаше с какво да се занимавам, когато се събудя. Бях изгълтал „Дон Кихот“ и се борех с книгите на Артуро Перес Реверте за капитан Диего Алатристе. Или решавах задачи. Математиката винаги действаше.

Само че мина около година, докато престана да се будя.

През втората година си купих малка фибростъклена лодка с гребла, подвижен шверт и малка, разглобяема мачта с триъгълно платно. Когато я взех, на носа имаше дупка колкото главата ми, платното представляваше дрипа, нямаше гребла, рул, шверт и спасителни жилетки. Една седмица изпълнявах поръчки в пристанището в Санта Крус, превеждах, тичах до магазина и играех ролята на екскурзовод. Накрая се сдобих с весла, две спасителни жилетки, лекьосано, ала невредимо платно на „Сънфиш“ и достатъчно фибростъкло и смола, за да поправя разбития нос. Сковах шверт и рул от евтин дървен материал, задигнат от строежи, и направих обшивка от фибростъкло.

Алехандра изпитваше съмнения.

— Може да се удавиш! Повдигнах вежди.

— Сигурно, ако изпадна в пълно безсъзнание. Но не и при схващане или умора, колкото и да се отдалеча от брега. Само си помисли. — След малко прибавих: — Двамата с татко плавахме с лодка в Сиамския залив. Само че беше по-голяма.

Тя я регистрира на свое име, ама всъщност си беше моя.

В района на Байас де Хуатулко има девет залива и трийсет и шест плажа, много от които недостъпни по суша. Проучих ги всичките — плувах, лових риба, гмурках се, — изследвах и покрайнините на джунглата.

Неведнъж попадах в прибоя, което може да бъде адски опасно, и се преобръщах, но за щастие успявах да откача мачтата и после да събера греблата, спасителните жилетки и шверта. По-късно се научих да улучвам момента, да яхвам вълните и да излизам в открито море, без да загреба прекалено много вода.

Родриго, един от многобройните братовчеди на Алехандра, ме заяждаше за платното и греблата. Караше ме да си купя извънбордов двигател, ала аз не можех да понасям вонята и шума. Всеки път щом повдигнеше въпроса, потривах пръсти:

— Tu tienes dinero para la gasolina?^[6]

Той никога нямаше пари, затова не отговаряше. Беше навършил вълшебната възраст четиринайсет и скромните му финанси отиваха за las ninas, момичета. Въпреки че го взимах с мене за риба и раци понякога, Алехандра ми забраняваше да му давам лодката, за да се перчи пред мацките.

— Ти може и да не се удавиш, mon cher, знам, че и Родриго плува като риба, ами неговите гаджета? Нека сам си купи лодка. Не искам да плава до уединени плажове. Или ще удави момичетата, или ще се случи нещо още по-лошо!

Не разбирах какво по-лошо от удавянето може да стане, ала накрая загрях какво иска да каже. Стори ми се странно, защото и тя имаше гаджета, които понякога пренощуваха у нея.

Когато й го посочих, тя се изчерви, но отвърна:

— Аз не съм тринайсет — четиринайсетгодишна. Това е разликата.

В отговор на тая забрана Родриго се опита да ме убеди аз да го карам заедно с неговите filles du jour, обаче лодката беше прекалено малка. Предложих му да ги водя на разходка sin el, без него, само че номерът ми не мина.

Веднъж на три месеца се изкачвах по склона в джунглата зад двора на семейство Монхарас и скачах у Сам в Калифорния. Обикновено пренасях само Консуело и някои подаръци, ала веднъж дойде и Сам. Заведох го на риба.

Така мина единайсетият ми рожден ден, а после и дванайсетият.

Общо взето спазвах правилата. Не скачах близо до дома на Алехандра, нито на публични места. Когато исках да се упражнявам, излизах с лодката си призори и отивах на Исла ла Монтоса, скалист остров на изток от залива Танголунда. Обикновено пристигах час преди да се появят туристическите корабчета.

Наистина внимавах.

Затова се почувствах засегнат, когато все пак ме откриха.