Стивън Гулд
Телепорт (4)

3
Горящите мостове

Консуело живееше при Сам, но отношенията им бяха странни — тя беше нещо като домашна прислужница, а той — нейното момченце. Искам да кажа, че жената чистеше, готвеше и переше. Същевременно обаче постоянно го гълчеше, дълги изблици на скорострелен испански, на които Брадатия почти винаги отговаряше: „Claro que si!“, „Ясно!“ Отначало мислех, че са женени, само че тя си имаше самостоятелна малка спалня отзад, с цяла стена, окичена с икони — светците, Богородица и Исус.

На другия ден след като ме бяха намерили, двамата си останаха вкъщи, през следващите четири дни обаче товареха на пикапа носилката, разни медицински неща и шишета с вода и потегляха.

Консуело ми готвеше обяд и ми го показваше, преди да тръгнат.

— Ahi te deje listo to lonche. — После прибавяше: — Descanza y bebe mucha agua^[1]. — И имитираше пиене на вода от бутилка.

— Claro que si! — отвръщах й аз.

Сам се засмиваше и тя пак започваше да го гълчи.

Първия ден наистина си почивах и пих mucha вода. И спах. Нямах проблем да спя. Бях уморен, но всъщност ме изтощаваше мисленето за каквото и да е — така де, за мама и тате. Или плачех, или спях, а понякога едновременно правех и двете.

На втория ден излязох навън да се поразходя. Намирах се в стара кирпичена къща насред пустинята, с порутени постройки за говеда и коне, каквито обаче отдавна нямаше. Единствените животни, които евентуално можеха да се нарекат домашни, бяха няколко подивели котки.

— Те все се окотват, ама койотите не им позволяват прекалено да се размножат — обясни ми Сам. — През петдесетте баща ми разпродаде повечето земя, отказа се от ранчото и се хвана да ръководи кооперацията в града, но всичко наоколо е било собственост на рода ми още отпреди Договора от Гуадалупе Идалго^[2]. Земята нямаше да остане наша, ако не се бяхме сродявали с белите, именно заради това не са ни я отнели. Нищо, че уж никой не искал тая гадна пустиня.

Чак на около километър и половина имало съседи, по-близо не живеел никой.

— Водата е кът. Аз имам извор, но из тия краища най-често трябва да забиваш сонда на сто и осемдесет метра дълбочина, за да изкараш вода.

Прекарвах повечето време отвън до бетонния каптаж. Водата изтичаше от малък отвор в ръба и се вливаше в едно дере. Не след дълго поточето попиваше в песъчливото дъно, ала това влажно кътче от дерето обрастваше в буйна зеленина. Три големи тополи хвърляха сянка върху каптажа през по-голямата част от деня и ако седях неподвижно, със сигурност можех да видя птици, зайци, сърни, а веднъж Сам ми посочи пресни следи по мокрия пясък:

— Пустинни овце. Срещат се много рядко.

На третия ден скочих до Балбоа Парк, откъм южния край при авиокосмическия музей, и прекосих И-5 по Парк Булевард Бридж, за да отида на И Стрийт в центъра, където се намираше обществената библиотека. В града беше много по-прохладно, поради близостта на океана и така нататък, ала все пак често се налагаше да си почивам.

От пластмасовото прозорче на един автомат за вестници пред библиотеката ме зяпаше собственото ми лице, все едно ме бяха напъхали в тая метална кутия.

ДЕТЕ ВСЕ ОЩЕ В НЕИЗВЕСТНОСТ СЛЕД УБИЙСТВО НА ЗАПОДОЗРЕНИ НАРКОДИЛЪРИ

Какви наркодилъри? Бръкнах в джоба си за монети, обаче изведнъж ми се стори, че всички на улицата са се вторачили в мене. Обърнах се и влязох в библиотеката, отидох отзад в мъжкия клозет и се заключих в една от кабинките.

Убийство на наркодилъри ли? Пълен абсурд.

След половин час си подадох главата от тоалетната, но не видях тълпа от полицаи, както бях очаквал. Явно абсолютно никой не се интересуваше от мене, затова се запътих към периодичните издания, взех броя на „Юниън Трибюн“ и си намерих стол с изглед към ъгъла. Бяха използвали снимката от маминото бюро. Беше я направила преди три месеца в зоологическата градина.

Полицията продължава да издирва изчезналия деветгодишен Грифин О’Конър (вж. снимката), след като в нощта на четвъртък намери двамата му родители убити в апартамента им на Тсксас Стрийт. ДНК тестовете на кръвта, открита на местопрестъплението, сочат, че е на момчето, и има опасения, че то също е мъртво, но от него няма нито следа. За последен път е видяно в четвъртък следобед на тренировка по карате. Умоляват се лицата, които разполагат с информация по случая, да се свържат с полицията или с независимата организация „Краймстопърс“ на телефон (888) 580-ТИПС.

Откритото в жилището голямо количество кокаин кара полицията да смята, че британските граждани Робърт и Хана О’Конър са замесени в трафик и продажба на дрога и че убийството или с извършено от конкурентна банда, или е резултат от провалена наркосделка.

Пълни глупости. Мама се сърдеше дори когато татко обръщаше повече от една халба бира в някоя кръчма, защото в рода й имаше алкохолици. Защо полицията си мислеше, че… така де, щото бяха намерили кокаин. А по-рано кокаинът го нямаше, нали така?

За миг ме обзе съмнение, миг на преобръщащ света ми смут, после поклатих глава. Щом вкъщи е имало кокаин, някой трябваше да го е донесъл, а колкото и пъти да бях гледал по телевизията такива неща, едва ли бяха ченгетата. Значи оставаха убийците, но защо?

Защото на никого не му пука за съдбата на наркодилърите.

Защото никой нямаше да настоява полицията да разкрие извършителите, ако самите жертви са престъпници. И ченгетата щяха да търсят по грешна следа — други наркотрафиканти в града, а не хората, които ни следяха още от Англия.

Оставих вестника на мястото му, вмъкнах се между два стелажа и скочих в началното училище, между живия плет и стълбището, близо до дома ни. Не исках направо да ида там. Боях се, че още го наблюдават. Ако търсеха мене, може би ме чакаха вътре да се появя отново. И щяха да ме убият.

Мъртъв.

Като мама. Като татко.

Не разбирах. Нищо не им бях сторил. Бях напълно убеден, че и мама и татко нищо не са им направили. Беше ми напълно ясно обаче, че искат да ме убият.

Запътих се към апартамента и още на първата крачка ме спря една жена с бебешка количка.

— Ти не си ли онова британче, чиито родители бяха…

— Не, госпожа — отговорих с южняшки акцент, защото не можех да имитирам друг американски говор. — Само дето приличам на него. Вие сте вторият човек за днес, който ми го казва.

— Виж ти.

Усмихнах се и продължих нататък, но докато завивах на ъгъла, я зърнах да говори по мобифона си. Мама му стара! Закрачих по първата пряка и когато се скрих зад високите огради, скочих.

Пак на Пустото място. Или се усъвършенствах, или вече бях пренесъл целия прах и нямаше какво да вдигна във въздуха. Кървавите петна избледняваха, ала мравките бяха започнали да разравят тъмната пръст. Това пак ми напомни за кръвта по килима. С крак покрих мястото с чакъл и пясък, заедно с мравките и всичко останало.

Трябваше ми малко време да се успокоя, за да скоча обратно в ранчото на Сам, при каптажа. Наплисках лицето си с вода и седнах на сянка. След известно време влязох в къщата и извадих обяда, който ми беше оставила Консуело — тамалес^[3] със свинско. От уханието му ме обзе желание за мексикански чипс със салса. Хрускав, солен чипс и средно люта салца — не можех да ям от по-лютата.

Защо пък не?

Скочих обратно при даскалото. На една пряка на изток от него имаше супермаркет „Сейфуей“, откъдето си купих мексикански чипс, салса и няколко големи шишета гаторада, после скочих обратно при каптажа. Понечих да оставя бутилките в хладилника — имаше предостатъчно място — ала се сетих, че Сам и Консуело ще ги видят, затова ги скрих под леглото си. Чипсът и салсата бяха вкусни, адски вкусни, и аз изпразних опаковката, докато се почувствах пълен до пръсване.

Пликчето зарових на дъното на кофата за смет, ама бурканчето салса беше до половината и го смотах най-отзад в хладилника, зад туршията и майонезата.

Искаше ми се още веднъж да ида в апартамента, да се опитам да се добера дотам, без да привлека нечие внимание, но бях уморен и ми се спеше от ходенето и преяждането. Сигурно още бях слаб от загубата на кръв. Обмислих дали да не скоча направо в моята стая, обаче си спомних стъпките по стълбището. Може би бяха оставили подслушватели? Или още държаха жилището под наблюдение?

Седнах на леглото. Възглавницата ме притегляше и аз се свлякох отгоре й. Заспах още щом главата ми я докосна.

Сам донесе „Сан Диего Нюз Дейли“ и ми го подаде в дневната.

— Продаваха го на бензиностанцията — осведоми ме той.

Бяха използвали същата снимка.

ВЕРОЯТНО Е УБИТО МОМЧЕ СЛЕД УБИЙСТВОТО НА РОДИТЕЛИТЕ МУ

Репортажът се различаваше малко, но съдържаше почти същите факти, включително това за наркотиците и заключението, че татко и мама са престъпници. Стисках зъби, докато го четях.

— Това са глупости, нали разбираш, за дрогата. Не и вкъщи — никога! Чичото на мама… той бил алкохолик и починал от това. Не бяхме много заможни — мама не работеше, защото ми преподаваше у дома, а татко не можеше да си намери добра работа, защото в неговата област взимат първо американци. Спестявахме всяка стотинка от татковата заплата, за да си плащаме наема. Мислиш ли, че ако са продавали дрога, щяхме да живеем така?

Той килна глава настрани.

— Знам само това, дето го прочетох във вестника и дето ми го разправи ти. Пък то не е много. А и в това, дето ми го каза, има известни… хм, я ми кажи пак как ти е името?

Ушите ми пламнаха и се извърнах.

— Извинявай. Във вестника пише вярно. Просто ония търсеха мене, когато позвъниха у нас. Питаха и мен. Аз… — Вторачих се в стената и стиснах очи. — Те търсеха мама и тате. Търсеха мен…

Никога не скачай на място, където може да те види някой. Никога не скачай близо до вкъщи. Бях нарушил и двете правила и сега мама и татко бяха мъртви.

— Я стига бе! Да те убият ли искаха? — повдигна вежди Сам. — Да не си видял нещо, което не е трябвало да виждаш? Или става дума за пари? Очаква ли се да наследиш нещо? — Той придърпа един дървен стол от стената и го възседна на обратно, опирайки ръце върху облегалката. После посочи вестника. — Не е бил обичайният извратен психар, от ония, дето дебнат малки деца, нали? Във вестника пише, че съседите видели голям брой хора да напускат сградата, така че явно са били повече, нали?

Кимнах. Гласът ми беше пресекнал.

— И са питали за тебе, а? Не за баща ти или за майка ти?

— Нали тъкмо това ти казах? Само че не става въпрос за наследство. И не ме преследваха, задето съм видял нещо, което не е трябвало да видя.

— Защо тогава? Тук да не ти е Судан! Не убиват деца ей така, без нищо. Даже психарите си имат причина.

— Причината е, че направих нещо. — Просто ми се изплъзна от езика, без да се замислям. Сърцето ми се разтуптя, ала си поех дълбоко дъх и прибавих: — Че мога да правя нещо.

Консуело, която готвеше вечерята в кухнята, надникна в хола и протегна найлонова торбичка с малко шарен фасул на дъното.

— Сам! Necesitamos habas. Окей?

Той я погледна през рамо.

— Окей. Mariana compro?

— Tempranito en la manana!^[4]

— Добре, рано. — Сам сви рамене и пак се обърна към мен. — Какво искаш да кажеш, какво си направил? Да не си им убил кучето или нещо от тоя род? Или си им се изпикал в басейна? И че пак ще го направиш?

Против правилата е. Изобщо нямаше да ми повярва, ако не му покажех. Какво значение има дали ще ми повярва? Усещах, че има значение. Пък и това бяха правилата на мама и татко, а те бяха мъртви.

— Спомняш ли си на бензиностанцията, когато ме попита откъде съм ги взел? — Посочих ризата и дънките си.

Той присви очи.

— Да. Реших, че си ги скрил по-рано някъде наоколо.

Поклатих глава и се изправих.

— На Консуело й трябва фасул.

— Да, утре сутрин ще купя.

Скочих в супермаркета в Сан Диего, откъдето преди това бях купил чипса и салсата. Взех десеткилограмово платнено чувалче шарен фасул и го платих на бързата каса.

Появих се обратно четири минути след като бях изчезнал от хола на Сам. Столът, на който беше седял, лежеше прекатурен на пода. Той стоеше в ъгъла и наливаше нещо от бутилка в чаша, ала въздухът се завихри при завръщането ми и ръката му се разтрепери, разливайки течността.

— По дяволите!

Повдигнах чувалчето.

— Фасулът.

Сам ме зяпна за миг и изгълта на един дъх чашата. Отнесох покупката си в кухнята и я оставих на плота.

Консуело се изненада, после се зарадва.

— Bueno! — Тя изстреля няколко думи на испански по посока на хола, откъдето й отговори гласът на Сам, по-дрезгав от обикновено:

— Si. Yo se^[5].

Върнах се и седнах на дивана.

След малко той остави шишето и дойде с чашата си при мене. Изправи стола и седна, тоя път нормално, само че някак прекалено отпуснато.

— Какво беше това? — тихо попита Сам, все още с дрезгав глас. Дъхна ми на уиски, което ми напомни за татковия ежеседмичен скоч.

— Отидох в „Сейфуей“, в Сан Диего, купих фасула и се върнах.

— За фасула разбрах. Как го купи?

— На бързата каса нямаше никой.

— Хм, добре де, дотук ясно. Не загрявам обаче как става това с пътуването до Сан Диего.

Кимнах.

— Това е нещото, което мога да правя. Скочих. Телепортирах се. Наричай го както щеш.

— Така ли взе дрехите?

Отново кимнах.

— Да, върнах се в нашия апартамент и взех джобните си пари и паспорта си. — Гласът ми затрепери и сподавено прибавих: — Очертанията на телата още бяха там… и кръвта. И някой се качваше по стълбището, затова скочих.

— Дишай дълбоко, малкият. Успокой се.

Кимнах и го послушах. Туптенето на сърцето ми постепенно се нормализира.

— Откога го можеш това нещо? — след малко попита той.

— За пръв път го направих на пет години, тогава живеехме в Оксфорд. Публично. Пред свидетели. Оттогава все се местим.

— Къде се местите? Защо?

— Татко и мама казваха, че е задето разни хора започнали да идват в службата им и да ги разпитват. После за малко да ме сгазят на улицата. Помислих си, че е някой нехаен шофьор. Както и да е, отскочих зад една пощенска кутия и той не ме сгази, обаче отмина, не спря. Голяма работа, казах си. Но мама беше видяла всичко от прозореца. Чух я да разправя на тате, че онзи ме чакал да пресека улицата.

Сам прекара език по зъбите си.

— Навсякъде ли можеш да отиваш?

— Навсякъде, където съм бил — трябва ясно да си спомня мястото.

Той пресуши остатъка от уискито си.

— Разбирам защо те търсят — ще им свършиш добра работа. Ама защо искат да те убият? Ако аз можех това, което можеш ти, и ако бях такъв човек… Щях да искам да те пипна и да те използвам.

— Е, и татко е споменавал за подобна възможност. Когато прочетохме оная книга на Стивън Кинг за момичето, дето било отвлечено от властите.

— „Живата факла“ — вметна Сам. — Не съм я чел, обаче гледах филма.

— Да, с Дрю Баримор. Взехме го от видеотеката, след като прочетохме книгата.

— Но защо не се ръководят от подобни мотиви? Защо искат да те убият?

Сърцето ми пак се разтуптя и се задъхах. Преди Сам да успее да се обади, няколко пъти дълбоко и бавно си поех дъх. Скръбта беше едно от нещата, които слабостта ми приглушаваше, обаче сега осъзнах и другото.

Беше страх.

Щяха да ме убият. Бяха ни следили над пет години и след като ни намериха, се опитаха да ме убият. Прииска ми се да се скрия под леглото. Да се свия на кълбо и да се заровя под земята.

Опитах се просто да дишам дълбоко. Ала въпросът на Сам продължаваше да виси във въздуха — като падаща чаша мляко. Не можеш да я хванеш навреме, само я наблюдаваш как пада в очакване на разливащата се локва бяла течност и натрошено стъкло.

— Не знам защо искат да ме убият.

По-късно, след вечеря, в здрача след залез-слънце, предупредих Сам, че се връщам в апартамента.

— Защо?

— Ами, например, защото дрехите ми започват да се вмирисват. Искам да си взема вещите.

— Няма ли да те чакат, как мислиш?

— Естествено! — Гласът ми прозвуча пискливо. Затворих уста и отново се съсредоточих върху дълбокото дишане. Зачудих се дали не пипвам астма или нещо от тоя род. След малко прибавих: — Няма да ида направо там. Ще скоча в квартала и ще поогледам.

— Дрехи могат и да се купят, малкият.

Извадих съкровището си и го оставих на масичката. Шейсет и три долара и малко дребни, петнайсет франка, седем лири, осем шилинга и четири пенса.

— Няма да ми стигнат за дълго, нали? Освен това… днес имам рожден ден. Ставам на десет. Би трябвало да мога да си взема багажа.

— Сериозно, смятам, че не бива да…

Не чух останалото, но докато вървях към къщи от скривалището си зад живия плет на даскалото, се чувствах гузен. Надявах се, че не съм всял прекалено голям безпорядък в хола. Сам не ми беше сторил нищо лошо, дори ми бе помогнал, а аз какво бях направил за него, освен че донесох чувалчето фасул?

По-рано нашият апартамент е бил използван като склад над самостоятелния гараж на малка къща на Тексас Стрийт, обаче сега даваха самата къща под наем отделно и бяха разделили двора с ограда. Покрай нея минаваше тясна пътека, ала на улицата чакаше патрулка, горе-долу там, където я бях видял и предишния път. Полицаят вътре четеше на светлината на лампичката в купето.

Върнах се обратно и завих по пряката, като се криех в сенките и избягвах задните дворове с кучета. За щастие повечето бяха в къщите, а единственото, което не беше, голям лабрадор на име Лъки, живееше в къщата пред нас и ме познаваше. В ъгъла на оградата на неговия заден двор имаше дупка. Клекнах и проврях ръка да го почеша по главата. Лъки запъхтя и се примъкна към оградата. Чешех го по шията, когато усетих, че наостря уши и обръща глава надясно, по посока на уличката. Последва вяло излайване и кучето пак навря глава под пръстите ми. След още няколко секунди чесане чух далечни стъпки по чакъла.

Оградата на Лъки хвърляше плътна сянка отгоре ми. Скриваше ме и огромен хибискус, който се надвесваше над уличката откъм ъгъла на нашия двор. Надниквайки приклекнал иззад храста, видях силуетите на трима мъже, очертани на светлината на далечна улична лампа. Единият носеше сак през рамо и тримата се движеха странно — повдигаха крак от земята и после първо стъпваха на пета, преди да отпуснат тежестта си и върху пръстите.

Бързо дръпнах глава назад от страх, че са ме видели, и наистина чух някой да пита:

— Какво е онова там?

Тогава Лъки избухна в лай, точно до главата ми. За малко да изскоча на уличката, обаче разбрах, че той лае срещу гласа.

На задната врата се появи собственикът на кучето, господин Мейхю.

— Лъки! Довлечи си лаещия задник тук! — Лабрадорът скокливо се затича към господаря си. — Какво чу? — тихо попита господин Мейхю и го пусна да влезе в къщата, ала остана за момент на верандата и се заслуша. Зачудих се дали Лъки е лаел през нощта, когато убиха мама и тате.

След малко чух вратата отново да изскърцва и силуетът на господин Мейхю се очерта на прозореца в кухнята.

Понаведох се напред и се втренчих през клоните на хибискуса. Лаят на Лъки беше накарал тримата мъже да се прилепят към вратата на гаража, но след прибирането на господин Мейхю отново се задействаха.

Стълбището на апартамента се спускаше на улицата и се виждаше от паркираната отпред патрулна кола. Вместо да мине оттам, оня със сака го остави отстрани и застана между другите двама, които приклекнаха на едно коляно, хванаха го за глезените, рязко се изправиха и го подхвърлиха нагоре.

Той се хвана за перилата и стъпи с крак върху площадката, почти без да издава шум, после се прехвърли през парапета и се приведе пред вратата. Предполагах, че е заключена, обаче той я отвори моментално. След това отново се изправи и се наведе над парапета. Мъжете долу му подхвърлиха сака. За малко да го изпусне — успя да сграбчи ремъка в последния момент.

— Внимавай бе, брато!

— Шшт!

— Я не ми шъткай! Детонаторите щяха да вдигнат много по-голям шум от мен.

Познах гласа. Мъжът е бристолския акцент.

Оня на площадката се вмъкна в апартамента. Двамата долу се скриха обратно в сянката на гаража.

— Какво пречи на оная машинария да сигнализира на някой друг, на полицията или хазяина?

— Сензорът на вратата. Хората, които влизат нормално, няма да я задействат. Обаче, ако някой просто се появи вътре, сензорът за движение ще реагира, за разлика от сензора на вратата, загряваш ли? И ще му даде да се разбере.

„Както направихте с родителите ми ли?“ Заопипвах наоколо за камък — голям камък, който да хвърля или с който да ударя. Под оградата имаше ред тухли, за да не може Лъки да си изрови дупка. Успях да измъкна крайната, счупена половинка, поставена, за да допълни реда. Можех да ги замеря с нея и да скоча. Или да скоча до тях и да ударя всеки от двамата по лицето?

Ръцете ми трепереха и не знаех дали е от страх или от гняв, ала се съмнявах, че ще улуча нещо.

Оня горе излезе от апартамента и хвърли празния сак през парапета, после го прескочи, провеси се на ръце и скочи.

По дяволите!

Скочих насред улицата и бързо се приближих към патрулката.

— Ей! — прошепнах.

Ченгето се сепна от изненада, изпусна книгата и плъзна длан към кобура си.

— Ти не си ли…

— Да! Но ей там са хората, които убиха родителите ми! — посочих с показалец тухлената пътека към стълбището. — Зад гаража.

Само че те вече не бяха зад гаража.

Куршуми разбиха страничните стъкла и в следващия момент полицаят се преви с глава, наполовина провесена през прозореца, опипвайки с пръсти нещото, което стърчеше от гърлото му, нещо с висяща от него жица, и после се озовах на Пустото място сред вихрушка от прах и храсти.

„Божичко, божичко, леле божичко!“ Дали ме бяха видели да скачам? Когато се бях появил при патрулката? Ама това беше от отсрещната страна, не откъм тях. Аз съм нисък — колата би трябвало да ме е скривала.

Все още стисках тухлата в ръка. По ризата ми имаше кръв. Кръвта на ченгето.

Скочих обратно на уличката и се озърнах към пътеката. Тримата бяха при колата, насочили оръжията си, всеки наблюдаваше различна посока, но едновременно се обърнаха към мене още щом се появих.

„Усещат кога скачам.“

Мъжете се затичаха към апартамента и аз пак скочих, но само по-нататък на уличката, под прозореца на моята стая. Чух стъпките им по стълбището и с все сила запратих тухлата през прозореца.

Огън, светлина, шум и хвърчащи стъкла. Не можех да остана там, даже да се бях помъчил, обаче се върнах на съседната пряка още щом се озовах на Пустото място.

Наоколо още валяха останки, покривът на апартамента го нямаше и сякаш виеха всички автомобилни аларми в града. Предпазливо закрачих по тротоара — десетки хора наизлизаха от домовете си и опулено зяпаха нататък по улицата.

Върнах се и надникнах в уличката, откъдето бях видял да идват мъжете. След малко се появиха двама от тях, като мъкнеха третия, прехвърлили ръцете му през раменете си. Когато минаха под уличната лампа, видях кръв по лицата им — от хвърчащите стъкла, реших аз. Единият буквално пушеше — от косата и рамото му се вдигаше дим.

На улицата се появи кола, която рязко наби спирачки. Натикаха мъжа, който не можеше да ходи, отзад и се качиха от двете му страни, после колата потегли към мене.

Скрих се зад едно дърво и я проследих с поглед. На следващата пряка зави надясно. Воят на аларми в далечината бе заглушен от усилващ се писък на линейки.

За миг обмислих дали да не се върна в апартамента, за да проверя дали е останало нещо за взимане, обаче целият квартал беше на крак и прекалено много от съседите ме познаваха по лице.

Скочих.