Петър Бобев
Позорът на Один (8)

8

Малобройните пазители на крепостта очакваха с боязън и свити сърца да се зададат по каменистия друм настървените за грабеж кръволоци.

А видяха слисани, че приближава тихо, без викове, без трясъци, без бойни рогове и звън на оръжия, някакво странно шествие.

Шестима мъжаги, съвсем безоръжни, без щитове и брони, дори без шлемове, гологлави, с развети от вятъра огненоруси сплъстени коси, бяха поели на рамене набързо скована носилка, а може би просто тарга, отмъкната от някоя селска плевня. И върху й лежеше завит с кожи човек.

Мъртвец ли отнасяха към последното му жилище, кой знае защо, упътени не към морето, отдето се бяха довлекли, а към вражата крепост?

Ала не, не носеха покойник.

Ерик Белязания все още беше жив.

Но, както личеше — тежко ранен. Или болен, умиращ.

Българи и славяни се бяха скупчили по бойниците над главната порта. И гледаха изумени.

Туй пък що ли означаваше?

Ония с по-зорките очи, дето го бяха видели преди, при заробването на Медуна, бяха познали вече вражия предводител. И как да не го познаят — че кой друг имаше такъв белег на лицето си? И бързаха да споделят това с наобиколилите ги бойци и технитари, които отдавна бяха зарязали работилничките си, та да се уверят и те, да видят с очите си благоволението на бога — за християните Христос, за славяните Перун, за българите Тангра. И радостна надежда напираше да се промъкне в смразените им души, опитвайки да ги посгрее с боязлива топлинка. Злото, сполетяло врага ти, е добрина за теб.

Навярно не с лоша помисъл идваха сега тия главорези. Без враждебност, прегърбени от скръб и отчаяние.

Колкото и предпазливи да бяха защитниците, това неволно притъпяваше зоркостта им, приспиваше недоверието им, разсейваше вниманието им.

Мерачите с отпуснати лъкове прибираха стрелите в колчаните; огнярите при казаните с вряла вода и катран издърпваха от огнищата натрупаните в тревогата съчки; прислугата на каменометите отпущаше опънатите им въжета. Да не губят жилавината си изпружените талпи, да не се разхлабват тетивите, да не се хаби напусто гориво. Защото никой не знае какво още предстои, колко дълго ще трае обсадата.

Край морето е така. Още не спрял дъждът, и ето, облаците се разсейват, изтеглят се към сушата, а небето засиява. Слънцето, вече на заник, плисва ослепителния си огън, заискрят в безчет дъгоцветни искри по умокрените треви и листа. Запяват окъснели птици, стрелват се към висините лястовици, запърхват неуверено, с още неизсъхнали крила, пеперуди. Чайките отново поемат ниския си полет, почти докосвайки пенестите гребени на вълните.

Достигнали рова пред главната порта, викингите положиха грижливо товара си на пътя. Избърсаха с опакото на дланите си запотените си чела.

Напред се изстъпи един от тях. Сложи събрани на тръба ръце пред устата си. И се провикна с пълни гърди:

— Ехееей, българи! Слушайте!

Говореше на гръцки. Не особено добре, но все пак — разбираше му се.

На същия език му отвърна и знахарят Василий, превел туй, що му нареждаше боилът Токту.

— Пръждосвайте се! Иначе… Видите ли стрелите? Видите ли казаните със смолата?

Ала викингите не се махаха. Оня, викачът, отново извиси глас:

— Българи! Вярно е, сторихме ви зло. Неправи сме били. И ето, отмъсти ни вашият бог…

Токту грабна лъка от застаналия зад него боец, измъкна стрела от колчана му, положи я, изопна тетивата.

— Речи му — изръмжа той, — че ей оттука мога го нанижа! Да знае, не пропускам!

Не изчакал края на думите, що превеждаше знахарят, говорителят продължи:

— Обет даваме! Ще пуснем пленниците!

Боилът не чу обещанието му. Гневен, припрян, той опъна лъка докрай, готов всеки миг да отпрати стрелата в разголения врат на варяга.

Но Лола разбра.

Пленниците! Вричаха се да освободят пленниците? То значи — и Рад! Тя хвана ръката му:

— Недей! Нек чуем що искат!

Клетата! Слушала бе, тъй правели и сарацини и варяги. След набег продавали по крайморските тържища отвлечените селяци и бедняци, а за знатните откуп вземали.

Оня пред портата продължи да вика:

— Имало в градището ви лечител… Вещ… Изкусен… Него дирим…

— Какво ви е притрябвал лечител? — запита Василий с думите на боила.

— Конунгът е болен… Уж здрав… И изведнъж — просва се на земята, пъшка… Тресе го… Бълнува… Та го носим при лечителя… Изцери ли го, ще пуснем робите…

Лола не се сдържа, провикна се и тя:

— И жупана ли?

Отговорът долетя тозчас:

— Всички я! И него… Да ви се не види и плячката! Само да го дигне на нозе. И си отиваме…

Василий превеждаше бързо. А Токту въсеше вежди, сучеше гневно мустаци. Не щеше да си го признае, ала тъй си бе. Притрябвал му тоя жупан! Той сам Тангра го беше отървал от него, а Токту да го връща пак при себе си… Толкоз ли е гламав?

Добрил пошепна в ухото му:

— Коварни са тия, боиле! Така подмамиха и Медуна. Робите щели да пуснат, заграбеното щели да върнат. И ние, щуравите, повярвахме… Ала ти недей!

Ей такъв съвет очакваше боилът, дето да му отърва и рече:

— Ти им кажи! Нек ми се махат от очите! Че ще да ги запердаша с балистата. На пух и прах ще ми станат! И те, и заповедникът им… Лола се изпречи пред него:

— Потрай малко, боиле! Да разберем… Пък тогиз… Време — колкото щеш…

Неволно сви молитвено ръце:

— Лесен е отказът… А сетне?… Що ще стане с Рад?

Прибави и своята молба знахарят:

— Да чуем бе, сине! Болен човек, ще погине. Тъй’ са ме наставлявали мене: на болник да се помага!

— И на поганците ли? — сопна се Токту.

— Пред бога всинца са равни. Като кочовете на пастиря. Кюскат се с рога, та ще се изпребият. Ала той си ги милее — и едните, и другите…

После додаде:

— Лечителят най-вече! Болните са все едни и същи — страдалци…

— За теб може, за мен не… Помогнеш ли на неприятеля, ти все едно си станал предател. А за предателя — само смърт…

Василий поклати глава:

— Моите прадеди… Отколе-отколе… Тачели много божества. Едно от тях Асклепий. В ръката — тояга с усукана змия. Змията дава отрова, от която може да се умре, може и да се оздравее. Най-великият врач на земята. Изцерявал де що болежка има, чак мъртъвци възкресявал. И Плутон, разпоредникът на подземното царство, го наковладил пред Зевс, най-главния бог, дето никой вече не идвал в царството му. Ей затуй Зевс поразил Асклепия с мълния. Задето нарушил реда, установен от боговете. Задето приравнил по безсмъртие хора и богове…

Токту сгърчи устни:

— Що ми намекваш? Че и ти не се боиш от смъртта. Така ли?

— Всеки се бои, сине. И все пак по-харно е да ти е ясно поради какво умираш.

Не толкова неговите доводи, повече очите на Лола, пред чийто просещ поглед не можеше да устои. Те поусмириха гнева на боила.

И той рече:

— Да бъде! Питай!

Василий се наведе от бойницата:

— Що му е на властеля ви?

Обнадежден, викингът отдолу отвърна:

— Виждате, без оръжие сме. Малцина сме. Пуснете ни при знахаря. Ако ли не, той пък нека дойде при нас!

„Ще им се още един заложник“ помисли си боилът, когато Василий му предаде просбата им.

По-просто, много по-разумно му изглеждаше да ги прогони начаса. Кога враг дири преговори, значи той се нуждае от тях; значи нещо при него не е как се следва.

Не му бяха нужни на Токту никакви пазарлъци с татове — и злодеи. Имаше една заръка — да варди твърдината. И толкоз. Твърдината беше по-важна за хана от някой си. Отделните хора се жертвуват, за да я опазят, да опазят ханските предели…

Но тия очи! Очите, що пъдеха съня му. С такава молба. И тия устни, най-хубавите на света, що не спираха да мълвят същата жалба. И тия сякаш говорещи ръце със сплетени пръсти…

Варягът под стената отново ги прикани:

— По-бързо де, българи! Конунгът душа бере! Милост нямате ли?

Наистина човекът на носилката почваше да се гърчи. Виждаше се как устата му напразно поема въздух, как се свиват и разпускат в страдалчески усилия гърдите му.

Ясно, умираше…

Викачът сви юмрук заканително:

— Погине ли конунгът, да знаете, ще погубим всички, дето сме заробили! Замъка ви ще сринем! Камък връз камък няма да оставим!

Токту, волю-неволю, отстъпи. Лола себе проснала в нозете му и прегръщаше коленето му.

— Умолявам те, боиле! Ти си властен, спаси го!

Най-силното оръжие — женските сълзи. Никое друго не би го сразило. Единствени те, нейните сълзи.

— Няма що! — махна той с ръка. — Нек върви при тях Василий!

Все не им доверяваше. Затуй ги не пусна в града. Де да знае що могат стори вътре! По-сигурно е отвън.

Билярът ще си бае, а Токту с войскарите отгоре, от кулите, ще ги държи на прицел със стрелите и балистите.

Добрил пак понечи да го отклони:

— Измамници са, боиле! Гадост някаква кроят! Каква ли гадост? Шестима мъже без оръжие и с болник срещу цяла дружина българи и славяни. Нима им се мреше мърцина? Токту се усмихна:

— Па да видим кой кого ще надхитри!

Не каза какво му бе хрумнало и нему. Как щеше да проводи биляра при тях, а подире му да хвърли войскарите си, та да сбарат и седмината поганци начело с главатаря им.

А после — не оня, а Токту щеше да поставя условията, Токту щеше да ги изнудва.

Кажи-речи цялото поселение се бе струпало по зидовете. Мъже, жени, старци, дечурлига. Да гледат, да видят истински варяги. И то не като морски бесове, както ги превъзнасяше мълвата, а тихи и хрисими като христови черноризци.

Единствени часовите по бойниците останаха на постовете си. Ала и те, уж към полето се взираха, пък то и ушите им, и мислите им бяха нататък, към онова, което ставаше пред портата. Затова навярно не забелязаха що се твореше в полето, гдето се зеленееха няколко израсли близо една до друга горички. Затова, а може би и поради блесналото в гледните им ниско слънце, огненочервено, опряло до бърдото, хе там, на запад, готово, вече наченало да се крие зад него в размазаната мъглявина над кръгозора. Почти ослепени, не видяха как едната горичка нарастваше, сякаш пускаше особен зелен израстък, който се проточваше, та се скачваше със съседната. Пък и да бяха видели, дали щяха да се досетят, че това бяха накастрени клонаци, които дебнещи варяги набучваха в земята. Тъй стъкмяваха нещо като шумната ограда, зад която неусетно, невидими, се прокрадваха другарите им — и те окичени с вейки по главите, потулили да не проблясва ни каска, ни броня.

От горичка — до шубрак, от шубрак до горичка.

Все по-близо и по-близо до крепостта…

Токту в туй време нареди на ратниците си кой какво ще да върши, всекиму задача възложи. Чак тогава даде повеля да спуснат моста. Задрънчаха веригите му и той бавно полегна над рова.

Знахарят Василий пристъпи напред.

„Яко агнец на заколение“.

Примирен, положил живота си в ръцете на бога. Пък и тоя живот отдавна не му принадлежеше, обрекъл го бе на ближния.

После всичко стана отведнъж. Както пада гръм.

Иззад крепостта, от най-близкия храсталак, изскочиха с рев и крясък спотайвалите се досега варяги, хукнаха с размахани мечове и копия към стените.

Защитниците неволно обърнаха нататък погледи: и простите войскари, и челниците, и боилът им.

За малко, съвсем за мъничко. Ала предостатъчно за разчета на Ерик Белязания. В същия миг носачите му положиха таргата на земята. Мнимият болен рипна на крака и грабна скритото оръжие.

Ей това беше силата му, за нея се носеше славата му — умението да се бие едновременно с две секири. Никой не бе устоял насреща му. Ако речеше да се заварди от удара на дясната ръка, лявата го съсичаше. Пресрещнеше ли лявата, дясната улучваше още по-безпогрешно. Като че не простосмъртен, кой знае как, успял да овладее тая двойна вещина, а — върнал се от елинските митове сторък и петдесетоглав великан.

Другарите му измъкнаха и те своите оръжия изпод натрупаните върху таргата кожи, последваха конунга си, който вече летеше към крепостта.

Когато бранителите от привратните кули се досетиха що става, преди да посрещнат със стрели и камъни нападателите, Белязания, вече прекосил моста, се бе втурнал срещу нагласените за излаза войскари.

Слиса ги. Сякаш не човек, а бяс. Без щит, а неуязвим. Размаханите с две ръце брадви го пазеха по-надеждно от всеки щит. Те фучаха, трещяха, удряха ту едного, ту другиго — по шлем, по броня, огъваха желязо, сечаха телените бримки на ризниците, ломяха кости.

Токту се спусна долу, към входа. Но преди той да съобрази, преди да даде новите си повели, неприятелите вече бяха постигнали целта си.

Бяха нахлули във вратарната и тозчас съсекли стражите, що въртят макарата за вдигане на моста.

Последен в тесния проход се вмъкна заднишком и предводителят им, като не спираше градушката на секирените си удари.

Токту, вещ боец, съобрази пръв.

— След мен! — провиква се той, като се втурна срещу враговете, сподирен от немногобройната си рат.

Ала Ерик, оказал се още по-вещ, си бе направил хубаво сметката. Преценил, че там мястото е тясно, че там отбраната няма къде да му противопостави достатъчно защитници наведнъж. Че те ще се блъскат, ще си пречат. И ако някои го достигнат, те ще бъдат малко на брой — толкова, колкото той и другарите му да отблъскват доволно дълго време.

Зачаткаха мечове и секири. Ала де място в тая теснотия да замахнеш както следва? Тъй — все едно се чаткаха на шега, като на учения. Ни рана, ни кръв.

— Копиеносците! — изкрещя Токту, разгадал вече коварния план на нашествениците.

И дузина дълги копия се проточиха напред, заместили безполезните саби.

Белязания не току-тъй бе станал конунг. Неслучайно бе донесъл и тежката тарга. Хората му я изправиха пред себе си подобно на стена. Не каменна, разбира се, а дървена, но все пак добра преграда за копията.

Целта му бе не да победи. Де се е чуло и видяло седмина да превземат цял замък? Целта му беше само да забави вдигането на моста.

Само толкова! Да ги забави!

Българите ги обсипаха с рой свистящи като оси стрели. Но таргата служеше като отлична защита и срещу тях.

То се знае — до време…

Ето, точен изстрел улучи гръкляна на един викинг, когато замахваше с меча иззад дървеното прикритие. И той се строполи на земята със задавен от кръвта нисък. Умело насочен боен сърп обезглави другиго.

Налетяха и дебнещите в горичката варяги. Достигнаха рова, затрополиха по моста.

Стражите отгоре не спяха, то се знае. Посрещнаха ги с градушка от стрели и метателни копия, с камъни и вряла вода. Покосиха мнозина, ала останалите все пак успяха да преминат портата, вече недосегаеми за бранителите от бойниците, и да се притекат в помощ на обсадените при скрипеца свои другари.

Сега вече се разгоря истинската битка, сега вече и едните, и другите трябваше да покажат воинската са вещина.

Звън на желязо в желязо, трясък от счупени кости, ядни викове, слети със стонове на ранени и умиращи в една обща, неразличима гълчава.

Оказа се, че и новото подкрепление на Ерик Белязания не стигаше да преодолее яростната съпротива на бранителите.

Навярно всички варяги скоро щяха да се преселят при своя Один, ако вождът им не бе предвидил всичко: всяка подробност, целия развой на сражението.

Без да се крият, вече нямаше нужда, направо през землището по друма нахлуха останалите отреди на северяните. Задумкали с мечове и брадви по щитовете, надули бойните рогове, надали най-свирепите си ревове. Осланяха се не само на множеството си, на силата си, осланяха се и на това — да вземат страха на врага още преди самата бран.

Ето ги, достигнаха твърдината!

Продължиха. Юрнаха се по моста.

И сякаш не усещаха засипалите ги отгоре стрели, копия, камъни, смола. И проклятия. Сякаш не виждаха покосяваните край тях сънародници, чиито трупове газеха и прескачаха.

Виждаха само едно — примамно зейналата крепостна порта и чакащата ги отвъд плячка.

Защитниците не устояха. Те не отстъпиха, те просто бяха пометени под напора на това наводнение от сила и стомана.

И стръв — за кръвнина и пожарища, за грабеж и похот…