Петър Бобев
Позорът на Один (16)

16

Слънцето се бе надигнало високо. И пареше прежуряше. Не бе на добро такова прежуряне. На буря намирисваше. Като вчерашната. Ако не и по-люта. Вчера някои ниви само полегнаха. Ами ако налетеше градушка? „Град глад не прави“ — такава беше поговорката. Ала „тежко томува, когото удари.“ За войскарите все ще се намери. От ханското, а ханското нивга се не губи. Що ще правят ония, простите селяци, дето са орали и сели, дето са длъжни да дават за ханското, а не да чакат от него?

Наоколо сред обгорелите и изкоренени горички се жълтееха напълно узрели ниви, люлееха се като развълнувани езерца от стопено злато. Другаде върху стърнищата лежаха подредените като войници кръстци. Съвсем малко стопани бяха сварили да откарат родитбата си на гумната. А колцина ли бяха насипали в изкопаните в земята житници овършаното зърно? По хълмовете и билата, върху окосените ливади се виждаха копите сено като исполински калпаци, някои от тях разхвърляни от вчерашната буря. И още неприбрани. Та кой ли щеше да ги прибира сега, да пази някакво си сено, когато не бяха опазили селището си, имането си, свободата и живота си? Когато и самият болярин не бе увардил твърдината си.

По небето откъм запад прииждаха на рояци, на рояци подобни на куки перести облачета, които неусетно се разтваряха в синевата, закривайки я под тънко прозрачно було. В маранята нейде далече-далече се мержелееше крепостта, в която все още димяха пожарищата. И димът им вместо нагоре се стелеше по земята. А лястовиците, ще речеш, полудели и те, се стрелкаха толкова ниско над тревите, като че ли се хлъзгаха по тях.

Рад и Токту бързаха към твърдината, следвани от малобройната си дружина.

И пътем боилът разправи надве-натри що се бе случило. И за коварството на варягите, и за своята гламавщина. Нищо не потули. И за това как Лола отвела жените и дечурлигата през скришния излаз. За грабежа, за огъня, за кървавата сеч.

— Че тогаз закъде сме хукнали ние с теб? — запря се жупанът.

— Как закъде? Нали подадох знак с пушек на боила Баян? Та да го срещнем.

А една мисъл не му даваше мира. Водител, що не е кадърен да открие преструвката на врага, не е за водител: ни за хан, ни за багаин. Това значи, че Тангра е вдигнал от него десница. А тогава и ханът я вдига…

Рад подметна, дано го поуспокои. Успокояваше другите, докато той самият се нуждаеше от същото повече от тях.

— И боилът, и жупанът са челяци — рече. — Всеки греши. Те, боговете де, са се объркали, че що остава за людете?

— При вашите богове бива — натърти Токту. — Нали са много? Един сбърка, друг го оправи. При християните също. Сатанаил провожда бедите, Христос ги разпъжда. Сал нашият бог, българският бог, не греши. Защото е единствен, единствена истина. Той дарява заслужилите, той наказва недостойните.

Един от славяните се ослуша:

— Гълчава някаква пак чувам! Дружината спря.

Рад потвърди:

— Бран ще да е! Нейде откъм пролома.

Загледаха се нататък.

И Токту видя. Орлов беше погледът му, нали затуй орлово перо бе забучил на шлема си?

— Търчат някакви… Пешаци ми изглеждат… Гонят ги конници. Види се, българи и поганци… Баян ще да е дошъл на помощ…

И се разбърза:

— По-живо!

Като видяха изскочилите отстрани славяни, без да допускат колко малко са на брой, оттеглящите се варяги, разбити, пръснати в безреда, ранени, уплашени, изтървали в бягството оръжията си, хукнаха презглава към морето, към ладиите, които се надяваха да намерят там, стъкмени за отплаване.

Бойците на Токту и Рад пребиха тия, които свариха да настигнат, и продължиха към полесражението, подканвани от жупана, комуто се искаше да литне, та час по-скоро да научи участта на изгората си.

Ето, срещнаха първите ездачи, препуснали подир отстъпващите нашественици.

Ето и боила Баян!

Ала той не ги забеляза, разпален от стръвната гонитба. Продължи да препуска и да сече наляво и надясно.

Не им се удаде да спрат и никого от българите, освирепели пред близката победа.

Препречиха пътя на един от тичащите подир конницата славянин. И Рад пръв го запита онова, що му бе легнало на сърцето.

— Де е невестата ми? Лола, българката Лола… И — боецът, едва сдържащ се на място, тъкмо когато боят се превръща в плячкаджийство, заразправя от кратко по-кратко:

— Тя… Докара жените в твърдината на Баян… После, подмами поганците… Вкара ги в засадата… Тя ни дари победата…

— А сега къде е? — не се стърпя Медуиа. — Сега де е?

— Отде да знам? — вдигна рамене славянинът.

И хукна подир другите. Не му се щеше да изпусне дела си. Ако не нещо по-ценно, то — някоя здрава ризница, някой лъскав шлем. Вместо неговия прост кожух и обшит с железни пластинки калпак.

В туй време Токту гледаше нагоре, където се виеше с разперени криле орел.

— Видиш ли го? Икуш, що отнася при Тангра душите на храбреците.

И сведе глава:

— Щеше да отнесе и моята. А сега… Тангра не търпи кекавите. И глупците като мен. Няма нужда от таквиз при себе си… Не ми дари той смъртта на багатура — отвърна се от мен…

Наоколо — гора, поляни, друм — всичко застлано с трупове. Мъртви и ранени, едни замлъкнали навеки, други простенващи от болки. Най-много, то се знае — варяги, ала и славяни, и българи. Един до друг, един връз друг — все едно прегърнати. Равни, беззлобни в смъртта си, примирени.

Рад бе жадувал за война, за опиянението от боя, където можеше да покаже юначеството си. Ала това, що видя, го потресе — онова, що остава след юначеството: кръв, трупове, гнусота. Идеше му да се запилее начаса от тая кланица, ако не беше Лола.

Заради нея обхождаше сега бранното поле, заглеждаше се във всеки мъртвец, обръщаше да види лицата и на падналите по очи.

Все по-тревожно!

Токту положи ръка на рамото му:

— В злочестината се ражда дружбата.

Рад беше толкова зает със своята грижа, та не се и замисли какво ли искаше да му каже с тая древна поговорка боилът.

Тогава дочу, че някой го вика:

— Жупане… Жупане…

Обърна се. И видя малкия Баян, който опитваше да се надигне от земята. Не се бе убил, само бе изгубил съзнание. И сега отново се бе свестил.

— Какво има? — рече Медуна.

— Жупанката… Отвлякоха я варягите… За косата я влачеха…

Сърцето на Рад заби учестено:

— Накъде я отвлякоха? Думай, бързо!

— Към брега! — отвърна момчето и посочи с ръка.

Двамата предводители хукнаха нататък: жупанът заради Лола, Токту — смазан от чувството за тежка виновност, жадуващ да я изкупи с боен подвиг. Поне това, което той считаше за вина.

С бойни подвизи българинът печели чест и слава, с бойни подвизи измива безчестието.

Облачното було се бе разсеяло, изместено от огромни купести облаци, които набъбваха, набъбваха като кипнало мляко, заприличали на извайвани от великан великански кули. Върховете им се разперваха като затрупани от сняг стрехи, а основите им лягаха ниско над земята. И оттам се понасяха разкъсани черни облачета, като налитащи змейове.

Ясно, приближаваше пак буря! Страшна буря!