Петър Бобев
Позорът на Один (2)

2

Боилът Токту, властелят на каменния аул, прочут подялото краище със суровостта и с предаността си към хана, седеше в дърворезбения си стол, обшит с меча кожа и нашарен от най-сръчните шаръчии. Нарочно, за важност, за тежест.

Главата му — бръсната до голо, само с един кичур коса на темето, вързан с тънка ремъчка, челото му — източено назад по древния български обичай, заради който майките още в пелените пристягат с дъска мекото черепче на кърмачето, та да си личи, че е българче. От това гъстите му въси стърчаха като стрехи над присвитите въгленочерни очи. Ноздрите му — широки и трепкащи като необязден жребец, а под тях дългите му мустаци висяха, същински къдели, та стигаха до гърдите му и скриваха стиснатата волева уста.

Колцина българи вече бяха предпочели по-лекото, по-пригодно славянско облекло (от чеиза на невестите си славянки), други, дето властвуваха по-далеч от хана, дори опитваха да се нагиздят по византийски. Ала Токту тачеше строго обичаите. Не променяше нищичко — като се почне от високите чизми, най-пригодни за езда, та се стигне до закопчания кафтан, дълъг до колене, с яка и обшивки по пешовете и ръкавите от лисича кожа, украсен с напречни ремъчки и препасан с широк, обкован в сребро колан, на който се окачваха камата, брусът, огнивото, костеното шило, торбичката с муската. И халката, на която се държеше сабята му.

Собата, дето служеше и за гости, и за съдене, и за показ, мязаше повече на юрта. Със застланите по пода мечи кожи и килими, с пъстрите български китеници, с облечените в кожи от истинска юрта стени и обвесените по тях оръжия: кръстосани саби, копия, бойни секири и сърпове, лъкове и стрели.

Пред боила стоеше изправен, босоног, знахарят Василий — слаб, привидно немощен старец, с плешиво теме и стигаща до пояс бяла брада, нахлузил дълга до земята също тъй бяла конопена риза, пристегната в кръста с връв.

Всички го знаеха, християнин беше Василий, навярно единственият в градището, що не криеше вярата си. Тъй думаше той: нямало какво повече да губи, след като ювиги хан Омуртаг погуби все заради тая вяра цялата му рода.

Затуй не се вардеше човекът. А людете го търсеха: и славяни, и траки, та и българи. Търсеха го при телесна болка, при душевна мъка. Владееше Василий знанието, пошушвано от баща на син векове наред, от прапрадедите му траки, нявгашните стопани на тая земя, прославени навред като недостигнати лечители. Токту се обърна към тълмача Драго:

— Речи му, пак му го речи! Тоя път нищо няма да му сторя. Нека си цери народа, нек си бае и врачува, сал да се не меси във вярата! Аз не му се бъркам в неговата, хайде и той да не развращава моя народ…

Драго все не можеше да проумее това българско твърдоглавие. Все не проумяваше защо трябва той да превежда от български на славянски между двама, които могат да се разбират предобре на славянски. Недоумяваше, макар че твърде често слушаше самохвалните думи на боила: „Рачи ли някой да говори с мен, ще говори на моя език. Господарския…“ Не признаваше нито славянския, нито елинския, на който каменоделците изчукваха с длетата ханските завети по каменните надписи.

То се знае, не възрази. Де дързост за това? Не му напомни, че по-големият дял от народа на хана бяха славяни, че и повечето българи, щат не щат, проговаряха на славянски.

Покорно преведе думите му.

Василий отвърна тихо:

— Христос е казал: „Дайте божието богу и кесаревото кесарю“. Аз ще кажа само това никого не съм бунил против ханството. Ала ще добавя, още нещо е рекъл синът божи: „С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери.“ Да не забравяме мъдростта на света! А дали аз развращавам человеците, ще реши бог. Единственият. Той ще отсъди кое е право и кое не е: християнството или езичеството.

— Езичество ли! — сопна се засегнат боилът. И вените на слепоочията му се издуха. — Езичниците сте вие, христовите служители. Защото богът ви съвсем не е единствен, както ни залъгвате, а са трима: Отец, Син и Свети дух. Та не стигат те, ами и Сатанаил. И ангелите. И безброй светии. А нашият Тангра е един-единствен. Няма друг. Той е, дето властвува и над видимия, и над невидимия свят. Над доброто и злото… Само той, Тангра-Небето… Затова нека Василий де, да си държи прибран езика! Затуй Тангра го е поставил зад зъбите, а не на челото, да речем. Него няма да съдя. Той е друговерец. Но българин, когото той отбие от бащината вяра, — него, виж, съм длъжен да накажа. Такъв е законът — смърт. И той, Василий, да му бере греха…

Знахарят отвърна още по-кротко:

— „Който е безгрешен, нека хвърли пръв камъка“ — тъй рече синът божи, когато фарисеите искаха да пребият блудницата — по техния си закон.

И наведе глава:

— Не съм аз, славни боиле, дето примамвам людете при мен, та да ги поучавам в истината. Те ме дирят.

— Дирят те за биле — преведе тълмачът словата на Токту.

— Право си е, за биле е. Аз церя плътта. А кой ли е тоя, що е кадърен да отдели телесните болки от болките на душата? Церя и тялото, и душата. Както казва Христос: „Здравите нямат нужда от целител, а болните.“ Гаче ли като видя удавник, не ще да му подам ръка за помощ, да го измъкна…