Робърт Хайнлайн
Кукловодите (35)

XXXIV

С бластер в лявата ръка и приготвена спринцовка с антитоксин в дясната се промъквах от врата на врата в определения за мен район. Той беше в старата част на Джеферсън сити, почти бордей; къщите бяха строени преди петдесетина години. Бях оползотворил две дузини от инжекциите и ми оставаха още три дузини. След това трябваше да се явя в сборния пункт — сградата на кметството. Вече ми беше писнало.

Знаех, защо участвам в операцията — не от просто любопитство; исках да ги видя как умират! Исках да ги видя мъртви, всичките, опустошаващата душата ненавист заглушаваше останалите ми чувства.

Но вече бях видял достатъчно; сега исках само да се прибира вкъщи, да се изкъпя и да забравя всичко.

Работата не беше тежка, но за сметка на това беше монотонна и отблъскваща. До този момент не бях видял жив плужек, само множество мъртви. Бях изгорил едно шляещо се куче, което ми се стори с гърбица — не съм много сигурен, виждаше се доста лошо. Приземихме се малко преди залез-слънце и вече бе почти тъмно.

Приключих с блока, в който бях влязъл, извиках за по-сигурно и излязох на улицата. Тя бе почти пуста — нали всички бяха болни от треската. Единственият човек, който вървеше по улицата, се насочи, клатушкайки се, към мен. Пресрещнах го и казах:

— Тази инжекция ще те излекува. Дай си ръката. — Той се опита да ме удари, но не успя и падна на земята. На гърба му се виждаше червената следа от плужека; избрах сравнително чисто място над бъбрека му и забих иглата там. Наклоних я леко, за да се счупи връхчето на ампулата. Спринцовките бяха заредени с газ; нищо повече не беше необходимо.

На първия етаж на следващия блок открих седем души; повечето от тях бяха толкова зле, че не им казах нищо, само им поставих инжекции и продължих нататък. Вторият етаж беше нещо подобно.

На последния етаж имаше три празни апартамента, на единия от които се наложи да изгоря ключалката, за да вляза и проверя. Четвъртият не беше празен. На пода на кухнята лежеше мъртва жена; главата й бе смазана. Нейният плужек беше на гърба й, но също мъртъв. Бързо излязох и огледах другите помещения.

В банята открих мъж на средна възраст, седнал в старовремската вана. Главата му отпусната на гърдите, а вените — прерязани. Помислих, че е мъртъв, но когато се наведох над него, той отвори очи и каза:

— Много късно идвате. Убих жена си.

Или много рано, помислих аз. Един поглед към дъното на ваната и пребледнялото му лице бе достатъчен, за да преценя, че по-добре да бях дошъл пет минути по-късно. Чудех се дали си струва да хабя инжекцията. Той отново заговори:

— Дъщеричката ми…

— Вие имате дъщеря? — извиках аз. — Къде е тя?

Той примигна с клепачи, но не отговори. Главата му отново се отпусна надолу. Виках в ухото му, но напразно; после докоснах вената на врата му, но не можах да усетя пулс.

Детето лежеше на легло в една от стаите; момиченце на около осем години, което би било красиво, ако не беше болестта. То се надигна, когато ме видя и започна да вика: „Татко, татко!“

— Да, да, моето момиче — успокоително казах аз. — Татко сега ще се погрижи за теб. — Инжектирах я в крака; мисля, че не го усети. Обърнах се, за да изляза, но детето отново се обади: „Жадна съм. Искам вода“. — Наложи се да се върна в банята.

Бях поднесъл чашата пред устните на момичето, когато телефонът ми иззвъня; разлях част от водата.

— Синко! Чуваш ли ме?

Посегнах към колана си и включих апарата.

— Да, какво има?

— Аз съм в малкия парк точно на север от теб. В опасност съм.

— Идвам!

Оставих чашата на пода и тръгнах към вратата, но се върнах, колебаейки се. Не можех да оставя новата си приятелка да се събуди тук и да намери по един мъртъв родител във всяко от близките помещения. Вдигнах я и я занесох на втория етаж, където влязох в първата врата и я положих на едно канапе. Хората в апартамента бяха твърде болни, за да й обърнат внимание, но друго не можех да направя.

— Побързай, синко!

— Ида!

Хукнах навън и не губех повече дъх за приказки. Татковият район бе точно на север от моя; границата между тях минаваше по средата на парка. Когато стигнах до там, отначало не можах да го видя и го подминах.

— Тук, синко, тук — в колата!

Този път го чух и по телефона, и по въздуха. Обърнах се и видях колата — голямо дуо „Кадилак“ като тези, които обикновено използваме в Отдела. В нея имаше човек, но беше много тъмно и не можех да видя кой е. Приближих внимателно и когато чух: „Слава богу!? Мислех, че никога няма да дойдеш“, познах татковия глас.

Наведох се, за да вляза в колата. Трябва да ме е ударил точно в този момент.

 

 

Когато дойдох в съзнание, ръцете и краката ми бяха завързани. Седях на второто шофьорско място, а Стария караше. Моето кормило бе вдигнато неестествено високо. Разбрах, че летим и това окончателно ме разбуди.

Стария ме погледна и каза приветливо:

— По-добре ли се чувстваш?

От мястото си виждах плужека, яхнал раменете му.

— Малко по-добре — признах.

— Съжалявам, че се наложи да те ударя — продължи той, но нямаше друг начин.

— Предполагам.

— Засега ще трябва да те оставя завързан. В последствие ще измислим нещо по-добро — той се засмя със старата си сатанинска усмивка. Странно как личността му се проявяваше във всяка дума, изречена по заповед на плужека.

Не попитах какво „по-добро“ бихме могли да измислим; не исках и да зная. Концентрирах се върху връзките на ръцете и краката си, но напразно; Стария не се беше изложил.

— Къде отиваме? — попитах.

— На юг — отвърна той, без да престане да се занимава с таблото. — Далеч на юг. Момент само, да задам на този сандък курса и ще ти обясня какво ни предстои. — Той се позанимава още няколко секунди, след което каза: Така… сега ще се изкачим на тридесет хиляди фута.

Споменаването на тава голяма височина ме накара да погледна контролното табло. „Сандъкът“ не само изглеждаше като едно от дуотата на Отдела; той беше една от нашите коли с подсилени двигатели.

— Откъде взе колата? — попитах.

— От един таен гараж на Отдела в Джеферсън Сити. Никой не бе успял да я открие. Късмет, а?

По въпроса можеше да има и повече от едно мнение, но не започнах да споря. Все още преценявах шансовете си и установих, че са между оскъдни и никакви. Бластерът ми бе изчезнал. Стария вероятно носеше своя от страната далеч от мен, защото не го виждах.

— Но това не е всичко — продължи той. — Имах късмета да попадна на може би единствения незаразен от треската господар в Джеферсън сити… не че вярвам в късмета, де. Така че, в края на краищата, печелим. Това е като да играеш и от двете страни в много трудна шахматна партия.

— Не ми каза къде отиваме — настоях аз. Единственото, което ми оставаше, бе да говоря.

Той помисли секунда-две.

— Извън Съединените щати, можеш да бъдеш сигурен. Моят господар може да е единственият здрав на целия континент, а не ми се рискува. Мисля, че полуостров Юкатан е място тъкмо като за нас. Курсът е програмиран за там. Ще се окопаем там, ще увеличим броя си и ще поемем на юг. А когато се върнем обратно тук — ох, как ще се върнем! — няма да допуснем старите грешки.

— Татко — каза аз, — защо не свалиш тези връзки от мен? Нарушава се кръвообращението ми. Знаеш, че можеш да ми се довериш.

— Скоро, скоро… всяко нещо с времето си. Почакай изцяло да мина на автопилот.

Колата продължаваше да набира височина; подсилена или не, тридесет хиляди не е малко за дуо, което при създаването си е било предназначено за семейни разходки.

— Изглежда си забравил — продължавах аз, — че бях с господарите дълго време. Зная кое как е и мога да ти дам честна дума…

Той се ухили.

— Не учи баща си как да прави деца. Ако те развържа, ти ще ме убиеш или ще се наложи аз да постъпя така с теб. А си ми нужен жив. Двамата с теб ни чакат големи дела, синко. Ние сме хитри, ловки, съобразителни; ние сме точно каквото е предписал чичо доктор.

Не отговорих. Той продължи:

— Като стана дума, че знаеш кое как е… Защо не ми каза, синко? Защо скри това от мен?

— Ъ?

— Не ми каза колко е хубаво. Нямах представа, че човек може да изпитва такова спокойствие и удовлетворение. Не съм бил така щастлив от години, откакто… — той сякаш се обърка, но продължи: — … откакто почина майка ти. Но това няма значение; сега е по-хубаво. Трябваше да ми кажеш.

Внезапно ме заля вълна на отвращение; забравих за играта, която играех.

— Може да не съм го виждал по този начин. Ти също би мислил другояче, стар глупако, ако нямаше на гърба си плужек, който мисли с твоя мозък и говори през устата ти!

— Спокойно, синко — внимателно каза той и — Господ да ми е на помощ! — аз действително се успокоих. — Скоро ще мислиш като мен. Повярвай ми, точно затова сме били създадени; това е нашата съдба. Човечеството е разделено в междуособни войни. Господарите ще го обединят.

Помислих си, че вероятно има и такива умници, които са готови да продадат душата си в замяна на обещание за мир и спокойствие. Но не го казах на глас.

— Няма да чакаш още много — каза внезапно Стария, като погледна таблото и направи някои последни донастройки. — Вече сме на автопилот. Следваща спирка: Юкатан. А сега на работа. — Той стана от креслото и коленичи в тясното пространство до мен. — За всеки случай — каза, докато затягаше предпазния колан около кръста ми.

Вдигнах рязко коляно и го ударих по лицето.

Той се оттегли назад и ме погледна. Не беше ядосан.

— Палаво момче, палаво. Бих могъл да се обидя, но господарите са над тези условности. А сега бъди послушен той се върна до мен и провери връзката на ръцете и краката ми. От носа му течеше кръв, но той дори не си направи труда да я избърше. — Така е добре. Бъди търпелив; това няма да трае дълго.

Върна се на своето кресло, седна в него и се наведе напред, подпрял лакти на коленете си. Така много добре виждах господаря му.

В следващите няколко минути не се случи нищо. Единственото, за което мислех, бе как да се развържа. Стария изглеждаше заспал, но подозирах, че може и да се преструва.

Изведнъж по средата на твърдата рогова обвивка на паразита се появи една линия и започна да се разширява пред очите ми. Скоро вече виждах отвратителното, полупрозрачно тяло на гадната твар. Пространството между двете половини се разшири… и аз най-после разбрах, че плужекът се делеше, смучейки плът и жизнени сили от тялото на баща ми, за да създаде свое копие.

Другото, което разбрах и което ме ужаси, бе, че разполагах с не повече от пет минути собствен, личен живот. Новият ми господар се раждаше в момента и скоро щеше да бъде готов да ме възседне.

 

 

Ако беше възможно човек да разкъса връзките, с които бях завързан, аз щях да успея. Положих всички усилия, но възможностите на плътта са ограничени. Стария не обръщаше внимание на моите напъни. Предполагам, че не е бил в съзнание — плужекът сигурно го бе оставил без управление, докато бе зает с деленето си. Или просто му бе подал заповед за обездвижване. Както и да е, Стария не помръдна.

Когато вече се бях отказал от опитите да се освободя, изтощен и сигурен, че няма да успея, погледнах плужека и видях на гърба му сребристата линия — сигурен признак, че деленето ей сега ще приключи. Точно това ме накара да помисля за друго решение, доколкото обърканият ми мозък можеше да мисли.

Ръцете ми бяха вързани една за друга зад гърба, а краката долу, при глезените; освен това бях стегнат през кръста за креслото с предпазния колан. Но краката ми бяха свободни, в смисъл, че можех да ги движа заедно от кръста надолу. Вдигнах ги високо и ги стоварих върху контролното табло… в следствие на което се включиха всички стартови ракетни ускорители.

А това прави доста „g“. Не мога да кажа точно колко, защото не зная колко ускорители са били останали на колата в този момент, но при всички случаи доста. И двамата бяхме притиснати към облегалките на креслата, татко много по-силно, защото аз и без това бях закопчан с предпазния колан. Когато той бе хвърлен назад, плужекът на гърба му, гол и беззащитен, се оказа между чука и наковалнята.

И буквално се разхвърча на части.

Татко изпадна в състоянието на спазъм на всички мускули, което бях виждал вече три пъти. Той падна върху контролното табло с изкривено в ужасна гримаса лице и шаващи пръсти.

Колата рязко се гмурна надолу.

Седях и гледах как падаме, ако това можеше да се нарече седене — по-скоро висях на предпазния колан. Ако татко не беше потрошил почти цялото контролно табло, падайки върху него, можеше и да успея да направя нещо, макар и с вързаните си крака. Опитах се, но безуспешно. Колата вече не се подчиняваше.

Висотомерът не си губеше времето. Още преди да успея да го погледна, бяхме паднали на единадесет хиляди фута. После девет… седем… шест — докато навлязохме в последната миля.

На хиляда и петстотин фута височина се изстреляха ракетните забавители на носа, един по един. Всеки път коланът се врязваше в корема ми. Мислех, че колата ще успее да кацне гладко, макар да бях видял състоянието на контролното табло.

Все още се надявах, че ще се спасим, когато се блъснахме.

 

 

Първото, което усетих, щом дойдох на себе си, бе някакво слабо полюшване. То ме дразнеше и исках да престане, защото и най-слабото помръдване ми причиняваше непоносима болка. Успях да отворя едното око — другото не се подчини — и тъпо се огледах, търсейки източника на полюшването.

Над главата си видях пода на колата, но мина доста време, докато го възприема като такъв. Започвах да се досещам кой съм, къде се намирам и какво се бе случило. Спомних си падането и удара… и разбрах, че бяхме паднали не върху твърда земя, а на вода — може би в Мексиканския залив. Това не ме интересуваше.

Мисълта за баща ми ме доведе до отчаяние.

Скъсаният предпазен колан висеше над главата ми. Ръцете и краката ми все още бяха завързани. Едната ми ръка бе счупена, едното око затворено и дробовете ме боляха при дишане. Престанах да правя сметка на нараняванията си. Татко го нямаше върху кормилото, което ме учуди. С болезнени усилия успях да завъртя глава и огледах останалата част от колата със здравото си око. Той беше близо до мен, на не повече от три фута. Беше покрит с кръв и неподвижен и реших, че е умрял. Мисля, че ми отне поне половин час да допълзя до него.

Лежах с лице до неговото, почти буза до буза. Не можех да видя признаци на живот у него, а и неестественото положение на тялото му не даваше основание да мисля, че е жив.

— Татко — изстенах аз. После изкрещях: — Татко!

Клепачите му трепнаха.

— Здравей, синко — прошепна той. — Благодаря момчето ми… гласът му замря.

Исках да го раздрусам, но всичко, което успях да направя бе да извикам:

— Татко! Събуди се! Жив си, нали?

Той отново заговори и всяка дума му причиняваше силна болка:

— Майка ти… помоли да ти предам… че се… гордее с теб… — гласът му отново замря, а дишането му стана неравно и хрипливо.

— Татко — заплаках аз, — не умирай. Не мога без теб.

Очите му се отвориха и той каза:

— Ще можеш, синко, ще можеш — последва пауза и след това той с труд произнесе: „Боли ме“ и отново затвори очи.

Виках и крещях, но той не дойде в съзнание. След малко легнах до него и оставих сълзите си да се смесят с кръвта и мръсотията.