Робърт Хайнлайн
Кукловодите (2)

I

Бяха ли те наистина интелигентни? Сами по себе си, имам предвид? Не зная и не мисля, че някога ще узнаем.

Ако не са били, надявам се да не доживея до деня, в който ще си имаме работа с подобни твари, които наистина са интелигентни. Защото зная, кой ще бъде потърпевшият. Аз. Вие. Така нареченото човечество.

За мен цялата работа започна рано-рано сутринта на 12 юли — телефонът иззвъня настойчиво, с вибрации, способни да свалят кожата от черепа ми. (В нашия Отдел използваме малко по-особени телефони: капсулата е хирургически имплантирана под кожата някъде зад лявото ухо — използва се костна звукопроводимост). Започнах да се опипвам, после се сетих, че бях оставил самия телефон в якето, а него — в другия край на стаята.

— Добре де — изръмжах, — чух вече. Изключи идиотския звънец!

— Тревога — чу се глас в ухото ми. — Веднага се яви в Отдела.

Обясних му какво да направи с тревогата.

— Веднага се яви при Стария — настоя гласът.

Това беше друго нещо. Отговорих: „Тръгвам!“ и скочих от леглото така рязко, че ми притъмня пред очите. Хукнах към банята, там си бих една доза „Джиро“ и пуснах виброшейка, докато стимулаторът попроясни съзнанието ми. Излязох нов човек — или добра имитация на такъв — и пътем нахлузих якето.

Влязох в Отдела през тоалетна кабина от спирка на метрото „Макартър“. Няма да намерите телефоните и адреса на Отдела в указателя. Всъщност, той не съществува. Един от другите входове е през затънтено магазинче с табела „Редки марки и монети“. И там не се опитвайте да влезете — ще ви пробутат „оригинал“ на „Черното пени“.

И въобще — не се опитвайте да ни откриете. Нали ви казах, че не съществуваме!

Има едно нещо, което никой държавен глава не знае и това е доколко добри са разузнавателните му служби. Може да го узнае едва ако те се провалят. Точно това се стреми да предотврати нашият Отдел. Ние сме раираните тиранти на чичо Сам — държим панталоните му да не паднат. В ООН никога не са чували за нас. Предполагам, че в ЦРУ също. Единственото, което наистина зная, е свързано с подготовката, която получих и задачите, които ми дава Стария. Те са доста интересни — особено ако не ти пука къде спиш, какво ядеш, колко ще живееш и подобни дреболии. Ако имах капка ум в главата, досега да съм напуснал и да съм си намерил нормална работа.

Само че тогава нямаше да работя за Стария. Това ме задържаше.

Но не защото ни глезеше. Напълно в стила му беше да заяви: „Момчета, трябва да наторим този дъб. Я скочете в дупката до него, а аз ще ви зария.“ И ние бихме скочили. Всеки от нас. А Стария би ни заровил живи, стига по негова преценка да имаше примерно 53 процента вероятност този дъб да е Дървото на свободата.

Той стана и закуцука да ме посрещне. На лицето му имаше измъчена усмивка. Големият гол череп и забележителният римски нос го правеха да изглежда като нещо средно между инквизитор и палячо.

— Здравей, Сам — каза той. — Съжалявам, че те събудих.

Съжалявал бил! Дрън-дрън!

— Без друго имах път насам — отвърнах. — Нищо, че съм в отпуск.

— Е, да те пратя тогава на почивка.

Знаех ги аз неговите почивки, затова не се хванах на въдицата.

— Значи се казвам Сам — промърморих. — А какво ли ще да е фамилното ми име?

— Кавано. А аз съм твоят чичо Чарли. Чарлз М. Кавано, пенсионер. Запознай се със сестра си Мери.

Бях забелязал, че сме трима в стаята, но Стария умееше да задържа вниманието на другите върху себе си толкова, колкото му беше изгодно. Едва сега погледнах „сестра си“. После я погледнах отново. Струваше си.

Ясно ми беше защо е решил да сме брат и сестра — това щеше да му спести някои неприятности по време на задачата. Агентът в никакъв случай не бива да излиза извън рамките на легендата, която е приел. Значи трябваше да се отнасям с нея като със сестра — мръсен номер, няма що!

Тя беше висока и стройна, и си имаше всичко. Красиви крака. Широки — за жена — рамене. Огненочервена дълга коса и типичният за рижите леко издължен череп. Лице, по-скоро симпатично, отколкото красиво. И поглед, който ме преценяваше, сякаш бях роб за продан.

Идваше ми да разперя опашка и да започна любовния танц на пауните. Явно е било изписано по лицето ми, защото Стария каза:

— Спокойно, Сами. Двамата със сестричката, естествено се обичате — но само като братче и сестричка. Бъди добро момче.

— О, Господи — погледнах аз „сестричката“. — Така да бъде. Здравей, сестричке. Радвам се, че се запознахме.

— Здрасти, братко — протегна ми тя ръка. Стисна здраво — не по-слабо, отколкото аз нея. А гласът й се оказа плътен контраалт, точно какъвто ми харесваше. По дяволите Стария!

— Трябва да добавя — продължи той, — че ти толкова обичаш своята сестра, че с готовност би дал живота си, за да я защитиш. Не ми е приятно да ти го кажа, Сами, но сестра ти е ма-а-алко по-ценна за организацията от теб, поне за момента.

— Разбрано — отвърнах. — Ще си знам мястото.

— Виж, Сами…

— Тя е любимата ми сестричка и аз я пазя от кучета и непознати. О’кей. Кога тръгваме?

— Отбий се първо в „Козметика“ да ти сложат ново лице.

— По-добре ще е цяла нова глава. Ще се видим там. Чао, сестричке.

Не ми сложиха нова глава, но вградиха целия ми телефон в основата на черепа и посадиха върху нея коса. Боядисаха ми косата в същия десен като на новопридобитата ми сестра, избелиха ми кожата и поразмърдаха тук-там костите на лицето ми. След като свършиха, от огледалото ме погледна един съвършен червенокос. Опитах се да си спомня, каква точно на цвят беше оригиналната ми коса, но това беше много отдавна. После се зачудих, дали сестричката в действителност изглежда както сега.

Сложих по себе си приготвената екипировка и дрехите, които ми бяха избрали. Някой тикна в ръката ми добре натъпкана пътна чанта.

Явно и Стария беше минал през „Козметика“ — на главата му се мъдреха редки розово-бели къдрици. И с неговото лице бяха направили нещо — не мога да кажа точно какво — и сега изглеждахме точно като роднини: трима истински представители на странната порода на червенокосите.

— Хайде, Сами — каза Стария. — Ще ти обясня това-онова в колата.

Излязохме от Отдела по неизвестен за мен маршрут, който ни изведе на платформата за излитане „Нортсайд“ — високо над Ню Бруклин, с хубав изглед към Манхатънския кратер. Аз карах, а Стария говореше. Щом излязохме от зоната на градското управление на движението, той ми нареди да задам курс към Де Мойн, Айова и да оставя колата на автопилот. След което се присъединих към Мери и „чичо Чарли“ на задната седалка. Той ни разясни постановката.

— С две думи — каза като заключение, — ние сме едно щастливо семейство, пътуващо с цел туризъм. И още се държим като истински любопитни туристи, ако се натъкнем на нещо необичайно.

— Но на какво ще се натъкнем? — попитах аз. — Или не е съвсем ясно?

— М-м-м… възможно е.

— О’кей. Но все пак е някакво успокоение да знаеш, за какво умираш. Нали, Мери?

„Мери“ не отговори. Имаше това толкова рядко за жените качество — да мълчи, когато няма какво да каже.

Стария ме изгледа, след което попита:

— Сам, чувал ли си за „летящите чинии“?

— Ъ?

— Хайде, хайде, нали си учил история!

— А, тези ли… Манията за летящи чинии години преди Безредиците? Мислех, че имаш пред вид нещо по-скорошно и реално. Онова са били просто масови халюцинации.

— Така ли?

— Е, не съм учил задълбочено статистическа психология на абнормалностите, но май си спомням едно уравнение. Всички в оня период са били психопати — човек с всичкия си вероятно е щял да попадне тогава в лудницата.

— Значи сега сме нормални, а?

— Е, чак пък толкова… — поразрових се в паметта си и открих нужния отговор. — Спомних си. Уравнението се казва оценителен интеграл на Дигби за данни от втори и по-висок ред, и дава 93,7 процента вероятност, че митът за летящите чинии — като се отстранят изяснените случаи — се дължи на халюцинации. Запомнил съм го, защото това е първият подобен проблем, при който случаите са били систематично подбрани и преценени. Правителствен проект, Бог знае защо.

— Дръж се здраво, Сами — любезно ми каза Стария. — Тръгнали сме да изследваме точно летяща чиния. А може и сувенирче да си вземем, нали сме туристи.