Робърт Хайнлайн
Кукловодите (22)

XXI

През следващите няколко дни изнасях лекции пред шапкари от Пентагона, отговарях на глупави въпроси от типа „какво обядват титанците“, обяснявах как трябва да се постъпи с човек, който е бил обладан. Минавах за „експерт“, но по-голяма част от слушателите ми изглеждаха убедени, че познават много по-добре от мен плужеците.

Титанците продължаваха да държат червената зона, но не можела да се измъкнат от нея незабелязани — или поне така се надявахме. А ние не можехме да нахлуем в тяхната територия, защото всеки плужек държеше по един човек като заложник. От ООН нямаше никаква полза. Президентът бе поискал режим „Гол гръб“ в глобален мащаб, но те само хъмкали и мънкали и накрая назначили комисия, която да разследва случая. Истината е, че просто не са ни повярвали. Това беше голямото предимство на врага — човек вярва в пожара едва когато той обхване и собствената му къща.

Някои народи бяха в безопасност, поради специфичните си обичаи. Финландец, който поне през ден не влиза в сауната с приятелска компания, веднага би предизвикал подозрения. Японците също нямаха нищо против голотата. Южните морета, както и големи части от Африка, бяха в относителна безопасност. Французите бяха много ентусиазирани спрямо нудизма — поне през уикендите — още от Третата световна война. В такива страни плужекът би видял доста зор, докато се скрие. Но там, където табуто върху голотата все още означаваше нещо, паразитът можеше да остане незабелязан, докато носителят му не започне да смърди. Става дума за самите Съединени щати, Канада, Англия — особено Англия.

Изпратихме в Лондон три плужека (върху маймуни). Докато разбрах, кралят поискал да даде пример като нашия президент, но министър-председателят, подстрекаван от архиепископа на Кентърбъри, му забранил. Архиепископът дори не си направил труда да погледне паразитите; за него моралното поведение било по-важно от светските заплахи. Тази история не се появи по масмедиите и може и да не е вярна, но е факт, че нежната кожа на англичаните не бе разголена за хладните погледи на чуждоземците.

Руската пропагандна система започна да ни плюе веднага щом успя да изработи нова линия на поведение. Цялата работа била „фантазии на американките империалисти“. Интересно защо титанците не са нападнали отначало Русия — за тях тя е като правена по мярка. Всъщност… може и да са. Не зная дали има някаква разлика.

 

 

По това време не се виждах със Стария; заповедите получавах от неговия заместник Олдфийлд. Затова нямах представа дали Мери е освободена от специалните си задължения към президента. Натъкнах се на нея в бара на Отдела.

— Мери! — изревах и едва не полетях от щастие.

Тя ме дари с бавната си, сладка усмивка и ми направи място да седна. Прошепна „Здравей, скъпи“. Не ме попита с какво се занимавам, не ме упрекна, че не съм я търсил, дори не спомена, че отдавна не сме се виждали. Просто се радваше на срещата. А аз не млъквах:

— Това е чудесно! Мислех, че все още слагаш президента да спи и бдиш над съня му. От кога си тук? Кога трябва да се връщаш? Да ти поръчам нещо за пиене? Не, ти още имаш — започнах да набирам на клавиатурата поръчката за самия себе си, когато чашата внезапно се озова пред мен. — Ха! Това пък откъде се взе?

— Поръчах го, когато те видях на вратата.

— Мери, казвал ли съм ти, че си чудесна?

— Не!

— Слушай тогава: чудесна си.

— Благодаря.

— За колко време си свободна? Виж какво, не можеш ли да вземеш малко отпуск? Не могат да искат от теб да си на пост двадесет и четири часа в денонощието, седмица след седмица, без никаква почивка. Веднага отивам при Стария и ще му кажа…

— В отпуск съм, Сам!

— … направо в очите какво мисля за… Ъ?

— В момента съм в отпуск.

— Наистина ли? Докога?

— До повикване. Сега всички отпуски са така.

— Но… кога те пуснаха в отпуск?

— Вчера. От тогава вися тук и те чакам.

— Вчера! — бях прекарал вчерашния ден, давайки детски уроци на важни шапкари, които нямаха нужда от услугите ми. Изправих се. — Стой тук. Сега се връщам.

Втурнах се в кабинета на Олдфийлд. Той вдигна очи и уморено ме попита:

— Ти пък какво искаш от мен?

— Шефе, да вземеш да отмениш ангажимента ми, не искам да разказвам детски приказки на дърти шапкари.

— Защо?

— Болен съм. Отдавна не съм ползвал болнични. Сега ми се полагат.

— Болна ти е главата.

— Точно така, прав си. Чувам разни гласове. Някакви хора ме преследват. Все още сънувам, че пак съм с титанците. — Последното беше вярно.

— Откога лудите в Отдела имат привилегии? — той искаше да оспоря аргумента му.

— Виж какво… пускаш ли ме или не?

Той разрови някакви бумаги, взе една и я скъса.

— О’кей. Дръж телефона под ръка и бъди готов да се появиш при повикване. А сега да те няма.

Вече ме нямаше. Мери вдигна очи, когато се върнах в бара и отново ме дари с усмивка. Аз казах:

— Вземи си багажа. Тръгваме.

Тя не попита къде отиваме; просто стана. Вдигнах чашата си и изпих част от напитката, разливайки останалото. Обадих се отново едва когато бяхме вече на пешеходното ниво в града:

— А сега… къде искаш да се оженим?

— Сам, говорихме вече по този въпрос.

— Да, говорихме, а сега ще го направим. Къде?

— Сам, скъпи мой, ще направя каквото поискаш. Но си оставам против.

— Защо?

— Сам, хайде да отидем в моя апартамент. Бих искала да ти сготвя обяд.

— О’кей, ще ми сготвиш — но не там. И преди това ще се оженим.

— Моля те, Сам!

Някой каза:

— Не се отказвай, момче. Ще се навие!

Огледах се и установих, че бяхме събрали доста публика. Размахах ръце и се развиках с раздразнение:

— А бе вие нямате ли си работа? Я идете да се напиете!

— Мисля, че предложението не е за изхвърляне — каза друг от тълпата.

Хванах Мери за ръката и я напъхах в едно такси. Едва тогава проговорих отново:

— Добре, защо не искаш? Кажи ми причините?

— Защо да се женим, Сам? Твоя съм, не ти е нужен договор.

— Защо ли? Ами защото те обичам, по дяволите!

Тя помълча известно време; помислих, че съм я обидил. Когато заговори, едва я чух:

— Не беше споменавал това досега, Сам.

— Нима? Трябва да съм ти го казал.

— Не, сигурна съм, че не си. Защо?

— Ами, не зная. Вероятно по недоглеждане. Не съм много сигурен какво означава думата „обичам“.

— Нито пък аз — отвърна нежно тя, — но ми харесва да го чуя от твоята уста. Кажи го пак, моля те.

— Ъ? О’кей. Обичам те. Обичам те, Мери.

— О, Сам.

Тя се притисна в мен и започна да трепери. Прегърнах я.

— А ти?

— Аз ли? О, аз те обичам, Сам. Обичам те още откакто…

— Откакто какво?

Очаквах да каже, че се е влюбила в мен, когато заех мястото й на проекта „Разпит“, но тя каза:

— Обичам те, откакто ме удари.

Е това ако е логика!

Шофьорът бавно кръжеше над крайбрежието на Кънектикът; наложи се да го събудя, за да кацнем в Уестпорт. Веднага отидохме в кметството. Отидох до гишето „Бюро санкции и лицензи“ и попитах чиновника:

— Тук можем ли да се оженим?

— Ако желаете — отвърна той. — Разрешителните за лов са наляво, за кучета — надясно. Тук е златната среда… поне така се надявам.

— Добре — казах официално аз. — Бихте ли оформили документите ни?

— Разбира се. Всеки трябва да се ожени поне веднъж; така казва жена ми. — Той извади формуляр. — Кажете серийните си номера, ако обичате.

Казахме ги.

— Така… някой от вас има ли сключен брак в друг щат? — Нямахме; той продължи: — Сигурни ли сте? Ако имате, а не ми кажете, за да го отбележа в договора, той става невалиден.

Отново му казахме, че нямаме сключени други бракове. Той продължи:

— Срочен, подновяващ се или доживотен? Ако е за повече от десет години, таксата е като за доживотен; ако е за по-малко от шест месеца, можете да попълните краткия формуляр от вендомашината до стената.

— За цял живот — каза с тих глас Мери.

Чиновникът явно се изненада.

— Госпожице, сигурна ли сте, че знаете какво правите? Договорът с клауза за автоматично подновяване е също толкова траен, колкото и доживотния, а при него няма да се налага да ходите в съда, ако промените решението си.

— Чухте какво каза дамата! — намесих се аз.

— О’кей, о’кей… едната страна, по взаимно съгласие или обвързващ?

— Обвързващ — казах аз и Мери кимна.

— Обвързващ — съгласи се той и го въведе в клавиатурата. — А сега същността на договора: кой ще плаща и колко? Заплата или дарение?

— Заплата — отвърнах аз; не притежавах достатъчно за дарение.

— Никакво плащане — каза твърдо Мери.

— Ъ? — хлъцна чиновникът.

— Никакво — повтори тя. — Договорът не е финансов.

Чиновникът окончателно се обърка.

— Госпожице, не вършете глупости — каза назидателно той. — Чухте, че господинът е склонен да постъпи както трябва.

— Не!

— Няма ли да е по-добре да се посъветвате с адвоката си, преди да предприемете такава стъпка? Във фоайето има обществен комуникатор.

— Не!

— Проклет да съм, ако разбирам за какъв дявол ви е необходим този договор!

— И аз не съм наясно — осведоми го Мери.

— Нищо не разбирам!

— И не трябва. Запишете, както ви казах: „Без плащане“.

Чиновникът с безпомощен вид се наведе над клавиатурата. Накрая каза:

— Мисля, че това е всичко — и започна монотонно да нарежда: — Заклевате-ли-се-тържествено-че-гореизброените-факти-отговарят-на-истината-доколкото-ви-е-известно-и-че-влизате-в-този-съюз-доброволно-неповлияни-от-наркотици-или-други-незаконни-стимулатори-и-че-не-съществуват-никакви-премълчани-от-вас-обстоятелства-или-каквито-и-да-е-законови-пречки-за-сключването-и-регистрирането-на-този-договор?

Да, заклеваме се; да, отговарят; не, не сме повлияни; не, не съществуват.

Той извади листа от принтера.

— А сега поставете тук отпечатъци от палците си. О’кей, ще ви струва десет долара, включително федералната такса.

Платих. Той постави листа в копирната машина, натисна бутона и обяви:

— Копията ще бъдат изпратени на адресите, съответстващи на серийните ви номера. А сега… каква церемония желаете? Може би ще успея да ви помогна.

— Не искаме религиозна церемония — каза Мери.

— Тогава разполагам точно с това, което ви е необходимо — стария доктор Чамли. Никакви секти. Най-добрият стереосъпровод в града, всичките четири стени и оркестър в пълен състав. Цялата церемония, обредите за плодородие и всичко, но с достойнство. И най-важното: няколко бащински съвета за младоженците. Ще ви накара наистина да се почувствате женени.

— Не — този път го казах аз.

— О, недейте така! — каза чиновникът. — Помислете за дамата. Ако се придържа към това, за което току-що се закле, да няма да има никаква друга възможност. Всички момичета държат на сватбената церемония. Говоря ви искрено — моята комисионна и без това е малка.

— Можете да ни ожените, нали? — казах аз. — Направете го и да свършваме с това!

— Не знаехте ли? — изненада се той. — В този щат хората се женят сами. Вече сте женени, още откакто поставихте отпечатъците върху договора.

— О! — възкликнах аз. Мери не каза нищо и излязохме. Наех едно дуо от платформите за излитане северно от града — десетгодишна морга, но с пълна автоматика, което щеше да свърши работа. Заобиколих града по околовръстния маршрут, прелетях над Манхатънския кратер и превключих на автопилот. Бях щастлив, но ужасно нервен… а после Мери ме прегърна. Доста по-късно чух бипкането на радиомаяка на моята колиба; освободих се от обятията й и приземих колата.

— Къде сме? — попита сънено Мери.

— В хижата ми в планината.

— Не знаех, че имаш хижа в планината. Мислех, че отиваме в моя апартамент.

— Какво? Да рискувам с онези мечи капани? Всъщност, хижата не е моя — наша е.

Тя отново ме целуна и познайте колко сполучливо кацнах. Мери изскочи навън, докато аз кодирах контролното табло. Настигах я пред колибата.

— О, скъпи, тя е чудесна!

— Голяма работа е Адирондак — съгласих се аз. Слънцето почти залязваше и приглушеният блясък на лъчите му придаваше на пейзажа дълбочина, сякаш беше стереоизображение. Тя го погледна и каза:

— Да, да… но аз говорех за твоя… нашата хижа. Хайде да влезем вътре.

— Готово — съгласих се аз, — но тя си е просто обикновена барака.

Така си и беше; нямаше дори вътрешен басейн. Нарочно я държах така — не исках като дойда в нея, да заваря там част от града. Беше построена от стандартната комбинация метал-фибростъкло, но отвътре я бях облицовал с дулослоб, който изглежда като истинско дърво. Вътрешността на хижата също бе обикновена. Голяма всекидневна с истинска камина, дебел килим и множество ниски столчета. Цялото оборудване — „Компакто специал“ — се намираше в основите й: климатична инсталация, електрозахранване, система за почистване, аудиотехника, водоснабдяване и канализация, радиационни датчици и сервоустройства — всичко, с изключение на фризера и останалото кухненско оборудване, се намираше под земята. Дори стереоекраните не се забелязваха, като бяха изключени.

— Почти пълна имитация на дървена барака с водопровод.

— Мисля, че е прекрасна — каза сериозно Мери. — Не бих желала нещо помпозно.

— Само ти и аз, двамата.

Набрах кода на ключалката и вратата се разтвори, разделяйки се на две части. Мери веднага се шмугна вътре.

— Хей! Върни се! — извиках аз. Тя се върна.

— Какво има, Сам? Нещо лошо ли сторих?

— Сега ще видиш — издърпах я малко по-назад, вдигнах я на ръце и я пренесох през прага. Вътре я целунах и я пуснах. — Ето така. Сега влезе както трябва в новия си дом.

Осветлението се включи автоматично при влизането ни. Тя се огледа наоколо, после се обърна към мен и обви ръце около врата ми.

— О, скъпи, скъпи! — След известно време се пуснахме и тя започна да разглежда хижата отвътре. — Сам, ако беше моя, щеше да бъде построена по абсолютно същия начин.

— Има само една баня — извиних се аз. — Какво да се прави, полеви условия.

— Няма значение. Дори се радвам, сега зная, че не си водил никоя от онези жени тук.

— Какви жени?

— Много добре знаеш. Ако беше планирал да използваш това място за любовно гнездо, щеше да се погрижиш за втора баня и тоалетна.

— Много ги разбираш тези работи.

Тя не отговори и влезе в кухнята. Чух възбудения й писък и попитах: „Какво има?“. Последвах я.

— Не очаквах да открия истинска кухня в едно ергенско жилище.

— Нима мислиш, че съм лош готвач? Исках хубава кухня и си я купих.

— Много се радвам. Сега ще ти приготвя вечеря.

— Заповядай; кухнята е твоя. Но не искаш ли да вземеш един душ? Можеш да минеш първа през банята. Утре ще поръчам каталог и ще си избереш баня по твой вкус. Веднага ще ни я докарат.

— Ти се изкъпи първи — каза тя. — Искам да започна с готвенето.

С Мери си допаднахме в семейния живот така, сякаш бяхме женени от години. Не, не искам да кажа, че меденият ни месец протече скучно или че нямаше какво ново да научим един за друг… просто вече знаехме всичко необходимо, за да живеем като съпрузи. Особено Мери.

Нямам много ясни спомени от онези дни. Бях щастлив. Явно преди това не съм знаел какво е щастие или съм го бил забравил. Било ми е интересно, забавно, развличал съм се — но не съм бил щастлив.

Не включвахме стереото и не четяхме книги. Не се видяхме и не говорихме с никой друг, с изключение на втория ден, когато слязохме до селото — исках да го покажа на Мери. По обратния път минахме край колибата на местния отшелник — Джон Козата. Той се грижеше за дома ми, когато отсъствах. Махнах му с ръка.

Той ми махна в отговор. Беше облечен както обикновено: плетена шапка, стара военна куртка, шорти и сандали. Помислих да го предупредя за режим „Гол гръб“, но се отказах. Вместо това му викнах:

— Прати ми Пират!

— Кой е Пират, скъпи? — попита Мери.

— Ще видиш.

Тя видя. Пират ни посрещна, когато влязохме в хижата — бях настроил неговата малка вратичка на собственото му „мяууу“; той беше голям и палав котарак. След като ми каза какво мисли за хората, които отсъстват от къщи толкова дълго, той лекичко ме захапа за глезена в знак на прошка. Почесах го между ушите и той се обърна към Мери. Тя падна на колене и започна да издава звуците, понятни само на хората, разбиращи котешкия протокол. Отначало Пират я гледаше подозрително, но после внезапно скочи в скута й и започна да мърка и да се отърква о брадичката й.

— Олекна ми — обявих аз. — За момент помислих, че няма да ми бъде позволено да те задържа.

— Не беше нужно да се тревожиш — усмихна се Мери. — Самата аз съм две трети котка.

— А останалата трета?

— Ще разбереш.

От този момент котаракът беше с нас — или с Мери — почти през цялото време освен когато по мое настояване се заключвахме в спалнята. Не бих го понесъл там, макар и Мери, и Пират да смятаха, че проявявам дребнавост.

Мери не обичаше да споделя проблемите си. Не се ровеше в миналото. О, слушаше, когато разказвах за моето, но отказваше да говори за себе си. Веднъж, когато започнах да я разпитвам, тя смени темата с думите:

— Хайде да излезем да видим залеза.

— Залеза? Не може да бъде — отвърнах аз. — Току що закусвахме. — Объркването на времето на деня ме върна към действителността. — Мери, откога сме тук?

— Какво значение има?

— Има, по дяволите. Сигурен съм, че е най-малко седмица. Скоро телефоните ни ще задрънчат и ще трябва да се връщаме на работа.

— След като не знаеш кога точно ще е това, какво значение има колко време е минало?

Наистина исках да разбера датата. Можех да го сторя, като включа стереото, но вероятно щях да попадна на новини, а не желаех да разруша илюзията, че двамата с Мери живеем в свят, където няма титанци.

— Мери — попитах предпазливо, — колко таблетки „темпус“ имаш?

— Нито една.

— Е, аз имам и за двама ни. Хайде да разтеглим времето. Представи си, че разполагаме само с още двадесет и четири часа; можем да изживеем цял месец субективно време в тях.

— Не.

— Защо не? Да не губим деня.

Тя сложи ръка на рамото ми и ме погледна в очите.

— Не, скъпи, това не е за мен. Искам да изживявам пълноценно всеки отделен момент, без да се тревожа за следващия. — Тъй като изглеждах упорит, тя продължи: — Нямам нищо против ти да вземеш от таблетките, но не карай и мен.

— Пусто да остане, нима смяташ, че ще го направя сам?

Тя не отговори нищо, това е един от най-гадните начини, които познавам, да спечелиш спор.

 

 

Не че се карахме. Ако се опитвах да започна спор, Мери просто се предаваше и по-късно неизменно се оказваше, че съм сгрешил. Още няколко пъти се опитах да науча нещо повече за нея; струва ми се, че човек все нещо трябва да знае за жената, с която е сключил брак. На един от въпросите тя замислено отговори:

— Понякога се чудя дали наистина съм имала детство… или просто съм го сънувала.

На моя въпрос за истинското й име тя спокойно отвърна — „Мери“.

— Истинското? — усъмних се аз. Отдавна й бях казал моето, но продължавахме със „Сам“.

— Разбира се, скъпи. Казвам се Мери много преди да те познавам.

— Добре, ти си моята любима Мери. Но какво е било името ти преди това?

В очите й се появи странно, болезнено изражение, но гласът й не трепна:

— Едно време ме наричаха Алюкер.

— Алюкер — повторих аз, за да го запомня. — Алюкер. Какво странно и красиво име. Алюкер. Има някакво вълшебство в него. Моята мила Алюкер.

— Сега името ми е Мери — някак рязко ми каза тя.

Уверен съм, че някога в миналото Мери е била дълбоко, дълбоко наранена. Изглежда никога нямаше да узная от какво точно и скоро престанах да се безпокоя за това. Тя беше това, което е, сега и завинаги и бях доволен да бъда огрян от топлата светлина на нейното присъствие.

Продължих да я наричам „Мери“, но не забравих името, което бе носила. Понякога си го повтарях на ум: Алюкер… Алюкер… Чудех се откъде ли произлиза.

И неочаквано си спомних. Досадната ми услужлива памет успя да се ориентира сред множеството лавици, където складирам целия боклук, чут, видян или прочетен някога в миналото, който съм неспособен да забравя. Имаше едно общество, една колония, която използваше изкуствен език дори за личните имена…

Точно така, цитманитите — Анархистко-пацифистки култ, който бе изритан от Канада, а след това и от Антарктида. Техният пророк беше написал някаква книга: „Ентропията на радостта“. Веднъж я бях разлистил — оказа се пълна с псевдоматематически формули за постигане на щастието.

Всички са за „щастието“, както и против „греха“, но някои от обредите на култа го докараха до конфликт с останалата част от човечеството. Имаха любопитно и много древно решение на проблема със секса и това решение предизвикваше взривоопасни ситуации, когато цитманитите се сблъскваха с друг модел на поведение. Дори Антарктида се оказа недостатъчно далеч. Бяха чул, че остатъците от култа емигрирали на Венера. Ако е така, всички трябва вече да са измрели.

Престанах да мисля за това. Ако Мери е цитманитка или е била възпитана като малка по този начин, това си е нейна работа. Не бих допуснал философията на култа да доведе до криза в отношенията помежду ни; бракът не е договор за покупко-продажба, а съпругата не е частна собственост.