Лора Джо Роуланд
Бундори (18)

Глава 17

Храмът Зоджо — семейна собственост на клана Токугава, бе построен преди близо сто години и заемаше обширна площ в Шиба, южно от Едо. В него живееха над три хиляди свещеници и помощниците им.

Когато двамата с Хирата наближиха храма, Сано бе обзет от усещането, че се връща у дома — тук бе прекарал девет години от живота си като ученик в храмовото училище и познаваше всяка стъпка от местността. Докато яздеше, си мислеше колко нелепо е да пристига тук не за да се срещне с приятелите от момчешките години или с учителите си, а за да разследва ново жестоко убийство. Свърнаха в завоя и Хирата възкликна:

— Вижте!

Запалените каменни фенери осветяваха внушителния двуетажен портал. Зад него още фенери разпръсваха мрака покрай стръмните стъпала към самия храм. Високо над пътя покривите на храмовите параклиси, гробници и спални помещения изглеждаха като призрачни кораби, осветени от фенерите в дворовете долу.

Сано и Хирата спряха при портата и поздравиха тримата мрачни свещеници, въоръжени с дълги копия.

— Убиецът Бундори е бил тук, нали? — попита Сано.

Главният от тях само се поклони и отвърна:

— Негово светейшество игуменът ви очаква, сосакан сама.

Думите му потвърдиха най-черните опасения на Сано. Двамата с Хирата оставиха конете си и тръгнаха след свещеника, който ги преведе през масивна порта до просторно преддверие и ги помоли да изчакат игумена.

Сано бе обзет от такава тревога, че стомахът му се сви на топка. Чудеше се как трябва да разследва убийство, извършено на свята земя, и как да разпитва хората, които са му били учители. Съвсем скоро страничната порта се отвори и игуменът на храма Зоджо влезе със свита от четирима свещеници. С бръснатата си глава стърчеше над подчинените си; епитрахилът от копринен брокат, съответстващ на високопоставения му сан, блестеше и цялата внушителна осанка на игумена възроди у Сано детския страх и благоговение пред наставника, учител и духовен баща. Размениха си учтиви поклони и игуменът рече:

— Сано Ичиро — дълбокият му глас прозвуча благо и напевно, — много време мина от последната ни среща.

— Така е, ваше светейшество — съгласи се Сано и се обърна да представи помощника си Хирата.

В миналото бе разговарял с игумена точно два пъти — на шестгодишна възраст, когато го приемаха в училището, и при завършването на образованието си. Сега забеляза с удивление, че изтеклите шестнайсет години почти не бяха се отразили на външността му. Старчески петна осейваха бръснатото му теме, а гъстите му вежди бяха побелели, но дори и над седемдесетте от него все още струеше младежка енергичност. По овалното му лице не личаха бръчки, а изсечените черти не бяха загубили своята решителност и сила, нито времето бе замъглило ведрите и ясни очи. Внезапно Сано си спомни прощалните думи на игумена към него: „Ти имаш любознателен дух и талант за разкриване на истината, сине мой. Този талант може да бъде благословия, но и проклятие. Дали истините, които ще разбулваш, ще донесат на теб и света мрак и беди или светлина и покой?“ Едва ли игуменът си спомняше техния разговор. С безпардонността на младостта навремето той бе пренебрегнал проницателната забележка на възрастния човек и никога не си бе представял, че ще дойде момент, в който ще оцени опасността в своя съмнителен талант.

Игуменът реши да прескочи официалностите и да премине направо към убийството:

— Реших, че е най-добре да изчакам идването ти, сосакан, преди да се погрижа за останките на нашия брат Ендо Азуманару, мир на душата му! Ще имаш пълната ни подкрепа за разкриване на убиеца…

Ендо!

Едва когато игуменът ги поведе нагоре по пътеката към вътрешните площи на храма, Сано пое дъх и попита:

— Мъртвият свещеник е бил потомък на Ендо Мунецуго?

— Да, точно така. Брат Ендо бе ръкоположен, след като се оттегли от служба в бакуфу. Искрено се гордееше с предците си. Но ти… откъде знаеш? Стражите ли ти казаха, че името на прадядо му е изписано на етикета към това зловещо бундори?

Сано и Хирата скришом размениха тържествуващи погледи. Четвъртото убийство окончателно затвърждаваше теорията им.

— Не — отвърна Сано и побърза да оневини стражите, като обясни как е стигнал до въпросното прозрение.

Минаха през една порта в края на пътеката и после се заизкачваха по стръмни стъпала.

— Какво е правил брат Ендо навън след мръкнало? — поинтересува се Сано.

— Той бе сред братята, които се грижеха за охраната, и оглавяваше нощния патрул…

Значи Убиецът Бундори определяше жертвите си съвсем целенасочено, като първо опознаваше навиците им, а после избираше най-подходящото време и място за убийството им. Всеки в махалата можеше да му каже за посещенията на Кайбара в аптекарския район, но вероятно бе платил на информатори, за да разбере къде да открие ронин Тозава. А за да научи с какво се занимава брат Ендо, вероятно бе попитал някого от свещениците в храма. Какво ли хладнокръвие и пресметливост са нужни, за да планираш всичко това, помисли си Сано.

Изкачиха се до главната сграда и още преди да влезе вътре, Сано усети атмосферата на страх и ужас, която цареше в светата обител. Тримата прекрачиха прага на основната храмова постройка и Сано за сетен път се възхити от масивната й конструкция с изсечени каменни колони и вълнообразни покриви. Пететажната пагода, осмоъгълното хранилище за сутри и камбаната на храма в дървеното й скеле караха хората долу да изглеждат като джуджета.

— Оттук — посочи игуменът и преведе Сано и Хирата през една странична врата. Стигнаха до малко открито пространство, където седем свещеници стояха в кръг около нещо. — Убиецът бе оставил главата на брат Ендо пред главната порта, но ние я прибрахме и я положихме до трупа. Нищо друго не е пипано… — игуменът махна с ръка към свещениците да го последват и оставиха Сано и Хирата да си вършат работата.

Сано пристъп напред към останките на брат Ендо и изтръпна от ужас. Рязко пое въздух през зъби и чу как Хирата до него също изстена. Зловеща тъмночервена локва кръв се открояваше върху светлия чакъл. Насред нея обезглавеният труп на свещеника лежеше по гръб. Тялото бе многократно прободено с меч. На места платът на оранжевата му роба бе разкъсан и от дясната страна откриваше дълбока рана. Полите на дрехата бяха леко отметнати и по разголените прасци се виждаха по-незначителни прорезни рани. Лявата му ръка бе отсечена и се търкаляше на няколко крачки от мястото, където бе рухнал трупът. За разлика от другите тази жертва се бе отбранявала. Десницата все още стискаше копието, с което свещеникът напразно се бе опитвал да отбие ударите на своя нападател. И други петна от кръв по каменната настилка наоколо указваха местата, където нападател и жертва се бяха сражавали.

Сано хвърли поглед към главата трофей само колкото да отбележи, че наистина е дело на Убиеца Бундори. Скалпът на брат Ендо бе обръснат до кожа и затова етикетът с името на Ендо Мунецуго не бе завързан за косата, а прикован към темето. Сано огледа мястото на престъплението с тягостното чувство, че е фатално отговорен за поредното убийство и безкрайно виновен, задето не го е предотвратил. Зад него Хирата изрече гласно въпроса, който от известно време терзаеше и него:

— Сосакан сама, защо жената пазителка на шогуновия параклис ни изпрати в онази колиба в мочурището, а не тук?

— Не зная, Хирата — отвърна унило Сано. И нямаше да има отговор, докато не се срещнеше отново с Аой. За първи път го обзе съмнение към жената, която бе спечелила доверието му, бе възбудила сетивата му и бе докоснала душата му. — Претърси околността и виж дали няма да намериш някакви следи от убиеца — нареди той на Хирата. — Отпечатъци от стъпки, кръв… Свещеникът може да е ранил нападателя си… Търси някаква диря, накъде е поел, след като е напуснал храма…

Хирата тръгна да изпълни нареждането, а Сано се върна при игумена в двора.

— Моля ви, наредете да изпратят останките на брат Ендо в моргата на Едо — каза той. — А сега бих искал да говоря поотделно с всички свещеници, като започна с онзи, който е намерил трупа.

Недоверчива усмивка докосна устните на игумена:

— Едва ли е необходимо. Аз мога да ти кажа всичко, което те интересува. Брат Ендо бе открит от нощната стража. Те вече ми съобщиха, че не са забелязали нищо необичайно нито по-рано, нито след това. Всички останали бяха по стаите си, където са и сега. Аз и моите помощници ги разпитахме и се уверихме, че никой не е видял нищо, свързано с убийството. Без съмнение не допускаш, че убиецът е някой от нас?

— Не, разбира се — побърза да го успокои Сано. — Но за съжаление се налага лично да разпитам хората, затова ще ви помоля да ги доведете при мен един по един някъде, където можем да разговаряме насаме… — намръщеното изражение на игумена го принуди да подкрепи молбата си с прикрита заплаха: — Убийствата хвърлиха града в паника… Питам се как ли биха реагирали поклонниците, ако научат, че духовният глава на храма Зоджо е възпрепятствал разследването…

Нямаше нужда да прави намеци, колко бързо ще секнат даренията за храма, ако подобна вест стигне до богомолците. Игуменът отстъпи:

— Както желаеш, сосакан — и нареди на помощниците си да подготвят едно помещение и да свикат обитателите на храма. — Но само ще си загубиш времето. Никой не е видял убийството… — и замълча за миг. — А може би…

Сано трепна при този лъч на надежда. Свидетел?

— Рано вечерта в храма дойде една жена да търси убежище — поясни игуменът. — Каза, че иска да напусне светския живот и да стане монахиня. Дадох й стая в крилото за гости с намерението по-късно да я препратя към някой женски метох… Предполагам, че тя е открила трупа и е ударила камбаната, защото никой от свещениците, послушниците или слугите не е бил навън след вечерня…

Сано си пое дълбоко въздух, за да обуздае бесните удари на сърцето си.

— Трябва да говоря с нея. Къде е?

— Опасявам се, че е изчезнала.

— Изчезнала? — повтори Сано слисан.

Игуменът разпери ръце:

— След като откриха трупа на брат Ендо, пазачите претърсиха всичко наоколо. Тогава установиха, че жената я няма и стаята й е празна. Вероятно е избягала, след като е ударила камбаната…

— Ами тогава — припряно каза Сано — ми дайте името и адреса й!

Игуменът поклати глава:

— Съжалявам, но тя не остави никаква информация за себе си.

— Не ви е казала коя е и откъде е? И въпреки това сте я приели да пренощува? Ами ако е избягала съпруга или дъщеря… или преследвана от закона!

— Сано Ичиро! — благите черти на игумена се изопнаха от раздразнение. — Не си ли научил урока си? Ние не отпращаме онези, които идват тук да търсят убежище!

— Моля за извинение, ваше светейшество — Сано мислено се нахока, че заради напрежението от разследването си бе позволил да се държи като грубиян и невежа. — Може би ако ми опишете жената и ми разкажете какво сте говорили с нея, ще успея да я открия…

— Разбира се — игуменът зарея поглед, опитвайки се да си спомни. — Беше дребничка, на средна възраст. Носеше обикновено черно кимоно без герб. Каза, че е нещастна в брака си…

— Да не би съпругът й да я бие? — подсказа Сано. — Или е пияница, развратник… скъперник?

Игуменът поклати глава:

— Не каза, а и аз не настоях за обяснение…

— А лицето й? Как бе сресала косите си? Как говореше — като дама или като жена от простолюдието?

— Съжалявам, сосакан. Косите и лицето й бяха забулени и не си спомням подробности.

Сано не се предаваше:

— Някой друг видя ли я?

— Не. Тя дори не пусна слугите в стаята си да й сервират храната, та трябваше да я оставят отвън пред вратата.

Сано бе сигурен, че жената е видяла нещо достатъчно ужасно, за да я накара да удари голямата камбана — истински подвиг за една жена! — и да избяга от храма. Най-после свидетел! И никой да не знае коя е или къде може да бъде открита. Той изруга късмета си. — А оставила ли е някакви свои вещи?

— Да, в стаята й намерихме чифт кимона.

— Може ли да ги видя? — попита Сано с надежда. Може би одеждите й щяха да предоставят някаква следа към самоличността й.

— Разбира се. В канцеларията ми са.

Игуменът го поведе натам. Когато минаваха през един по-малък двор, ограден от постройките за спални на послушниците, някакъв звук от втория етаж вляво привлече вниманието на Сано. Той вдигна поглед и зърна бръснатата глава на десетгодишно момче, което се подаваше през отворения прозорец. Детето го гледаше с любопитство и вълнение, но и с нещо повече. Срам? Вина?

— Кое е това момче? — попита Сано.

Игуменът погледна нагоре.

— Кенджи, един от послушниците. Син на фермер. Дошъл в Едо да си търси късмета, след като семейната реколта се провалила. Един от братята го намерил умиращ от глад на улицата и го довел тук.

Щом забеляза погледа на игумена, Кенджи мигом затвори капаците на прозореца и изчезна. Сано се извини и се върна в главния двор.

— Хирата, ей, Хирата — извика той. Дошинът изостави огледа на терена и забърза към Сано. — На горния етаж в лявата спалня има един послушник — казва се Кенджи — каза му Сано. — Мисля, че знае нещо за убийството. Виж дали не можеш да разбереш.

Вероятно уплашеното селско момче щеше да говори по-свободно пред младия дошин, отколкото пред него, пратеника на шогуна. Освен това подозираше, че Хирата притежава и други умения, подходящи за разпит на свидетели — като например способността да буди доверие и да предразполага околните.

Сано се върна при игумена и двамата влязоха в канцеларията на храма — просторно помещение с декоративен таван, вградени шкафове и отрупани с книги и свитъци рафтове. Сано веднага се зае да разглежда кимоната на тайнствената непозната. И двете бяха от фина и скъпа коприна. Едното бе тъмночервено, с пищна бродерия от бели жерави и снежинки, зелени борови клони и оранжеви слънца — подходящо за новогодишния сезон. Другото бе сиво есенно кимоно, изпъстрено с див зюмбюл, есенни треви, бамбук, жълта детелина и диви карамфили. И двете имаха маншети на ръкавите — типичен елемент за съпруги или прехвърлили младостта жени. Дрехите бяха великолепни, но Сано не разбираше от мода и не можеше да каже дали бяха нови или шити отдавна. Не беше и в състояние да прецени дали принадлежат на самурайска съпруга или на богаташка жена. Сгъна одеждите и ги мушна под мишницата си с надеждата, че шивачите от замъка Едо щяха да му кажат кой ги е шил.

Излязоха от канцеларията и тръгнаха надолу по пътеката. Сано видя, че Хирата идва да ги посрещне и води за ръка дребната фигурка на послушника Кенджи.

— Сосакан сама, Кенджи има да ви каже нещо — обяви Хирата.

Щом видя игумена, послушникът отстъпи назад и очите му се окръглиха от ужас. Сано предположи, че момчето не иска да говори пред своя наставник.

— Нека разговарям с Кенджи насаме, ваше светейшество — обърна се той към игумена.

Игуменът кимна и се отдалечи.

— Е, добре, вече си тръгна — обърна се Хирата към я послушника. — Сега разкажи на сосакан Сано какво си видял.

Кенджи преглътна, устните му трепереха. Сано приклекна, за да стане на ръст колкото детето, и му се усмихна окуражително.

— Не се страхувай — успокои го той, но послушникът продължаваше да мълчи.

Методът на Хирата да го накара да говори бе по-безцеремонен — той го перна леко по едното ухо, което стърчеше изпод шапката му, и рече:

— Давай, говори! Иначе ще си изпатиш.

Кенджи го погледна боязливо и избърбори припряно:

— Вчера ходих в града да прося волни пожертвувания, но окъснях доста и когато тръгнах да се прибирам, вече бе съвсем тъмно. Когато пристигнах, другите вече спяха. Покатерих се през прозореца на спалното помещение. Нямах намерение да закъснявам, честно. Моля ви, господарю, няма да кажете на игумена, нали? — и вдигна към Сано умолителен поглед.

— Ще си остане само между нас — отвърна Сано.

— Ох, благодаря, господарю! — с лъчезарната си е усмивка Кенджи се преобрази във весело, жизнерадостно дете. — Аз, такова, закъснях, защото се спрях да гледам един фокусник в Нихонбаши. Беше страхотен! Мяташе ножове и гълташе горящи факли…

— Сосакан сама не се интересува от това! — прекъсна го Хирата. — Кажи му какво си видял на пътя от Едо към храма.

Сърцето на Сано подскочи. Нима Кенджи бе видял убиеца?

— Какво видя, Кенджи?

— Паланкин — отвърна послушникът. — Носеха го четирима здравеняци. Изненадах се, защото всички поклонници, които идват в храма, си отиват преди мръкнало. Никога преди не съм срещал навън по това време пътници или паланкини… Ох! — Кенджи захлупи уста с шепи. — Закъснявал съм само няколко пъти господарю. Честно! — и той събра ръце в покаяние, но очите му искряха дяволито.

— Видя ли кой беше в паланкина? — попита Сано търпеливо.

— Не, вратите и прозорците бяха затворени.

— Видя ли лицата на носачите?

Кенджи поклати глава.

— Беше тъмно, пък и носеха широкополи шапки. А аз тичах, за да се върна в пансиона, преди някой да види, че ме няма.

Сано се вкопчи в последните остатъци от надежда:

— Изобщо помниш ли нещо, свързано с паланкина или носачите?

— Съжалявам, господарю… — после изведнъж момчето вдигна вежди и очите му засияха: — Чакайте, спомних си! Отстрани върху паланкина имаше изрисуван голям дракон!

Тази информация беше по-добре от нищо, но пък и не бе кой знае какво. Изисканата украса предполагаше частно, а не наето превозно средство. Ако паланкинът бе на Убиеца Бундори, значи просто трябваше да разпитат няколкото хиляди жители на Едо, достатъчно богати, за да притежават лично превозно средство.

— Какъв цвят беше драконът? — попита Сано, опитвайки се да стесни кръга на заподозрените.

Кенджи сви рамене.

— Много беше тъмно и не видях.

— Ще го разпознаеш ли, ако го видиш пак?

— Може би… — послушникът пак бе започнал да трепери.

Сано разбра, че Кенджи няма какво повече да им съобщи, и го освободи.

Хирата продължи с претърсването на района, а Сано прекара следващите няколко часа в главната постройка на храма, разговаряйки с безкрайна върволица от уплашени свещеници, послушници и слуги. В някои от свещениците разпозна свои бивши учители или съученици, които бяха приели духовен сан и бяха останали в храма. Когато приключи, стана ясно, че никой, освен Кенджи не бе видял нищо особено. Самият брат Ендо бил много общителен човек и по всяка вероятност сам бе издал на убиеца си привичките и заниманията си, защото често заставал при главните порти да поздравява посетители и поклонници и да разговаря с тях.

След това Сано се присъедини към Хирата и голяма група свещеници, които с факли в ръце претърсваха терена на храма за някакви улики. Но не откриха нищо.

Призори Сано и Хирата яхнаха конете си, за да се върнат в Едо. Към принадлежностите на убиеца, открити в изоставената хижа в блатата, Сано бе добавил и кимоната на тайнствената жена — единственото осезаемо възнаграждение за усилията им.

Тази нощ завинаги промени образа на храма Зоджо в съзнанието му. Сега, щом се сетеше за него, вече нямаше да си представя озарено от слънце убежище за молитви и учение от щастливото си детство, а обезобразения и зверски накълцан труп на брат Ендо. Разследването не само бе обсебило настоящето и бъдещето му; то бе засегнало и най-скъпите му спомени. — Е, от това местопрестъпление извлякохме повече, отколкото от останалите — каза Хирата, сякаш се опитваше да повдигне духа на началника си.

Сано се замисли. С какво всъщност разполагаха? С потвърждение на теорията им, която засега не даваше никакви резултати; с описание на паланкина на евентуален заподозрян; с един изчезнал вероятен свидетел и с чифт кимона като следа към неговата самоличност.

И само с още четири дни да заловят Убиеца Бундори.