Лора Джо Роуланд
Бундори (13)

Глава 12

Беше почти полунощ, когато Сано приключи с полицията — твърде късно, за да се срещне с Аой. Когато стигна в крепостта, изпрати куриер до гробницата да отнесе извиненията му. Но не беше късно да прегледа архивите в самия дворец. Началникът му — главният архивар Ногучи, обичаше работата си и не се ограничаваше само в рамките на деня. Често Сано и други служители осъмваха заедно с него да преписват, да реставрират и да сравняват древни ръкописи.

Стражите, свикнали с необичайното работно време на своя господар, се погрижиха за коня на Сано и с поклон го пуснаха през портата. На прага го посрещна един слуга и го отведе в кабинета.

— Сано сан? Какво те води насам? — Ногучи работеше сам тази нощ и бе коленичил зад писалището си, отрупано с ръкописи и пособия за писане. При вида на изцапаните му с кръв дрехи вдигна вежди и бръчките от челото му се изместиха върху бръснатото му теме. — Приятелю, какво се е случило с теб?

Сано му разказа за нападението. Ногучи излезе иззад писалището и се засуети около него, оглеждайки пораженията.

— О, не. Ама че работа! Да повикам ли лекар?

— Добре съм — увери го Сано. Раните от острието на меча смъдяха, но не бяха сериозни и той можеше да се погрижи за тях, когато се прибереше вкъщи.

— Тогава нещо да се подкрепиш.

— Благодаря, вече хапнах — отвърна Сано с надеждата, че учтивата фраза ще охлади ентусиазма на Ногучи да го обгражда с гостоприемството си. Не беше ял от обяд, но искаше незабавно да пристъпи към целта на посещението си.

Ногучи се успокои:

— Е, тогава, радвам се, че си тук. Имам добри новини за теб. Семейство Уеда определиха час и място за миай между теб и госпожица Рейко.

— Това е хубаво — отвърна Сано в опит да звучи въодушевено. Всъщност съвсем бе забравил за брачните преговори. — Благодаря много, Ногучи сан. — Срещата ще бъде вдругиден подир обед в храма Каней — продължи Ногучи. — Стига това да е удобно за теб и за уважаемата ти майка.

Сано се опита да си представи бъдещата си съпруга, но установи, че във въображението му Рейко е с чертите и фигурата на Аой. Смутен, той каза:

— Разбира се, че е удобно — и повтори учтивите благодарности. — А сега, Ногучи сан, имам нужда от помощта ви за нещо друго. Необходима ми е информация за Араки Йоджиемон и Ендо Мунецуго — и Сано набързо обясни по каква причина.

Ногучи пое дълбоко въздух и после шумно въздъхна:

— Сано сан, наскоро до мен достигнаха слухове, че по някаква причина си загубил благоволението на дворцовия управител Янагисава. Силно се надявам, че това са само приказки, лишени от всякакво основание… — в премигващите му очи се четеше явна молба Сано да потвърди надеждите му.

Даде си сметка, че конфликтът му с Янагисава не е останал скрит. Телохранителите и слугите, присъствали на срещата му с шогуна, вероятно бяха налели вода в мелницата на клюките. Самият Янагисава в усилията си да очерни репутацията му без съмнение бе пускал навсякъде пренебрежителни реплики по негов адрес. Сано знаеше, че това е началото на провала му.

Вероятно безпокойството се бе изписало на лицето му, защото Ногучи възкликна жално:

— О, не, значи не са само слухове! Какво си направил, Сано сан?

— Нищо, с което да засегна дворцовия управител, наистина! — притеснен, Сано закрачи из стаята. — Но Янагисава, изглежда, е против това да заловя Убиеца Бундори.

Ногучи закима в такт с движението на Сано.

— Тогава не трябва да го правиш — каза той, сякаш това бе най-разумното нещо на света. Сано замръзна на мястото си и се втренчи в него, без да може да повярва на чутото. Понечи да възрази, но Ногучи побърза да каже: — Не, чакай! Остави ме да обясня! — приближи се припряно до Сано и го сграбчи за ръката. — Млад си още! Не си бил достатъчно дълго на служба при шогуна, за да разбереш как стоят нещата… — и макар че бяха сами, той се огледа предпазливо наоколо и сниши глас до шепот: — Състоянието на негово превъзходителство се влошава. С всяка изминала година става все по-слаб и своенравен. Много скоро ще се откаже от властта и ще се посвети изцяло на театъра, конфуцианството, религията и любовта към момчетата. Ще остави управлението на Янагисава…

Сано се дръпна от Ногучи и застана до прозореца. Скръсти ръце, взря се в тъмните хартиени прозорци и бавно изрече:

— Какъвто и да е, Токугава Цунайоши е нашият върховен господар! — а вътрешно се запита на какво ли бъдеще можеше да се надява, ако останеше на милостта на Янагисава. — Шогунът иска да заловя убиеца. Не мога да не се подчиня на заповедите му. Да не говорим, че това може би ще е единственият ми шанс да прославя името на рода си.

Ногучи отново се приближи до него:

— Приятелю, нима не разбираш, че ако предизвикаш Янагисава, ще загубиш поста си, какво остава да заслужиш почести!?! — той спря, за да си поеме дъх, и после продължи: — Сайго Казуо, Мияги Коджиро и Фусей Мацугае. Чувал ли си тези имена?

— Да. Бяха съветници на негово превъзходителство.

— Точно така — бяха. Всеки от тях имаше значително влияние върху шогуна, но когато Янагисава се издигна, един по един изпаднаха в немилост. Сайго завърши дните си като инспектор по пътищата далеч и на север. Мияги почина от треска, но разправят, че Янагисава лично поръчал убийството му. Ами Фусей? Официално извърши сепуку, защото го обвинили, че злоупотребява със средства от хазната. Кой знае каква е истината всъщност… — Ногучи замълча, а после добави: — На всички е ясно, че дворцовият управител безмилостно отстрани тези мъже като ненужни спънки по пътя си към върховната власт, а шогунът не помръдна и пръста си да ги спаси.

Сано го погледна изненадан. Бе чувал слухове за машинациите на Янагисава, но не чак такива.

— Допускам възможността нещо подобно да се случи и с мен — каза той, като се опитваше да звучи по-смело, отколкото се чувстваше. — Но мой дълг е да заловя Убиеца Бундори.

Ногучи отрони тъжна въздишка и коленичи на пода.

— Сано сан. Моля те, вслушай се в разума. Не се съсипвай с това разследване. Когато видиш шогуна, кажи му, че трябва да прехвърли работата на полицията. Ти си интелигентен, можеш да намериш начин да го сториш, като запазиш достойнство и пред себе си, и пред него. А Янагисава ще ти помогне… дори може би ще те възнагради, че си избрал да му се подчиняваш. И остави тази работа на полицията. Те разполагат с нужните хора… И с одобрението на Янагисава… — главният архивар с жест покани Сано да седне срещу него и продължи: — Послушай ме, преди да е станало твърде късно… — Сано остана прав и Ногучи каза смирено: — Обмислял ли си всички последствия? Докато ти се мъчиш сам с разследването, Убиецът Бундори продължава на воля да взима своите жертви. Колко хора могат да бъдат спасени, ако отстъпиш!

Последната реплика попадна право в целта и Сано скри неудобството си, обръщайки се с гръб към Ногучи. Можеше да приеме опасността за себе си, но имаше ли право да рискува живота на невинни хора заради принципите и амбициите си? Пое поръчението с надеждата, че ще стори добро, а се озова в положение, при което разследването му застрашаваше други хора. Но как би могъл да предположи, че някой ще му пречи да хване масов убиец, който тероризира града? Той се обърна бавно с лице към началника си.

— О, май вече разбираш — каза Ногучи с бащинска усмивка.

— Не! — Сано бе поел дъх да отвърне „да“, но отрицателният отговор се изплъзна между устните му, за да даде воля на онази непримирима, вечно търсеща истината част от душата му. — Длъжен съм да открия Убиеца Бундори и да го предам на правосъдието. Ще ми помогнете ли?

Ногучи отмести поглед и замълча. Плахият благ архивар искаше да помогне на своя приятел, но се страхуваше от наказанието на Янагисава. Сано замълча също и търпението му се оказа печелившо. Ногучи въздъхна и се надигна тромаво.

— Е, добре. Ела, но, моля те, не казвай никому, че съм ти съдействал.

После взе една лампа и го поведе навън през задната врата. Минаха по пътеката във вътрешната градина и стигнаха до голям склад без прозорци. Дебелите му варосани стени и солиден керемиден покрив предпазваха от пожар ценните документи и ръкописи. Ногучи отвори масивната врата с железен обков. Отвътре ги лъхна възкисел мирис на плесен. Когато влязоха, трептящото пламъче от лампата на главния архивар освети многобройни метални сандъци, надписани с етикети и подредени покрай стените. Сано забеляза, че те не следват някакъв специален ред: „Бунтът Шимабара“^[1] стоеше между „Режимът Ашикага“^[2] и „Нобуо“ — известния поет, починал миналия месец.

— Ето там, струва ми се — каза Ногучи и посочи към един сандък с етикет „Ода Нобунага“.

Заедно повдигнаха тежкия сандък и го отнесоха в кабинета. С благоговението на посветен в свещен ритуал. Ногучи коленичи до него и вдигна капака. Малките му очи заблестяха. Вътре догоре бяха натъпкани ръкописи: някои — запазени и непокътнати, други — омачкани и целите на петна. Усети мириса на стара — хартия и плесен — дъха на миналото, който неизменно дразнеше интелектуалното любопитство. С усещането, че е привилегирован заради възможността да докосва древни документи и да чете слова на хора, очевидци на историческите събития, Сано пристъпи напред и двамата с Ногучи се заеха да преглеждат хрониките за живота на Ода, търсейки повече данни за съюзниците му Араки Йоджиемон и Ендо Мунецуго. Но любовта към историята непрестанно ги отклоняваше от главната цел и те често се зачитаха в странични текстове.

— О, Боже, тук са писанията на будисткия свещеник Мива! — възкликна Ногучи. Той отвърза избелял копринен ширит, отвори ръкописа и зачете напевно:

Владетелят Ода Нобунага е звяр, какъвто светът не е виждал. В жаждата си за власт той избива собственото си семейство, за да спечели териториите на провинциите Мацуда и Фукада. Принуждава един свой чичо да извърши самоубийство, а на друг собственоръчно отнема живота. Убива по-малкия си брат, когото майката тайно е замислила да направи глава на семейството вместо него. По-късно затрива друг свой брат, за да стане владетел на провинция Овари. В жестоки сражения разбива клановете Имагава, Такеда и Сайто, както и хиляди техни воини. До смъртта си на четирийсет и девет годишна възраст оставя зад себе си безброй отсечени глави и разлагащи се трупове и превзема повечето провинции в страната.

— Описан по този начин, Ода изглежда по-скоро като въплъщение на злото, отколкото като велик владетел — отбеляза Сано.

Ногучи остави свитъка настрана.

— Не забравяй, че духовенството го е ненавиждало, защото, когато сектата Ико въстава срещу него, той опожарява храмовете им и избива над четирийсет хиляди мъже, жени и деца. Но е бил типичният военачалник за времето си, майстор на гекокуджо, изкуството низшият да победи висшия. Пътят, по който воинът се издига до властта, отхвърляйки вишестоящите. Малцина са успявали да приложат този принцип тъй успешно като Ода. Но има и възмездие — продължи Ногучи. — Нашият човек си е отишъл от този свят така, както е живял на него — сред предателство и насилие. Ето хроника на събитията отпреди сто и седем години… — той отвори друг свитък и продължи:

Докато владетелят Ода се наслаждава на почивката си в храма Хоно в Киото с малочислена охрана, генерал Акечи Мицухиде — бивш негов васал, го обгражда и напада. Воините на Ода загиват в опит да защитят своя господар. Останал сам, владетелят с Ода продължава да отбива атаките на изменниците. Топка от аркебуз раздробява ръката му. Без надежда за спасение той се оттегля в храма и извършва сепуку, за да избегне пленничество. Тялото му е погълнато от пламъците на горящия храм…

— Зловещ акт, да убиеш господаря си… — рече Сано, обхванат от ужаса, който винаги будеше у него това престъпване на Бушидо.

— За който Акечи получава съответното наказание — припомни му Ногучи. — За сметка на това верните съюзници на Ода — Тойотоми Хидейоши и Токугава, Йеясу, са имали много по-добра съдба.

Сано цитира една стара сентенция: „Нобунага изсече камъните за основите на страната, Хидейоши ги издяла, а Йеясу ги сложи на място.“

— Има и друга мисъл — рече Ногучи: — „Нобунага си смля брашното, Хидейоши изпече питата, а Йеясу я изяде.“ Ха-ха-ха!

— Да — усмихна се Сано, оценявайки шегата на Ногучи. Никой не можеше да отрече, че Токугава и Тойотоми бяха спечелили от жестокостта на Ода, най-вече от убийството му. Хидейоши — прекият наследник на Ода, бе затвърдил наследените области. А Йеясу накрая бе станал първият шогун, управляващ обединената нация, чиито основи бяха положени от предшествениците му. Ако не бе предателството на Акечи, никой от двамата нямаше да получи военно върховенство.

Ногучи прочете на глас хроника на последствията от смъртта на Ода Нобунага:

След като получил вестта за смъртта на владетеля Ода, генерал Тойотоми незабавно се впуснал в седемдневен поход през дъжд и ветрове да търси отмъщение за предателството на Акечи.

— О, Боже — спря да чете Ногучи. — Ето едно от имената, които търсиш…

— Дай да видя! — изгарящ от нетърпение, Сано грабна свитъка от ръцете му и зачете:

Сред воините, които придружаваха Хидейоши, бяха главният командващ войската му Ендо Мунецуго и генерал Фудживара — най-верният васал на владетеля Ода. Те убиха Акечи и разгромиха армията му, за да отмъстят за коварната смърт на Ода. И тогава, на върха на славната им победа, генерал Фудживара внезапно обърна армията си срещу Ендо Мунецуго. Сам се хвърли в бой с двата си меча, чиито ефеси имаха формата на човешки черепи, подложи на сеч войските на Ендо и осея с трупове пътя си. Тези двама съюзници бяха станали непримирими врагове, защото…

От това място нататък за нещастие ръкописът бе мухлясал и скъсан. В следващите листове на свитъка вече не се споменаваха генерал Фудживара, Ендо Мунецуго или Араки Йоджиемон. Сано трескаво прерови и другите свитъци в сандъка, но не намери никакви други пасажи за тримата воини.

— Мисля, че видях нещо ето тук… — обади се Ногучи и бръкна досами дъното на сандъка, откъдето извади един-единствен лист със сведения за събитията, развили се година и половина след това.

„Киото. Ден двайсети от дванайсетия месец. Вали обилен сняг и духа пронизващ вятър. Към полунощ генерал Фудживара и трийсетина от воините му се отправят към къщата на Араки Йоджиемон. Разбиват дебелите греди на портата с голям чук. Половината от хората му се изкатерват по страничните и задните зидове на имението. Генерал Фудживара повежда останалите на пряка атака, нахлувайки през портата като легион от мъстящи богове.

Васалите на Араки се събуждат от сън и се хвърлят в жестока битка с воините на генерал Фудживара. Трошат се стени, разкъсват се прозорци, събарят се греди. Плиска кръв и викове пронизват нощта. Но макар че воините на Фудживара се сражават смело, уви, врагът многократно ги превъзхожда и те не успяват да се доберат до личната спалня на Араки. Принуден да се оттегли, генерал Фудживара бяга и се отървава на косъм. Той се заклева да отсече главата на Араки, но така и не успява да изпълни клетвата си. Следващия месец се разболява и умира…“

— Генерал Фудживара явно е имал карез както на Ендо, така и на Араки — каза Сано замислено. — Може ли Убиецът Бундори да е някой от потомците му, който е възобновил враждата, убивайки наследниците на фамилиите Араки и Ендо?

— Но защо сега, след толкова години? — попита Ногучи, а бръчките по челото му се качиха чак на скалпа.

Сано се замисли.

— Може би никой от синовете на Фудживара не го е било грижа за враждата дотам, че да излага на риск собствения си живот, извършвайки убийство, а днешният потомък на Фудживара е по-смел от предшествениците си или притежава по-силно съзнание за синовен дълг…

— Възможно е. Но какво оскърбление може да е предизвикало такава реакция, и то след повече от сто години? Какво са сторили Ендо и Араки, че да заслужат вечната омраза на клана Фудживара?

Сано прокара ръка по свитъка, сякаш да изтръгне от там отговорите. Без тях теорията му губеше смисъл и не даваше обяснение, защо някой би искал смъртта на Кайбара и Тозава. Но хрониките не предлагаха никакъв убедителен мотив и не разкриваха причината за изпокарването на съюзниците.

— Трябва да открия потомците на Фудживара, които живеят в Едо или наоколо — каза Сано. — Те са главните заподозрени за убийствата. Ще ми помогнете ли в диренето?

Ногучи се сви плашливо, но скоро очите му заблестяха:

— Трудна задача… Трябва да се разгледа потеклото на всеки от клановете, после да се издирят регистрите от преброяването на населението в министерството на храмовете и гробниците, а после… О, Боже! — архиварят потри ръце, изгарящ от нетърпение.

Сано се усмихна с облекчение и любов. Тръпката от лова бе надвила страха на Ногучи от Янагисава.

— Зная, че искам много, но можете ли да ми подготвите имената до утре? — попита Сано и стана да си върви. — Хората са изложени на риск…

С озарено от усърдие лице Ногучи изпъна възпълното си тяло и отвърна:

— Всичко ще е готово! Стига да е в рамките на човешките възможности!

Ногучи тръгна да го изпрати на вратата и за първи път, откакто бе започнал разследването, Сано почувства пламъка на сигурността. Най-после правеше стъпка напред и можеше да докладва за напредъка си на шогуна в утрешното съвещание на съвета на старейшините. Само съжали, че непредвидените събития му бяха попречили да се види с Аой.

При портата Ногучи рече:

— Гамбате кудасай, дерзай и успех! Но знай: Янагисава ще се опита всячески да ти попречи. А шогунът не понася провали и ще се разграничи от теб. Може отново да се окажеш ронин… или още по-лошо — понеже Сано не отговори, Ногучи продължи: — Понякога да търсиш истината, е опасно, но още по-опасно е да я откриеш. Опасявам се, че този път ти ще страдаш достатъчно, за да запомниш това завинаги. Лека нощ, Сано сан.