Лори Макбейн
Дяволско желание (5)

Пета глава

Елизия имаше чувството, че всичко се е обърнало с главата надолу. Млечнобели мъгли я обгръщаха и отнасяха…

„Малката Поли Епъл

седнала в пепел,

топли мръсни пръстчета,

рисува малки кръстчета.

Новата рокличка цапа,

рита повехнала ряпа.

Мама сърдито се мръщи:

бързо прибирай се в къщи.“

„Каква нова рокличка? Отдавна вече не е получавала красиви нови рокли. Колко е хубаво да ядеш ягоди със сметана и да си облечена в красива нова рокля!…“

„О, толкова я боли главата! Какво става с нея? Късно е вече за нея да реди детски стихчета, твърде голяма е за тях…“

Чу как дъждът тропа по прозорците. Няма да може да излезе и да си поиграе навън…

Дъждът забарабани още по-силно. Елизия отвори сънени очи и се взря в дъждовните капки, които се стичаха по стъклата, като мънички кукленски поточета… Затвори отново очи, опита се да се върне обратно в съня, но той бе изчезнал. Имаше чувството, че се носи като някакво облаче и се усмихна щастливо. Трябва да отвори очи, да се събуди, но толкова й е топличко, толкова приятно. Клепачите й бяха страшно тежки, не можеше да ги вдигне. Утрото е твърде мрачно и студено, за да се насилва да става сега…

Тя се обърна настрани, прегърна възглавницата и се вслуша в равномерното биене на сърцето си. Чуваше го, като че е до самото й ухо. Изведнъж чу биенето на две сърца. „Що за глупост? Нали нямам две сърца!…“ — помисли тя още сънена.

Опита се отново да отвори очи. Клепачите й потрепнаха, направи усилие да се ориентира. Виждаше всичко като през мъгла. Погледна объркана към възглавницата под бузата си. Приличаше на мъжки гърди.

Дъхът й секна. Пред очите й бе спящото лице на някакъв мъж! Маркизът! Тя отвори широко очи — беше се гушнала в него, кракът й бе пъхнат между неговите крака… Той спеше по гръб, а главата й лежеше на косматите му, мускулести гърди.

Тя се отмести ужасена и се опита да седне, но щом се огледа, стаята се завъртя пред очите й. Какво правеше този човек в стаята й? О, не! Не беше нейната стая. Беше чужда стая!

Елизия почувства, че я обзема паника. Какво се е случило? Снощи си беше в стаята. Това знаеше със сигурност. Какво прави сега тук, с чужд мъж в леглото?! О, боже! Какво се е случило? Защо лежат двамата в едно легло?

Тя отметна завивката, протегна крака, за да стане от леглото и видя, че е гола. Погледна с ужас тънките си стройни бедра и бързо ги скри отново под завивката.

Къде е нощницата й? Огледа се ужасено из стаята, все още свита под завивката. Не я видя никъде. Тя започна да хапе нервно един от пръстите си и хвърли на маркиза пълен с подозрение поглед. Той ли беше виновен? Не! Още от първия миг той бе изпитал към нея огромна неприязън. А и тя някак инстинктивно чувстваше, че той не би започнал такава игра. Знаеше само едно: трябва да избяга от стаята, преди той да се е събудил и… Тогава какво? Ако той няма вина в тази работа, сигурно ще си помисли най-лошото за нея. Че сама е дошла в стаята му и се е вмъкнала в леглото му… Какво да прави?!

Елизия го чу как дълбоко въздъхна и след това се протегна в съня си. Изтръпна от страх при мисълта, какво ще стане, ако ей сега се събуди и я намери тук?! Панически скочи и се втурна към вратата. Изпищя от ужас, когато две силни ръце я сграбчиха и я върнаха обратно в голямото легло, преди да е направила и крачка. Тя се бореше като дива котка, с ръце и крака, опитваше се да хапе и рита, но мъжът беше твърде силен и бърз. Без да разбере как, Елизия се намери под твърдото му тяло — той беше стиснал ръцете й над главата и седеше върху краката й. Голото му тяло се допираше до нейното. И двамата дишаха тежко, разширените й от ужас зелени очи гледаха право в неговите смаяни златисти очи. Никой не издаде нито звук.

Тя видя как лицето му се изкриви в усмивка, докато я разглеждаше внимателно — изплашеното й лице, разтворените, разтреперани устни, разширените ноздри… Погледът му се плъзна по разпуснатата й коса, която я обгръщаше като златисточервена наметка. Елизия видя как очите му се присвиха и станаха почти черни, когато се спряха на трепкащите й гърди.

— Виж ти! — промълви той. — Трябва да призная, че от години не ми е поднасяна толкова приятна изненада! Да се събудиш и да откриеш, че през нощта Афродита се е вмъкнала в леглото ти… И толкова подходящо облечена… — Той замълча и ръката му се плъзна безсрамно по голото й тяло. — Или може би ще е по-правилно да кажа толкова подходящо разсъблечена? Наистина съвсем неочаквано! Но това, че не ме събудихте, е направо непростимо от ваша страна!

— Моля ви! Моля ви, изслушайте ме! — замоли се Елизия, когато усети как устните му се плъзгат бавно по врата й, как зъбите му драскат меката част на ухото й, така че по гърба й полазиха тръпки.

Видимо и той беше точно толкова изненадан да я намери в леглото си, колкото и тя. Беше права да мисли, че маркизът няма вина за случилото се. Сега оставаше да го убеди, че и тя е напълно невинна.

— Разберете, не зная как съм се озовала в леглото ви! Аз… аз бях също така изненадана и поразена като вас. Моля ви, трябва… — заекна тя, но устата му се притисна силно върху устните й и пресече думите. Тя почувства как твърдите му устни настойчиво разтварят меката й уста и се ужаси, когато езикът му намери нейния и започна да изследва най-потайните ъгълчета на устата й.

Елизия напразно се бореше да си поеме въздух. Той бързо плъзна устните си отново надолу по шията, тя усети как ръката му властно опипва формите на тялото й с призивна ласка. Опита се да се освободи. Устните му засмукаха розовите зърна на гърдите й, докато се втвърдиха и я заболяха.

Но какво прави този човек! Никога досега не се бе чувствала така, никога не бе усещала целувките на мъж или ласките на любим. Изпита страх. По жилите й течеше огън. Странна възбуда пламна дълбоко вътре в нея, толкова силна, колкото бе и страхът й.

— Ти си вълшебница! — прошепна той и продължи да я целува. — Свят ми се вие от желание! Притъмнява ми, главата ми ще се пръсне… — Устните му се плъзнаха от страните й към зелените кладенци на очите й, докато най-сетне устата му легна властно на изранените й от целувките устни. — Като лед си студена, вещице зеленоока! Толкова надменна с огнената си коса!… Ще те разбудя, Елизия! — мълвеше несвързано той.

Произнесе името й като милувка.

Устата му разкървави устните й. Той задуши с жадни целувки стенанията й, разпален още повече от съпротивата й. Елизия усети, че той търси нещо, след това почувства някакъв твърд предмет, странен и чужд за женското й тяло. Изпълнена с ужас, тя отново се заборичка с него, но знаеше, че е изгубена. И тогава дочуха някакъв шум.

Вратата на стаята се отвори, до ушите на Елизия достигнаха гласове, тя почувства как тежестта на мускулестото тяло на лорд Тревейн се отмести от нея.

— Ето че стигнахме, Хари! — чу тя познат глас, който сепнато замлъкна. — О, ужасно съжалявам! Смятах, че е моята стая!

Гласът на сър Джейсън прозвуча уплашено и объркано. Лорд Тревейн, който още при първия звук се претърколи от Елизия, сега седна в леглото и впери сърдити очи в двамата новодошли.

— Моля да ни извините, Тревейн!… — Сър Джейсън тактично замълча, но не откъсваше очи от разрешената коса и голите рамене на Елизия… — И вие, мис Димарайс! От сърце ви моля да ни простите!

Другият господин се зачерви като пуяк, когато погледна лорд Тревейн и видя убийствения израз в златистите му очи. След това погледът му несъзнателно се плъзна към изкусителното същество с буйната червена коса и огромните зелени очи.

— Да, моля ви… Извинете ни… — започна да заеква той и бързо се измъкна далеч от видимо нарастващото раздразнение на маркиза. Не би желал да си навлече гнева на този човек!

Сър Джейсън последва приятеля си малко по-спокойно. Хвърли още един поглед през рамо, преди да затвори вратата. Лицето му се разтегна в широка, победоносна усмивка, в която проблясваше злоба.

Лорд Тревейн скри лице в ръцете си и разтърси глава, за да прогони мъглата от съзнанието си. След това се обърна към Елизия — в този миг приличаше на истински демон. Очите му все още бяха тъмни, но този път от ярост, не от страст.

— Боя се, че преди малко не бях в настроение да слушам вашите обяснения, но сега искам да чуя истината. Без измислици! — добави той заплашително. — Мисля, че току-що станахме свидетели на един от номерата на сър Джейсън Бъкингам. И ако това влизане тук е било наистина грешка, готов съм да продам конете си на първия срещнат тъпак за един шилинг!

— Милорд! Опитахте се да ме изнасилите, а сега вие имате наглостта да ме ругаете и да ми искате обяснения? Мисля, че по-скоро аз имам право да се оплаквам! — извика Елизия възмутено, щом най-после събра глас да проговори.

Той я пресече гневно:

— Да се провалите в пъкъла дано! Не можете да очаквате от мен да ви се поклоня и да се извиня най-галантно! — изръмжа той сърдито. — Смятам, че ние и без друго зарязахме изтънчените обноски!

Елизия пое мъчително въздух и бързо отвърна:

— О, съвсем не!

— Добре. Ето, питам ви: как попаднахте в леглото ми, скъпа моя?

— Наистина не зная. След като ви оставих със сър Джейсън, веднага се прибрах в стаята си, последната врата в края на коридора… — Елизия гледаше маркиза с широко отворени очи.

— А моята е в срещуположния край, точно срещу стълбището. Случайно видях снощи в коя стая влезе сър Джейсън. Той също е в края на коридора, навярно срещу вашата стая. Затова се усъмних как може да сбърка своята с моята стая — отвърна лорд Тревейн. — И така, вие се прибрахте в стаята си?

— Бях страшно уморена от пътуването, готвех се да си лягам, когато ханджията ми донесе нещо топло за пиене. Мисля, че беше ром, защото веднага след това се почувствах съвсем отпаднала. Изпратил го сър Джейсън. Това е… Това е последното, което си спомням, преди да заспя. Трябва да ми вярвате, милорд! Това е истината, кълна ви се! — Гласът й прозвуча умолително, когато съзря гневните искри в очите му.

— Значи сър Джейсън е поръчал да ви донесат горещ ром… Настояваше и аз да взема една чаша, преди да отидем да спим. Мога да се обзаложа, мила ми мис Димарайс, че снощи и двамата сме били упоени с този проклет ром и докато сме били в безсъзнание, сър Джейсън ни е погодил този номер.

— Но защо? С каква цел? Той няма никаква причина да ми желае злото!

— Е да, но той смята, че е в правото си да бъде недоволен от мен! И вие, скъпа госпожице, без да подозирате това, сте била превърната в инструмент на неговото отмъщение.

— Боя се, че все още не мога да разбера какво отмъщение може да се крие във всичко това. Обида и унижение за мене да, но отмъщение срещу вас?

— Да, отмъщение. Сър Джейсън се стреми да ме остави в безизходно положение. Компрометирам една невинна дама. А щом си джентълмен, не можеш да прелъстиш девойка от висшите кръгове и след това да я зарежеш. — Той изгледа Елизия присмехулно. — Ако пък тази дама има отмъстителни роднини, те несъмнено ще научат за авантюрата. Утре цял Лондон ще гръмне как заварили Тревейн с някаква млада жена, как… Следите ли мисълта ми? Или трябва да ви обяснявам?

— Нищо няма да излезе от това! — заяви Елизия уверено. — Плановете на сър Джейсън ще се провалят. Нямам роднини, които да ви извикат на дуел или да ви принудят да се ожените за мене, за да спасите доброто ми име. О, господи! Не сте ли женен?

— Мила ми мис Димарайс! — започна лорд Тревейн тихо, приведе се над Елизия и я принуди да се отпусне назад на възглавницата. — Никой не може да ме накара да сторя нещо, което не желая. Не съм длъжен да давам сметка никому. Не съм женен.

— Да, разбирам. Но сър Джейсън не знае това? След като сте неуязвим, защо се ядосвате толкова от действията му? Той не може да ви навреди. Целият му план пропадна!

— Никой не може да си позволи да направи един Тревейн за смях! — ядно изрече маркизът, но в очите му проблясва някакво шеговито пламъче.

— Значи само наранената ви гордост ви кара да се гневите толкова! — каза тя пренебрежително, но изведнъж изохка, защото силните му пръсти се впиха гневно в нежните й рамене. — Е, добре, милорд! Но никой не може и мен да принуди да се омъжа! Вие не сте единственият, който не позволява да бъде изнудван да стори нещо против волята си.

— Значи бракът с мене би ви бил противен?

— Може би. Но тъй като изобщо не става въпрос за брак помежду ни, в случая е без значение, нали?

— Хмм!… И все пак сигурно съществува някой, който се интересува от вашето положение?

— Не, лорд Тревейн. Няма човешка душа, която да се развълнува дори да ме измъкнат мъртва от Темза. Само ще се ядосат, че трябва да прибират трупа ми — отвърна Елизия горчиво. — Вие споменахте, че са искали да ме използват като оръжие. Трябва да ви кажа, че това не ми е за първи път. Леля ми, разяждана от стара омраза към родителите ми, искаше за отмъщение да ме омъжи против волята ми за един мазен и стар скуайър.

— Но тази ваша леля сигурно ще се ужаси, ако чуе за станалото тук? — В очите му просветна любопитство.

— Леля ми ще е ужасно щастлива, ако научи, че съм опозорена. Не може да ме гледа. Ако разрешите, милорд, бих искала сега да стана и да си отида, за да не ви усложнявам повече живота. — Елизия се опита да го поотмести, но той се възпротиви на нейните усилия, като я гледаше развеселен.

— Много съжалявам, но няма да позволя да си отидете — каза той. — Решението ми е твърдо.

Елизия се ококори.

— Не можете да ме задържите тук против волята ми! — В гласа й имаше страх, боеше се той да не продължи пак от там, откъдето ги прекъснаха сър Джейсън и приятелят му.

— Защо искате да ме ядосате, мис Димарайс? — Лорд Тревейн впи отново пръсти в раменете й.

— Много добре знаете, че съм значително по-слаба от вас! Би било страшно глупаво от моя страна да се опитвам да ви дразня. Но не виждам, защо искате да ме задържите тук. Бедата е станала и вие като джентълмен би трябвало… — Тя млъкна объркана, не можеше да намери подходящите думи.

— Няма да продължавам да ви насилвам, макар че несъмнено бе страшно забавно, ако това искате да ми обясните. — Смущението й го развеселяваше и той не можеше да скрие усмивката си. — Кажете, Елизия, да не сте избягала от вкъщи? — Той видя упорство в погледа й и леко я поразтърси. Насила я накара да го погледне в очите. — Затова ли пътувате без багаж, без прислужница и без възрастна придружителка?

— Да, така е — призна неохотно Елизия. — Не можех да остана повече при леля ми. Просто трябваше да се махна. Мисля, че тя е луда — прошепна, без да може да отпъди от съзнанието си спомена за разкривеното от злоба лице на леля си.

— И сега нямате свой дом?

— Да, нямам дом. Но възнамерявам да ида в Лондон.

— И какво ще правите в Лондон? Ще си търсите работа?

— Да, като гувернантка или компаньонка.

— Няма да направите това! — отвърна решително лорд Тревейн. — Вие ще се омъжите за мен!

Елизия го погледна, като че е полудял.

— Но това е невъзможно! — извика тя. — Нали казахте, че никой не може да ви принуди да встъпите в брак, а и аз изобщо не желая… да се омъжвам.

— Никой не ме принуждава — отвърна лорд Тревейн с мек като кадифе глас. — Бях решил да си намеря съпруга. И ето, че вие сте тук и сте ми подръка. Просто използвам една благоприятна възможност. Вие притежавате редица достойнства и може би най-голямото е, че нямате роднини. Не бих понесъл някоя властна тъща. Освен това създавате впечатлението, че ще можете да ме дарите с няколко здрави деца. — Той се разсмя, като видя гневното й лице. — А сте и дяволски красива жена!

— Няма да се омъжа за вас! — заяви сърдито Елизия. — Не смятам да приема предложението ви. Ще продължа пътя си и ще си търся работа, както съм решила. — Тя го погледна право в очите. — Вие ме обиждате, милорд! Вашето предложение прозвуча така, като че се каните да купувате кобила и описвате качествата й.

— Ама вие действително ли се надявате, че ще се намери жена, която би ви взела за гувернантка на децата си или за компаньонка? Не съзнавате ли как изглеждате? — Той я погледна с невярващи очи. — Вие сте красавица и ще привлечете вниманието на всеки мъж, особено ако живеете под неговия покрив. Не ми се вярва някоя жена да се съгласи да ви запознае със съпруга си. Няма да се намери и вдовица, която да приеме да й се въртите пред очите по цял ден и да й напомняте изчезналата й младост и хубост.

Елизия вдигна глава към него, по лицето й се четеше слисване от очевидната правота на думите му.

— А освен това лошата ви слава ще е стигнала до Лондон преди вас. Наистина ли вярвате, че една порядъчна жена би ви назначила да й гледате децата? Сър Джейсън положително не си е губил времето и разбира се е разнесъл скандала, без да спомене и дума за собствената си роля в случая. А ако не го направи самият Бъкингам, ще го стори онзи глупак Туилингтън. Той пристигна късно снощи и предполагам, че едва тази сутрин сте имали удоволствието да се запознаете с него. От всички мъже, които познавам, той е най-голямата клюкарка. Можете да бъдете сигурна, тази история се носи из всички клубове по „Сейнт Джеймс Стрийт“, без съмнение неимоверно разкрасена. Така че, мила моя, ние вече се радваме на твърде съмнителна слава. Разбира се, ако изобщо е възможно моята досегашна репутация да стане още по-черна. — Лордът се засмя от все сърце. — Вие сте тази, която загуби доброто си име, тъй като вас откриха в моето легло. Нямате никакви шансове да си намерите що-годе прилична работа.

— У вас няма капка състрадание за отвратителното положение, в което се намирам! — проплака Елизия с нарастваща ярост. — У вас няма искрица морал!

— Да, и аз не мисля, че има! Но не се опитвайте да ме уверявате, че ще предпочетете някакво унизително място, вместо да се омъжите за богат благородник, които би изпълнявал всяко ваше желание!

— Ако имате предвид себе си — да, предпочитам унизителната работа! По-добре да свърша като ратайкиня в обора, отколкото да приема вашето име! Вие не сте джентълмен, милорд! — заяви възмутено Елизия.

— По рождение съм. Но според репутацията… Знам ли? — Той сви рамене. — Вие обаче сте съвършен образ на оскърбена и засрамена дама! — Той пусна раменете й, скочи от леглото и дръпна завивката от голото й тяло. Вдигна я с един замах на ръце и я сложи да стъпи в средата на стаята на студения дървен под. След това се дръпна няколко крачки назад, без да сваля очи от нея. Елизия стоеше като вкаменена, дългите й коси се спускаха чак до бедрата й. Гърдите й бяха пълни и закръглени над тънката талия и стройните бедра. Кожата й бе гладка и бяла като алабастър. Тя усети как цялата пламва от срам и безуспешно опита да се поприкрие с ръце.

— Не е необходимо, скъпа моя — промълви подигравателно той, — вече видях прелестите ви. А дори и вкусих някои от тях.

Елизия се мъчеше да не поглежда към него. Той стоеше безсрамно разголен, широките му мускулести гърди бяха покрити с черни къдрави косъмчета, които се спускаха надолу по тесните му бедра и силните прасци. Тя не бе виждала досега гол мъж. Особено се притесняваше от ясно изразената сила на неговото желание.

— Ако наистина сте една добре възпитана млада дама, за каквато се представяте, защо не помислите да се хвърлите в някое мътно езеро, за да спасите честта си? Разбира се, можете да почакате до Лондон и да се хвърлите от някой мост в Темза. Би било много по-драматично, а и обществото ще оцени високо такава достойна постъпка. Ще ви съжаляват, ще ви провъзгласят за истинска мъченица. Прекарали сте една ужасна нощ с Тревейн — онзи прословут сладострастник, направили сте единственото възможно заключение и сте намерили достоен изход…

Елизия почувства, че в очите й неудържимо напират сълзи от тези обидни подигравки. Правеше отчаяни усилия да ги прикрие, опитваше се да не мига, очите й станаха огромни под витите вежди. Тя наведе сломено глава и сълзите потекоха по бледите й страни. Бореше се храбро да потисне риданията, но съпротивата й бе напразна.

Нещо топло и меко обгърна раменете й. През пелената на сълзите тя видя, че това е наметката на лорд Тревейн. Той я заведе до леглото, помогна й да си легне и я зави. Елизия хлипаше отчаяно, вперила в него мокрите си от сълзи зелени очи.

— Както виждате, скъпа, вие просто нямате друг избор — каза той вече по-мило. — А ще е истинско престъпление от моя страна да позволя на едно толкова хубаво дете да се самоубие.

След това категорично заявление лордът се обърна и започна бързо да се облича. Нахлузвайки високите си ботуши, той се разпореди:

— Останете в стаята, аз ще ви донеса нещата. Можете да се облечете тук. Каретата ми ще пристигне всеки момент и веднага тръгваме. Най-напред обаче ще ви поръчам закуска!

Той излезе. Едрото му силно тяло изпълни цялата рамка, преди да затвори вратата след себе си. Елизия впери невиждащи очи в тавана. Да се удави? Или да се обеси на някоя греда? Но това би навредило на името на странноприемницата, няма да е честно спрямо съдържателя — човекът беше толкова любезен с нея… Трябваше да помисли как да сложи край на живота си. Но най-ужасното в случая бе, че съвсем не й се умираше! Вярно, че си нямаше никого на този свят, но волята й за живот бе твърде силна. Добре, но какъв щеше да е този живот, ако станеше съпруга на лорд Тревейн — един необуздан, непочтен човек, който дори не се опитваше да скрие лошата си слава?

Дали да не избяга? Трябва да избяга от маркиза!… Все още обмисляше и преценяваше различните възможности, когато той влезе със сламената й чанта в ръка и я остави заедно с роклята и наметката й на края на леглото.

— Ще ми трябва моята дреха — каза той и седна до нея. Тя с нежелание свали наметката му от раменете си и придърпа завивката. Гледаше го с боязън. — Каретата е вече тук, така че побързайте! Тръгваме след половин час. И не се опитвайте да се измъкнете през задната врата. Казах ви, че съм решил да се оженя за вас. Ще ви открия, където и да сте! — заплаши я той. — Впрочем конфискувам това опасно оръжие, което намерих в нещата ви… — Той завъртя предпазливо револвера в големите си ръце.

Елизия прехапа устни от яд. Тя съвсем не бе забравила оръжието и разчиташе на него при бягството си.

— Много красива изработка — одобрително каза той, разглеждайки извитата дръжка и дългата, посребрена цев. После вдигна въпросително поглед към Елизия: — Надявам се, нямате намерение да го изпитате по мене?

Елизия сви безразлично рамене, опитвайки се да прикрие страха си зад привидна дързост.

— С удоволствие бих ви надупчила, но куршумът ми ще се отплесне от камъка, който имате вместо сърце.

Той се разсмя. Сърдитият й отговор явно го развесели. Маркизът напусна стаята, без дори да се обърне. Елизия бавно стана от леглото и взе чантата да провери всичко ли е вътре. Намери нощницата си смачкана на топка. Пламна от срам, като си представи как сър Джейсън я е съблякъл и я е пренесъл гола в леглото на маркиза.

 

 

Елизия бе напълно облечена и стягаше чантата си, когато една прислужница внесе поднос с горещ шоколад, дебел резен шунка, топли, примамливо ухаещи кифли с масло и купичка мед. Момичето ги остави на малката маса до прозореца и бързо излезе, като не пропусна да хвърли на Елизия заговорнически, разбиращ поглед. То затвори вратата, кикотейки се.

„Каква наглост!“ — каза си Елизия, засрамена от онова, което сигурно си мислеше момичето. Но бързо и с апетит захапа топлата кифла, преди медът да потече по ръцете й.

Почти бе приключила със закуската, когато в стаята влезе маркизът, облечен целия в черно, с елегантна жилетка от златист брокат и снежнобяла вратовръзка.

— Бихте могли да проявите вежливост и да почукате, преди да влезете! — укори го Елизия, отново изпаднала в лошо настроение. Чувстваше се твърде жалка в износената си вълнена рокля. — В края на краищата все още не сме женени.

— Не, не сме още — отвърна той хапливо, — но бъдещите невести не спят в стаята на жениха, нито пък се обличат и събличат там. — Алекс Тревейн се разсмя, като видя как тя цялата пламна от яд, задето отново му е дала възможност да й се подиграе. — Елате сега, мила моя, време е да тръгваме! — Маркизът взе чантата й, загърна я нежно с наметката и прошепна насмешливо в ухото й: — Хайде, усмихнете се, вие сте булка, а не вдовица!

Докато слизаха надолу по стълбата, Елизия се оглеждаше страхливо, боеше се да не попаднат отново на сър Джейсън и да трябва да понесе подигравките и неуважението му.

— Не се страхувайте, скъпа, сър Джейсън отдавна е тръгнал, навярно скоро ще стигне в Лондон — подхвърли тихо лорд Тревейн. — Иначе вече би бил труп, само да бе имал наглостта да остане в обсега на пистолета ми — добави той заканително. — Но това страхливо псе действа през нощта като крадец, а през деня подвива опашка и бяга.

Излязоха на двора, където ги очакваше голяма карета, цялата в черно и златно, запрегната с четири черни коня със сребърни юзди. Кочияшът в ливрея, вече седеше на капрата, хванал юздите в облечените си в ръкавици ръце. До него седеше човек, увит до уши в наметката си. Трети прислужник задържаше неспокойните коне, докато друг пък бързо свали пред тях стъпалото на каретата. Всичките бяха облечени в черно, със златни копчета и златисти чорапи, златни катарами на обувките и палта с червена подплата.

Помогнаха на Елизия да се качи. Тя седна на меките кадифени възглавници. Вратичката с герба на маркиза се затвори. Когато погледна през прозорчето, тя с облекчение видя как лорд Тревейн се метна на един голям черен жребец. Явно не възнамеряваше да пътува с каретата. Хвърли поглед към надвисналите облаци, от които всеки миг отново щеше да рукне проливен дъжд. Колко ли време ще може да се радва, че е сама, преди лорд Тревейн да потърси в колата закрила от дъжда…

Небето ставаше все по-тъмно. Колата се носеше по утъпкания път; буйните, силни коне сякаш летяха. Копитата им прецапваха леко през локвите.

Елизия си спомни за мъчителното тръскане на дилижанса, с който пътуваше вчера. „Колко различно е в каретата на маркиза! За нея няма дупки, няма коловози…“ — помисли си тя и се отпусна благодарно на меката седалка.

Навярно бе задрямала. Стресна се от спирането на каретата. Чак сега чу дъжда, който плискаше по прозорците. Вратичката се отвори, лорд Тревейн скочи бързо вътре и каретата потегли отново. Той изтръска дъжда от дрехата си, облегна се назад и изгледа Елизия високомерно:

— Убеден съм, че бихте предпочела да остана навън, но неволята ме принуди да ви попритесня. Не бихте искали да настина, нали?

— Колко път има още до вашия дом, милорд? — запита Елизия, без да обръща внимание на подигравателните му думи.

— Ще стигнем някъде рано сутринта. Ще сменим конете още веднъж. Живея в Корнуол. Но мисля, че е време да се обръщате към мен на име, Елизия. Казвам се Алекс.

— Толкова далече! — възкликна изненадано Елизия. Усети някаква странна слабост, като си представи колко далеч е Корнуол от всичко, което познаваше. Ако я отведе там, всичките й планове да избяга в Лондон пропадаха. Но не би трябвало да се учудва — на маркиза точно му прилягаше да живее по онези диви, каменисти брегове. — Не знаех, че живеете там… — добави тя с отпаднал глас.

— Откъде би могла да го знаеш, любов моя? Щеше ли да ковеш планове за бягство, ако предполагаше, че отиваме в самата пустош? — Лорд Тревейн се извърна към нея, за да може да вижда очите й. — Охоо! Ти май наистина мислиш как да ми избягаш! Да влезеш в дома ми като моя гостенка и моя годеница, и да се измъкнеш нощем, когато всички спят? Ти си същинско дяволче!

Той извади тънка пура от тясна златна табакера и я запали. Каретата се изпълни с финия й аромат.

— Много съжалявам, но планът ти няма да успее. Защото след малко ще направим едно кратко спиране. Едно много важно спиране: ще се венчаем!

Елизия го погледна с разширени от ужас очи.

— Да се венчаем? Тази вечер? Та вие нямате време да оповестите брака, нито пък да получите разрешение! Не можем да се венчаем толкова бързо! — заяви тя с разтреперан глас, осъзнала безнадеждността на положението си. Имаше чувството, че с тази стъпка губи вече всякакъв контрол върху собствения си живот. Тя хвърли към маркиза поглед, в който се четеше отчаяна молба. Но той гледаше през прозореца.

— Имам специално разрешение и съвсем скоро ще спрем при един мой познат, епископ. Той ще ни венчае. Предполагам, че за него това ще бъде голяма радост: да може лично да ме ожени! Казвам го, за да се убедиш, че цялата церемония ще е валидна, скъпа моя! Не си мисли, че ще можеш да ме напуснеш поради това, че не сме били венчани, както му е редът. Ще бъдем венчани, докато смъртта ни раздели — добави той равнодушно.

— Помислили сте за всичко — каза недоволно Елизия. — Смятате, че съм ви в кърпа вързана? Ще видим…

— Мила Елизия, ще се убедиш, че съм много грижлив човек и добре пазя онова, което ми принадлежи! — спокойно каза той, но в гласа му имаше ликуване.

Внезапно каретата спря. Лорд Тревейн скочи навън и протегна ръце, за да помогне на Елизия при слизането. Очите й се плъзнаха по къщата, всички прозорци бяха осветени. Тя се предаде на съдбата си.