Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Devil’s Desire, 1975 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Надя Петрова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 160 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и начална корекция
- Xesiona (2010)
- Корекция
- maskara (2010)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- Djini (2009)
- Допълнителна корекция
- plqsak (2014)
Издание:
Лори Макбейн. Дяволско желание
Американска. Първо издание
ИК „Ирис“, София, 1994
Редактор: Бистра Цолова
Коректор: Стефка Димитрова
ISBN: 954-445-012-8
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от Валентина)
- — Корекция от plqsak
Четиринадесета глава
Луиза вървеше замечтано по поляните край главната алея. Поспря да погали венчето на някакво полско цвете. За миг вдигна уплашени очи към буреносните облаци, скупчени над мочурищата, но сладостните й блянове я накараха бързо да забрави тревожното небе.
Дейвид Фрайди… Дейвид Фрайди я отбягваше. Вече не правеше опити да я срещне. По-рано непрекъснато вървеше по петите й. Само да се обърне и той изникваше до нея. Гледаше я с такъв възторжен поглед! Сега бе изчезнал. Най-много да зърне отдалеч гърба му, който бързо се изгубваше. Когато Луиза отидеше до мястото, където го бе забелязала, него вече го нямаше.
Луиза не можеше да проумее. Усмихнатият млад моряк, в когото се бе влюбила, сега се бе превърнал в замислен, необщителен чужденец, който като че ли нарочно я отбягваше или се отегчаваше с нея. Какво се бе случило, та толкова да се промени? Тя си бе все същата! Тъкмо повярва, че най-после е намерила някой, който да я обича, а и тя да го обича — и всичко изчезна.
Луиза въздъхна. Дори и Дейвид да я помоли да се оженят, пак ще е напразно! Можеше да си представи как биха реагирали родителите й — безработен моряк без пукната пара в джоба да дръзне да иска ръката на дъщеря им! Те търсеха за нея по-добра партия.
А имаше и още нещо, което тя не можеше да разбере. Родителите й през цялото време продължаваха да се държат така, сякаш тя ще се омъжи за маркиза, макар че той току-що си бе довел красива млада жена. Човек трябва да е побъркан, за да помисли, че лорд Тревейн може да пожелае някоя друга след Елизия. А най-малко пък такова невзрачно същество като Луиза.
В момента атмосферата в Блекмор бе нажежена. Баща й ходеше навъсен, сърдит, пиеше непрекъснато. Майка й бе нервна и заядлива, не понасяше никого. Затваряше се в стаята си и по цели дни не излизаше. Понякога Луиза имаше чувството, че баща й и майка й живеят като двама напълно непознати хора. Трябваше да признае, че и тя самата не бе много близка с тях. Те не показваха привързаност и нежност, гледаха на дъщеря си само като на средство за постигане на собствените си планове. Тя бе като пионка, с която правеха своите ходове към една изгодна женитба.
Луиза отново въздъхна. Боеше се, че в това отношение родителите й ще останат излъгани. А и самата тя бе истинско разочарование за тях. Беше обикновено, скромно момиче без всякакви амбиции да блести сред лондонското общество. Обичаше да си седи в Корнуол, харесваше й тук. Единственото, за което мечтаеше, бе да се влюби от все сърце в някой достоен човек, да си създаде семейство… Ала родителите й все се целеха нависоко. Понякога техният безогледен ламтеж за богатство и обществено положение я караше да изпитва страх. Знаеше само, че нито те щяха някога да я разберат, нито пък тя тях. Разделяха ги и разбиранията, и желанията им.
„О, боже! Само да можеше…“
Мислите й бяха прекъснати от един ездач, препускащ към лятната къща, като че там имаше пожар. Луиза изкриви презрително устни. Не можеше да понася тази пагода в китайски стил. Павилионът не прилягаше на английския пейзаж и бе същинска карикатура.
Ездачът наближи. Беше лейди Тревейн. Препускаше като луда. Луиза се завтече след нея — искаше да разбере какво става в павилиона. Когато стигна дотам, Елизия отдавна бе влязла през задната страна на постройката. Луиза поспря за малко и се облегна на червената декоративна решетка на прозорците, за да си поеме дъх. Тогава чу гласовете. Притисна любопитно лице към решетката, присви очи, за да вижда по-добре вътре.
Двама мъже тъкмо излизаха от някаква врата, скрита в стената.
— Жената трябва да изчезне! Ще хвърлим трупа в морето!
Злокобните думи сякаш останаха да витаят във въздуха като облак отровен газ. Вратата се затвори зад гърба на мъжете, ламперията се плъзна на мястото си. Възцари се застрашителна тишина.
„За лейди Тревейн ли говореха? Къде е Елизия?…“
Луиза видя със собствените си очи как преди по-малко от четвърт час тя влезе в къщата. А къде ли е сега? Луиза едва не изпищя от ужас и хукна обратно по пътя, по който бе дотичала. Навярно конят на Елизия е още тук… Намери го завързан за едно дърво. Значи тя не си бе отишла! Сигурно е там долу, в онова ужасно място, към което водеше стълбата… Един Господ знае къде точно!
„Мили боже! Какво да правя сега?… Нямам кон…“ Луиза се люшна като пияна. Трябва да потърси кон. Но ще мине цяла вечност, докато се върне до оборите. Баща й каза, че може да се прибере късно вечерта. Какво да направи, Господи?
Ариел изцвили нервно, вперил неспокойни очи в малката фигурка, която се запъти решително към него. Имаше една-единствена възможност: трябва да успее да се метне на този ужасен кон!
— Ариел, момчето ми! Позволи ми… Ариел, кротко, остави ме да те яхна! — заговори Луиза с топъл глас и посегна боязливо към юздата. — Твоята господарка… Ариел, ти трябва да ми помогнеш!
Ариел се дръпна бясно и се опита да захапе с големите си зъби ръката й.
— Проклето животно! — изруга Луиза за първи път в живота си. Усети, че краката й се подкосяват, захълца отчаяно. Защо е толкова слаба, толкова безпомощна! Да не може да спаси единствената си приятелка! Тесните й рамене се разтърсиха от плач, тя хлипаше горчиво, неудържимо. Усети, че някой я побутва. Луиза се обърна и видя Ариел, приближил муцуна до самия й врат. Тя го изгледа смаяно, не смееше да помръдне. Той изпръхтя, но сега вече това не прозвуча като заплаха.
— Ариел?! Ти разбра?! — прошепна Луиза и хвана юздата. Този път конят не направи опит да се дръпне. Трепереща от облекчение и страх, Луиза го отведе до едно паднало дърво и се метна на седлото, затаила дъх. Заби шпорите и преди да си поеме дъх, той вече летеше като птица. Луиза преглътна и се вкопчи отчаяно в него, сламената й шапка, украсена с черешки, подскачаше върху кестенявите й къдрици.
Луиза дори не забелязваше, че синята й пола е запретната чак до коленете и всеки би могъл да види не само червените й пантофки, но и копринените чорапи. Започнаха да я измъчват съмнения. Правилно ли постъпи? Вече почти бе решила, да се спусне надолу по стълбата и да намери убийците, когато Ариел й позволи да го яхне… Сега, подскачайки на широкия му гръб, Луиза се питаше дали другото решение не беше по-умно.
Никога досега не беше яздила така бясно. Всичко наоколо се сливаше в едно общо петно, една цветна лента, която като че ли течеше край нея. Най-голямата беда бе, че не знаеше как да спре жребеца. Ариел препускаше право към Уестърли, към своя обор.
Изведнъж пред нея изникнаха трима ездачи, които бързо се приближаваха към нея.
— Моля ви! Помогнете ми! — извика Луиза, но вятърът отнесе вика й. Почувства, че не ще може да се задържи нито миг повече върху Ариел.
Конникът, яхнал най-едрия от трите коня, принуди Ариел да опише дъга и след това го притисна така, че да се движи почти в кръг. Неговият кон беше по-бърз, ездачът настигна Ариел, наведе се към Луиза и грабна юздата от вкочанените й пръсти. Двата коня препускаха редом, докато най-сетне той успя да ги успокои и ги закова на място. Луиза отмахна с трепереща ръка шапката, която се бе смъкнала до очите й, и чак сега видя кой е конникът.
— Лорд Тревейн! — изплака тя с безкрайно облекчение. Никога досега не бе се радвала толкова на неговото мургаво, надменно и студено лице. — Благодаря ти, боже! Лорд Тревейн!…
— Какво, по дяволите, правите на този кон? — изръмжа Алекс, докато се опитваше да задържи нервно пристъпващото животно.
— Къде е Елизия? — намеси се Питър, който пристигна чак сега, следван по петите от Джимс. Питър бе слисан: малката Луиза Блекмор пристига на Ариел!…
— Те… те ще я… Искат да я убият! — хълцаше тя. — Не знаех какво… Толкова ме беше страаах…
— Да я убият? — извика маркизът обезпокоен. — Какво говорите, за бога?!
Само преди малко бе срещнал Питър и Джимс, тръгнали да търсят Елизия, която пак излязла сама в гъстата мъгла. Питър също бе говорил несвързано като пиян. Джимс промърмори нещо за отмъщение и предателство. А ето че сега Луиза Блекмор пристига на гърба на Ариел, дето и той не може да го язди, и плаче истерично, че ще убият Елизия. Струваше му се, че полудява.
Той прегърна треперещите раменца на Луиза, за да я успокои.
— Кажете сега! Отговорете ми! За какво убийство говорите?
Но Луиза се тресеше като трепетлика и не можеше да изрече нито дума. Алекс изгуби търпение и я плесна силно по лицето за ужас на двамата си спътници.
— Милостиви боже! Алекс! Какво правиш, дявол да те… — започна изумен Питър.
— Сега нямаме време за истерични припадъци! Ами ако е вярно? Господ да ни е на помощ! — Двамата с Питър размениха тревожни погледи. — Хайде сега — обърна се Алекс към Луиза, — кажете ми какво стана!
— Елизия… — започна тя, заеквайки. — Видях я, че отива в пагодата… — Луиза млъкна, защото в това време Джимс се задави с тютюна, който дъвчеше, и се разкашля.
Алекс го изгледа настръхнал. Не му убягна ужасеното изражение на Джимс.
— И след това какво? — подкани я отново Алекс.
— Ами тя страшно бързаше. Изтича до вратата. И аз тичах след нея, но бях пеша, а не беше близо. Трябваха ми десетина минути, докато стигна до павилиона и… — Луиза отново избухна в сълзи.
— И? Продължавайте, Луиза! Трябва да ми разкажете всичко! — настоя Алекс нежно, но упорито.
— И тогава — продължи Луиза, малко поуспокоена от държанието на маркиза, — тогава чух как онези двамата казаха, че ще я убият…
Лорд Тревейн присви очи. Лицето му се превърна в мрачна маска.
— Този път животът й виси на косъм, Ваша Светлост! — обади се Джимс с глух глас.
— Хайде! Да тръгваме! — пришпори Питър коня си и препусна.
Алекс прониза с очи Джимс. Този човек знаеше повече, отколкото показваше. Но сега нямаше време да го разпитва.
— Вие слезте от коня и ни изчакайте тук, Луиза! Твърде опасно е за вас да продължавате да яздите Ариел. Цяло чудо е, че изобщо сте се задържали на гърба му!… — Алекс се наведе, за да я свали от седлото.
— Но те вече не са там! Слязоха по тайния коридор!
— Какво? — Сега вече в гласа на лорда се прокрадна ужас. — Какъв коридор? Къде? Бързо! Няма време!
— Зад едно от паната в стените на павилиона.
— В такъв случай идвате с нас, за да ни покажете! — Лорд Тревейн я вдигна на ръце и я сложи пред себе си на седлото. После пришпори своя жребец и полетяха като вихър към морето.
— Дано не сме закъснели! — извика Луиза, вперила очи в земята, която бягаше под тях. — Аз не зная… как се отваря…
— Ще успеем! Моля се само да стигнем навреме. И то по причини, много по-страшни от онова, което вие знаете… — долови Луиза думите на лорда. Тя погледна мрачното му лице, кое го за няколко минути бе остаряло сякаш с години.
— Лейтенант Харгрейв на вашите заповеди, сър! — Младият лейтенант рязко отдаде чест на своя началник.
Йън отвърна на поздрава.
— Радвам се, че пристигнахте с хората си, лейтенант! — Йън видя, че мъжете вече са изтеглили лодката на брега и са прибрали греблата.
— Заповед на адмирала, сър! В дванадесет часа на обяд открихме френски военен кораб. Пуснал е котва точно пред носа. Изчакаха да падне мъглата, за да не ни забележат — докладва лейтенантът възбудено.
— Пуснаха ли лодка към брега?
— „Валор“ ще ни сигнализира, ако го направят, така че да можем да я пресрещнем.
— Не забравяйте да скриете лодката — напомни Йън, който продължаваше да следи с критичен поглед всяко движение на новодошлите. — Да, наистина ще ги причакаме. Разположете хората си в прикритията. Ще оставим рибката да поплува, преди да дръпнем въдицата. Не трябва да допускаме да ни се измъкнат обратно в морето. — Йън замълча и хвърли изпитателен поглед към тясната клисура. — Внимавайте да не стреляте по хората от селото, ако те не стрелят срещу вас. Не бива да пострадат…
Брегът изглеждаше съвсем пуст. Тежко натоварената лодка се люшкаше безпомощно в прибоя, почти без да напредва. Най-сетне се чу хрущенето на камъни и раковини и лодката бе изтеглена на сушата от нагазилите във водата мъже.
Залегнали зад скалите, Йън и хората му се вцепениха, когато се разнесе вик на кукумявка. Притаили дъх, те видяха как от клисурата излезе голяма товарна кола.
— Дайте заповед на хората си! — прошепна Йън на младия лейтенант, приклекнал до него. — Аз ще подам сигнала за атака.
Лейтенант Харгрейв се разпореди. Войниците замряха в очакване, заели позиция за стрелба по протежение на брега.
Йън изчака търпеливо още няколко минути, след това се разнесе остро изсвирване — сигналът за атака.
Заобиколиха контрабандистите от всички страни, като постепенно ги изтикваха към центъра. Стъписаните французи и изгубилите ума и дума местни жители бяха обкръжени. Моряците се хвърлиха да изтеглят лодката си обратно в прибоя, но въпреки отчаяните им усилия тя не помръдваше от пясъка поради тежкия си товар. Хората от селото се разбягаха като пилци, шляпайки с тежките си обувки досами водата. Войниците се втурнаха по петите им.
От задната палуба на изтеглената на брега лодка проехтяха изстрели. Моряците бяха разбрали, че нямат шансове да се измъкнат. Йън се втурна с пистолет в ръка към пясъчната ивица, но французите вече се бяха скупчили безпомощни под дъжда от куршуми, който се сипеше от всички страни. Мнозина лежаха ранени на пясъка, другите се предаваха, обзети от паника.
Йън предаде командването на лейтенанта. Очите на офицера радостно святкаха, безупречно елегантната му униформа сега бе изпокъсана и мръсна. Йън погледна пленниците. Но нито тези френски моряци, нито селяните, които си бяха глътнали езика от страх, го интересуваха.
Досега Йън не бе открил човека, когото търсеше, нито пък документите. Бе следил внимателно кервана от мулета и хора, който се бе приближил до лодката, бе се взирал да види скуайъра и графа, но от тях нямаше и следа. Бяха дошли само хора от селото, които трябваше да разтоварят стоката и да я пренесат до многобройните скривалища.
Йън бе озадачен. Двамата негодници трябваше да са тук! Военният кораб бе дошъл заради графа. Обикновено френските кораби не смееха да навлизат в обсега на английските оръдия. Биха рискували само заради графа и сведенията, които той държеше в ръцете си. Скуайърът също трябваше непременно да е тук, за да прибере стоката, а и за да изпрати графа.
Йън изруга и реши да се прибира, когато забеляза някакво раздвижване край скалата.
— След мен! — изрева той на група тежковъоръжени мъже, които бездействаха след приключилото сражение. Прескачайки ниските храсти, Йън се втурна към скалите, вперил поглед във фигурата, която се стопи в мъглата.
— Търсете скрита пътека! Има друг път!
Войниците се хвърлиха между скалите и храсталака да търсят пътеката, по която човекът избяга под прикритието на мъглата.
„Няма да оставя този негодник да ми се изплъзне! — помисли си гневно Йън. — В ръцете ми беше!…“
— Насам! Намерих! Насам, сър! — разнесе се ликуващ глас в мъглата.
Пътеката минаваше зад два скални блока, под страховити надвиснали канари, провираше се през тясна цепнатина и преваляше от другата страна на скалата.
Йън и войниците му напредваха бавно. Мъглата скриваше от погледа им както огромната бездна, която зееше под краката им, така и неравностите по пътя.
Това правеше стъпките им твърде несигурни, но навярно пречеше и на хората, които бягаха пред тях в мрака. Само от време на време можеха да зърнат някакъв силует далеч между скалите. Йън стреля предупредително във въздуха. Един от бегълците поспря за миг нерешително, но след това отново се втурна да се катери нагоре.
— Следващият път стреляме на месо! — обяви Йън на хората си, извадили вече пистолетите си.
Мъглата се носеше на тежки валма и не им позволяваше да се ориентират.
— Стой или ще стрелям! — изрева прегракнало Йън, когато пред тях отново се мярнаха бягащите фигури. Никой не обърна внимание на това предупреждение. — Огън! — изкомандва Йън. Изстрелите заглъхнаха в белия памук на мъглата. — По дяволите! — изруга Йън и отново се втурна в преследване. Не успяваха да скъсят разстоянието до бегълците.
Внезапно пред краката им, на самата пътека се изпречи нещо тъмно. Йън се наведе и отскочи ужасен — беше Блекмор. Йън внимателно го обърна по гръб, скуайърът бе мъртъв. Изстрелът го беше улучил в главата.
— Напред! Бързо! Чака ни още много работа! — извика Йън и прескочи трупа. Безжизнените очи на скуайъра останаха вперени в небето.