Лори Макбейн
Дяволско желание (3)

Трета глава

През високите прозорци струеше слънчева светлина и осветяваше зеленото сукно на масата. Последната карта бе изиграна. Победителят прибра печалбата.

— Е, аз съм до тука! След тази игра съм вече просяк! — обяви един от младите мъже, като се опитваше да скрие колко е сломен от факта, че е загубил повече, отколкото може да си позволи. Той приглади бялото кадифе на скъпия си жакет. В мисълта си вече търсеше начин как да плати дълговете си. Чарлз мразеше да се моли на баща си за аванс, а силно се съмняваше, че строгият стар господин ще се остави да го размекнат дотолкова, че отново да подари някаква сума.

— Тази нощ извади страшен късмет, Тревейн! — каза лорд Данвърс и отпи порядъчна глътка бренди. — Но кога ли не си имал! Ако човек рече да вярва на приказките, ти си се съюзил с дявола… И да ти кажа, вече започвам да го мисля — добави той мрачно, като пресмяташе на ум дълговете си.

Лорд Данвърс се облегна назад в позлатеното кресло и изгледа останалите. Връзката му беше раздърпана и висеше накриво, синята му брокатена жилетка бе разкопчана, за да освободи място за корема му, провиснал над стегнатия колан на късия дворцов панталон.

— Какво ще кажете за още една игричка? — попита той жадно. Хазартната треска беше по-силна от мисълта за празните му джобове.

— На драго сърце ще ви дам възможност да компенсирате загубите си, господа — отвърна лорд Тревейн отегчено и разтърси дантелените си маншети с привично завъртане на китките. Той изгледа изпитателно партньорите си един по един. В светлокафявите му, по-скоро лешникови, очи се таеше насмешка.

Най-младият джентълмен се огледа нервно, отпусна се на стола си и се опита да посъбере кураж, преди да си признае, че е фалирал. Накрая промърмори, че е „твърде уморен“ и се облегна с облекчение назад в стола си, изтощен от твърдото решение, което взе.

— Наистина ли, драги Чарлз? Ужасно съжалявам! — каза лорд Тревейн състрадателно, но без да скрива насмешливата гънчица около пълните си, чувствени устни.

Чарлз Лактън се изчерви до корена на червените си коси и хвърли ядосан поглед към небрежно излегналата се фигура на негова светлост. Гневът, който изпитваше, не можа да наклони везните против лорда, защото ги уравновесяваше безкрайното му възхищение към този човек. Откак се помнеше Чарлз се беше прехласвал от лорд Тревейн. Историите за неговите авантюри окриляха собствената му фантазия, докато накрая лордът се бе превърнал в легенда.

Шумът от размесването на картите прекъсна мислите му. Господата се бяха решили на една последна игра. Чарлз наблюдаваше възхитен как дългите, тесни ръце на лорд Тревейн раздават картите бързо и умело. Златният пръстен на малкия му пръст просветваше тайнствено и заслепяваше по детски сините очи на Чарлз. Той наблюдаваше колко безучастно е изражението на негова светлост, докато хвърляше картите. Явно не го интересуваше изобщо дали печели или губи, макар че залозите бяха хвръкнали толкова високо, че Чарлз само изпъшка, доволен, че не е в играта. Предизвикателството беше прекалено дръзко. В повечето клубове той играеше на по-дребни залози. Поканата за тази вечер у Тревейн получи само защото беше приятел на по-малкия брат на негова светлост.

 

 

В стаята бе съвсем тихо, чуваше се само дишането на двамата мъже, настанили се удобно в кожените кресла до камината. Огънят беше почти угаснал. Само разпилените по масата карти и пръснатите из цялата стая стъклени чаши и пълни с угарки пепелници, напомняха за нощната игра.

— Наистина имаш дяволски късмет, Алекс! — въздъхна по-възрастният от двамата, примирен, но и развеселен. — Убеден ли си, че наистина не си сключил договор с дявола? Тази нощ ти направо изпразни джобовете на Данвърс, а той не понася да губи… — Мъжът се усмихна, като си припомни зачервеното, плувнало в пот лице на Данвърс.

— Е, и ти нямаше особено добър ден, Джордж, следващия път поне се опитай да запазиш сериозно изражение, когато смяташ, че държиш добри карти — засмя се лорд Тревейн и протегна дългото си, едро тяло, докато с небрежно движение на ръката приглади гарвановочерната си коса.

— Винаги съм казвал, че имаш очи на сокол! Май виждаш повече, отколкото е прилично за един обикновен смъртен — оплака се Джордж.

— Само не ми казвай, че даваш ухо на историите, които се разправят по Сейнт Джеймс Стрийт. Смятах те за по-умен, Джордж! — Лордът наля бренди в две чаши. Подаде едната на лорд Денет и отново се отпусна в креслото си.

— Не вярвам, че си самият Луцифер, както твърдят мнозина, та дори и собственият ти брат. Но понякога щастието ти в играта наистина е зловещо! — отвърна по-възрастният.

— Навярно съм се родил под добра звезда! Но предпочитам да мисля, че работата е в умението ми, а не във Фортуна. Като повечето жени, Фортуна е твърде капризна и човек не може да разчита на нея. Не, благодаря! Ще продължавам да се осланям и в бъдеще на разума си, а не на красивите, но непостоянни като живака ръце на тази богиня… — Той отпи още една глътка и добави: — А Питър е просто като младо куче, което се влачи с глутницата, както и младият Лактън. Но и той скоро ще порасне. Обиден ми е, защото не му отпускам в аванс джобните пари. Ще ги похарчи, още преди да съм му ги подал. — Лордът разхлаби вратовръзката си и се излегна удобно.

— Виждам, че си уморен, Алекс, и че бързаш да се отървеш от мен. Но искам да обсъдим нещо — каза лорд Денет.

Той стана и бързо се извърна, като че очакваше някой да го нападне.

— Съвсем не искам да се отървавам от тебе. За толкова ли лош домакин ме смяташ? Бих ли могъл да ти посоча вратата? Макар че вече е доста късно, или по-право, твърде рано. Просто се настаних малко по-удобно.

— Не се чувствам засегнат. Само ще ти кажа, каквото имам да казвам, и си тръгвам. И повече няма да говорим за това — но сега, когато бе привлякъл вниманието на своя домакин, лорд Денет се поколеба.

— Продължавай, Джордж! Започвам да ставам любопитен. Май че се готвиш да ми дадеш някакъв добър съвет — подтикна го лорд Тревейн вежливо и спокойно.

Лорд Денет познаваше Александър Тревейн от дете и знаеше, че спокойният му, любезен тон е в състояние да заблуди всички, които не знаят каква желязна воля и какъв избухлив темперамент се крият всъщност под него. Кроткият, мек глас на лорд Тревейн криеше заплаха, по-убийствена от изблиците на човек, който реве като разярен бик. Когато го разсърдеха, Алекс удряше бързо и безшумно. Джордж Денет бе виждал как с острия си, саркастичен език Тревейн можеше да срази някого така, че той да избяга с подвита опашка. Малцина имаха куража да кръстосат шпаги с Алекс Тревейн, маркиз Сейнт Флауър, а още по-малко да влязат в словесен двубой с него. Той стреляше точно, а думите му направо убиваха, стига да пожелаеше да изкара някого глупак.

Джордж събра кураж и скочи направо в студената вода.

— Смятам, че трябва да се ожениш, Алекс. Казвам ти го, само защото дължа това на покойните ти родители. Знаеш, че те бяха най-добрите ми приятели…

Лорд Тревейн се засмя.

— И точно ти ми казваш това, Джордж! Нима сам не си все още ерген, или вече възнамеряваш да сториш като останалите и да вкусиш от радостите на брака?

— Едното няма нищо общо с другото. А освен това аз имам четирима братя, които се плодят като зайци. А вече съм и твърде стар тепърва да създавам семейство… — Той сбърчи чело, сякаш и самата мисъл бе твърде болезнена. — Ала аз винаги съм бил дискретен, когато съм имал връзка с някоя жена, докато, ако ми е разрешено да забележа, ти не си. Не се задоволяваш само с една любовница. Не, на теб ти трябва половин дузина да си оспорват леглото и вниманието ти, а и да се хвалят с твоите подаръци из игралните домове от Лондон до Париж. Но дори и това не те задоволява, любиш се и с известни дами от обществото и се отнасяш с тях не по-добре, отколкото с останалите си приятелки. Хората говорят, че след последните ти истории с лейди Мариана, искали да те изхвърлят от Алмак. Моля ти се! Не може да продължаваш така! — разгорещи се Джордж.

— Пет пари не давам за тия разкудкудякали се кокошки от Алмак! — отсече лорд Тревейн с отвращение.

— Ами Питър? Помисли какъв пример му даваш!

— Знаеш ли, Джордж, ако не ми беше толкова стар приятел, би трябвало да те извикам на дуел за приказките ти тази сутрин. Никой не се е осмелявал да ми говори по този начин! — Гласът на Алекс прозвуча твърдо, златистите му очи потъмняха.

— Само изпълнявам своя дълг! — заяви Джордж мрачно, като хвърли изпитателен поглед към маркиза. — Аз мисля, че е крайно време някой да ти каже мнението си. Ще ти дойде добре един път да наругаят и тебе!

Маркизът се разсмя развеселен.

— Наистина ли мислиш така, Джордж? Не съм срещнал още мъжа, който…

— Може изобщо да не е мъж. — Джордж намигна. — Може да си намериш майстора в лицето на някоя дяволица, която ще те накара да клекнеш само с един изкусителен поглед, пълен с презрение към тебе. И ако не внимаваш, ще загубиш единственото нещо в живота си, за което човек жадува, но което нито се купува, нито може да се спечели! — Джордж целият порозовя, смутен от собствената си пламенност.

— Я гледай ти! Нямах понятие, че си станал пророк, драги ми Джордж! Значи вярваш, че ще срещна самото олицетворение на добродетелта…, не, как го каза ти, някаква жена дявол, която ще ме отхвърли? — Лорд Тревейн се разсмя подигравателно, отметнал глава назад. — Да се надяваме, че няма да ми се наложи да чакам прекалено дълго тази среща! Ако предсказанията ти излязат верни, нетърпелив съм да ги посрещна. Преживяването обещава да е страхотно! Ти само гледай да стоиш по-далеч, иначе искрите, които ще се разлетят, могат да подпалят и тебе.

Джордж не можа да сдържи усмивката си. Вдигна ръце в знак, че се предава.

— Ти си истински сатана, Алекс! Подиграваш се с всичко, няма нищо свято за тебе. Но пак ти казвам! Ако си женен и имаш собствен дом, хората ще престанат да клюкарстват. Една съпруга е в състояние да превърне и най-големия нехранимайко в уважаван човек.

— Ако някога се оженя, положително няма да бъде, за да успокоя куп любопитни свраки, които си пъхат носа в чуждите работи — отвърна лорд Тревейн с крива усмивка, като все още се преструваше на обиден. — Ето, че ти ме презираш и ме смяташ за нехранимайко… Не, наистина! Да не очаквате от мене да се облека в чувал, да посипя главата си с пепел и да търся да се покая в брачното легло, заради прегрешенията си?

— Съвсем нямах това предвид! — провикна се Джордж не на шега притеснен. — Съвсем не те презирам, Алекс! Ти си джентълмен от главата до петите! Името ти се почита от всички. Да си кажем честно, никога не съм чул лоша дума за името Тревейн. Няма по-достоен човек от тебе, Алекс! Но ти се носи славата на разюздан човек, който мисли само за своите удоволствия. Ако искаш да знаеш, аз нямам нищо против това. Ала този твой успех вечно ли ще трае? Завистниците и ревнивците, дето не им върви с жените, със своите врели-некипели, насочиха вниманието на Алмак върху тебе.

— Не мога да попреча на хората да говорят, нито пък мога да позволя брътвежите да направляват живота ми. Боже господи! Ако ги слушам, трябва да си седя в къщи с молитвеник в ръце!

— Е, щом не мислиш за женитба, поне се опитай да не парадираш толкова, особено когато започнеш връзка с някоя дама от обществото. За историята с лейди Мариана нямаше човек да не знае, знаеха дори и точно кога си скъсал с нея. Бях започнал да се страхувам, че ще успее да стане маркиза и се тревожех. Никога не съм я харесвал особено, тази лейди Мариана! Признавам, разбира се, че е хубава, но за моя вкус е прекалено фрапантна. Сега чувам, че преследвала по-едър дивеч — дук Линвил. Ама с Негова Светлост дука няма да й е много весело! Ухиленият Лин може да предложи твърде малко, ако не се смятат титлата и парите. Зная го още от дете, и тогава не го понасях, не го обичам и сега! С този негов идиотски смях! — Лорд Денет потръпна от отвращение. — Ти тогава беше много малък, но…

— О, стига все за миналото, Джордж! Моля те! — проплака лорд Тревейн и вдигна високо ръце. — Мисля, че изложих отношението си към брака достатъчно, ясно. Но за да успокоя развихрената ти фантазия, ще ти кажа, че никога не ми е минавало и през ум да се женя за лейди Мариана, колкото и да е красива. А и тя не се е надявала. И още нещо: досега никога не съм посягал на млади, невинни душички, които биха могли да разберат погрешно намеренията ми или липсата на такива, ако щеш. Не заблуждавам жените, че се касае за нещо повече от малко любовно приключение. — Гласът на лорд Тревейн стана още по-рязък. — И твърде рядко някоя дама се е решавала да превърне една обикновена връзка за удоволствие в нещо по-трайно. Е, досега и никоя не е успяла! — Маркизът отпи глътка бренди и изгледа безмълвния Джордж с цинична наслада. — Надявам се, че с това премахнах всичките ти съмнения относно моя морал. Впрочем, аз скоро напускам Лондон… — Той прикри с ръка прозявката си.

— Напускаш Лондон? — възкликна Джордж, изумен от тази вест. — Чакай, не разбирам! Ти да напуснеш Лондон?!

— Да, напускам Лондон. Но моля ти се, Джордж! Разговаряме като два папагала! — разсмя се маркизът, когато Джордж отново повтори думите му. — Имам да уреждам доста неща, искам да ида малко на лов… Доволен ли си сега? Нека да поговорим за нещо друго! Всичко това ме отегчава. Само въпроси и отговори, истински катехизис!… — Алекс направи опит да се прозее престорено, вперил в Джордж най-невинния си поглед.

— О, зная, че те отегчавам до смърт! Ти си ужасен, Алекс! Нищо не те вълнува, всичко те отегчава! Защо трябва да напуснеш града? Тук имаш достатъчно работа. Управителят на имотите ти чудесно може да се справи с всичко, няма защо ти да се мотаеш на село! Освен това, ако ме питаш, там се живее дяволски неудобно!

— Ами ти сам си отговори, Джордж!

— Какво? — Джордж погледна смаян небрежно изтегналия се маркиз.

— Скука, драги! — Алекс отвърна на приятеля си с многозначителен поглед на потъмнелите си златисти очи. — Много просто! Предпочитам да съм на морето, на свеж въздух. Да ходя на лов, вместо да вися по балове и представления. Пътуването ми има двояка цел: и да си почина, и да поработя, без да се насилвам. И мога да ти се закълна, че в имението ми не ме чака някаква тайна любовница, нито пък смятам да съблазня жената на управителя си! И все пак… — добави той тихо — може пък и да имам любима, скрита в господарската спалня. — Той се засмя и се изправи, като че искаше да се оттегли — Виж какво, Джордж! Ако Лондон ти втръсне, можеш да дойдеш в Уестърли. Винаги си добре дошъл!

— Благодаря! Радвам се, че не ми се сърдиш, заради онова, което ти наговорих, макар наистина да ми се ще да имаш някъде скрита годеница — отвърна Джордж Денет откровено. Той наистина обичаше маркиза и гледаше на него като на син. — Тръгвам си. Да се надяваме, че скоро пак ще се видим. Тук ще е доста пусто без твоя хаплив език, Алекс.

Лорд Денет напусна стаята. Стъпките му отекнаха надолу по стълбите, дочуха се гласове и затварянето на врата. Тревейн си наля още едно бренди и впери навъсен поглед във флоралните мотиви на килима от Обюсон под краката си. Устата му се беше превърнала в тънка права линия, цялото му тяло бе напрегнато като лък. Още утре, още утре ще отпътува към крайбрежието. Да се махне час по-скоро от Лондон!…

Беше казал на Джордж почти цялата истина. Лондон го отегчаваше, това безкрайно обикаляне по клубове, приеми и балове, все същите глупави брътвежи, все същите безизразни лица, вечер след вечер, нощ след нощ. Искаше да проясни главата си, да отмахне цялата тази мътна мъгла, наслоена от нощите, прекарани в игра на карти и в пиене.

Искаше да се измъкне от оплитащите пипала на лондонското ежедневие — изсмукващи и разрушаващи. Не се чувстваше добре, нещо му липсваше… Но какво? Сам не знаеше! По дяволите! Единственото, от което имаше нужда, беше пречистване! Сладкият лондонски живот беше размътил мозъка му. Трябваше му бистра изворна вода, за да отмие горчивия вкус. Нуждаеше се от нещо, което да го накара да разгърне всичките си сили, да събуди апетита му към живота.

Алекс усети как кръвта в жилите му потече по-бързо само при мисълта за простора на високите плата, мочурищата и стръмния бряг на Корнуол, само при спомена за Шейх, арабският жрец, с който препускаше като вятър.

 

 

— Така ужасно рано и вече буден, стари друже? — прозвуча глас откъм вратата.

— Същото бих могъл да кажа и за тебе, Питър — отвърна лорд Тревейн и изгледа пренебрежително по-малкия си брат, който беше влязъл, без да го чуе. — Откъде се връщаш по това време? Приличаш на мъртвец — каза Алекс, наблюдавайки с присвити очи брат си.

Питър си наля от бутилката порядъчна доза бренди и се хвърли в едно кресло. Правеше усилия да изглежда спокоен, но му беше трудно да скрие своята възбуда от златистите очи на брат си.

— Хайде, изплюй камъчето, Питър! Така и така скоро ще науча всичко — въздъхна Алекс примирено.

— Няма да повярваш, Алекс, ама победих Теди с цели три минути! — изрече на един дъх Питър, който не можеше повече да сдържа въодушевлението си.

— Наистина ли? — Алекс беше отегчен. — Кажи ми, моля те, за какво става дума. Не съм ясновидец.

— Подобрих неговия рекорд от Воксхол гардън до Риджънтс парк. Моите дорести не дадоха на неговите черньовци вода да пият. През цялото време ми гледаше само праха! И загуби, разбира се, цял куп злато. Такива ми ти работи… — Той отпи самодоволно от брендито, но се задави и се разкашля толкова силно, че от очите му потекоха сълзи.

Лорд Тревейн потупа брат си по гърба и се опита да скрие усмивката си, когато Питър се изправи и тайно избърса сълзите си.

— Да не си решил да поставиш рекорд и по напиване с бренди, моето момче? Това е от най-доброто ми, така че внимавай! Ако не заради себе си, то поне за да пощадиш чувствата ми на човек, който не обича да гледа как някой се налива с хубавото му старо бренди, като с бира.

— Прощавай, Алекс, но умирам от жажда! — извини се Питър и отпи съвсем малка глътка.

Той стана, отиде до прозореца и погледна към парка от другата страна на улицата. Слънцето заблестя в черната му коса и някои кичури запламтяха с червеникав отблясък. Момъкът се обърна, засмя се хлапашки и каза, сякаш между другото:

— Много бих искал да ми заемеш някой път черния си впряг. Тях никой не може да ги стигне!…

По лицето му пробягна усмивка, като видя как Алекс се намръщи. Но това трая само миг, докато златистите очи не откриха закачливия смях в синия поглед на по-малкия.

Алекс се усмихна.

— Това препускане днес май нещо те е повредило. Радвам се обаче, че дойде да ме видиш. Бях се приготвил вече да прекося Канала, за да те пипна по време на някоя от твоите безумни лудории. Като гледам сега колко сериозно се е заел Наполеон да печели битка след битка, надали би пилял времето си да те връща пак в Англия по съкратената процедура.

— О, стига, Алекс! Съвсем не съм толкова лош. Просто се забавлявам! — оплака се брат му с подкупваща усмивка.

— Ти само внимавай да не те изхвърлят от Алмак! — предупреди строго Алекс, забравил напълно, че и него го грози същата опасност.

— За малко и с теб да се случи същото, ако е вярно онова, което се говори. Тогава…

— Тогава ще бъдеш по-предпазлив и ще помниш, че съм те предупредил! — прекъсна го троснато брат му.

— За какво искаше да говориш с мене! Обзалагам се, че не е за това, нали? — попита Питър, малко засегнат.

— Утре заминавам за Уестърли — каза кратко Алекс.

— Напускаш Лондон? Шегуваш се, Алекс! Какво ще правиш там? — Питър не вярваше на ушите си.

— Цялата тази история звучи като комедия от Шекспир. Всеки задава все същия въпрос — изпъшка Тревейн, вперил изпитателно златистите си очи в Питър. — Разбира се, бих могъл да добавя, че в джоба ти дрънкат пари, именно защото се старая да управлявам имението добре.

Питър бе достатъчно възпитан, за да замълчи, малко засрамен от тази забележка. Но все пак в погледа му имаше недоумение.

— Лондон е пълен с наперени хвалипръцковци, нахални изтърсаци и пощурели майки, готови да напъхат дъщерите си в леглото на онзи, който предложи най-много пари. Разболявам се от тия хора!

— Сигурен ли си, че всъщност не бягаш от Мариана?

— Искам да вярвам, че не съм те разбрал правилно, Питър. Можеш ли да повториш онова, което каза? — В тихия глас на лорд Тревейн прозвуча такава заплаха, че кръвта на Питър замръзна в жилите му. Уплаши се, че този път е отишъл твърде далече, призля му само при мисълта как други мъже, които твърде късно бяха доловили фаталната склонност на лорд Тревейн да стаява опустошителния си гняв, сега почиваха кротко в земята.

— Съжалявам, Алекс! Забрави какво казах! Досега няма нещо, от което да си бягал. Понякога говоря глупости, но зная, колко я обичаше, пък и остана с нея повече отколкото с другите… Така и не разбрах, защо я напусна. Истинска красавица! Сега се чува, че почти е закарала стария Линвил пред олтара. Мислех си, че все пак те засяга, макар че каза, че си скъсал с нея… — Питър започна да заеква от вълнение.

Лорд Тревейн въздъхна раздразнено, нишката на търпението му бе опъната до скъсване от всичката тази добронамерена, но твърде досадна загриженост за неговото благополучие.

— Играеш си с огъня, Питър! Познавам те достатъчно добре, за да не приема сериозно и половината от приказките ти. Зная колко си невъздържан, но другите не са наясно, че говориш неща, за които после съжаляваш. Така че бъди по-внимателен! — предупреди го Алекс хладно. — А в отговор на твоя въпрос, ще ти кажа следното: никога не съм обичал Мариана, нито някоя друга жена. Поне никога връзката не се е задълбочавала дотолкова, че да поискам да се оженя. Ще ми досади още преди да е изтекъл медения месец. Омръзна ми да падат в краката ми, или по-точно в леглото ми, било защото са решили, че са влюбени в мене, било заради титлата и богатството ми. Мисля са дори, че всъщност те обичат повече самите себе си, отколкото мене… — Лицето на маркиза се изкриви в цинична усмивка. — Ние с Мариана имахме просто една кратка любовна връзка, която приключи. Е, може би малко по-рано, отколкото се очакваше, но се получиха някои различия в мненията, които не можахме да преодолеем. Разделихме се и съвсем не ме интересува кого се опитва да оплете сега. — Лицето на Алекс доби някакво странно изражение. — Говоря с теб за тези неща, просто за да сложа веднъж завинаги край на всички измишльотини, които, май занимават цял Лондон. Искам поне ти да знаеш точно какво е положението, та като пийнеш, да не прибавиш неволно още нещо към тия глупости!

— Но моля ти се, Алекс, аз не съм някакъв дърдорко! Не разправям клюки за собствения си брат! — провикна се Питър засегнат. — В последна сметка и моето търпение има край! Добре знаеш, че кръвта на Тревейнови вода не става.

— Моля те да ми простиш! — Алекс се поклони едва забележимо. — Зная, че никога няма да кажеш нарочно нещо, с което би могъл да ми навредиш, но като те ядоса някой…

Питър пресуши с рязко движение последните капки от брендито си и най-неочаквано се разсмя:

— Проклет да съм, ако тръгна да се дуелирам заради дамата на сърцето на някого си! Може и да е красавица, но на мене ми се вижда страшно превзета. Нито поздравява, нито разбира от шега. Няма да викам на дуел всеки срещнат, заради някакъв злобничък разговор на чаша чай. Виж, за нещо по-съществено може, не е ли така?

Алекс отметна глава и се разсмя от сърце. Смехът му се сля с този на Питър. Двамата мъже стояха изправени един срещу друг, високи и горди. Общият им смях смекчи строгите аристократични черти на лицата им — с еднакви орлови носове и арогантно изнесени напред брадички, семейните черти на Тревейнови. Разликата от петнадесет години бе изчезнала, стопена в тази младежка веселост.

Алекс погледна с любов стройната фигура на брат си. Почувства отговорността, която тегнеше на раменете му — рамене широки, свикнали да носят бремето на дълга. Докато наблюдаваше Питър, той се запита дали и самият той е бил някога толкова млад и безгрижен, неподозиращ колко самотен е човек всъщност. Струваше му се, че е изминала цяла вечност, откак не е изпитвал топлотата на безкористната любов, която прониква в цялото ти същество и те сгрява като огън в ледена нощ. През изминалите години той бе изпитал любовта, но това беше друг вид любов — неудовлетворяваща, изчерпваща, която не оставя след себе си нищо, освен разкаяние. А той сякаш и не очакваше друго. Истинската любов бе нещо, което вече не съществуваше за него.

Само на петнадесет години Алекс бе станал глава на семейството — съвсем млад и неопитен наследник на огромните имоти на Тревейнови. Лорд Денет му беше настойник и добър приятел, правеше всичко, за да му помага в неговите тежки задължения. С помощта на доверени управители и адвокати, Алекс се научи да управлява Уестърли и стана опитен и способен стопанин.

Но тази победа не бе лека, пътят му бе покрит с тръни. Един незрял и неумел маркиз е лесна плячка за нечестни управители, които мислят само как да „управляват“ собствения си джоб. Дори и хората, които се представяха за най-близки приятели на баща му, пристигаха един след друг да заявят, че им дължал пари — разбира се, без документ. Идваха и заявяваха претенциите си — говореха за някакви тайни брачни споразумения, сключени преди години. Богатствата на младия маркиз го правеха желан зет.

Ала лорд Денет не допусна Алекс да бъде измамен. Въоръжен с цял щаб от адвокати, той успя да парира жадната глутница, докато новият маркиз стъпи на крака. Така младият човек порасна и се превърна в мъж с желязна воля. Като че ли изобщо не го натъжаваше това, че още преди да навърши двадесет години, по лицето му се образуваха бръчки от напрежение и грижи, никога не можеше да си позволи да бъде безотговорен и просто млад. Затова през годините, прекарани в Лондон и на Континента, той се втурна да наваксва всичко, което бе пропуснал на младини.

Баща му бе убит на дуел малко преди раждането на втория му син. Този изстрел беше твърде преждевременен. Алекс помнеше баща си като човек на живота, с широк размах, обичащ празненствата, хазарта и най-вече лова. Умееше да се радва на всеки миг, но нямаше никакъв усет за сделки. Беше оставил имотите си на самотек, без да се грижи за нищо. И все пак в Уестърли винаги цареше ред, заслуга главно на неговата майка. Къщата пазеше великолепието на голям господарски дом.

Ала и лейди Тревейн не можа да преживее раждането на втория си син. Раждане и смърт едновременно — природата безпощадно потърси своето равновесие!

Алекс се измъчваше от мисълта, че Питър дори не познава своята майка. Тя бе неповторима — единствената жена, на която Алекс беше имал доверие. Спомняше си светлите й сини очи — очите на Питър — винаги засмени и сияещи, когато му позволяваше да разресва златните й къдрици или когато го притискаше силно към себе си, преди да го сложи да спи… Тя превръщаше всеки ден в истинско пътешествие из страната на приказките, населена с елфи и феи, с кръвожадни пирати и смели рицари. Изпълваше неговия свят с любов и топлота. Целият този свят изчезна с нейната смърт. Алекс се чувстваше ограбен. И все пак той имаше поне своите спомени. Питър не притежаваше нищо.

С течение на времето Алекс свикна с този начин на живот и го прие. Отиваше рядко до Лондон, и то само по работа, но по-късно почувства липсата на приятели и развлечения, каквито само големият град можеше да предложи на един млад човек. Оказа се обаче, че Алекс е възмъжал по-бързо от своите връстници, тънещи в безгрижие и веселби. Здравословният живот на село го бе превърнал в преливащ от жизненост мъж, със силни, жилави, загорели от слънцето ръце — можеха ли да се сравняват с тях белите като лилия ръце на градските контета? Дори когато след тези дълги години на заточение той се върна отново в Лондон, не можа вече да се откаже напълно от своя начин на живот. Мускулите му си останаха здрави като желязо, беше свикнал на големи и продължителни натоварвания, тренираше бокс и фехтовка, яздеше. Просто не проумяваше как трябва да се преструва на изтощен след кратко пътуване, само защото умората беше на мода сред връстниците му. Записа се за член на „Коринтяните“ и на клуба „Четири коня с една ръка“, главно поради неподражаемото си майсторство да държи юздите. Канеха го на всякакви вечери, приеми и излети в края на седмицата. Но колкото повече участваше в живота на Лондонското общество, толкова по-остър ставаше неговият цинизъм към всички и във всичко. С годините злите езици все по-охотно заплитаха клюки около тази горда и интересна личност. И колкото повече Тревейн се оттегляше в кулата на своя цинизъм, като предлагаше на света само непроницаемата си маска, толкова повече се множаха историите за него. Той си оставаше загадка за обществото. Лудите му авантюри — къде истински, къде измислени — го направиха известен в цял Лондон. Неговите приключения, обвити в тайнствен ореол, развихряха фантазията на хората. Щастието му в хазарта беше направо свръхестествено. Този човек никога не губеше. Нито в играта, нито в любовта.

Когато се появеше някъде, облечен от глава до пети в любимия си черен цвят, само с един-единствен поглед на златистите си очи можеше да накара женските сърца да забият по-силно. Беше равнодушен, арогантен, понякога дори безочлив и нелюбезен и към най-красивите жени. Но това само утвърждаваше още повече сатанинския му образ. А мисълта за имотите, парите и прочутите скъпоценности на Тревейнови го правеше още по-желан.

— Нали не възразяваш да остана малко в Лондон? — запита Питър с надежда в гласа.

— Можеш да останеш колкото желаеш! Но се опитай по изключение да се държиш малко по-сериозно!

— Не се безпокой! Няма да направя нищо, което не би сторил и самият ти — обеща Питър моментално и намигна с едното си око.

— Точно това ме тревожи — промърмори лорд Тревейн сериозно, докато изпращаше брат си до вратата. Той направи боксово движение към ухото на Питър. — Бъди внимателен, моля те! Знаеш, че няма да съм тук да те вадя от кашите!

— Не се страхувай! — Питър се ухили, но очите му този път останаха сериозни. — Ще бъда истински стълб на обществото, за да се гордееш с мен!

Алекс остана още малко така до вратата, поклати глава и със загрижено лице се запъти към спалнята си, решен най-после да поспи. Искаше да осигури на Питър всичко, което сам беше пропуснал на младини, но може би понякога беше твърде небрежен спрямо брат си. Просто не искаше Питър да се чувства потиснат. Питър… Той щеше да получи всичко, което Алекс можеше да му даде, макар и само като малка компенсация за това, че бе отраснал без родители.

 

 

— Слушам, Ваша Светлост! — отвърна Доусън, секретарят на лорд Тревейн, и се зае да подрежда сметките и поръчките, които бяха преглеждали през последния час. — Друго нещо, милорд?

— Не, вече се разбрахме! Няма да давате аванс на Питър, освен ако аз разреша. А ако се случи нещо важно, веднага ми съобщете! — Алекс оправяше пред огледалото дантелената си вратовръзка. — Иначе за всичко отговаряте вие, Доусън. Имам неограничено доверие в способностите ви.

— Благодаря ви, Ваша Светлост — отвърна Доусън, поласкан и смутен от похвалата. — Много съм ви задължен. Позволете да ви пожелая приятно пътуване, макар че, както изглежда, още преди да се стъмни, ще завали. Ще пътувате утре в мокро и мрачно време. Наистина ли желаете да яздите пред каретата, Ваша Светлост? — В гласа на секретаря прозвуча загриженост.

Лорд Тревейн погледна дребничкия сивокос човек, силно прегърбен, с малко кривогледи очи. Имаше му доверие, както на никой друг. Доусън отдавна бе поел в свои ръце управлението на имотите и познаваше цялото му финансово състояние може би по-добре и от самия маркиз. Лорд Тревейн наистина говореше сериозно, когато изрази пълното си доверие към него.

— Не се тревожете, Доусън! Аз ще… — Лорд Тревейн замлъкна, защото някой почука на вратата.

Един лакей отвори и обяви тържествено:

— Лейди Мариана Уудли, Ваша Светлост!

Той отстъпи встрани и лейди Мариана прошумоля царствено край него. Бе облечена в яркочервена кадифена рокля, с подходяща кожена наметка и шапка. Ръцете й бяха скрити в голям маншон от тъмна кожа. Екзотичният й парфюм облъхна двамата мъже, застанали в средата на стаята.

Доусън незабелязано се измъкна през вратата. Никога не беше могъл да търпи лейди Мариана и се радваше, че негова светлост е скъсал с нея. Искаше му се и сега тя бързо да си тръгне… Сигурно господарят щеше да бъде страшно изненадан, ако разбереше, че цялата прислуга е на същото мнение.

— Алекс, любими — проплака лейди Мариана, — страшно нелюбезно от твоя страна! Ти не дойде да ме посетиш, след като се върнах в града! — подхвана глезено тя.

Лорд Тревейн я наблюдаваше, присвил очи. Тя пристъпи към него, простряла грациозно тънките си изящни ръце. Беше наистина красива жена! Тъмнокестенявата й коса бе вдигната във великолепна висока фризура, която подчертаваше красивата й, лебедова шия.

Той се взря във влажните кафяви очи с дълги, изкусно почернени ресници, в устните й, приканващи за целувка. Знаеше, че тя щеше да отвърне страстно и продължително, ако я целунеше, но вече не я желаеше така силно, както преди. Все още изпитваше възхищение и може би още нещо, когато я видеше. Погледът му се плъзна по пищната й бяла гръд, щедро разкрита сред дълбоко изрязаното червено кадифе на роклята. Споменът му продължи по-нататък, към другите прелести на тялото й, дори го усети голо до своето.

Маркизът се извърна рязко към нея:

— Какво има, Мариана? — Във въпроса му имаше нетърпение. Той отиде до писалището си и си избра пура от една резбована кутия. Издуха дима и той скри израза на лицето му. Ароматът на финия тютюн прогони натрапчивата миризма на парфюма й. — Нарушаваш приличието, като ме посещаваш без придружител.

— А откога ние двамата с тебе правим онова, което е прилично? — отби тя удара.

— Не смятам, че имаме да си казваме още нещо. Двамата взехме решение и аз се придържам към него. Според онова, което чувам, и ти постъпваш по същия начин, разбира се, ако не са били само клюки — добави Алекс сухо.

— Не са клюки! — лейди Мариана го стрелна гневно с тъмните си очи.

— Е, добре тогава. Какво имаме да си кажем още?

— Много имаме да си кажем, Алекс! — Тя се приближи, застана до него и го погледна с тъмните си, умоляващи очи. — Наистина ли можеш да стоиш така пред мен и да твърдиш, че не ме желаеш повече? Че не ти се иска да сме горе сега…

— Престани, Мариана! — Маркизът я хвана с железни пръсти за бялата ръка. — Сама унижаваш себе си, като се държиш по този начин.

— Да се унижавам? — кресна Мариана. — Аз говоря само истината! Ние се обичаме. Аз поне си го признавам!

— Не, Мариана. Ние се желаехме, това беше! Нищо повече! И двамата знаехме, че един ден ще има край. Ти само го ускори с твоите заплахи. Досега никой не ме е заплашвал, мила моя, нито се е опитвал да ме изнудва. — Той я отблъсна сърдито от себе си и се обърна на другата страна, за да не гледа повече гневното бяло лице и задъхващите се от гняв гърди.

— Аз само те заплаших, че ще те напусна, ако не се ожениш за мене. Исках да те принудя да признаеш пред самия себе си, че ме обичаш и искаш да се оженим. Непоносима ти е мисълта, че сега съм с друг, не е ли така?

— Мила моя Мариана, пет пари не давам за това чие легло топлиш. Между нас всичко свърши! Ти сама предизвика края, въпреки че и без това пламъкът на страстта бе започнал постепенно да се превръща в дим — отвърна маркизът равнодушно.

— Не ти вярвам! Ти си луд по мене! Аз съм в кръвта ти, както ти в моята!… — В гласа й трепнаха пламенни обещания. — Можех да имам Линвил още преди една година, но аз избрах тебе, вместо да стана дукеса!

— Ах, да! Дукът. Това винаги е била върховната ти цел в живота — лейди Мариана, дукеса Еди-коя-си. Недей да си затваряш очите пред истинските причини, драга моя! Желаеше ме, вярвам ти. Но ти желаеше и всичко онова, което притежавам — и диамантите, и смарагдите, и всичките скъпоценни дрънкулки, които ще украсяват бъдещата лейди Тревейн, маркиза Сейнт Флауър. Много добре знаеш, че не съм и мислил за брак, когато започна връзката ни. Тогава това изобщо не ти попречи, дори ми каза веднъж, че се радваш на вдовството си, защото можеш да правиш всичко, което ти доставя удоволствие, без да е нужно да се съобразяваш с някакъв ревнив съпруг. Какъв е този обрат сега? Или всичко е било само игра, за да ме вкараш в леглото си, да ми замаеш главата и да ме замъкнеш пред олтара?

— Ти си чудовище! — изхриптя лейди Мариана, като правеше напразни усилия да се овладее. Ноздрите й трепереха, зениците й се бяха разширили от ярост, безсилна да отрече истината в неговите думи.

Беше го заплашила, че ще го остави и ще се омъжи за херцога, ако не я направи своя съпруга. Толкова бе сигурна в него, очакваше той да я моли да остане и моментално да се ожени за нея. Вместо това той й каза да прави каквото намери за добре, това не го засягало. В първия момент Мариана помисли, че той говори така от наранена гордост, че скоро пак ще се върне при нея, но той не се върна. Пренебрегна я, захвърли я пред всички в Алмак, гледаше я с онзи презрителен поглед, който тя бе виждала у него, само когато разни досадни ласкатели го обсаждаха с молбите си. Целият й план заплашваше да рухне. Тя правеше напразни и отчаяни опити да върне всичко отново в старото русло.

— Наистина ли мислиш, че е възможно да зачеркнем всичко? Алекс, ние можем да започнем отново, повярвай ми. Ето ме сега при тебе, моля те…

— Не, няма смисъл, Мариана! Никой от нас не се е променил. Познавам те достатъчно добре, за да съм убеден, че ти никога няма да станеш друга. А освен това огънят угасна. Не те желая повече. Не исках да ти го кажа така направо, но този разговор не е приятен за никого от двама ни.

Лейди Мариана стоеше като вкаменена. Красивото й лице изразяваше пълно объркване. Винаги всичко бе вървяло по волята й, винаги бе получавала онова, което желаеше. Бе единствена дъщеря на възрастни родители — глезена и обожавана, свикнала да получава само внимание и възхищение от своите ухажори. Израснала в провинциално имение, тя жадуваше за развлеченията и авантюрите, които предлагаше Лондон. Още на първия й сезон в столицата я нарекоха „Несравнимата“. Веднага се омъжи за лорд Уудли, само и само да не се върне на село при родителите си, които не обичаха шумния светски живот. Така тя стана аристократка, не беше вече просто мис Мариана Грийн, а лейди Мариана Уудли. През първите години новата двойка се впусна в развлеченията, с които беше известен Лондон. Живееха шумно и екстравагантно, всеки хукнал след собствените си удоволствия, така че сърцето й не се пръсна от мъка, когато мъжът й, смъртно пиян, се преобърна с каретата си и загина. Така парите на семейството останаха само за нея, а и не й се налагаше вече да се съобразява с никого.

Започнаха да я наричат Палавата вдовица Уудли и тя с радост се стремеше да оправдае прозвището си. Чак по-късно, след години блудкави любовни връзки, тя срещна лорд Тревейн и се влюби за първи път в живота си. Той бе в Лондон още по време на първия й сезон в обществото — Мариана си спомняше колко я бе развълнувал още тогава този мургав жизнерадостен мъж. А сетне той изведнъж изчезна някъде. Бе престанала да мисли за него, когато внезапно го срещна отново една вечер. Веднага почувства, че сега вече, никога не ще може да го забрави. Между двамата пламна страстно влечение.

От първия миг тя грижливо планираше всичко, беше твърдо решена да притежава този мъж. Съжаляваше, разбира се, че той е само маркиз, а не херцог, но Мариана укроти суетата си в името на лудата страст. Реши да се задоволи с титлата маркиза. Още повече, че на везните натежаха и баснословните бижута на Тревейнови — истинско кралско съкровище, което бе в състояние да стопи разочарованието й от по-ниската благородническа титла.

Лейди Мариана знаеше колко голямо е отвращението на Алекс от брака. Злите езици твърдяха, че няма жена, която може да го задържи повече от месец. Ала Мариана Уудли беше толкова уверена в неговата любов и в безумната му страст, а и в своята власт над мъжете, та изобщо не се усъмни в неговото желание да свърже живота си с нейния. Тя се преструваше, че се страхува от повторен брак и че държи не по-малко от него да запази свободата си. Не искаше да го изплаши, в края на краищата, разполагаше с достатъчно време. Всяко привързване можеше да я накара да съжалява.

Допускаше, че в живота му има и други жени, но не ги възприемаше като заплаха за бъдещите си планове. Ала когато мина доста време, а Алекс не споменаваше нито дума за женитба, лейди Уудли реши да го попритисне, като го заплаши, че ще го остави заради друг мъж. За съжаление, той не реагира според очакванията й.

Навярно и сега тази негова упорита гордост не му позволяваше да се подчини на желанията си. Беше забравила колко е горд! Тя гледаше красивото му лице, твърдите чувствени устни и усещаше как я обзема паника при мисълта, че може да го загуби. Не беше възможно Алекс да я напусне! Единственият мъж, в когото се бе влюбила в живота си! Беше имала дузина любовници, до един млади и красиви, но Алекс беше нещо друго. Може би именно безразличието, което демонстрираше понякога, или неговата арогантност, не й позволяваха да забрави, че има насреща си истински мъж. Той никога за нищо не молеше, нито за миг не се остави тя да го води. Но лейди Уудли все пак бе уверена, че го държи в ръцете си. Той беше пламенен любовник, караше я да губи ума си, превърна я в истинска жена… Умираше от страст в прегръдките му, ала без него се чувстваше загубена. Само да можеше сега да усети ръцете му около гъвкавото си тяло, вкуса на устните му върху своите устни!

— Предполагам, лейди Мариана, че имате някакъв ангажимент и сигурно закъснявате вече. Моля, тръгвайте вече! Не е редно да виждат каретата ви пред моята врата — каза лорд Тревейн вежливо. Гласът му бе студен и безличен, погледът му остана непроницаем, докато гледаше как по лицето й се борят противоречиви чувства. — Нали не искате да навредите на репутацията си?

Лейди Мариана го изгледа нерешително, като хапеше нервно долната си устна. Най-после намери изход и се засмя съблазнително.

— Вярно е, че Лини ме чака. Наистина трябва да вървя сега. Но не можем ли да се срещнем утре, тогава ще имам повече време? Знаеш, че Лини не се пуска от полата ми, ще трябва да измисля нещо, за да се откача за няколко минути… — Тонът й бе станал високомерен, все още се опитваше да го накара да ревнува от дука.

— Съжалявам, лейди Мариана. Утре няма да съм вече тука.

— О! И къде ще бъдеш? — промени тя тона любопитно, докато приглаждаше дългите си червени ръкавици, все още заета с мисълта как да го примами в спалнята си.

— Напускам Лондон.

— Но ти не можеш просто да оставиш Лондон! Не можеш да ме напуснеш! — извика Мариана уплашена. — Ти бягаш — продължи тя драматично, — но това изобщо не се налага! Да можеше само да забравиш тази твоя проклета гордост и да…

— Лейди Уудли! Онова, което правя, повече не ви засяга! Никога не се е налагало да давам на някого отчет за действията си, но сега, след като реших да замина, всички като че ли започват да ми държат сметка.

— Няма да те пусна! — извика Мариана с променен от страх глас.

„Ако той замине сега, ще го изгубя завинаги. Онова, което не можеш да виждаш или да чуваш, не предизвиква ревност! Може да срещне и друга жена.“

Тя се хвърли на врата му, силно се притисна към него и го целуна пламенно. Устните й се опитваха да разтворят неговата стисната уста, но той не реагира. Само бавно откъсна със сила ръцете й от врата си и отблъсна горещото й, гъвкаво тяло. Искаше да я убеди веднъж завинаги, че няма никакви чувства към нея и каза първото, което му дойде в ума, за да попари надеждите й:

— Много е възможно, когато се видим отново, да съм вече женен човек. Съмнявам се, че жена ми би приела нашата малка връзка… — Алекс не можа да скрие усмивката си, когато видя ужасеното й лице. Не изпитваше съжаление към една жена, която използваше тялото си, за да изнудва мъжа.

А може пък и наистина да се ожени. Това би решило някои от възникналите напоследък проблеми. Не е лошо да огледа малката дъщеря на скуайър Блекмор, най-близкия му съсед в Уестърли. Отдавна не я бе виждал, и ако трябваше честно да си признае, вече не си спомняше как точно изглежда, но сигурно е вече на подходяща възраст. Освен това скуайърът не се уморяваше да показва, колко би се радвал на един такъв съюз. Точно така! Някоя малка непозната, която няма да му създава главоболия и ще се бори да заслужи благоволението му…

— Женен?! Ти? — Мариана се изсмя пискливо, убедена, че я заблуждава. — И за коя, моля ти се? Кажи де, за коя? Само не ми отговаряй, че е някоя от онези недоразвити патки, които алчните им майки се опитват да ти натрапят! Можеш да опиташ с щерката на Брадшоу, как й беше името… Чакай… — Мариана замълча, за да си спомни. — Мери? Да, така беше, Мери. Е, вярно че прилича малко на кон, но… Или, може би Каролайн Еди-коя-си, онази, безумно богатата. Горкичката, пелтечи, а е и доста кривогледа, но след като си решил да сключиш брак… — Лейди Мариана млъкна и захапа върха на пръста си, сякаш премисляше най-изгодните партии.

Маркизът я прекъсна твърдо, гласът му бе странно глух.

— Боя се, че не си имала удоволствието да се запознаеш с бъдещата лейди Тревейн, драга моя. Тя не живее в Лондон.

— Не говориш сериозно! — смени тона лейди Уудли. — Действително ли мислиш да се жениш? — Тя се взря в лицето му, но мрачният му израз не издаваше нищо. — А какво стана, ако мога да попитам, с твоето заричане да си останеш ерген? Цялата тази история ми се вижда твърде прибързана след… — Тонът й стана отровно ехиден. — След толкова години заклето ергенуване! Прощавай, но ми позволи да се съмнявам… — Тя се засмя невесело. — Ще повярвам на тези небивалици, след като имам удоволствието да се запозная с това чудо сред жените, което ще успее да сложи на пръста си твоят пръстен. Но не по-рано!

Алекс бавно отиде до бюрото си, дръпна едно чекмедже и извади куп книжа. Започна да ги подрежда, докато Мариана го гледаше изненадано.

— Ето разрешителното ми за брак, скъпа моя — той спря равнодушно очи на смаяното й лице.

Мариана се спусна към бюрото, дръпна листа от ръката му, хвърли бегъл поглед по редовете и го хвърли на писалището, като че си опари пръстите.

След това лейди Уудли тръгна наперено към вратата и излезе, оставяйки след себе си облак от тежко ухание. На прага тя се обърна още веднъж — лорд Тревейн се бе облегнал спокойно на бюрото си, пушеше пурата си и издухваше бавно дима. Лицето му бе застинало в насмешлива усмивка.

Лейди Мариана не се сдържа:

— Не прави нищо, което после може и двама ни да нарани! Този документ е просто един парцал, който не вземам сериозно! Не си струва и хартията, на която е написан! — Гласът й прозвуча самоуверено. Тя му обърна предизвикателно гръб и излезе с изкусително полюляващи се бедра.

Алекс остана известно време взрян в затворената врата след нея. Въздъхна с облекчение, щом долови шума от заминаващата карета. Господи! Как само се сети за това разрешително! Получи се много добре. Мариана нямаше защо да знае, че той беше прибрал предишния ден разрешителното на Питър. Брат му го бе заплашвал, че ако не му даде аванс, ще иде и ще се ожени за актрисата, в която бе влюбен напоследък.

С внезапна решителност, Алекс повика слугата и даде разпореждания за незабавно тръгване. Не искаше да чака дори до сутринта, както бе възнамерявал отначало. Накара Доусън да отложи всички ангажименти за вечерта и бързо се преоблече за път.

Нареди на развълнувания и объркан слуга да го вземе по някое време с каретата от странноприемницата „Уейфарърс Рест“ и само час по-късно остави Лондон зад гърба си.

 

 

Пътят се виеше през полята. Алекс вдигна очи към тъмните, застрашително трупащи се над главата му облаци. Вдъхна дълбоко ухаещия на бор въздух — почувства го като ласка по разгорещеното си лице. Леко дръпна юздите на Шейх, под чиито копита се вдигаха облаци прах.

— По-кротко, момчето ми! Така ще подплашим и дявола!

Алекс весело се засмя на глас и гърленият му смях проехтя надалеч, ликуващ и жизнерадостен. Сега вече нямаше грижи! Нищо не можеше да го спре. Той отново отпусна юздите и полетя в бесен галоп, надбягвайки се с вятъра и облаците. Широката му наметка се вееше като знаме зад него.