Джейн Ан Кренц
Дар от злато (8)

Глава VIII

Следвайки картата на Тави, Джонас и Верити преминаха през малко селце, в което не се забелязваха признаци на живот. Зад тях останаха запустяла бензиностанция и поща с изпочупени прозорци. Стари рибарски лодки се поклащаха около малък пристан. Верити, която, след като напуснаха Сикуънс Спрингс, бе в отлично настроение, намери селцето за живописно и интересно.

— О, Джонас, съжалявам, че не си взех фотоапарата. Виж какъв прекрасен пейзаж.

— Хм, на мен ми се струва, че цялото това място е готово за моргата.

Усмивката на Верити замръзна. Беше изтърпяла ироничните му коментари и забележки, но това вече надхвърляше всякакви граници.

— Така и не разбрах, защо реши да дойдеш? Очевидно е, че това пътуване не ти е по вкуса. Защо не остана да си пиеш бирата с баща ми?

Той отклони за момент вниманието си от тесния криволичещ път и я стрелна с поглед.

— Не съм тръгнал с намерението да се забавлявам.

— Но защо тогава настояваше да дойдеш? Ти едва ли не се самопокани.

— Нямах друг избор. Забрави ли, че нямаше как да говоря с теб?

— Не съм забравила, но все пак това не е отговор на въпроса ми.

— Не исках да пътуваш сама.

— О, това ли било! Аз съм вече голямо момиче и от доста години пътувам навсякъде сама.

— Така ли? Не си вири носа. Вече те видях веднъж, как действаш в Мексико.

Верити се готвеше отново да оспори неговите думи, но реши, че е безполезно и каза с по-спокоен глас:

— Джонас, обясни ми, моля те, защо поиска да дойдеш? Но нека чуя истинската причина.

— Добре, ще ти призная, че и аз не знам със сигурност. Не ми харесва тази Кейтлин Евинджър. Тръпки ме побиват, когато ме погледне. Чувствах, че не трябваше да те оставям сама в къщата й. Това е. Мисля, че е по-добре да сменим темата.

Отначало Джонас беше дал да се разбере, че няма никакво намерение да посещава Кейтлин Евинджър. Това само бе ентусиазирало Верити, обнадеждавайки я, че в последния момент не ще промени решението си.

Но тази сутрин той се бе появил пред бунгалото й, преметнал през рамо неизменната си брезентова чанта. Наблюдаваше го през прозореца как се настани зад волана и търпеливо я зачака. Бе й хрумнала идеята да отиде и да му каже, че предпочита да пътува сама, но в крайна сметка реши, че не си заслужава да си разваля настроението. Излезе и му подаде ключовете. Сега се измъчваше от съмненията, че беше направила грешка. Джонас беше замислен и мрачен през целия път. Но не държанието му я дразнеше толкова, колкото липсата на логично обяснение за решението му да я придружи. „Призраците! Джонас върши нещо, без сам да знае защо. Но каква е моята роля тук?…“

След половин час видяха къщата. Беше огромна, груба и удивително грозна. Приличаше на гигантско насекомо, готово да излети от скалите към разбушувалия се под него океан. Имаше големи и странно изпъкнали навън прозорци.

— Това ми прилича на проект „направи си сам“. Някой кретен е нахвърлил купища бетон и стомана, а после е побързал да изчезне, преди собствениците да му видят сметката.

— Не мога да не призная, че и аз съм шокирана. Не се срещам всеки ден с творенията на модерното изкуство, а и не мисля, че това място е подходящо за Кейтлин. Представях си нещо съвсем друго.

— Ето тук грешиш отново. Къщата напълно й подхожда, ако искаш моето скромно мнение.

— Запази го за себе си — сряза го Верити и разговорът за къщата приключи.

Когато тръгваха от Сикуънс Спрингс, денят беше горещ и слънчев, а тук небето бе покрито с мрачни, буреносни облаци. Вятърът духаше срещу брега и огромни вълни се разбиваха на пяна в острите скали.

— Верити, имам една идея. Хайде да се върнем в онова селце и да й позвъним, че вече сме се отказали.

— Не ставай смешен. Цяла седмица очаквам това пътуване.

— По дяволите, какво намираш в тази жена? Тръпки ме побиват само като я видя.

— Какво намирам ли? Виждам една силна, талантлива, но самотна жена, която има нужда от моето приятелство. Защо да не й бъда приятелка, след като имаме толкова общи неща?

— Какво?!

Ръката на Джонас трепна и колата остро навлезе в отсрещното платно. Със силна въздишка той изправи волана.

— Ама ти съвсем си полудяла! Точно от това се притеснявах и го споделих и с баща ти. Ти нямаш нищо, повтарям, нищо общо с Евинджър!

— Но защо се нахвърляш така върху мен? Остави ме да си помисля. Добре, сигурно нямам нейния артистичен талант. Моите умения са далеч по-земни. Има нещо в нея, в начина, по който живее, което ми е близко и познато. Случвало ли ти се е да чувстваш, че нещо сякаш си го преживял веднъж — все едно, че вече си бил в бъдещето преди това.

— Не, нямам чувството, че съм бил в бъдещето. По-често ми се налага да се спречквам с миналото.

— Какво искаш да кажеш с това?

Джонас измърмори някаква ругатня по адрес на тесния криволичещ път.

— Предполагам, че е много по-лесно да свързваш миналото с нещо познато. Миналото вече е съществувало. Пипалата му се протягат и в настоящето. Всички ние сме негови жертви, докато бъдещето е нещо съвсем относително.

— Не знам, може и така да е. Може би само си въобразявам, че ще изглеждам като Кейтлин някога. Освен с артистичния си талант, тя си е извоювала достойно място в този свят, благодарение на своята упоритост и силна воля. Взела е Тави като платена компаньонка, за да решава ежедневните си проблеми, но знам, че чудесно може да се справи и без нея, ако се наложи.

Верити, няма ли да спреш да превъзнасяш тази Евинджър! Тя е като парче лед, не я ли виждаш? Повярвай ми, аз съм мъж и мога по-добре да определя що за жена е всъщност.

— Дразниш се, защото тя няма нужда от мъж, нали? Но какво лошо намираш в това? Има свобода, за която други жени могат само да си мечтаят. Не е зависима от никого, грижи се сама за себе си и това й харесва. Мислех, че ще ти допадне, защото тя никога не би хленчила и молила за нещо. Дори и да има съпруг, никога не би се опитала да го подчини или да го направи това, което не е. С две думи, за мен тя е перфектна жена.

— Свърши ли? Чудесно! Само не ми слагай думи в устата. Ще ти кажа едно — никой мъж не би харесал жена като Кейтлин.

— От този разговор започва да ми писва. Не ме интересува твоето мнение. Тя ме харесва, иска да бъде моя приятелка и аз нямам нищо против това. А сега по-добре да сменим темата.

— Ще я променим, защото се вижда, че едва ли има нещо в главата ти.

— Джонас, предупреждавам те, че търпението ми има граници. Ако не се държиш прилично, ще те уволня веднага.

— Да, Ваше Величество.

Верити се готвеше да отговори по достойнство на тази провокация, но размисли и се отказа. Още от следобеда, когато заедно бяха ходили в града, Джонас се намираше в странно настроение. „Просто трябва да свикна с мисълта, че той може всеки момент да си тръгне, така както и се появи. И тогава ще изчезне завинаги от живота ми.“ Напоследък й се струваше, че напразно пропиляват времето си в излишни спорове. „Ред, наслаждавай се на това, което животът ти предлага в момента, защото после нищо не ти е гарантирано.“ Тези думи на баща й я подсетиха колко много общи неща имат помежду си той и Джонас. „И двамата може да са изчезнали, когато се събудя някоя сутрин. По-добре е краткотраен флирт, отколкото трайна връзка с мъж, който не споделя дори една от моите мисли.“

— Е, господарке, пристигнахме — обяви Джонас и паркира пред огромна метална врата. — Не виждам никой да си чупи краката, за да ни посрещне. Може би просто са забравили, че ще дойдем.

— Недей да разчиташ на това.

Верити излезе от колата. Вятърът грабна веднага косите й и се опита да ги силете на възел. Потрепери от студ, защото памучната й риза не се оказа подходяща за влажния океански бриз. Пресегна се да вземе от задната седалка жълтото си яке и, докато го закопчаваше, Джонас подхвърли:

— Хей, шефе, тук ли ще прекараме деня или някой мутант на име Игор ще дойде да ни отвори.

Преди да успее да му отговори, Тави Монахан застана на портала. Лицето й беше мрачно, сякаш бяха дошли непоканени.

— Кейтлин ще се радва да узнае, че сте тук.

— Е, щом някой ще се радва, е добре — измърмори Джонас и тръгна да вземе брезентовата си чанта и куфара на Верити от багажника.

Верити се направи отново, че не го е чула. Бе решила, че е много по-разумно просто да не му обръща внимание.

Последваха Тави по алея, павирана със сив и черен мрамор. Почти всичко в къщата беше изработено в тези два цвята. Верити мислено се съгласи, че Джонас е бил прав. Дизайнерът се беше престарал с идеята си къщата да изглежда колкото се може по-ефектна. Имаше прекалено много бетон и стомана, а необичайните прозорци осигуряваха светлината едновременно и на трите етажа. Интериорът се оказа също толкова странен, колкото и фасадата.

Това, което видяха вътре, не приличаше на нищо срещано досега. Стоманена стълба с перила обхващаше всички нива и ниши на къщата. Преобладаваха заоблените форми, а в коридора, в който влязоха, нямаше нито един ъгъл.

— Мис Еймс, това е вашата стая.

Тави отвори вратата на мрачна стая със стени от сиво чер гранит. В нея имаше и един от тези прозорци, наподобяващи око на насекомо, който гледаше към брега на океана. Нямаше мебели, с изключение на огромно метално легло. Четирите му колони бяха прикрепени за тавана, а на тях беше опънат тънък черен балдахин.

— Много интересна стая — отбеляза Верити с пресилен ентусиазъм.

Джонас й хвърли мрачен поглед, за да й подскаже, че същата дума „интересна“ бе използвала и за да определи начина, по който той я бе любил. Прочете в очите му, че още помни тази дума и скрития й подтекст. Усети, че руменина избива по бузите й.

— Мистър Куоръл, вашата стая е в дъното на този коридор. Кейтлин ви очаква след това на долния етаж.

Когато Джонас отвори посочената му врата, погледът му веднага бе прикован от старинната рапира, закачена близо до леглото.

— Един момент, мис Монахан…

Той се приближи бавно, за да огледа оръжието, но не се осмели да го докосне. Верити не сдържа любопитството си.

— Това антична рапира ли е?

— Да, на такава прилича, или е добро копие. Не знаех, че Кейтлин колекционира подобни неща. Или е само за декорация?

Тави вдигна рамене.

— Тази рапира винаги си е била там, откакто Кейтлин купи тази къща. Има и други подобни във всяка спалня. Предполагам, че предишният собственик ги е колекционирал. Наследниците му продадоха всичко заедно с мебелите и тези оръжия. Не знаем дали са оригинали. Просто Кейтлин не се интересува от подобни неща.

— Ще се преоблека и ще те чакам пред стаята ти — каза Джонас, когато Тави се оттегли.

— Да, Джонас, както кажеш — отвърна Верити.

Кейтлин ги очакваше на първия етаж в просторна дневна с изглед към океана. Стоеше с гръб към тях, вперила очи в разбиващите се вълни.

— Благодаря ти, че дойде, скъпа — обърна се към Верити.

Тя усети, че изрича тези думи с известно облекчение. Явно Кейтлин се бе съмнявала, дали изобщо ще дойдат. Тръпки на съчувствие преминаха през тялото й. Направи няколко крачки и я прегърна приятелски.

— Благодаря ти, че ни покани, Кейтлин. О, какъв прекрасен изглед! Имам чувството, че океанът и скалите нарочно са създадени заради тази къща.

Евинджър махна с ръка.

— Къщата не е нищо особено, даже я намирам за грозна, но засега ми върши работа. Моля, седнете — посочи им ниско канапе, покрито със сива коприна.

— Тави приготвя обяда. Докато вие сте тук, ще имаме само вегетарианско меню.

— О, чудесно! Много мило от твоя страна. Надявам се, че не ти създаваме излишни проблеми. Аз не съм толкова придирчива относно яденето.

— Кейтлин, защо се тревожиш толкова. Просто можеш да купиш няколко хамбургера от близката закусвалня. Верити много си пада по тези деликатеси.

— Кейт, не му обръщай внимание. Мистър Куоръл има особено чувство за хумор.

— Ще се постарая да запомня това. Не мога да ви предложа някакви по-особени развлечения този следобед, но ако желаете, можете да разгледате околността. Приближава се буря, а скалите са фантастични, когато вятърът духа срещу брега. Внимавайте все пак, защото камъните стават хлъзгави и опасни. Предишният собственик беше поставил предпазна мрежа, но вече на много места се е скъсала. Аз не си направих труда да я ремонтирам, защото никога не се разхождам. Ако искате да отидете до плажа, ще ви покажа, по коя пътека да слезете.

— Да, ще е много вълнуващо да се разходим — отговори Верити с тайната мисъл, че ще може да остане насаме с Джонас.

„Крайно време е да го накарам да се държи по-прилично, поне докато сме в къщата й.“

— Кейтлин, ще може ли да разгледаме твоето ателие, за мен то ще е най-интересно?

— На най-горния етаж е. Ако искате, ще ви заведа, докато чакаме Тави да приготви обяда.

— Чудесно, никога досега не съм посещавала истинско ателие.

— Е, да вървим тогава.

Джонас ги последва с намусено изражение.

— Кейт, кога купи тази къща?

— Преди повече от три години. Когато я обявиха за продан, нямаше много кандидати. Гледката към океана е великолепна, но хората, които могат да си позволят да притежават такава голяма къща, бяха отблъснати от архитектурата.

— Да, малко е странна…

— Няма нужда да си любезна, скъпа, къщата е ужасно грозна. Но изглежда, че на предишния собственик му е допаднала. Или просто не й е обръщал внимание.

— А кой е бил предишният собственик?

— Името му е Сендкуист. Бил е заможен бизнесмен и я е използвал само през уикендите. Отсъствал от офиса си няколко дни и, когато предприели издирване, го открили долу на плажа. Може да се е подхлъзнал от скалите, но местните жители не мислят така. Предполагат, че някой умишлено го е блъснал, обаче това си е само предположение. В протоколите на полицията е записано като нещастен случай.

— А кой ти подсказа, че може да е убийство?

— Хората от селцето, през което сте минали. Споменаха ми, че къщата е била използвана за диви оргии и садистични ритуали. Сендкуист, изглежда, често е устройвал пиршества, но никога не е канил съседите си. Затова и се носят такива слухове. Никой от тях не изглеждаше учуден или натъжен от неговата смърт. Но както и да е, това вече няма значение.

— Наоколо няма призраци, нали?

— Ние винаги носим по няколко призрака в душите си, Верити. В някои хора те са повече, в други по-малко. Но откакто съм тук, не съм срещала духа на мистър Сендкуист.

— И няма начин да го срещнете, защото духът му обикаля скалите, от които е паднал — вметна иронично Джонас и се обърна, за да срещне неодобрителния поглед на Верити.

Ателието беше на последния етаж и заемаше по-голямата му част. Това беше и първото помещение, което не бе сиво-черно. Всичко бе в бяло — от тавана до мрамора на пода. На статива имаше картина, малко по-голяма от останалите и все още покрита с драперия. В средата имаше маса, покрита с безброй петна от бои, натрупани през годините работа. По нея бяха безразборно разхвърляни четки, туби с маслени бои, шпакли.

— Това ли е картината, върху която работиш в момента? — попита Верити.

— Това е „Кръвожадност“. Завърших я преди няколко месеца. Готвя се скоро да я продам и дотогава не искам никой да я види.

Любопитството на Верити се засили, макар че и самата тя не знаеше защо.

— А кога мислиш да я продадеш, Кейтлин. Много ми е интересно какво е нарисувано на нея?

— Съвсем скоро, скъпа, съвсем скоро. А сега да слизаме долу. Тави сигурно вече е сервирала обяда.

Наближаваше полунощ, когато Тави подготви Кейтлин за лягане. Свали скобата от сакатия й крак, а после наля обичайната й чаша бренди.

— Може и да не я докосне. Днес се приближи и я разгледа, но дори ръката си не вдигна — рече замислено.

— По-късно няма да може да й устои, скъпа. Рапирата е от Ренесанса, има подходящо минало и е сто процента автентична. Ние с теб не можем да го усетим, но съм сигурна, че тя е заредена с товар от кървави емоции. Атомите на метала са запазили стенания, болка и смърт.

Той ще я вземе в ръцете си поне за минута-две, защото това оръжие го привлича като магнит. А когато откачи рапирата от стената, ще разберем, дали е съхранил таланта си. Длъжен е да реагира по някакъв начин.

Кейтлин обърна глава към малък монитор, поставен на нощното й шкафче. На екрана се виждаше черно-бяло изображение на антична рапира.

— Камерата работи много добре, Тави.

— Да, проверих я два пъти днес следобед, докато Верити и Куоръл се разхождаха. Ако той я вземе от стената и действително реагира по някакъв начин, всичко ще бъде записано на видеокасета. Надявам се само да не го направи при изгасено осветление.

— Не, това е малко вероятно. Оръжието е безценна вещ за него и ще го разгледа на светло.

— А ти ще можеш ли да определиш реакцията му, ако например я вземе, а после веднага я окачи на стената?

— Да, ще мога, защото вече знам какво да очаквам.

— Не ми се сърди, но много не вярвам в неговите способности. В каква област бяха те?

— Парапсихичното, Тави — Кейтлин отпи от брендито, но очите й останаха приковани в екрана. — Ще повярваш най-лесно, когато го видиш. Той едва не уби човек последния път, когато го наблюдавах.

— Господи, това е опасно. Ако си права и рапирата наистина му окаже силно въздействие, може да полудее и да ни убие всички, докато спим.

— Не, ние ще бъдем в безопасност, защото атмосферата в къщата е много по-различна от мястото, където за последен път е била използвана рапирата. Лабораторните изследвания също го потвърдиха.

— А какво може да се очаква от него тази нощ?

— Мисля, че първо само ще я докосне. После любопитството му ще нарасне и ще я свали от стената. Напрежението от емоциите ще го разтърси и той ще пусне рапирата на пода. Когато бях във „Винсънт“, често правеше така по време на експериментите. Знаеш ли, интересно ми е какво ли вижда, когато докосне старинен предмет? Дали усеща само емоции или има някакви видения?

Тави вдигна рамене и започна да масажира краката на Кейтлин. Не знаеше дали да вярва на всичко това, но нямаше сили да промени мислите и плановете на своята работодателка. „Горката, сигурно живее само заради тона проклето отмъщение.“

Картината на монитора засега оставаше непроменена.

Джонас погледна часовника си, намръщи се и сложи на шкафчето книгата, която четеше. Беше сборник поеми на Лоренцо де Медичи и му бе препоръчана от стария Емерсън Еймс. Взел я бе с надеждата, че може да научи нещо от този шедьовър, а и за да подобри нивото на собствената си поезия. Лоренцо бе бил истински ренесансов мъж — познавач и ценител на изкуството, хитър банкер и лихвар, политик, преподавател и поет. И явно умело е държал и сабята, след като се е справил с опита за покушение срещу него. Мъж, който е имал и тънко чувство за хумор.

Отвори отново томчето, за да си припомни една карнавална песен, посветена на бога на виното и веселието Бакхус. Жени, настроение и много вино имаше там, но в подтекста прозираше и предупреждението: „Животът е твърде кратък, за да се отлагат удоволствията, празненствата и щастието.“ Лоренцо сигурно бе имал и добре развито шесто чувство, защото бе умрял на 43 години.

Джонас отхвърли мрачната мисъл, че само след шест години ще е на същата възраст. Беше пропилял доста време от живота си, бягайки от нещо, което не само че не можеше да управлява, но и не можеше да разбере. „Дали да не си взема поука от Лоренцо и да се отдам на удоволствията?…“

Стана от леглото и се приближи до прозореца, беше свалил ризата и обувките си, оставайки само по дънки. Самозалъгваше се, че след като се съблече, ще може направо да си легне и заспи. Стаята му оказваше лошо въздействие, карайки го да се чувства объркан и безпомощен.

Не му харесваше леглото, къщата, а и цялата ситуация. Чувството му, че нещо ужасно предстои да се случи, се усилваше. Всичко, свързано с Кейтлин Евинджър, го караше да бъде нащрек, сякаш включваше в съзнанието му невидими алармени системи. Можеше само да се надява, че Верити ще го разбере, но засега тя оставаше на противоположната страна, опитвайки се да бъде приятелка с художничката.

„Колко ли знае Кейтлин за мен? Като че ли много повече от това, което сподели в ресторанта.“

Мрачната стая вече му действаше прекалено потискащо. Нямаше нужда да гадае за причината. Още щом влезе, бе забелязал рапирата на стената. От около час се опитваше да не й обръща внимание, взирайки се в тъмнината и концентрирайки се върху мислите си. След като вече беше открил Верити, можеше да мисли и за бъдещето си, а не както преди, да бяга от него.

Бурята беше разбушувала океана, но сега навлизаше в пълната си мощ. Дъждът биеше като с чукчета изпъкналите прозорци, а вятърът пищеше по острите скали. За момент си спомни разказа на Кейтлин за смъртта на предишния собственик. „Дали Верити лежи оттатък с отворени очи, уплашена от бурята, чакаща призрака на Сендкуист или мен, за да я взема в прегръдките си?“

Спомни си и нощта, когато бе докоснал един от пистолетите на Емерсън и бе обзет от неудържимото желание да се люби с Верити. След като я беше преследвал по безкрайния коридор на съзнанието си, не бе успял да се справи със страстта да я има в действителност, да усеща, че двамата са едно цяло. Тялото му се наля с напрежение и усилваща се възбуда, когато си припомни подробности от тяхната любовна нощ. Беше се потопил и изчезнал в нейната плът, в пухкавия облак на удоволствието и екстаза. Струваше му твърде много усилия да спази обещанието, което си беше дал, да не избързва отново, защото още усещаше нежното изтезание от стегнатите й бедра и от острите й нокти, раздиращи кожата на гърба му. Не познаваше жена, толкова сексапилна и същевременно непокварена. Все още не можеше да разбере защо досега се бе лишила от удоволствието на секса.

Направи кисела гримаса при спомена за своето нетърпение и прибързаност. На Верити все още й предстоеше да изпита истинската наслада от любовта, да узнае тайните на тялото си.

Отдръпна се от стъклото и изруга тихо, усещайки, че е максимално възбуден. Само мисълта, че в съседната стая Верити лежи гола, го караше да се напряга. „По дяволите! На моята възраст би трябвало вече да мога да се контролирам. По-добре е да си взема студен душ.“

Силната му възбуда си имаше и положителна страна — поне за момент вниманието му беше отклонено от висящата на стената рапира.

Влезе в банята, облицована със сиво-черен теракот, и включи осветлението. Студеният душ бе общо взето неприятна процедура, но се оказа, че има добър ефект. Успя да поуспокои разбушувалата се кръв в жилите му. Ако това продължаваше по същия начин, сигурно щеше да се озове в съседната стая и да я моли да правят любов. „Тя дори не подозира какво ми причинява. Още няколко дни и ще се побъркам…“

Заопипва ципа на дънките си с мисълта, че го прави Верити. И в този момент в съзнанието му проблеснаха злоба, похот и ужас. Вдигна очи и видя, че стои само на няколко крачки от рапирата. Привличането на оръжието се усилваше, сякаш го държеше с невидими ръце. Отломките на времето се оказваха по-силни от волята му. Знаеше как ще завърши отчаяната му съпротива.

Приближи се по-близо до стената, за да разгледа рапирата. Знаеше, че разстоянието е от особено значение за преживяванията му. „Ако успея да я изнеса от стаята, без да я докосвам, ще я сложа в килера отсреща.“

Пристъпи и вече го деляха само сантиметри от нея. Усети сигналите от отдавна причиненото насилие, които го пронизаха. Можеше да се обзаложи, че оръжието е автентично и изработено в Милано. Нито една имитация не можеше да му въздейства по този начин. А и всичко от италианския Ренесанс го правеше още по-уязвим. Внимателно огледа, по какъв начин е закрепена рапирата към стената. Поддържаше я малка метална плочка. Предпазливо стисна краищата й, стараейки се да не докосва рапирата. Разклати плочката и, когато я откачи, бавно тръгна към коридора. Една част от съзнанието му отчаяно се бореше с привличащите го емоции. „Ако Верити ме види в това състояние, сигурно ще си помисли, че съм луд. А може би и наистина да съм откачил!“

Беше стигнал до средата на стаята, когато осъзна, че е направил фатална грешка. Чувството, че се намира в смъртна опасност, се усилваше. Макар пръстите му да не докосваха стоманеното острие, вълна от вибрации, натрупвани през последните 400 години, разтърси тялото му.

В съзнанието му стените на спалнята започнаха да се свиват, образувайки безкраен, тъмен коридор. Още щом той се появи, Джонас видя и очакващите го пипала на древни емоции. Нямаше как да се справи със змиеподобните ленти от стара злоба, омраза, похот и отмъщение. Потта се стичаше по челото му на малки ручейчета. Опита се с цялата си воля да задържи последните останки от собственото си съзнание. Залитна, загуби равновесие и рухна на колене.

„Трябва да се отърва от рапирата. Само да я пусна на пода и всичко ще е свършило…“

Опита се да разтвори пръстите си, но привличането на старинното оръжие се оказа далеч по-жестоко и мощно. Усещаше, че е атакуван от нещо по-силно дори и от това, което го беше накарало да замахне с меча срещу един от лаборантите. Ако не успееше да се справи с невидимите си противници, щеше да се загуби в тъмния коридор, а това значеше, че миналото или щеше да го убие, или да отнеме разсъдъка му. Бе направил глупава грешка, докосвайки металната плочка, но никога не бе и предполагал, че излъчването може да се предава толкова силно от предмет на предмет. Бяха изминали доста години от времето, когато бе докосвал нещо от епохата на Ренесанса. Беше позабравил, с каква сила може да атакува миналото. Самочувствието му бе нараснало, след като бе вдигнал единия от пистолетите на Емерсън и, разбира се, след като бе открил Верити в коридора. Беше преодолял тайнствената им сила, само защото тя беше при него, макар и стремително бягайки напред. „Верити! Тя може да се справи с пипалата на времето. Докосне ли я, рапирата няма да ми въздейства така и ще мога да я пусна.“ Джонас се опита да се изправи на крака, но залитна отново и падна на леглото. Рапирата докосна босия му крак и ярост и смъртна омраза го удариха с мощта на приливна вълна. В съзнанието му се появи видение на освирепялото лице на мъж, изнасилващ окървавена жена. „Ще го убия този кучи син!“ Джонас сграбчи рапирата и тръгна с решителни крачки към спалнята на Верити. Неговата „червенокоса господарка“ се намираше в смъртна опасност. Беше решен на всичко, за да я спаси. Дори и на убийство…