Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дар (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gift of Gold, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 58 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Джейн Ан Кренц. Дар от злато

ИК „Слово“

История

  1. — Добавяне

Глава XVIII

Веднага щом забеляза, че Кинкейд се измъква от залата, Верити реши да го последва. Едва ли беше случайно, че няколко минути след като Джонас бе тръгнал към ателието, Деймън Кинкейд също напусна дансинга и решително се отправи към задното стълбище.

Беше също въпрос на секунди да изтича по централните стълби и да предупреди Джонас. Верити хвана кадифените поли на роклята си и започна бързо да се изкачва нагоре. Не беше направила и няколко крачки, когато замръзна, дочула гласа на Кинкейд зад себе си.

— О, какво щастливо съвпадение, Верити. Тъкмо идвах в залата да ви търся.

„Джонас е все още в ателието на третия етаж, трябва да задържа Кинкейд, колкото се може по-дълго“ — мина й през ума.

Верити пусна дежурната си „невинна“ усмивка и се обърна.

— Отивах горе до моята стая да се освежа. Виждам, че сте мокър, навън ли сте бил? Сигурно вали като из ведро?

— Да, така е. Ужасна нощ — той направи няколко крачки към нея и разстоянието между тях беше само около метър. — Много опасна нощ.

Верити усещаше, че нещо се е променило в поведението на Кинкейд. Той изглеждаше странно развълнуван, напрегнат, и това силно я безпокоеше. Пръстите й все още стискаха до побеляване фината материя на роклята. Усмихна му се още по-широко — този път с усмивката, с която успокояваше недоволните клиенти в ресторанта си.

— Много хубаво, че сте подишал свеж въздух навън. Залата е прекалено пренаселена.

„Колко време ще му е необходимо на Джонас само да погледне една картина? Дали ще се върне през централното стълбище или отново през черното?“

— Съгласен съм с вас. Хората са твърде много. Мисля, че ще ви придружа до стаята ви.

Кинкейд пристъпи още една крачка и Верити се принуди да отстъпи назад. Поведението му вече ставаше прекалено опасно. Държеше се самоуверено и агресивно като истински Борджия.

— Съжалявам, но първо ще отида до тоалетната. Извинете ме, ще се видим след малко отново в залата.

Верити рязко се обърна и тръгна към втория етаж, но тактиката й се оказа погрешна. С няколко бързи скока Кинкейд я настигна, стисна я за гърлото и опря малък пистолет в слепоочието й.

— Нито звук, скъпа госпожице, или ще ти изтръгна гръкляна!

Натискът му се усили и тя отвори уста, чувствайки, че се задушава. Спомни си какво казваше баща й за подобна ситуация: „От лошо, стана по-лошо! Къде, по дяволите, е Джонас?“

— Какво си мислите, че правите?

— Променям малко сценария за тази вечер. Хайде, продължавай нагоре. Когато Треслар си свърши работата, ще те преместим на някое по-безлюдно местенце. Искам да поговоря на спокойствие с теб, Верити. Ти ще отговориш на някои въпроси, които нямах време да задам на Куоръл.

— За какво говорите изобщо? Кой е този Треслар? И къде е Джонас.

— Треслар работи за мен. Колкото до Джонас Куоръл, той вече не е съществен фактор в тази игра. А ти, Верити, си ми нужна, за да науча всичко, което ме интересува. Но ще оставим разговора за по-късно. Трябва да се върна в залата, преди някой да е забелязал, че и тримата ни няма.

— Ти си луд? Какво си направил на Джонас?!

— Не си губи времето да се тревожиш за своя бивш любовник. Той вече е напуснал този свят.

— Гадно копеле, какво си му направил?!

Кинкейд затегна хватката си и всичко се завъртя пред очите й. Опита се да замахне и да го удари с юмрук, защото тежката рокля й пречеше да го ритне.

— Престани веднага, мръсна курво!

Кинкейд загуби търпение и я удари по тила с дръжката на пистолета. Ударът не беше достатъчно силен, за да изпадне в безсъзнание, но я замая и обезсили. Отпусна се върху него и двамата едва не се строполиха надолу по стълбите.

— Бъди по-внимателна, госпожице Еймс, защото може да реша, че не си заслужава труда да те оставя жива.

Верити не можа да му отговори. Всичко пред очите й се въртеше. Кинкейд я вдигна на ръце и тръгна нагоре към втория етаж.

— Ще те оставя в твоята стая, скъпа. Ще бъдеш там в безопасност докато Треслар дойде да те вземе.

Отвори вратата и я блъсна силно навътре.

Верити залитна и се опита да изпищи. Кинкейд й зашлеви толкова силен шамар, че я събори на леглото. Полите на роклята й се вдигнаха високо над коленете. Той остави пистолета на нощното шкафче и разголи съвсем бедрата й. После тежко се отпусна върху нея и хвърли възглавницата върху лицето й. Все още замаяна и обезсилена от удара, Верити се превръщаше в лесна плячка. Меката материя запушваше носа и устата й и не й позволяваше да си поеме дълбоко въздух. „Тук ще си умра в това проклето легло! Ще се задуша, без да има кой да ми помогне. Джонас сигурно вече е мъртъв…“

Кинкейд плътно я бе покрил с тялото си. Верити усети, че е възбуден. Възбуждаше се от нейното страдание, от нейната смърт. Отвращението от това заключение сякаш й придаде нова енергия. С всички сили заби ноктите си дълбоко в ръцете му и той изкрещя от болка.

— По дяволите, кучко! Престани да се съпротивляваш, или ще те убия още сега.

Вратата се отвори и Джонас светна лампата.

— Ти си този, който ще умре, Кинкейд.

— Куоръл!

Кинкейд гледаше недоумяващо, но после ловко се преметна и сграбчи пистолета. Верити отхвърли възглавницата и, кашляйки, си пое дълбоко дъх. Джонас направи няколко крачки напред, но се спря.

Пистолетът вече не беше насочен към него, а към Верити.

— Спри, където си, или ще й пръсна черепа!

Съзнанието на Верити започна да се прояснява. Кинкейд държеше пистолета към нея, но вниманието му изцяло беше заето с Джонас. Нейният насилник изглеждаше объркан и дишаше тежко.

— Къде е Треслар?

— Треслар падна от скалите. Нещастен случай.

— Лъжеш.

— Да се обзаложим.

— Не знам как си успял да се измъкнеш от него, но за това ще се тревожа по-късно. Както се вижда, и в последния момент настъпват неочаквани промени, но пък става все по-интересно. Тримата заедно ще слезем долу по задното стълбище. Пистолетът ми ще е под плаща, но ще е насочен към тази рижа кучка. Чуваш ли ме, Куоръл? Едно погрешно движение и първа си отива тя. Хайде, да тръгваме.

Верити имитира, че се е примирила и се готви да стане от леглото, но вместо това се изтърколи на пода, стисна краката на Кинкейд и ги дръпна към себе си. Хватката, научена от баща й, подейства. Той загуби равновесие и падна на колене.

— Гадна кучка, ще те очистя!

Джонас вече летеше и Верити усети, как подът се разтърси, когато събори противника си по гръб. Пистолетът изхвърча от ръката на Кинкейд и тупна някъде под леглото. Тя се надигна, събра полите си и заобиколи от другата страна, за да търси оръжието. Джонас и Кинкейд се биеха мълчаливо, но шумът, който вдигаха, сигурно се чуваше из цялата къща. Столове, нощни лампи и други предмети свистяха във въздуха и се разбиваха с трясък на пода. Двамата имаха почти еднаква физика и никой не можеше да надделее.

Верити реши да излезе в коридора и да изпищи. Някой трябваше да я чуе и да дойде на помощ. Отвори вратата и едва не се сблъска с тичащата Кейтлин Евинджър с рапира в ръка. На няколко крачки зад нея я следваше Тави.

— Ох, Кейтлин, добре, че си тук! Кинкейд и Джонас се бият вътре, трябва да извикаме помощ. Тави, моля те, слез долу и извикай някой от гостите или се обади на шерифа.

— Твърде късно е за това, Верити. Часът за отмъщението ми настъпи.

— Кейтлин, какво говориш? Тави, моля те, повикай помощ!

— Тя е права, плановете й бяха по-различни, но изглежда, че и съдбата се намеси.

— Боже Господи, вие луди ли сте?! Няма ли кой да извика полиция?

Верити се опита да заобиколи Тави, но Кейтлин препречи пътя й с рапирата.

— Ти ще останеш тук, Верити. Не искам никой да ми попречи да си отмъстя.

Нов трясък се чу от вътрешността на стаята и Верити открехна леко вратата. Джонас бе нанесъл силен удар на Кинкейд и той се беше озовал с гръб към стената. Точно над него висеше рапира, подобна на тази в ръцете на Кейтлин.

Кинкейд изтри кръвта по брадата си, сграбчи оръжието и атакува напред с ловкостта на професионален фехтовач.

Верити изпищя, защото Джонас едва в последния момент отскочи от острието, насочено в гърдите му. Кинкейд отново се готвеше за атака.

— Джонас, дръж! — Кейтлин Евинджър се бе приближила и му подаваше рапирата. — Вземи я Джонас, защитавай се!

Той не чака втора покана и бавно започна да отстъпва към вратата, без да изпуска от очи противника си.

— Не! Джонас, не я докосвай, това е рапирата…

Но предупреждението на Верити дойде твърде късно и пръстите му вече се свиваха около дръжката. Стените на стаята започнаха да се замъгляват и в съзнанието й се образува познатият тъмен коридор. Опита се да изкрещи, но от устата й излезе само немощно хлипане. Стоеше като вцепенена и гледаше учудено как Джонас се плъзна напред в характерната за фехтовачите стъпка. Опита се да не губи връзка с реалността и, макар че й беше трудно, за първи път успя. Усещаше как всичко е наситено с гняв и неописуема омраза. Гняв, който принадлежеше на друг човек, но беше останал толкова силен, колкото и преди 400 години. „Понякога времето нищо не може да промени. Мъжката ярост винаги ще бъде едно ужасно нещо, независимо дали е съвсем съвременна или от преди хиляди години.“ Реалността и миналото се сливаха дотолкова, че не можеше да разбере, дали този гняв се излъчваше от Джонас или от многобройните извиващи се пипала, очакващи ги в коридора. Сега те бяха само в няколко цвята — червено, черно и стоманено сиво. В стаята двамата мъже танцуваха своя смъртоносен танц, но затвореше ли очи, Верити виждаше друг мъж, облечен с дрехи като на Джонас, който също се подготвяше да срещне врага си. „Какво ли му коства на Джонас да се концентрира само върху реалността? Сега той се сражава на два фронта — първо с Кинкейд, а после и с миналото, което се опитва да го погълне…“

Стоманените сиви пипала напираха към него, но, усетили присъствието й, покорно се отпускаха в краката й. Затвори очи и инстинктивно започна да търси Джонас в коридора. Направи няколко крачки напред, но от него нямаше и следа. Отново пред очите й се появи сцената с двамата дуелиращи се мъже, извършващи движения, подобни на тези в стаята. Единият бе по-близо и можеше да разгледа лицето му. Изглеждаше около 35-40-годишен, с леко прошарена брадичка. В зениците му гореше непоколебима решителност да убие своя противник. Сцената се повтаряше отново и отново, все едно че беше един и същ кадър от кинолента.

— Верити!

— Джонас, къде си? — Верити тръгна по посока на гласа му.

— Стой там, където си! Аз ще се опитам да дойда при теб.

— Къде си сега, не мога да те видя?

— Опитвам се да намеря равновесие между миналото и реалността. По дяволите, гадно копеле!

Откъм вратата се чу женски писък и Верити отвори бързо очи. Единият ръкав на Джонас беше пропит с кръв, Кинкейд го беше промушил. Но без да обръща внимание на раната си, Джонас продължаваше да напада и отбива ударите на своя противник.

Едва сега Верити осъзна, че Джонас никога не беше се занимавал с фехтовка. За разлика от него, Кинкейд изглеждаше като истински професионалист. Спомни си за надупченото чучело, което висеше от тавана на офиса му.

— Верити, къде отиваш, не се отклонявай!

Тя затвори очи и откри, че е заобиколена от пипалата на времето, от старите емоции, от омраза и болка. Те бушуваха, блъскаха я, пречеха й да вижда, но Верити стоеше, без да се помръдва. И тогава видя Джонас. Той излезе от сенките и се затича към водовъртежа от емоции, който се развихри още повече, усетил приближаването у.

— Не мърдай, Верити!

Джонас се гмурна в трептящите пипала и започна да ги отхвърля едно по едно, сякаш търсеше нещо определено.

— Джонас, недей, какво правиш? Не трябва да ги докосваш.

Той обърна златистите си очи към нея и хвана едно от стоманен сивите гърчещи се неща.

— Знам какво правя, скъпа.

Дългите пипала, които до този момент бяха привидно спокойни, сега бяха настръхнали като зли кучета и се опитваха да го достигнат. Металната змия се беше увила около ръката му и той побягна към другия край на тунела.

Едва сега Верити разбра какво се бе случило. Джонас беше взел ужасното решение да хване едно от най-силните и опасни смукала на времето. Вече и двамата не знаеха какво ще се случи. Дали изобщо щеше да успее да се върне в реалността.

Отвори очи и сцената от коридора отстъпи. Веднага усети промяната. Кинкейд се отбраняваше, а Джонас нападаше с невиждана ловкост и фантазия. Остриетата съскаха, звънтяха и проблясваха.

Джонас отстъпи към стената и Кинкейд, събрал цялата си сила, се втурна срещу него. Но за негова изненада противникът му не се отдръпна, а само приклекна под острието. После Куоръл се изви рязко и изби оръжието от ръцете му.

— Казах ти да не я докосваш, нали? Сега се приготви да умреш.

Рапирата на Джонас беше опряна в гърлото на Кинкейд. Той приседна на пода, хленчейки за пощада.

Верити почувства, че започва да губи контрол над старите емоции. Те трепереха и очакваха всеки момент да погълнат Джонас. Това, от което имаха нужда, бе рапирата му да прониже Кинкейд. Тогава спокойно щяха да навлязат в реалността и да отнемат разсъдъка на човека, който я държеше.

— Не, Джонас! Не го прави! Ако го промушиш, ти ще бъдеш обсебен. Тези пипала чакат само това.

Верити разтърси ръката му и го погледна в очите. Те не бяха вече неговите златисти очи, а очи на друг мъж, на някакъв 400-годишен призрак.

— Убий го, Куоръл! Убий го! — просъска Кейтлин от прага на вратата.

Кинкейд я погледна изумен.

— Какво, по дяволите, става тук? Коя сте вие?

— Хайде, Куоръл! Какво се колебаеш, убий го!

— Не, Джонас, не го прави! Няма да мога да задържа повече тези пипала. Миналото ще те убие.

— Нищо, ще рискувам. Може и да оцелея.

— Няма да стане, защо ти ще рискуваш? Не ти позволявам!

Кейтлин се приближи до тях.

— Джонас, ако не се осмеляваш да го убиеш, остави на мен. За мен ще е чест да го направя.

— Ко-оя си ти? — заекна Кинкейд и облиза напуканите си устни.

— Аз съм Сюзън Конъли.

— Сюзън?! Но това не е възможно!

— Прав си, бях Сюзън Конъли. Хайде, Куоръл, довърши го, докато виждам страха в очите му.

— Не, Кейтлин, това си е твое отмъщение. Ти ни забърка във всичко това и няма да разреша да използваш Джонас като кондотиер.

Евинджър я погледна учудена, но после пристъпи напред и протегна ръка. Джонас разтвори пръстите си и рапирата се озова у Кейтлин. Коридорът в съзнанието на Верити моментално се стопи и изчезна. Тя въздъхна облекчено, защото вече съществуваше само една реалност.

— Това е лудост! Всички сте побъркани!

Кинкейд се опита да скочи на крака, надявайки се, че Кейтлин няма да използва рапирата. Но когато се хвърли срещу нея, тя инстинктивно вдигна острието нагоре и той сам се прободе в гърдите.

Викът му на болка и отчаяние отекна в стаята. Бавно се свлече на пода, хванал с две ръце дръжката на рапирата. Падайки, очите му останаха приковани върху Кейтлин, сякаш все още не вярваше, че една жена би могла да го убие. После тялото му се отпусна и застина.

Отвън се чуха викове и шум от тичащи хора. Джонас погледна първо мъртвия Кинкейд, а после се обърна към Евинджър.

— Отивам да извикам полиция. Ето какво ще им кажем. Кинкейд се е опитал да те убие. При борбата ти си се защитила с рапирата. Аз, Верити и Тави ще бъдем твои свидетели. Някой да има нещо друго да каже?