Джейн Ан Кренц
Дар от злато (10)

Глава X

Верити замислено слизаше по стълбите, за да се срещне с тяхната домакиня за закуска. Чувстваше се уморена и объркана. Разговорът им с Джонас беше приключил към четири, а сега бе едва седем часа.

Той не бе прекарал остатъка от нощта при нея. Въпреки, че настояваше да остане, тя го бе помолила да си отиде. Имаше нужда от усамотяване. „Странно, че когато правя любов с него, след това ми е необходимо време за размисъл. И как няма да е така, щом всеки път ми поднася по някаква изненада. Защо Джонас не е един нормален средностатистически американец, с когото да имам необвързващо любовно приключение. Нещата тогава щяха да изглеждат далеч по-прости.“

Джонас бе оставил рапирата на пода в спалнята й. Беше й казал, че не бива да докосва оръжието и проведоха малка словесна битка, преди той да си тръгне.

— Не ти се иска всичко да се повтори, нали? — мрачно я бе попитал.

— Не, ще поставя сутринта рапирата на мястото й.

— Прави каквото искаш. Закачи я на стената или я хвърли през прозореца. За мен няма значение, веднага след закуска си тръгвам.

После Джонас дълго бе стоял облегнат на вратата:

— Това ти става нещо като навик. Всеки път ли така ще ме изритваш от леглото? — лаконично бе подхвърлил.

— А ти винаги ли ще ми изтърсваш някоя изненада. Последния път беше обецата. Сега ми заявяваш, че те спасявам от миналото, когато докосваш антични предмети. А следващия път какво ще бъде.

— Недей да слагаш думи в устата ми, Верити. Не се любя с теб, само защото ми действаш като спасителен пристан. Аз те желаех, още когато те видях в Мексико. Косата ти грееше, носеше една от онези тънки рокли, беше сладка и дяволски секси. Последвах те почти инстинктивно. Беше ми интересно защо ли една червенокоса чужденка обикаля от кръчма в кръчма. Помислих, че си решила да се позабавляваш, да видиш дивата страна на Мексико и си казах: „Защо пък да не е с мен?“ Представяш ли си какво щеше да стане, ако не бях те последвал. Извади късмет, защото Педро едва ли щеше да те остави жива, след като си поиграеше с теб.

— Вероятно всяка жена, която те привлича, би могла да влиза при теб в този коридор.

— Това не е толкова просто. Нали ако беше така, досега да съм открил такава жена и да мога да се контролирам. Знам, че всичко това те шокира. Трябва да поговорим малко повече, има още какво да ти обясня.

— Джонас, искам да ти кажа нещо съвсем откровено. Повярвах ти, когато каза, че имаш проблем. Не знам дали да вярвам, че имаш психометрични способности, но съм съгласна, че щом ти си толкова убеден, ще трябва и аз да го приема по този начин. Само че не ми харесва идеята, че аз съм решението на твоите проблеми. Искам да кажа, че може би животът и на двама ни да е застрашен. Защо да се намесваме в нещо, което не разбираме? Най-добре е да потърсиш помощ от специалист.

— О, Господи, само не ми казвай, че трябва да отида на психиатър. Направих това още първата година, когато постъпих във „Винсънт“. Мислех си, че съм полудял. На същото мнение беше и проклетият доктор. Изглежда, че нищо не си разбрала от това, което ти обяснявах. Напразно съм си губил времето. Е, връщай се в твоето студено, самотно легло. Надявам се да ти хареса. Но мога да се обзаложа, че сънят ти няма да е такъв, какъвто би бил, ако заспеше в моите прегръдки.

— Джонас, няма защо да си толкова ироничен.

— Нека ти кажа нещо. Вече позна удоволствието от секса и все повече ще имаш нужда да го изпитваш отново. Била си обвита в лед през всичките тези години. И аз бях този, който разтопи леда. Следващия път, когато ти се поиска да изпиташ подобно удоволствие, спомни си за мъжа, който ти го доставя. Поне за това съм сигурен, че ще ти дотрябвам. Приятни сънища, „ваше величество“.

Джонас се бе обърнал и бе излязъл в коридора, оставяйки я по-неспокойна и по-объркана от всякога.

Слизайки надолу по стълбите, Верити продължаваше да си задава едни и същи въпроси, за които така и не намираше отговори. „Дали Джонас само ме използва? Може ли просто да ме залъгва с тази психометрия, за да прикрие нещо друго? Не бива да съм наивна. Трябва да се отърся от мечтите и плановете си, свързани с този мъж. Връзката ни е чисто сексуална, необвързваща и със сигурност най-късно до зимата ще приключи така, както и започна.“

Имаше две възможности: на Джонас да му омръзне Сикуънс Спрингс и сам да си тръгне, или тя да не може да го изтърпи и да го уволни. И в двата варианта след това едва ли щеше да го види някога отново. „Колко тъжен факт! Все пак е първият мъж в живота ми и трябва да го запомня с нещо добро. Неприятно е да си мисля, че съм чакала толкова години някакъв си нехранимайко, за да легна с него. Но аз сама съм си виновна за всичко…“

Сега поне знаеше защо в очите му имаше призраци.

Верити влезе в мрачната, сива столова, където Кейтлин я очакваше на дългата гранитна маса. Столовете бяха огромни и тежки, а този, на който седеше художничката, удивително приличаше на трон. Кейтлин тъкмо си наливаше кафе от сребърна кана.

— Добро утро, Верити. Добре ли спа, или бурята те тревожеше. Беше доста силна.

— Не, не съм се безпокоила особено. Мм, това кафе мирише много хубаво. Може ли?

— Разбира се. Налей си, Тави е заета в кухнята с приготвянето на закуската. Сигурно Джонас още не е станал.

— Не съм проверявала стаята му, но дори да е буден, той обича да се излежава.

— Разбирам.

Настъпи тишина и Верити през това време си наля чаша кафе.

— Беше много мило от твоя страна, че дойде да ме посетиш. Искам да знаеш, че ценя много твоята компания. Имам чувството, че станахме доста близки. Нали това не ти звучи пресилено?

— Не. И аз го чувствам по същия начин. Харесва ми мястото, където живееш, и ще се радвам, ако също ми дойдеш на гости в Сикуънс Спрингс. Нямам втора спалня за Тави, но при Лора винаги ще се намери място.

— Това ще бъде наистина чудесно — очите на Кейтлин се впериха някъде зад нея. — О, ето те и теб, Джонас. Вече си мислех, че ще пропуснеш закуската.

Джонас само й кимна с глава и прекоси столовата с характерната си небрежна походка.

„Изглежда толкова добре, все едно че нищо не се е случило, и е спал като бебе през цялата нощ. Това изобщо не е честно“ — помисли си Верити и разтърка все още сънените си очи.

Той се отпусна на стола до нея и без покана си наля кафе.

— Добро утро, Верити.

— Добро утро, Джонас.

„И двамата се държим учтиво един с друг, само когато се срещаме или разделяме…“

— Тъкмо се канех да споделя с Верити какви са плановете ми за продажбата на „Кръвожадност“ — обади се Кейтлин.

Тави Монахан се появи безшумно в столовата и остави на масата поднос с варени яйца и пресни плодове.

— Мм, така ли?

Джонас не прояви никакъв интерес към темата. Отпиваше от кафето си с такава съсредоточеност, все едно че в чашата си имаше скъп наркотик. Верити се възмути мислено. „По дяволите, никакъв ефект от лекциите ми за културно поведение.“

— Какви планове, Кейтлин?

— Както споменах, мисля да продам тази картина на търг.

— Да, спомням си. Предполагам, че няма да ползваш услугите на посредник.

— Точно така. Продажбата на тази картина ще бъде много важна за мен, защото ще бъде и последната ми работа като художник.

Верити подскочи от мястото си.

— Какво, последната ли?! Но, Кейтлин, ти не можеш просто така да спреш да рисуваш. Имаш талант, намираш се в апогея си. Защо си решила това, нямаш никаква основателна причина?

Кейтлин се засмя сухо, но очите й останаха впити в Джонас, очаквайки неговата реакция.

— Добър ход, мис Евинджър. Цените на всички ваши картини ще скочат до тавана, когато обявите, че слагате край на кариерата си. Мисля, че това ще предизвика буря в света на изкуството.

— Джонас, можеш да бъдеш и по-тактичен.

Евинджър махна с ръка.

— Той е прав, Верити. Финансово погледнато, това е един добър ход. Имам още няколко непродадени картини, рисувани по-рано. Цената им най-малко ще се утрои, когато обявя, че „Кръвожадност“ е последната ми работа.

— А и самата „Кръвожадност“ със сигурност ще струва цяло състояние — отбеляза Джонас и продължи да бели едно яйце.

— Да, разчитам да получа за нея колкото се може повече. Искам наддаването да се превърне в събитието на годината. Винаги съм страняла от познати и почитатели, но ще се оттегля така, че после дълго време да се говори за мен. Досега не съм давала интервюта, не съм разрешавала да ме снимат, не съм имала социален живот. Може да ви се вижда странно, но искам името Кейтлин Евинджър дълго да се помни.

Тави постави чиния с плодове пред Верити и очите им се срещнаха. В тях Верити откри уплаха, напрежение и отчаяние, които не можеше да разбере. Забеляза, че ръцете й леко треперят.

— С какво наддаването ще бъде по-специално?

— Знаеш ли, отдавна мисля по този въпрос. Но ти и Джонас ми подсказахте. След три седмици смятам да устроя ренесансов бал в тази къща. Ще се постарая да възстановя атмосферата на XVI век, колкото се може по-автентично. Всички ще бъдат облечени като ренесансови аристократи, ще ядем и пием ястия, характерни за тази епоха. Балът ще бъде в неделя вечерта, а наддаването ще е на другата сутрин. Е, какво ще кажете?

— На мен ми звучи като прекалено много работа — измърмори Джонас.

— О, да, така е, но мисля, че двете с Тави ще се справим. Вече започнахме с някои приготовления.

— Кейтлин, това звучи възхитително, но няма ли да струва прекалено много?

Верити не каза на глас, че това й се вижда пълна глупост и безцелно пилеене на пари. След изминалата нощ интересът й към Ренесанса бе спаднал чувствително.

— Парите не са проблем за мен, скъпа. Рядко си позволявам да задоволявам прищевките си, но сега съм решила да го направя. Радвам се, че идеята ми ви се харесва, защото смятам да ви поканя.

— Не, благодаря. Прекалено изискано е за един мияч на чинии, а и Верити ще е заета с ресторанта в неделя.

— Недей да говориш вместо мен, Джонас. След три седмици ще почиваме и в неделите, защото вече почти няма туристи.

— Да, същото ми каза и Лора Грисуолд — рече Кейтлин.

— Виж, Кейт, благодаря ти за поканата, но ние с Джонас можем само да ти попречим. Предполагам, че тук ще гъмжи от известни и заможни хора. Няма да се чувствам на мястото си. Какво ще кажеш, да дойдем в понеделник следобед. Тогава всичко ще е свършило и ще можем да си поговорим на спокойствие.

Кейтлин се приведе напред и студените й пръсти докоснаха ръката на Верити. В очите й имаше скрита молба.

— Моля те, скъпа. Искам да дойдеш. Важно е за мен. Нямам други приятели, които да поканя, освен теб и Тави. Всички останали ще са ми непознати и ще пристигнат тук само от любопитство и да задоволят снобската си същност. Искам да присъстваш като моя приятелка. Аз ще заплатя костюма ти и всички останали разходи…

— Кейтлин, това не е необходимо — прекъсна я Верити, но веднага срещна неодобрителния поглед на Джонас.

Чувстваше, че бе изпаднала в много деликатна ситуация.

— Разбери ме, Верити, ще си ми много необходима, когато продавам „Кръвожадност“.

Джонас не каза нищо, явно едва се сдържаше да не избухне. „Той като не иска, не е длъжен да идва. Нямам причина да откажа на Кейтлин.“

— Добре, щом толкова настояваш, ще дойда.

Евинджър затвори очи и въздъхна облекчено.

— Благодаря ти, скъпа. А ти, Джонас? Ще придружиш ли своята работодателка?

— Кейт, на Джонас едва ли ще му допадне подобно нещо. Сигурна съм, че ще предпочете да лови риба с баща ми.

— Едва ли ще ми е приятно, но щом Верити иска да дойде, аз също ще се присъединя.

Кейтлин Евинджър изглеждаше доволна, дори и повече от доволна — направо триумфираше.

Два часа по-късно Верити все още не си беше дала отговор, защо все пак Джонас бе решил да присъства на наддаването. Седна замислена на предната седалка, а той прибра багажа им и с въздишка на облекчение се отпусна зад волана. Кейтлин и Тави ги изпратиха, но и двете й се сториха странно угрижени и студени. Не се усмихваха и сякаш бързаха да се приберат в голямата, грозна къща.

— Е, Джонас, откъде ти хрумна, че трябва да дойдеш на партито след три седмици?

— По същата причина, поради която предприех и това тъпо пътуване. Не искам да идваш тук сама. Не вярвам на тази жена. Тя се готви да те използва за нещо.

— Глупости, просто държи да бъда нейна приятелка.

— Кейтлин Евинджър няма нужда от приятели.

— Всички имаме нужда от приятели. Джонас. Фактът, че е саможива и странна не значи, че тя е изключение.

— Но нали си има добрата стара Тави.

Верити се намръщи, но се и замисли над тази забележка.

— Знаеш ли, аз не разбирам добре отношенията им. Макар че Тави е платена компаньонка, изглежда, че е силно привързана към Кейтлин. Забеляза ли как й трепереха ръцете тази сутрин? Беше нервна и напрегната.

— Сигурно не е спала или нещо подобно. Забрави ги тези двете, Верити. Искам да поговорим за нас.

— Какво имаме да си кажем?

— Вече изминаха няколко часа, през които съм сигурен, че си мислила за това, което се случи снощи. Как ти се струва, дали съм ненормален?

— Никога не съм казвала подобно нещо.

— Знам, но може би се върти някъде из главата ти. Слушай, знаеш, че няма защо да се страхуваш от мен. Кажи ми истината.

— Нямам причина да се страхувам от теб, просто не ми е ясно какво все пак се случи.

— Добре, радвам се, че не мислиш, че някоя нощ ще се превърна във вампир. Между другото, ще ми помогнеш ли?

— За какво?

— За да направя няколко експеримента. Искам да видя, доколко мога да се контролирам с твоя помощ. Като начало може да използваме пистолетите на баща ти. Преди само докоснах единия, за да се уверя, че е автентичен. Когато усетих, че емоциите, свързани с него, започват да ме притискат, просто го пуснах. Но преди това те почувствах, че си в коридора заедно с мен. Така беше и снощи — аз те видях, докоснах те.

— За какъв коридор говориш? Джонас се засмя.

— Мислех си, дали ще се предаде и в твоето съзнание по същия начин. Сега съм сигурен, че е така. Интересно е, нали?

— Джонас, моля те…

Молбата й остана незавършена. Просто не знаеше какво да каже. Досега беше абсолютно сигурна, че видението е било само плод на нейното въображение.

— Говоря за един дълъг, може би безкраен, тъмен тунел. През него можеш да се върнеш назад, но можеш и да вървиш напред в безкрайността. Ако, разбира се, има такова нещо като безкрайност, в което лично аз се съмнявам. Може би има хиляди такива коридори и всеки един от тях съществува самостоятелно…

— Джонас, не разбирам нищо от това…

— Разбираш много добре, Верити. Имаш чудесно образование и разбираш всичко, но просто не искаш да чуеш това, което искам да ти кажа — златото в очите му се разгоря. — Няма какво друго да направиш, нали? Независимо дали ти харесва, или не, затворена си в бързо движеща се кола с един луд мъж, който случайно е твой любовник и мие чиниите на ресторанта ти.

Верити изтръпна. Ироничната му забележка беше твърде близо до това, което самата тя си мислеше тази сутрин. „Ако Джонас ме познава толкова добре, че вече да чете и мислите ми, аз съм в опасност.“

— Казах ти, не съм и споменавала, че си луд, а двете нощи с мен не те правят автоматично мой любовник. По-скоро си нещо като временен интимен приятел.

— Така значи? „Временен интимен приятел“! Кажи ми нещо, Верити, ти използваш ли ме?

— Що за глупост пък е това? Знаеш кой използва най-много нашата връзка?

— Не съм много сигурен в това. Все още се чудя, защо, след като толкова години си се въздържала, реши да го направиш точно с мен.

— Не съм те завлякла в леглото си, ти сам ми се натискаше, забрави ли?

— Глупости! Ти ме заведе там. Желаеше ме и не ми подхвърляй, че съм те изнасилил, защото ще спра колата и ще ти покажа…

— Заплахи ли са това, Джонас?

— Не, само приятелско предупреждение. А сега отговори на въпроса ми. Използваш ли ме? Искам да знам на каква основа се гради нашата връзка.

— О, ставаш нагъл и това ме дразни. Как е възможно да те използвам? Посочи ми една-единствена причина.

— Като експеримент.

— Експеримент?!

— Да, защо не? Бил съм много пъти обект на всякакви изследвания и опити, затова надушвам сценария, даже когато се крие от мен. Ами погледни се, Верити. Наближаваш тридесетте, а на хоризонта няма никой. Дяволска работа, нали? Няма дори и един нещастник, с когото да прекараш уикенда. Но това е нормално, избирала си прекалено много и прекалено дълго време. Или всеки мъж, който се е опитал да те доближи, е избягал като попарен от острия ти език. Но както и да е, сама знаеш причината, за да останеш стара мома. Естествено, ти си страстна жена, но се стараеш да прикриваш чувствата и нуждите си. Сигурно си си мислила, че едва ли някога ще правиш секс, че едва ли някога ще си замесена в истинска любовна история. Започваш да се отчайваш, виждайки как младостта ти…

— Престани веднага! Може да съм избирала повече, да съм търсила идеалния мъж, но никога не съм се отчайвала.

— Глупости, няма жена на света, която да не е отчаяна в подобна ситуация.

— Гадно, егоистично, тъпо копеле!

— Колко мило. Чакай малко, опитвам се да разбера истината. Искам да разбера само, дали отново съм в ролята на бяла мишка. Да разбера, дали ме използваш, само за да откриеш вкуса на това, което ти е липсвало през годините. Какво по-добро за теб — аз не съм адвокат или доктор, това не те обвързва, между нас има привличане, а и съм много добър в онази работа. Още повече, че ти можеш да ме контролираш напълно. По дяволите, аз работя за теб! Какво повече можеш да искаш? Винаги можеш да ме уволниш, ако съм скучен или започна да ти досаждам в леглото, нали?

Верити мълчаливо се загледа през прозореца към крайпътните дървета.

— Все пак няма ли да чуя отговора на въпроса си?

— Пак ли започваш? Нямам никакво намерение да ти отговарям. Ще те оставя да се тормозиш, а аз сериозно трябва да си помисля, защо оставям един луд човек да ми мие чиниите.

Настъпи ледена тишина, а после Джонас изрече с изненадващо спокоен глас:

— Мислиш ли, че наистина нещо ми има?

Верити мълчеше, питайки се, какво бе виждала в тези златисти очи. Бе открила интелигентност, страст, хумор и често пъти гняв, но никога нещо безумно.

— Не, не мисля.

— Благодаря ти.

— Разкажи ми за… този коридор.

Изражението на лицето му се промени. Джонас свали едната си ръка от волана и погали студените й пръсти.

— Не се страхувай, скъпа. Винаги, когато ти си вътре, аз ще бъда при теб. В противен случай можеш да полудееш и аз не знам какво може да видя там.

— А ти виждаш ли себе си, когато изпадаш в транс, или както и да наричаш състоянието, в което се намираше снощи.

— Може би само за части от секундата. Веднага щом взема в ръка някакъв предмет, се озовавам в дълъг, тъмен тунел, свързващ миналото с настоящето. Не знам дали ти виждаш същото, но предполагам, че е така. А това ще ни помогне твърде много, Верити. Щом виждаме едни и същи неща, ще можем да направим и по-точни изводи.

— Може би използваш телепатия и ми предаваш всичко това. Ако този коридор е плод на твоето съзнание и ти можеш да ме накараш да го видя, следователно това няма нищо общо с психометрията.

— Искаш да ми кажеш, че ти е по-лесно да приемеш телепатията, отколкото психометрията.

— Може да ти звучи глупаво, но сигурно е така. Доста хора могат да приемат или предават звуци и думи по телепатичен път. По-лесно ми е да повярвам в телепатията — някак ми е по-близка и разбираема. Когато стане дума за психометрия, говориш за силите на миналото, а от това ме побиват тръпки.

— Да разбирам ли, че според теб телепатията е нещо по-нормално?

— По-приемливо. Бил ли си тестван във „Винсънт“ за подобни способности?

— Да-а. И ще трябва да те разочаровам. Не показах никакви телепатични заложби. А експериментът беше проведен още в началото, когато не бях толкова добър в психометрията.

— Ти май наистина вярваш във всичко, което ми разказваш?

— Но това едва не ме погуби, Верити. Едва не отнех живота и на друг човек. Бях принуден да приема действителността.

— И сега, след като ме намери, искаш да видиш до каква степен можеш да се контролираш?

— Да, но нямах намерение да избързвам. Честно да ти кажа, не знаех как ще ти го обясня. Но снощи видя всичко и вече няма защо да отлагаме.

— Или с две думи, край на преструвките?

— Е, какво ще кажеш, ще ми помогнеш ли да направим няколко експеримента?

„Сигурно аз съм лудата в тази кола“ — помисли си Верити, преди да кимне с глава.

— Добре, съгласна съм. Нямам намерение да остана без помощник по средата на зимата. Ще ти помогна, но нищо повече не искай от мен.

Джонас се усмихна широко.

— Както винаги благосклонна. Благодаря ви, Ваше Височество.

 

Тави допълни чашата с кафе и я подаде на Кейтлин, която гледаше навън към брега на океана.

— Скъпа, все още ли мислиш, че можеш да контролираш действията му по време на бала?

— Нали видя по какъв начин му въздейства рапирата?

— Това, което видях, беше един безпомощен човек. Първо той падна на колене, а после излетя от стаята, все едно се канеше да убие някого. Кейтлин, мисля, че този човек е неуправляем. Нали твърдеше, че не е опасен?

— Честно казано, не очаквах толкова силна реакция, но все пак резултатът е налице. По някакъв начин той се е успокоил, рапирата сутринта беше на стената.

— Имаме късмет, че не нападна теб или Верити. Изглеждаше като полудял, когато взе рапирата.

— Тави, не можеш да разбереш всичко, което става. Знам какво говоря, повярвай ми. Прегледала съм всички протоколи от лабораторията. Зная повече за Куоръл, отколкото той знае за себе си.

— Мислиш ли, че ще го накараш да убие Кинкейд?

— Абсолютно сигурна съм. Вече е докосвал оръжието веднъж, няма да може да му устои и след три седмици. Ще бъде изцяло обладан от емоциите на притежателя на тази рапира. Всичко ще бъде подсилено от ренесансовата атмосфера, която ние с теб ще създадем наоколо. Ефектът върху него ще е поразителен, усещането, че се намира в XVI век, ще е над всичко.

— И той ще използва същата рапира, с която Кинкейд те нарани?

— Да, същата.

Лицето на Кейтлин пребледня. Тя преживяваше отново събитията от онази ужасна нощ.

— Планът ти се основава на това, че Кинкейд ще се опита да прелъсти Верити. Какво ще стане, ако не я намери за сексуално привлекателна?

— Тави, ти ме учудваш. След като толкова години съм го изучавала, знам какви са навиците му. Кинкейд ще получи само една покана и ще е принуден да дойде сам. Ще е отегчен и ще търси възможност за сексуално приключение. Верити ще му допадне. Тя притежава точно такова излъчване, което да разпали най-долните му страсти. Като допълнение ще е тази къща, която Кинкейд познава толкова добре, и свързва с толкова спомени.

— А тези спомени ще събудят скритото чудовище в него.

— Сладострастието е част от неговата натура, скъпа. През целият си живот постоянно е имал нужда и е търсел жертви. А Верити е точно такава. Ще бъде облечена в дълга ренесансова рокля с наметало, косата й ще е фризирана по класически начин — изобщо ще изглежда още по-хубава и привлекателна. Не мислиш ли, че тя излъчва голяма доза невинност? Кинкейд няма да може да й устои. Винаги си е падал по чисти, невинни и красиви неща.

— Но тя не е толкова невинна. Нали спи с Куоръл?

— Тави, трябва да знаеш, че сексът и невинността са две съвсем различни неща. Всичко опира до душата и мислите. Верити е чиста и недокосната като капка роса. Затова и Куоръл не се отделя от нея. Той знае, че душата й е непокварена. Кинкейд също ще я намери за много привлекателна, но ще бъде много по-жесток и безмилостен от Джонас.

— Това не ми харесва, Кейтлин. Всичко е толкова заплетено и мисля, че е прекалено опасно. Все още не е късно да оттеглим поканите. Забрави за това отмъщение и нека водим нормален живот. Моля те, премисли всичко отново, умолявам те.

— След като Кинкейд ме изнасили, съм мислила достатъчно, Тави. Повярвай ми, не съм заспивала по цели нощи. Но това, което съм решила, ще ми донесе справедливост, задоволство, а може би и спокойствие. То е единственият възможен начин всичко да си дойде на мястото. Куоръл ще го обявят за психопат и ще отърве затвора. Никой няма да свърже убийството с мен. Само аз и Кинкейд ще знаем, че най-сетне справедливостта е победила.

— Страхувам се, че живееш само заради това отмъщение, че след като Кинкейд е мъртъв, ще посегнеш на живота си. Това не си заслужава.

— Грешиш, скъпа, заслужава си.