Айрис Йохансен
Среднощен бродник (2)

Втора глава

14 октомври, 1066

Хейстингс, Англия

На запад залязващото слънце тлееше в червено, но не беше по-червено от кръвта, обагрила туниката на Малик.

— Направих всичко, което можах. — Отец Бърнард поклати глава. — Няма ефект. Спрях кръвотечението, но раната е много дълбока. Ще умре. Трябва да отида да помагам на останалите.

— Стой тук! — заповяда грубо Гейдж. — Още не е умрял. Помогни му.

Отец Бърнард се огледа из бойното поле и се прекръсти. Толкова много загинали, толкова много ранени. Трудно му бе да повярва, че Папата е разрешил това ужасно клане. И саксонци бяха изклани, както и мнозина от войските на Уилям, а сега очакваха от него и неговите братя отци да извършат чудеса и да излекуват това, което не можеше да се лекува.

— Трябва да отида там, където ще съм полезен. — Той се надигна. — Този мъж е мъртъв.

— Той диша. Все още има шанс.

— Загубих прекалено много време с този неверник, докато толкова добри и истински християни имат нужда от мен.

Гейдж Дюмон стана и го загледа в лицето.

— Загубил ли си? Този неверник е по-добър от всеки християнин, когото познавам.

— Богохулство! Дано Бог ти прости тези… — Отец Бърнард направи малка стъпка назад щом срещна гневните сини очи на Дюмон. Мъжът беше нажежен почти до бяло от гняв, а лицето му напомняше разкривения лик на някой демон от ада. Отчето вдигна ръка, за да се прекръсти, но спря насред движението. Гейдж Дюмон може и да се беше бил като някой легендарен герой този ден, но беше просто човек, а не дявол. — Грехота е да се твърди подобно нещо.

— Грехота е да оставиш човек да умре, когато може да оживее. — Гейдж извади сабята си и я насочи към свещеника. Тонът му бе натежал от студена кръвожадност. — Не е мъртъв и докато е жив, няма да го изоставяш, за да се грижиш за някой друг.

— Какво искаш да направя? Дори да заплашиш да ме убиеш, не мога да ти кажа, че ще излекувам този човек. Не може да му се помогне.

Изведнъж прозвуча глас:

— Аз мога да го излекувам.

Гейдж се завъртя към малката група пленници, които стояха под стража на известно разстояние.

— Кой го каза?

— Лорд Ричард от Редфърн. — Напред нетърпеливо пристъпи висок мъж със златисторуса коса и бе незабавно спрян от стражата. Той извика през рамото на войника: — Искаш да излекувам този мъж ли? Пусни ме тогава. Може да стане.

— Този човек лъже. Никой не може да спаси неверника — рече отец Бърнард.

Гейдж не му обърна внимание. Той поглъщаше с поглед красивите черти на саксонеца.

— Какво те кара да смяташ, че можеш да го излекуваш?

— Аз не мога, но жена ми досега да е умряла поне два пъти, ако не беше една лечителка в моя дом.

— Предател — изплю се стар пленник, застанал до Ричард от Редфърн. — Не съм ти пратил тази жена, за да я използваш за лекуване на тези нормандци. По-скоро бих умрял, отколкото да им окажа помощ.

— Защото си глупак, лорд Келс — озъби се Ричард. — Крал Харълд е мъртъв и ние сме победени. Ти може и да имаш вкус към робството, но не и аз. Никога няма да можем да се вдигнем отново на крака, ако не предложим нещо, за което да се спазарим с тях. — Той извика към Гейдж: — Ако искаш да оживее твоят човек, освободи ме да отида и да доведа лечителката. Жената е робиня и ще бъде моя дар за теб.

— Няма време — намеси се отец Бърнард.

— Крепостта ми се намира на север, едва на един час път с кон — рече саксонецът. — След два часа тя може да бъде при този ранен човек.

Гейдж изучаваше лицето на Ричард.

— А какво искаш в замяна за тази лечителка?

— Само свободата си — отвърна Ричард. — И възможността да ти служа.

Гейдж се поколеба и сетне отсече:

— Можеш да вземеш свободата си, но само преди няколко часа ти убиваше мои войници. Аз не приемам врагове на служба. — Той се обърна към капитан Льофон, който отговаряше за пленниците. — Придружете с група войници този човек в Редфърн и доведете жената тук.

— Няма да съжаляваш — каза Ричард, когато капитанът преряза въжето, с което бе вързан. — Колкото до другото, сигурен съм, че съм в състояние да докажа колко полезен мога да бъда.

— Изобщо не ме интересува ползата от теб. Ти ще се боричкаш с кучетата за огризки под масата ми, ако Малик умре. — Гейдж се обърна към друг войник. — Разпъни шатрата ми. Ще лагеруваме тук.

Капитан Льофон се обърна изненадан към него.

— Но аз разбрах, че Негова Светлост ще пожелае да напредва към Лондон.

— Тогава може да го направи без мен. Ще се присъединя към него по-късно.

Отец Бърнард скръбно поклати глава.

— Ще ядосате негова светлост за нищо. А това не е добре. Той не може да бъде спасен.

Гейдж се обърна към Малик, за да не може отецът да види паниката, която всяваха думите му у него.

— Ще бъде спасен!

 

 

— Ти наруши… обещанието си. — Гласът на Малик бе просто като въздишка в здрача на шатрата. — Ти ми каза, че… варварите няма да ме убият.

— Тихо. — Гейдж нежно погали Малик по косата. — Пази силите си.

— Когато човек умира, има да казва… много неща. — Очите на Малик бяха затворени. — Но аз не мога да се сетя… Не бях… подготвен.

— Ти няма да умреш. Пратих за лечителка.

Той поклати глава.

— Прекалено късно е. Човек знае кога умира.

Гейдж го хвана за двете ръце и ги стисна здраво.

— Мълчи. Няма да умреш. Спомняш ли си някога да не съм изпълнявал обещанието си?

— Това не е точно… — Малик срещна погледа на Гейдж и се усмихна с усилие. — Не, приятелю, никога…

— Тогава помогни ми.

Очите му се затвориха.

— Ще се опитам. Ще е много интересно да разбера… как ще изпълниш това обещание. — Малик се опита да се засмее, но успя само да се закашля. — И безкрайно удовлетворяващо. Спечелихме ли битката?

— Да. Крал Харълд е мъртъв и неговите барони са съсечени или взети в плен. Англия е в наши ръце.

— Знаех си, че те не биха могли… да издържат на непобедимата ми сабя.

— Беше прав.

— Уилям… направи ли те… рицар?

— Да. Сега ще замълчиш ли? Ще си почиваш ли?

— Да си почивам…

Малик не помръдваше.

Страхът се промъкна у Гейдж. Мъртъв ли е? Той се наведе напред и като видя лекото повдигане на гръдния му кош, бе обзет от облекчение. Все още не.

 

 

— Ставай!

Някой смъкна завивката на Брин и я издърпа от леглото.

— Какво става? — Делмас извика от другия край на стаята. — Лорд Ричард, защо…

— Тихо! — озъби се Ричард. — Имам нужда от жена ти!

Брин се вцепени от паника, като го погледна. Ричард дишаше тежко, красивото му лице беше изкривено, кафявите му очи проблясваха диво на светлината на свещта, която държеше войникът зад него.

— Не!

— Не ми казвай „не“, кучко! — Ръката му грубо я грабна през кръста. — Прави каквото ти казвам!

Брин тръсна глава, за да се отърси от съня. Той беше все още с бронята си и очевидно беше дошъл направо от лагера на Харълд. Неразумно бе да се мисли, че се нуждае от плътта й, както бе помислила в първия момент.

— По-зле ли е лейди Адуин?

— Не съм я виждал. — Ричард грабна шала й и го хвърли. — Това няма значение. Сега тя не ми е нужна.

— Вие сте ядосан — рече Делмас. — С какво ви огорчихме?

Ричард не му обърна внимание.

— Обувай си обувките, жено. Трябва да стигнем до лагера, преди негодникът да е умрял.

— Лагерът ли? — Тя бързо обу обувките си и завърза косата си с кожена връв. — Ще ме водите в лагера на крал Харълд?

— Харълд е мъртъв. Всички са мъртви. Победиха ни. — Той отново я сграбчи за китката и я повлече към вратата. — Но аз няма да ставам роб на тези нормандци. Ще използваш уменията си, за да излекуваш онзи сарацин или ще ти прережа хубавичкото гърло.

— Сарацин ли? — Брин не разбираше нищичко. Нормандците бяха победили англичаните и въпреки това Ричард говореше за неверници. — Не мога да напусна Редфърн! Съпругата ви е много болна, откакто тръгнахте с крал Харълд. Всяка нощ има треска и аз трябва…

— Глупачка! Не разбираш ли, че всичко се промени? Тя няма значение. Всичко е свършено. Изгубих… — Той спря и я задърпа навън.

— Чакайте! Торбата с билките ми! — Брин имаше време само да грабне голямата кожена торба, преди Ричард да я извлече от стаята през коридора и да я изкара навън, в двора пред конюшните.

Брин гледаше объркана как войници носят горящи факли. Слуги и коняри се бяха скупчили на изплашени групички до стените. Конете се движеха неспокойно и дъхът им се виеше в студения въздух.

Един войник се приближи на кон в ярко грейнала желязна броня.

— Това ли е жената?

Ричард кимна.

— Брин. Сега можем да тръгваме, капитан Льофон.

От къщата тичешком изскочи Делмас. Лицето му беше бяло, а изражението напрегнато на светлината на факлите.

— Но, лорд Ричард, какво ще стане с мен? Не можете да я отведете. Тя е моя…

— Ти, самонадеяно прасе! — Ричард замахна с ръка и го събори в калта. — Ще правя каквото пожелая! — Той се качи на коня си и извлече Брин на коня пред себе си. — И ще взема каквото ми е необходимо. Сега тя служи при мен.

Той пришпори коня си в галоп и капитанът нормандец махна на войските да потеглят.

— Не трябва да напускам съпругата ви — каза Брин отчаяно, когато видя как имението се отдалечава. — Тя може да умре без мен.

— Значи ще умре. Забрави я. От днес нататък ще принадлежиш на нормандците.

— Какви нормандци?

— Лорд Гейдж Дюмон. Той има един офицер сарацин, който е бил ранен и аз дадох дума, че ще го излекуваш. Ти си моят дар за него. — Ричард се усмихна язвително. — Макар да се съмнявам, че този чуждестранен дивак познава благодарността.

— Не можете да ме дадете на него. Аз не съм ваша робиня.

— Съпругът ти е мой роб. Това каква те прави?

— Аз не съм… — Брин замълча, когато той болезнено я стисна и бронята му се впи в плътта й.

— Добре ме слушай, Брин от Фокхар, ще излекуваш този сарацин и ще служиш на нормандеца както иска той. — Ричард шепнеше в ухото й. — А ако спечеля благоразположението му, ще го убедя да те изпрати пак при болната ми жена. Забелязал съм, че я обичаш. Няма да ти се иска да я видиш как умира поради липса на грижи, нали?

Прилив на гняв обзе Брин. Той изобщо не се интересуваше от Адуин, но я използваше, за да принуди Брин да изпълни волята му. Адуин беше пионка като самата нея. Всички те искаха да я използват — Делмас и лорд Ричард, а сега и този… този нормандец.

— Скоро имението ще опустее — продължи Ричард. — Когато чуят, че сме изгубили битката и че нормандците превземат страната, прислугата ще се разпръсне като овце. Кой ще се погрижи за Адуин?

— Лорд Келс няма да й позволи да умре.

— Лорд Келс е пленник и по всяка вероятност също ще стане роб на нормандеца.

Надеждите й умряха при тези думи.

— Значи разбираш, че ти отговаряш за Адуин. Само ти можеш да й помогнеш.

Брин искаше да се обърне и да го удари. Никога не се бе чувствала толкова безпомощна и преизпълнена с омраза.

— Служи на нормандеца, а аз ще намеря начин да те пратя обратно в Редфърн. Ако не се подчиниш, ще забравя, че Адуин съществува. — Той я поотпусна. — Разбрахме ли се?

Да, от първата им среща тя го бе разбрала и бе вникнала в способността му да прави зло. Брин кимна разтреперана.

— Ще служа на нормандеца… засега.

— Засега — повтори Ричард. — Никога не се предаваш, нали така? — Той се изсмя грубо. — Кучка! Знаеш ли колко пъти си ме вбесявала и си ме принуждавала да напускам имението? Помниш ли как веднъж ме погледна с тези огромни очи, сякаш гледаше през мен, сякаш бях нищо. Аз исках да те съсипя, да те изнасиля, да те смачкам в калта. И ти го знаеше, нали?

— Да.

— Е, по-добре не се опитвай да въртиш смелите си номера на нормандеца. Няма да го има лорд Келс да те пази от него. — Той продължи, като се опиваше от всяка дума. — Ако не успееш да излекуваш сарацина, той ще те използва както намери за добре и когато свърши, вероятно ще те пусне на войниците си. Гейдж Дюмон е безмилостен мъж и същия варварин, като онзи кучи син Уилям, на когото служи.

Брин се изправи, за да отблъсне пристъпа на паника. Не трябва да му позволява да разбере как са я уплашили думите му. Той искаше да види у нея страх, но тя нямаше да му достави това удоволствие.

— Сигурна съм, че почти няма разлика между норманските варвари и саксонските диваци. Всички сте едни и същи.

Ричард промърмори някаква псувня.

— Скоро ще имаш достатъчно възможности да сравняваш, кучко!

 

 

Миризмата на кръв и смърт я лъхна, преди да се доберат до Хейстингс. Стори й се, че ще умре от задушаване. Брин не издържаше. Започна да се съпротивлява в ръцете на лорд Ричард.

— Не!

— Какво, по дяволите, ти става? — озъби се той.

— Смърт…

— Сарацинът няма да умре — ревна Ричард.

— Не, не разбирате. Толкова много смърт… — Брин се задъха и се опита да си поеме дъх. — А аз не мога да направя нищо.

— Ти ще спасиш сарацина. Чуваш ли ме?

Защо продължаваше той да бърбори за един човек, когато тя се давеше заради загубата на хиляди? Тялото й се разтърси от ридания.

— Какво й става? — Капитан Льофон пришпори коня си и се приближи. — Няма да позволя да й навредят. Аз ще бъда също толкова недоволен, колкото и лорд Гейдж, ако тя не успее да изпълни дълга си, саксонецо.

— Няма нищо — рече бързо Ричард. — Женски слабости. — Той изсъска в ухото й. — Спри да хленчиш. Нормандецът трябва да повярва, че съм му донесъл ценен дар. Ще…

— Шатрата му е право напред. — Льофон пришпори коня си към голяма осветена шатра. Скочи от коня и забърза към входа. — Капитан Льофон е, господарю — извика той. — Жив ли е още? Ние бързахме…

— Жив е. Едва-едва. Доведохте ли я?

Льофон се обърна и щракна с пръсти.

— Жената, саксонецо.

Ричард слезе от коня и свали на земята Брин. Нареди й с нисък глас:

— Спри да хленчиш, защото се кълна, че ще ти дам повод за ридания.

Тук имаше достатъчно болка и мъка, за да се напълни цяло езеро със сълзи и въпреки това той мислеше, че нейната собствена болка би й направила впечатление. Брин се насили да не обръща внимание на страданието и пое дълбоко дъх. Не, Адуин беше прекалено далеч. Сарацинът. Ако бе в състояние да се съсредоточи само върху един нуждаещ се, понякога успяваше да забрави за останалите.

— Къде е тя? — Гласът на нормандеца се обади пак, груб и нетърпелив.

Ричард грабна торбата й с билки, хвана я за лакътя и я бутна напред към шатрата.

— Брин от Фокхар, както обещах. Моят дар… за да ви зарадвам така, както пожелахте.

— Зная какво желая. — Гейдж Дюмон стана на крака и се обърна да погледне Брин. Видът му я разтърси. Той беше извънредно висок, истински великан, широкоплещест и мускулест. Ричард също беше висок мъж, но изведнъж изглеждаше слаботелесен до нормандеца. По раменете на Дюмон се спускаше тъмна като нощта коса, която очертаваше високи скули и дълбоко поставени светли очи, които излъчваха власт и необикновена сила. — Бившият ти господар казва, че си лечителка. Излекувай го!

— Ще се опитам. — Брин взе от Ричард торбата с билките и се приближи до леглото. — Какво е страданието му?

— Рана от сабя в гърдите. — Дюмон присви очи към нея. — И няма да се опитваш, а ще го направиш. Той не трябва да умре. Ако умре, и ти ще го последваш в гроба.

Тя усети силата на волята му почти физически. Прониза я студена тръпка, когато осъзна, че неотдавна и Ричард я заплашваше със същото, а тя не се беше побояла. Гейдж Дюмон беше страшен мъж.

Когато обаче се срещаше с подобни хора, Брин се бе научила да прикрива страха си и да посреща заплахите смело. Тя го погледна право в очите.

— Да не би да възнамерявате да стоите там и да отправяте глупави заплахи към мен, вместо да ме оставите да се погрижа за вашия човек?

Изненада пробяга по лицето на Гейдж.

— Не са глупави. Ще разбереш, че никога не заплашвам напразно!

— Простете нетърпението й — каза лорд Ричард. — Моята съпруга я е превърнала в нещо като домашна любимка и я е издигнала много над истинското й положение.

— Не й личи да се чувства робиня — каза Гейдж. Той се обърна и отново коленичи до леглото. — А с нетърпението й ще се справя сам. Ти можеш да си тръгваш.

По бузите на Ричард се разля червенина, но той потисна гнева си.

— Както забелязахте, тя не е напълно укротена. Може и да се нуждаете от помощта ми.

— Никога не съм се нуждаел от помощ спрямо някоя жена. Ти ми я подари. Или се опитваш да си вземеш дара обратно?

— Не, но бих…

— Върви си. Уморих се да те гледам.

— Свободен човек ли съм?

Гейдж Дюмон кимна, като вниманието му бе все още приковано върху бледото лице на Малик.

— Ще кажа на Льофон да ти осигури безопасно преминаване до Редфърн. Но не се настанявай прекалено удобно там. Уилям ще раздаде имуществото ти, когато му остане време да плати дълговете си.

Изражението на Ричард помръкна от гняв, преди да се насили да се усмихне.

— Навярно дотогава ще намеря начин да си възвърна това, което е мое. — Той стигна до входа на шатрата. — Не се тревожете, жената ще ви се подчинява. Взел съм мерки, за да е сигурно, че с желание ще излекува сарацина.

Брин усети студения полъх на вятъра, когато той повдигна чергилото и излезе от шатрата.

— Ти го чу — каза Гейдж. — Излекувай го.

Брин прекоси шатрата и коленичи до сарацина. Мъждукащата светлина на свещта разкри изумително привлекателно лице. Под черната брада чертите на ранения бяха почти съвършени. И беше толкова млад, едва прехвърлил двайсетте. Брин усети жестока мъка. Тялото му беше слабо и гъвкаво и би трябвало да прелива от сили.

— Как се казва?

— Не ти е нужно името му, за да го лекуваш!

— Няма да ми казвате какво ми е нужно и какво не е. Ако искате да живее, ще ми дадете каквото искам — рече студено тя. — И тъй, как се казва?

Гейдж помълча известно време и сетне каза:

— Малик Калар.

— Говори ли английски?

— Говори английски, френски, норвежки и още четири езика, за които вие, саксонците, никога не сте и чували. Да не мислиш, че като е неверник е някой неграмотен дивак?

— Не ме е грижа дали говори езика на ангелите. — Брин внимателно дръпна завивките. — Само искам да ме разбира, когато му говоря. — Тя разхлаби превръзката му. — Аз също не съм саксонка. Аз съм от Уелс.

— То е едно и също.

— Не е едно и също. И никога няма да бъде… — Брин млъкна, като махна превръзката и откри раната. — Мили боже, очаквате от мен да излекувам това? Гръдният му кош е разрязан като печено месо на банкет!

— Стана преди четири часа и той е още жив. Малик притежава огромна сила. Помогни му и ще оживее.

— Понякога трябва много време, за да умре човек.

Гейдж се пресегна над тялото на Малик и я хвана здраво за раменете. Очите му пламнаха срещу нейните.

— Това не са думите, които искам да чуя. Излекувай го! — Пръстите му се забиваха в раменете й и тя се бореше да не изкрещи от болка.

— Ако ми счупите костите, няма да мога да направя нищо — тросна се тя. — Той умира. Ако мога да го спася, ще го сторя. Но не защото вие ми заповядвате!

Гейдж се усмихна неприятно.

— А защото ти заповядва твоят красив господар Ричард ли? Ще постъпиш мъдро, ако ми се подчиняваш. Той вече не е твой господар.

— Той никога не е бил мой господар. Никой мъж не ми е господар. — Брин го изгледа яростно. — С този разговор пилеете ценно време. Не е нужно да ме плашите, за да ме накарате да пожелая доброто на това момче. Не мога да не го направя. Аз съм лечителка. Това ми е работата. Сега поръчайте да донесат гореща вода и чисто платно за превръзките.

Той я погледа втренчено няколко мига и сетне ръката му я пусна.

— Свещеникът почисти раната.

Брин беше спечелила. Той щеше да я остави да си върши работата.

— Значи ще я почистя отново. Ако сарацинът умре, не искам да ме винят за чужди грешки. Забелязала съм, че при свещениците чистотата не е задължително изискване. — Тя свали шала си. — Ще ми трябва огън навън до шатрата и малко гърне, в което да приготвя билките и мехлемите си.

— Той може да умре, докато бъркаш своите отвари.

— Да не би да очаквате да щракна с пръсти и той да скочи жив и здрав? Ще почистя раната и тогава ще сложа мехлема, който имам готов, но ще ми трябва още много. — Тя додаде уморено: — Ако доживее до утре.

— Той не трябва… — Гейдж се обърна и Брин не можа да види добре профила му в тъмното. Запъвайки се, той каза: — Не съм стиснат. Добре ще те възнаградя, ако Малик оживее.

Агония. За първи път откакто бе влязла в шатрата, Брин усети някакво друго чувство, освен гняв и безсилие зад каменната фасада. Той истински обичаше този сарацин.

— Пазарите се с мен за човешки живот?

— Защо не? Всички ние почваме да се пазарим още в люлката! — Гейдж обърна глава и неумолимата маска бе отново на мястото си. — Колкото повече остаряваме, толкова повече искаме и толкова по-висока цена сме готови да платим. — Той обърна глава към отвора на шатрата. — Ей там, надолу по хълма, лежат мъртвите и осакатените. Ето цената, която пожелаха да платят Харълд и Уилям за това парче саксонска земя.

На Брин й се искаше да не й бе напомнял за това бойно поле. Тя се бореше с гнетящото я чувство, откакто бе влязла в шатрата. Сега то отново се втурна в нея и едва не я превзе. Кръв. Болка. Смърт.

Гейдж изруга тихо.

— Какво има? Да не си болна? Пребледня като вар.

— Нищо. — Тя навлажни устни. — Донесете ми платното. Трябва да започвам работа.

Той отвори уста да каже още нещо, но сетне промени решението си. Обърна се и излезе от шатрата.

Брин се олюля, като се опита да отпъди страховете и мрака. Трябваше да мисли само за сарацина. Не, той си имаше име — Малик. Не беше просто човек от далечна страна, беше личност. Брин не можеше да направи нищо за хилядите, които бяха дали живота си този ден, но навярно щеше да успее да спаси поне него.

— Малик — прошепна тя. — Чуваш ли ме? Сигурно знаеш, че съм тук. Аз съм Брин от Фокхар. Ще ти помогна да дойдеш в съзнание. Ще направя всичко, което е по силите ми, но и ти трябва да ми помогнеш.

По младото брадато лице не се появи никакъв признак, че е чул.

Брин всъщност не бе очаквала реакция, той беше прекалено близо до смъртта. Обаче бе възможно да я е чул. Брин никога не знаеше какво може да се чуе или усети зад плътния воал на безсъзнанието. Тя започна нежно да гали разкъсаната плът около раната. Господи, кожата му беше толкова студена!

— Какво правиш?

Тя дръпна ръцете си и виновно погледна през рамо към Гейдж Дюмон, застанал на входа на шатрата. Брин седна на пети и рече бързо:

— Проверявах дали в раната все още има някаква чужда материя. Изглежда чиста, но ще се изненадате, ако разберете колко миниатюрни парченца метал и плат могат да се скрият в…

— Ти не проверяваше. — Той присви очи. — Ти го галеше. Не съм те довел тук, за да го милваш. Можех да взема някоя от лагерните курви, за да свърши това. Бог е свидетел, че той е имал почти всичките.

Брин го погледна изумена и облекчена, като осъзна, че според него тя е била привлечена от изключително красивия сарацин.

— Ако съм го галила, то е било от съжаление, а не от страст. Трябва наистина да съм ненормална, за да пожелая мъж, който е толкова близо до смъртта. — Тя смени темата. — Къде ми е горещата вода?

— Идва. — Гейдж прекоси стаята и коленичи до Малик. — Льофон ще я донесе. — Той погледна надолу към приятеля си и прошепна. — По дяволите, той едва диша.

— Докато все пак диша, има някакъв шанс. — Брин се стегна. Гейдж Дюмон няма да хареса това, което се канеше да каже. Никой не го харесваше, а той властваше и се бъркаше повече от всички. — Искам да ме оставите насаме с него.

Гейдж не я погледна.

— Не.

— Ще ми пречите.

— Може да умре. Той ми е приятел и няма да го оставя сам в последните му мигове.

— Ще ме оставите насаме с него. — Брин се опита да внесе твърдост в тона си. — Или няма да направя нищо.

Гейдж вдигна леденосините си очи към нея и отново я прониза страх.

— Какво каза?

Брин навлажни изсъхналите си устни.

— Чухте ме. Няма да приема да ми се бъркате и да ми задавате въпроси. Трябва да ме оставите насаме с него.

— Трябва? — Повтори той с копринен глас. — Не харесвам тази дума.

— Трябва — повтори Брин. Света Дево, той сякаш се канеше да я повали с един удар. Е, бяха я удряли и преди и беше оживявала. Неразумно бе да се страхува от удара на този непознат. Тя срещна погледа му със смелост, която не изпитваше. — Ако искате да оживее. Ще ви повикам, ако усетя, че приближава краят.

— Ще остана.

Гейдж я гледаше с гняв и безсилие и искаше да му се подчини, а тя никога не бе срещала по-силна воля. Чувстваше как собствената й непоколебимост се клати като дърво на вятъра, но не трябваше да се поддава.

— Тогава ще останете и ще го наблюдавате как умира. Тъй като няма да направя нищо. Това ли искате?

Гейдж Дюмон разтвори огромните си ръце и ги пусна покрай себе си, забил поглед в гърлото й. Тя почти очакваше да се пресегне и да я удуши над тялото на Малик.

— Проклета да си! — Гейдж се изправи и тръгна навън. — Давам ти време да си насаме с него до зазоряване. — Направи пауза и погледна през рамо. Брин едва се удържа да не трепне пред заплахата в изражението му. — Не ми харесва да се разпореждат с мен. Цял живот се старах да направя така, че това никога да не се случва. След като се оправи Малик, ще си го припомня.

И той излезе.

Брин въздъхна облекчено. Присъствието му в шатрата беше като буреносен облак, кръжащ над нея. Сега можеше да се съсредоточи върху лечението, а не върху защитата си.

Буря. Да, това беше точното описание на Гейдж Дюмон. Брин бе усетила около себе си трусовете и мълниите, докато той беше в шатрата. Стъписа се от прилива на сила и въодушевлението, което изпита, от нуждата да предизвиква нормандеца, но бе глупаво да търси вълнения, когато мирът и покоят бяха очевидно най-ценната награда. Като дете я очароваха бурите, но това беше много отдавна. През последните три години бе изстрадала прекалено много, за да мечтае за нещо повече от тихите гори на Гуинтал.

Тя посегна и докосна слепоочието на Малик. Усети слабия пулс под пръстите си.

— Сега е в безсъзнание — прошепна тя. — Какъв странен, тревожен приятел имаш, Малик. Мисля, че ще ни е много по-добре без него. Само ще си седим тук, ще си говорим и от време навреме ще втриваме по малко от моя специален мехлем в грозната рана. Всъщност на теб не ти се иска да бъдеш там, където си сега. Може да ти изглежда спокойно и приятно, но тук те очакват толкова много неща. — Тя премести ръката си малко над раната. — А сега, за какво ще говорим? Не за битки. От тях ми се гади почти толкова, колкото и на тебе. Да ти разкажа ли за моя Гуинтал? Скоро ще се върна там и вярвам, че и на теб ще ти хареса. Може и да е като мястото, където си сега. Не, там е много по-хубаво. — Брин се настани по-удобно до него. — В горите е хладно и тихо, и въпреки това зад всеки ъгъл откриваш по нещо чудно… цвете, което цъфти нощем, или птица, която никога преди не си виждал. Сетне вървиш нататък и срещаш водопад, който скача върху скалите, искрящи на слънчевата светлина…

 

 

Леденостуденият въздух, който го лъхна на излизане от шатрата, не охлади ни най-малко гнева на Гейдж.

Искаше му се да удуши тази жена. Беше на косъм от това да я хване за гърлото и да стиска, докато започне да проси милост.

— Нима ви изхвърли? — попита лорд Ричард.

Гейдж погледна нетърпеливо към лагерния огън, където седеше Ричард, протегнал ръце към пламъците.

— Боях се, че ще се отнесе грубо с вас — каза той. — Никога не позволяваше на някой да стои в стаята, докато се грижеше за жена ми. Ако не бе дар от бащата на жена ми, щях да я накажа за това й поведение. Някога лорд Келс беше най-силния барон в южна Англия и не исках да го обиждам, като я нараня. Но трябваше да…

— Какво правиш още тук? — попита грубо Гейдж. Той бе достатъчно раздразнен и без помощта на този красив Юда, който кръжеше около него. — Мислех, че си напуснал лагера.

— Отдалечих се малко по пътя, но се върнах. Реших, че може да съм ви от помощ. — Ричард се усмихна. — Не е редно да се дава дар, без човек да е сигурен, че ще донесе удовлетворение.

— Ако точно този дар не донесе удовлетворение, може и да си пожелаеш да не си се връщал. — Сетне Гейдж додаде през стиснати зъби: — Не ми харесва, че не присъствам, докато тя го лекува и няма да съм доволен, ако Малик умре в ръцете на тази робиня.

Усмивката на Ричард само леко помръкна.

— Затова се върнах. Вярвам, че тази жена ще излекува приятеля ви, но ако не го направи, вие… — Той вдигна ръце, когато изражението на Гейдж се изопна. — При вероятността Господ да реши да прибере сарацина, исках да съм сигурен, че съм ви казал — жената притежава и други умения.

— Умения?

— Умението да ви успокои в страданието ви по най-желания начин. Несъмнено сте забелязали колко привлекателна е.

— Не. — Гейдж едва бе усетил физическото присъствие на жената. Тя беше преди всичко лечителката, възможната спасителка на Малик. Трябваше да направи усилие, за да си припомни по-подробно образа на високата, слаба жена, облечена в груба кафява вълнена рокля. Спомни си очите й. Огромни, златистокафяви очи, които го изгаряха и срещаха неговите с гняв и гордост. При спомена отново го прониза гняв. — Забелязах, че е прекалено дръзка и неуважителна.

— Дължи се на селската й уелска кръв. Не е имала нищо лошо наум. — Ричард додаде бързо. — А дързостта не е лошо качество за жената при подходящи обстоятелства. Така е по-лесно да я обучиш как да доставя удоволствие. — Той се усмихна чувствено, като понижи глас. — Обича да докосва и да я докосват. Стегната е като ръкавица и съм направил така, че да знае как да не отегчава мъжа в леглото.

— А какво правеше болната ти съпруга, докато ти обучаваше тази жена?

Ричард сви рамене.

— Не съм обладавал Брин в същата постеля. Съпругата е предназначена да ражда деца, а жена като Брин е за забавление. Завиждам ви. Ще ми липсва.

Този мъж го отвращаваше. Вярно, че не беше рядкост да използват робините за леглото, но го отблъскваше безсърдечието на Ричард спрямо неговата съпруга. Той му напомняше за Хасан — началника на робския пазар в Константинопол. Гласът му беше студен, когато каза:

— Нямам желание да спя с робинята. Искам само нейните умения да лекува.

— О, разбира се. — Ричард незабавно се сви. — Просто исках да се уверя, че знаете пълната цена на Брин.

А и за да подсигуриш собствената си безопасност, ако Малик умре в ръцете й, помисли си цинично Гейдж. Не бе лоша тази идея — женското тяло винаги беше ценна разменна монета. Саксонецът просто бе сбъркал, като мислеше, че спането с една жена е достатъчно висока компенсация за загубата на приятел.

— Вече ми каза. А сега можеш да си тръгваш.

— Мислех, че мога да остана и… — Ричард спря, като видя изражението на Гейдж. Той стана на крака. — Както желаете. — Пак се усмихна. — Сигурен съм, че отново ще се срещнем, господарю.

Гейдж не отговори, докато се настаняваше край огъня. Той почти не забеляза, че саксонецът си тръгва. Мислите му отново се бяха върнали към Малик, който лежеше в шатрата на крачка от смъртта.

А и тази проклета жена, която се бе осмелила да го отстрани от леглото на Малик.

 

 

На изток слънцето едва бе хвърлило първите розови сенки, когато Гейдж влезе в шатрата.

Жената седеше до Малик и се стегна, когато го видя.

— Какво правите тук?

По дяволите, тя беше предпазлива. Какво ли беше правила на Малик? Беше прекарала с него цялата нощ, като се отделяше само за да отиде до огъня и да вземе вода за приготвяне на мехлемите си.

— Зазорява се — отвърна грубо Гейдж. — Обещах ти, че ще го имаш на разположение до първите лъчи. — Той тръгна към леглото. — Как е?

— Жив. — Брин уморено прокара пръсти през косата си. — По-добре е, мисля.

— По-добре? Изглежда ми в същото състояние. — Гейдж загледа лицето на Малик. — Събуди ли се?

— Не.

— Говори ли?

— Не.

— Тогава защо казваш, че е по-добре?

— Просто… го усещам.

Гейдж се усмихна язвително.

— Смайващо.

Брин тръсна глава.

— Не мога да го обясня. — Тя сви рамене пред скептицизма му. — Не ме е грижа дали ми вярвате или не. Той укрепва. Преди изгрев-слънце ще се събуди и ще му дам подсилващо питие. — Тя се прозина. — А сега смятам да поспя. — Брин се настани до Малик. — Предлагам ви да направите същото. Изглеждате по-изпит и от него. Нямам време да се грижа за двама болни.

Гейдж се намръщи.

— Не трябва да спиш. Той може да има нужда от теб.

— Две нощи не съм спала. Ако се нуждае от мен, ще съм тук, до него. — Тя постави ръка върху гърдите на Малик, над раната, сетне се сгуши до него и затвори очи. — Той оздравява. Точно сега не се нуждае нито от мен, нито от вас. Вървете си.

— Забрави ли, че това е моята шатра?

— Тогава легнете някъде и пазете тишина.

Проклетата жена вече спеше, осъзна Гейдж безсилен. Той посегна да я разтърси и да я събуди, сетне се отказа. Имаше ли поне малко цвят по бузите на Малик? Не можеше да е сигурен, но дишането изглеждаше съвсем мъничко по-леко.

Исусе! Сълзи опариха очите му и за първи път, откакто видя Малик повален, той си позволи да се надява.

Втренчи се нетърпеливо в него, търсейки някакъв друг знак.

Нищо.

Гейдж се обърна, постла една завивка на земята и седна отгоре. Жената може и да се чувстваше сигурна относно състоянието на Малик и да си почиваше, но той не беше сигурен. Щеше да седи на пост до младежа, докато се събуди.

 

 

— Кой…

При шепота Брин сънливо отвори очи.

Само на сантиметри, в нея се взираха тъмни очи.

Тя се събуди незабавно. Сарацинът бе дошъл в съзнание!

— Кой… — прошепна отново Малик.

— Брин — прошепна му тя. — Аз съм Брин от Фокхар.

Той се намръщи объркан.

— Знам, че е невъзпитано, но не си… спомням… кога сме си легнали заедно.

— Шшшт, трябва да си почиваш.

— Буден ли е? — Изведнъж Гейдж Дюмон се надвеси над тях като огромен, тъмен облак.

— Гейдж? — попита Малик.

— Да — Гейдж коленичи до него. — Как се чувстваш?

— Ранен. Боли ме. — Малик се опита да се усмихне. — И слаб като бебе, току-що излязло от утробата. — Погледът му се премести към Брин. — И така, боя се, че не съм успял да възседна както трябва тази прекрасна девойка. Ти си нова… нали?

— Тя не е курва — усмихна се Гейдж. — И ми е тъжно да ти съобщя, че раната ти направи дори теб неспособен.

— Невъзможно! — Малик се намръщи. — Рана ли? — Челото му се проясни. — Битката.

Гейдж кимна.

— Битката.

Брин го гледаше втренчено, изумена. Строгото му изражение бе омекнало като по чудо и той изглеждаше почти като момче. Очевидно приятелството между двамата мъже беше много дълбоко и отдавнашно и тя усети някаква ревност. Отдавна не бе чувствала подобна връзка с друг човек.

— Не говори повече. Ще го умориш. — Брин стана на крака. — Ще приготвя билката.

Като излезе от шатрата, тя бързо се приближи до огъня и смени чайника, който бе врял на тих огън цяла нощ, с друг. Трябваше да върши нещо. Да не мисли за смъртта и болката, които лежаха отвъд този хълм. Докато беше с Малик, бе успявала да потисне скръбта, но сега тя се върна по-силна от всякога. Не, не толкова силна. Ако се стегнеше, щеше да се пребори със сълзите. Навярно когато Малик укрепне, ще успее да убеди нормандеца да го премести от това ужасно място.

Брин погледна на север и се почуди как ли е Адуин. Ричард със сигурност нямаше да я остави да умре, тъй като вярваше, че може да плаши Брин само докато жена му е жива. Брин притисна с ръце пулсиращите си слепоочия. Трудно й бе да повярва, че едва вчера беше в Редфърн и спокойно изпълняваше задълженията си. Беше завършила една битка и внезапно всичко в живота й се промени. Беше изтръгната от познатото си обкръжение и захвърлена брутално тук, при този нормандец, който я наричаше своя робиня. Какво ли щеше да й се случи?

Е, тя нямаше да стои така и да хленчи. Тази промяна на обстоятелствата може и да не е толкова лоша, колкото изглеждаше. Дори бе възможно с този нормандец да й се отвори по-скоро възможност да избяга и да се върне в Гуинтал. Не че я беше грижа за Редфърн.

Но тя се тревожеше за Адуин. Беше се борила да я държи далеч от себе си, но бе дълбоко привързана към тази жена и я жалеше. Знаеше, че трябва да й помогне.

Брин тръсна уморено глава. Беше прекалено объркана сега, за да оцени ситуацията и да си измисли план. Трябваше да живее ден за ден, докато си изясни накъде да върви.

 

 

Малик гледаше омаяно след Брин, докато тя излизаше от шатрата.

— Не се колебае да говори това, което мисли, нали? Никога преди не съм чувал жена да се разпорежда с теб така. Коя е тя?

Устните на Гейдж се изкривиха язвително.

— Моята робиня.

Малик премигна.

— Изумително. А казал ли й е някой това? Вероятно е объркана относно взаимоотношенията ви. Бих се заклел, че според нея ти си роб.

— Скоро възнамерявам да изясня нещата. — Гейдж оправи завивката на Малик. Господи, той щеше да оживее. Прекалено хубаво бе, за да е истина. — Не бива да говориш.

— И тя каза така. — Погледът на Малик все още бе забит във входа на шатрата. — Но сега се чувствам много по-силен и любопитството ми е събудено.

— Господ да ни е на помощ. — Гейдж въздъхна и отвърна: — Била е робиня на лорд Ричард от Редфърн. Ние го пленихме в битката и той размени жената срещу свободата си. Уверяваше, че е изкусна лечителка и изглежда е казал истината. Бих дал всичко, за да оздравееш.

— Тя ли ме спаси?

— Така изглежда.

— О, един ангел до мен — рече Малик. — Трябваше да се сетя, като видях лицето й. Тя просто сияе.

— Сияе ли?

— Не си ли забелязал? Когато се усмихна, беше…

— Не се е усмихвала.

— Така ли? — намръщи се Малик, объркан. — Сигурен съм, че се усмихваше. Беше ми топло, сякаш ме огряваше слънцето.

— От треската е.

— Не. — Изражението на Малик се проясни. — Е, добре де, няма значение. Ще разбера, като я видя отново.

— Какво да разбереш?

— Дали стрелата на Купидон ме е уцелила в сърцето.

— Мили боже. Не почвай пак.

— Този път е различно.

За Малик винаги беше различно и Гейдж вече предугаждаше неприятностите, които се задаваха на хоризонта. Почувства се длъжен да му отвори очите:

— Тя не е ангел. Когато не се грижи за съпругата на лорд Ричард, забавлява с курвенските си номера своя господар. Той ме увери, че е много добре обучена в това отношение.

— Бедната девойка.

— Тази бедна девойка има език, остър като кинжал.

— Какви други оръжия има една робиня? Своето тяло, езика си… — Той погледна въпросително Гейдж. — Обикновено не си толкова строг към хората, които са по-малко щастливи от теб. Защо тази жена…

— Казах ви да не му позволявате да говори. — Брин влезе в шатрата с дървен съд в ръце. — Излизам за малко оттук и като се връщам, ви намирам да си бъбрите. Искате да развалите цялата ми работа ли? Не трябваше да ви оставям насаме с него.

— Той казва, че се чувства по-силен. — Господи, май всъщност се отбраняваше от тази жена.

— Разбира се, че се чувства по-силен. Те винаги се чувстват по-силни, отколкото са. Трябва да подхранваме тази сила. — Брин коленичи до леглото на Малик. Гласът й се промени, стана по-нежен, когато му заговори. — Сега ще ти дам от този бульон и трябва да изядеш всичко. Знам, че не си гладен, но всяка трошичка, която поемеш, ще ти даде сили. Разбираш ли?

Малик кимна с поглед, съсредоточен върху лицето й.

— Разбирам.

Брин започна внимателно да му налива в устата от бульона.

Гейдж остана до леглото няколко минути, но скоро започна да се чувства напълно излишен. Жената не му обръщаше внимание, а Малик бе изцяло погълнат от бульона и от своя ангел. Гейдж се изправи и се оттегли към собственото си легло в другия край на шатрата. Съмняваше се, че някой от двамата е забелязал преместването му.

Седна с кръстосани крака и загледа как жената храни Малик.

Излъчване ли? Вероятно треската е накарала Малик да използва тази дума за Брин от Фокхар. Да, Гейдж й признаваше огъня на жизнеността, но изражението й не излъчваше човешка доброта. Тя беше напрегната, почти строга и той усещаше непоколебимата воля, която бе почувствал, откакто тя влезе в шатрата. Обаче сега, като я изучаваше, успя да види привлекателността, която лорд Ричард бе опитал да използва като примамка. Светлокестенявата й коса, завързана небрежно назад, беше приятно гъста и падаше почти до талията й, а свободната кафява рокля, която бе облякла, прилепваше към едрите й гърди и силното й тяло. Устните й бяха големи, но добре оформени и в останалите й черти имаше приятна симетрия. Кожата й не бе с цвета на бледия алабастър, възпяван от трубадурите, но златистият й тен беше почти блестящ в полумрака на шатрата. Навярно този блясък беше сиянието, което Малик бе видял в нея.

Брин вероятно бе усетила, че той я преценява, тъй като вдигна очи от лицето на Малик и срещна погледа му. Това продължи само миг, след което отново се съсредоточи върху Малик, но у него остана някакво впечатление.

Предизвикателство и… страх?

Както каза Малик, тя притежаваше малко оръжия и положението й бе извънредно уязвимо.

Ако наистина чувстваше страх, нямаше да му позволи да го види.

Гейдж усети неразумен прилив на раздразнение, когато осъзна, че иска тя да се страхува от него. Нямаше смисъл. Малик беше прав. Той не водеше война с безпомощните. И въпреки че го беше вбесила, не трябваше да чувства този непреодолим порив да се налага и да подчинява.

Въпреки всичко той го чувстваше, по дяволите. От първия път, когато го бе погледнала, той бе усетил тръпката на противоборството.

— Ето. — Брин остави съда и леко избърса устата на Малик с кърпа. — Сега трябва да заспиваш.

— Не искам… — Малик млъкна и после каза уморено: — Навярно… съм малко уморен.

— Разбира се. — Тя го погали нежно по слепоочието. — Тялото ти има прекалено много работа. Нуждае се от почивка.

— Ще бъдеш ли тук, когато се събудя?

— Няма да те изоставя. — Тя се настани до него и постави ръка върху раната. — Виж, ще спим заедно.

— Само ще спим ли? Каква загуба… — Той докосна бузата й с показалеца си. — Сияние… — Затвори очи и веднага заспа дълбоко.

Брин обаче не заспа. Гейдж усещаше как напрежението й го докосва през стаята.

— Защо ме зяпате? — изсъска тя.

— Защото ми харесва. Намирам те… необикновена.

Тя застина и той още веднъж усети предпазливостта на тази жена.

— В мен няма нищо необикновено и не обичам хората да ме зяпат. Сега вашият приятел е в безопасност. Нямате ли си работа, която да вършите?

— Нямам по-важна работа от Малик. — Гейдж се изтегна на леглото с лице към нея. — А и съм уморен. Ти и Малик може да сте спали цял ден, но аз не съм.

— Вие сте си виновен. Казах ви, че се оправя.

— Не ти повярвах.

— Вие май на никого не вярвате.

Гейдж се усмихна.

— Грешиш. Вярвам на Малик.

— Значи е хубаво, че ще оживее. — Лицето й помръкна. — Ужасно е да не можеш да вярваш на никого.

Брин започна да клати глава, сетне спря.

— Аз вярвам на Селбар.

— Кой е…?

— Няма значение. — Сякаш съжали, че е разкрила някаква слабост, тя бързо продължи. — И е много глупаво от ваша страна да не ми вярвате, когато вие самият не знаете нищо за лекуването.

— Знам достатъчно, за да не се отказвам, когато някакъв глупав свещеник ми казва, че няма надежда.

— Вярно. Важно е никога да не се отказваш от надеждата. — Брин затвори очи. — Навярно не сте толкова невеж, колкото ви смятах.

— Много благодарности — отвърна иронично Гейдж.

Тя не отвърна, но той знаеше, че не се унася в сън. Просто го отпъждаше от себе си.

В него отново пламнаха гневът и възмущението. Беше щастлив, че Малик се възстановява, но нещо в ситуацията и в тази жена го глождеше непоносимо. Просто като я погледнеше легнала до Малик, му се искаше да се протегне и…

Какво?

Гейдж не знаеше, но импулсът беше и примитивен, и мощен. Може би просто се чувстваше безпомощен. По навик подреждаше събитията според волята си, а сега не можеше да го стори.

Е, всичко това нямаше да трае дълго. Малик щеше да оздравее и тогава Гейдж отново щеше да поеме нещата в свои ръце.

Той затвори очи и се насили да заспи. Селбар. Кой, по дяволите, е Селбар?