Айрис Йохансен
Среднощен бродник (12)

Дванадесета глава

Гейдж!

Брин отвори широко очи. Сърцето й биеше до пръсване от ужас.

Кръв. Гейдж. Смърт.

Не!

Когато се събуди напълно я заля вълна на облекчение. Сън. Само сън.

Гейдж лежеше до нея край огъня, дишаше дълбоко и равномерно, ръцете му все така леко я прегръщаха. Тя остана да лежи и да се взира в него.

Гейдж залита напред, от гърба му стърчи дръжката на кинжал, той пада…

Само сън. Сънищата невинаги се сбъдват. Всъщност само част от нейните сънища бяха станали действителност. Когато заспиваше, тя се тревожеше от появяването на Ричард и страховете й без съмнение я бяха увлекли в този страховит кошмар.

А ако беше истинско знамение? Ако на Гейдж му бе писано да умре по такъв ужасен начин?

Разкъсваше я непоносима болка.

Той отвори очи, сякаш го бе повикала.

— Брин?

Тя протегна треперещи ръце и докосна лицето му. Беше топло и плътно. В него трептеше живот.

— Какво има? — попита Гейдж.

Не искаше да говори за това. Беше само сън. Все едно, няма да повярва, че има значение на поличба. Забрави го. Погреби го.

— Не исках да те будя. — Пръстите й го погалиха по устните. — Сънувах нещо.

— Ако съдя по това как трепериш, било е нещо повече от кошмар.

— Да. — Тя се сгуши до топлото му, стегнато тяло. — Но вече премина.

— Наистина ли?

Не напълно. Още я побиваха студени тръпки.

— Съвсем. — Тя зарови глава до рамото му. — И няма да се върне.

Той се засмя.

— Защото ти така искаш.

При тези думи в нея трепна надежда. Човек може да се бори със съдбата. Всеки път, когато лекуваше някого, тя се сражаваше с драконите и знаеше, че много хора биха умрели, ако не се бе намесила. Даже ако сънят беше истинско знамение, тя би могла да промени съдбата. Кой можеше да твърди обратното?

— Да, така е. Защото така искам.

А ако не успее да надвие? Ако те преживяваха последните си минути заедно?

В нощната тишина се чуваше съскането и пращенето на горящите цепеници.

— Ако ти се иска… няма да ти откажа. — Гласът й бе приглушен.

Той се вцепени.

— Да ми се иска?

Тя не отговори.

— Лъст? Любопитен съм да разбера, защо получавам този разкошен подарък сега, след като дни наред ми го отказваше. Какво стана с вината ти? Или престанах да бъда убиец? Ангелите ли се спуснаха отгоре да ти кажат, че съм невинен?

— Не. — Брин помълча за момент и промълви: — Защо ме питаш? Искаш го и го вземи.

— Защо — настоя той. — А твоята вина? Не си ли вече Батшийба?

— Виновна съм си и няма да престана да бъда. Завинаги. — Тя преглътна. — Защо спорим? Ти казваш, че трябва да се науча да приемам свършените факти. Направих го и толкова.

— Но защо го прие? — Той я отдалечи от себе си и вдигна брадичката й нагоре. — Защо сега?

Сълзи опариха очите и замъглиха погледа й.

— Разбрах… че имам… чувства към тебе.

— Какви чувства?

Нямаше да се смили, а тя се бе уморила да се бори с него.

— Мисля… че… те обичам.

Той издиша шумно.

— Аз също мисля така и беше крайно време да го признаеш. И сега какво ще правим?

— Казах ти вече какво можеш да направиш ти.

— Значи ми е разрешено да излея семето си в твоето тяло? Не е много добре.

— По-миналата вечер щеше да бъде съвсем добре.

— Тогава още не си бях дал сметка какво правя. Ще се омъжиш ли за мен?

— Не. Не мога.

— Можеш и ще го направиш. Каза ми, че си приела моите грехове. Направи следващата крачка.

— Искаш прекалено много.

— Не повече, отколкото давам.

— За теб е по-лесно. Ти нямаш… — Тя се поколеба.

— Чест? Съвест?

Тя поклати глава.

— Ти си честен, но ние с теб виждаме нещата по различен начин.

— Тогава научи ме да виждам света такъв, какъвто го виждаш ти. — Гейдж се усмихна накриво. — Не обещавам да възприема всичко, но поне ще проявя разбиране.

Бе разбрал съдбата на майка й и лечителския дар, но никога нямаше да може да вижда света като нея.

— Казах ти какво ти предлагам. Ще го вземеш ли?

Той дълго се взира в нея.

— Не.

Отказът му я разтърси. Той я бе накарал да познае болката от незадоволеното желание.

— Сигурно си учудена. И аз се чудя. — Той отстрани ръцете си от нея и се премести по-далеч. — Лека нощ, Брин.

И й обърна гръб.

— Много си непостоянен — каза тя, оскърбена. — И очевидно не знаеш какво искаш.

Той остана с гръб към нея.

— Зная съвсем точно какво искам, но нямам намерение да пожертвам кервана заради една камила.

Тя се намръщи озадачена.

— Какво е камила?

— Животно с гърбица. Използват го за превоз в пустинята.

— И аз съм тази камила?

— Има прилика. И ти си толкова упорита и носиш на гърба си товар колкото цяла дузина камили. Аз няма да бъда част от товара ти. Може да простиш на мен, но не и на себе си.

— Не ми е необходимо да си прощавам, когато ти се отдавам.

— Но на мен ми е необходимо ти да си простиш. По някакви странни причини, аз искам да дойдеш при мен от все сърце. — Той додаде уморено: — Заспивай. Може би този път сънищата ти ще бъдат по-приятни.

Сънят!

Страхът я обзе отново. Искаше да протегне ръка и да го докосне, да го приеме в себе си, но той направи това невъзможно. Тя разбра: Гейдж си мисли, че с този отказ ще я накара да отстъпи повече. Но я изпълни с отчаяние. Брин не искаше той да се отдръпне от нея в този решаващ момент. Искаше да му даде всичко, на което бе способна, и да вземе каквото може. Не искаше той да е сам!

Кръв. Гейдж. Смърт.

Може да не се сбъдне.

Боже, дано не се сбъдне!

 

 

— Сигурна ли си, че това е твоя Гуинтал? — Адуин сбърчи носле. — Не виждам нищо приятно тук. Изглежда сурово и студено място.

Нетърпелива усмивка огря лицето на Брин при вида на отвесните варовикови скали.

— Когато стигнеш там, вътре, е съвсем различно. Веднъж да заобиколиш скалите и да тръгнеш по долината… — Тя спря. Адуин очевидно се съмняваше. — Ще видиш.

— Да се надяваме, че всички ще се уверим — каза Гейдж. Той гребеше срещу неспокойните вълни. Погледна към трите лодки зад тях. — Ако бъдеш така любезна да ни преведеш зад скалите, преди вълните да ни разкъсат на парчета.

Брин отклони погледа си от острова.

— На север, покрай онзи нос. Там има един залив…

— Не виждам залив — каза Гейдж.

— Той е зад онзи черен камък.

— Камък? То си е цяла скала!

— Заливът е зад него. Завий на изток и тогава заобиколи далечния край.

Всичко бе сладостно познато. Даже крясъците на чайките й звучаха като приветствена песен. Тя си бе у дома.

— Къде е селото? — попита Гейдж.

Брин показа една пътека, която започваше от брега и се виеше нагоре по хълма.

— Точно зад онзи хребет, но замъкът е на няколко мили оттам.

— Замъкът?

— Как мислиш, би ли живял Хийвалд в някоя колиба? Когато дошъл тук, той построил хубав замък. — Лодката стигна брега. Брин не дочака Гейдж да й помогне и скочи на камъните. — Ще го харесаш, сигурна съм. Това е красив каменен замък. Хийвалд не се е страхувал от нападение, но искал да е сигурен, че неговият дом ще издържи на годините и на времето.

— И издържал ли е?

— Разбира се. — Тя се намръщи. — Но когато го видях за последен път, времето и немарата бяха взели своето. Сега това е едно тъжно място.

— Тъжно? — попита Адуин.

Брин вдигна смутено рамене. Не искаше мисълта за тази тъга да направи Гуинтал по-несъвършен.

— Може би това е плод на детското въображение. — Брин тръгна нагоре по каменистата пътека. — Хайде да тръгваме към селото. Искам да видите…

— Върни се! — извика Гейдж. — Няма нужда да бързаме. Ще почакаме другите.

Докато се връщаше обратно, Брин си даде сметка, че той е предпазлив, защото не знае какво ще намери в Гуинтал. Страхът му бе обясним, защото не познаваше нейния остров.

Но тя си беше у дома.

Адуин се доближи до нея и взе ръката й.

— Не се изразих добре за твоя Гуинтал, Брин. Извинявай. Сигурна съм, че е красиво и приятно място.

Брин знаеше, че Адуин изобщо не е сигурна в това нещо, а се страхува да не я наскърби.

— Ти беше права. Гуинтал е преживял столетия, защото е изглеждал негостоприемен. — Тя погледна към другите лодки, които се приближаваха към брега. — Но ми се иска да побързат. Нямам търпение да тръгнем натам.

— Спомняш ли си някого от жителите на селото?

— Разбира се. Ние не живеехме в селото, а във Фокхар, но аз познавах… — тя спря. С радост си спомняше как тича през горите на Гуинтал, как майка й я учи да познава билките, как играе из замъка. Всичко останало бе неясно и изкривено. — Познавах отец Томас, свещеника.

— Не си имала много познати — каза сухо Гейдж. — Съкровището близо ли е до селото?

Тя поклати глава.

— Не. В гората извън замъка.

— Тогава да побързаме и да го приберем — каза Малик, както скачаше от втората лодка. — И да се махаме от този смразяващ бряг!

— Още ли ти е студено? — попита Адуин. — Може би не е трябвало да си обръсваш брадата.

— О, да, много ми липсва. — Малик я погледна многозначително. — Не само ми топлеше на лицето, но и криеше слабата ми челюст.

— Вярно. Е, ще си пуснеш друга.

Брин ги гледаше смаяна. Брадичката на Малик беше на силен мъж. Без брадата той бе станал още по-хубав. Когато се появи при лодките преди два дена, тя бе изумена от разликата, но не можа да види реакцията на Адуин към промяната, защото той командваше втората лодка.

— Ако Бог даде — каза Малик.

Той и Адуин си размениха погледи и Брин изведнъж им завидя. Тайни шеги между хора, които се обичат. Трябваше вече да е разбрала, че са направили крачка напред. Язвителността на Адуин бе смекчена, а Малик не бе толкова загрижен.

Третата лодка пристана на брега. Льофон вдигна Алис, остави я на брега и веднага започна да заповядва на войниците как да разтоварват багажа.

— Това единственото пристанище на острова ли е? — попита Гейдж.

— Да. — Брин престана да наблюдава Льофон. — Можем ли да тръгваме вече?

— Щом като разпоредя на Льофон какво да прави. Трябва да остане тук и да пази лодките, докато се върнем.

— В Гуинтал няма крадци.

— Откъде знаеш? Познаваш много малко хора тук, както изглежда.

— Мама ми е казвала.

— Майка ти сигурно не те е лъгала. Но когато е далеч, човек не помни ясно нещата. — Той срещна погледа й. — Стражата остава тук.

Гейдж говореше не само за майка й. Предупреждаваше я, че спомените може да я лъжат.

— Това само ще загуби времето на Льофон, но направи както искаш.

— Непременно. — Той отиде при Льофон.

— Чиста загуба на време — промърмори тя към отдалечаващия се гръб на Гейдж.

— Може би — каза Малик. — Но той вероятно мисли и за други опасности.

— Ричард? Мислиш ли, че е възможно да ни е проследил?

— Възможно е. Може да се е скрил някъде по брега от Селкърк насам, да ни е дочакал да пристигнем и да е тръгнал след нас по море.

— Не видяхме и следа от него по пътя насам.

— Но доста време имаше мъгла. Лесно е да се криеш в мъглата.

— А когато мъглата се е вдигнала, той се е държал на такова разстояние, че да не губи Льофон от поглед — каза делово Адуин.

Адуин не се страхуваше и Брин не трябваше да се страхува. В края на краищата, Ричард беше само един човек. Даже да намери пътя до залива, той не би могъл да надвие всички им.

Гейдж.

Кръв.

Но тя не бе видяла Ричард в съня си. Само Гейдж и кинжала…

— Брин? — Алис стоеше до нея. Гласът й бе слаб, говореше напрегнато. — Искам да ти кажа нещо.

Брин тутакси се върна в настоящето.

— Добре ли си? Как понесе пътуването?

— Добре. Капитан Льофон и войниците бяха много мили към мен.

— Пътуването беше дълго, но щом тръгнем да вървим, ще се почувстваш по-добре. Сигурно си се схванала и…

— Искам да остана тук — прекъсна я Алис. — Няма да дойда с вас.

Брин се намръщи озадачена.

— Защо?

Алис се изчерви.

— Уморих се от пътуването. Ще кажеш ли на лорд Гейдж?

— Но ти си бременна! Може да ти потрябвам.

— Аз съм здрава и силна, както и детето ми. Има месеци до раждането. Ще ви чакам тук.

— Не искаш ли да се запознаеш със селяните? Ако останеш, ще трябва да отседнеш някъде.

Червенината стана още по-гъста.

— Може да не остана в Гуинтал.

Очите на Брин се отвориха широко. Тя беше смаяна.

— Но защо? Мислех, че сме се разбрали да се заселиш тук с детето си. Щом свикнеш, тук ще ти хареса. Там горе е много по-приятно, отколкото на брега и хората са по-добри, отколкото в Редфърн.

— Не съм дала съгласие. Ти просто… зная, мислила си, че правиш най-доброто за мен, но аз може да не… — Алис млъкна. Изглеждаше съвсем нещастна. — Ще кажеш ли на лорд Гейдж?

— Разбира се — каза Брин. — Ако наистина го желаеш.

— О, да! Да! — каза нетърпеливо Алис. — Ти не се нуждаеш от мен, а тук аз ще бъда много по-полезна. Мога да готвя на войниците и да събирам дърва за огньовете… — Тя вече бързаше към брега.

— Чу ли я? — Брин поклати глава. — Не трябваше да я пускаме. Ще се изтощи, докато чака онези мъже.

Адуин също поклати глава.

— Льофон няма да й позволи да се изтощава. Не си ли забелязала колко се грижи той за нейното благополучие?

— Льофон? — учуди се Брин. — Не.

— Очевидно си сляпа. Той се отнася към нея, сякаш е направена от яйчни черупки. — Тя се усмихваше снизходително и гледаше как Алис бърза към капитана. — А той за нея е олимпийски бог.

— Щастлив човек! — мърмореше Малик. — Някои мъже биват боготворени, а други — измъчвани.

— И тя не иска да остане в Гуинтал, защото харесва капитана?

Адуин беше права. Сляпа съм била, помисли си Брин, завладели са ме собствените ми кахъри и не виждам какво става около мен. Едва сега си спомни колко пъти бе видяла Алис и Льофон да говорят и да се смеят по време на пътуването.

— Но тя носи детето на друг мъж! Какво ще стане, ако той не се ожени за нея?

— Мисля, че ще го направи — додаде накратко Малик. — А ако не, тя ще понесе последиците от действията си. Брин, ти не можеш да лекуваш душевната мъка както тялото.

— Но как ще живее като съпруга на воин? Ако остане тук, тя би била много по-сигурна.

— Но не и толкова щастлива. Ние не ценим мира като теб. Нека да отиде при Льофон.

— Говориш, сякаш съм я вързала. Тя може да отиде, където поиска. Желая й само доброто. — И все пак, владееше я странно усещане, че е предадена и е останала сама. Беше се надявала, че ще има приятелка, когато другите си отидат. Спусна се да посрещне Гейдж, който се връщаше след разговор с Льофон, и му каза: — Говорих с Алис.

Той присви очи.

— Каза ли ти за Льофон?

Нова изненада.

— И ти ли знаеше?

— Знаех само, че те са постоянно заедно, а Льофон се държеше необичайно. Зад такова поведение обикновено стои жена.

Брин се усмихна насила.

— Е, тогава няма да се учудиш, че Алис иска да остане тук, вместо да тръгне с нас.

— Той е великолепен войник и добър човек, Брин.

— Да. — Тя промени темата. — Всички войници ли остават тук?

— Ще реша, след като се срещнем с местните хора. Повечето от тях в селото ли живеят?

— Да. Между селото и замъка има няколко чифлика.

— А стопаните им дружелюбни ли са?

Тя се опита да си спомни. Започваше да разбира колко изолирано е живяла като дете. Идваха в селото много рядко и тя смътно си спомняше, че нощуваха в къщата на един селянин по пътя от Фокхар. Дружелюбни? Приемаха ги с „добре дошли“, но не можеше да си припомни…

— Не са ни нападали, ако имаш това предвид.

— Точно това имам предвид. Не искам да ни прегръщат, а просто да не ни убиват.

— Казах ти, Гуинтал е мирно селище. Трябва да си алчен, за да си недоволен. Ние винаги сме били доволни.

— Дали ще бъде тъй, когато видят нашите натоварени със съкровището коне? — Той се усмихна цинично. — Мисля, че тази гледка ще възбуди у всички недоволство от техния хал.

Тя поклати глава.

— За какво са им злато и накити? Тук те нямат стойност. Гуинтал има собствена разменна система.

— Могат да отплават в страни, където се ценят. — Той замълча за миг. — Като баща ти.

— Баща ми не беше… не приличаше на другите мъже тук. — Всички тези въпроси я тревожеха и отравяха радостта й от завръщането у дома. Не искаше да говорят повече за това. — Идваш ли или вечно ще се мотаеш тук? — Без да дочака отговор, тя тръгна по пътеката. Когато погледна през рамо, Гейдж се оказа точно зад нея. Следваха го Малик и Адуин.

Стигнаха хребета на хълма и спряха да погледат надолу към Гуинтал.

Гъсти зелени гори, самотни и чувствени. Сини езера, ферми с богати земи. Така беше запомнила Гуинтал — Гуинтал от хиляди сънища.

Брин се обърна и каза пламенно:

— Видяхте ли? Не ви ли казвах? Не е ли прекрасно?

— Всичко е още зелено — промълви Адуин. — Листата едва сега са започнали да падат. Изключително!

— Цялата вътрешност на острова е една долина. Скалите я пазят от лошото време. Запомнила съм само един снегопад през детските си години. — Тя посочи някъде далеч. — Гледайте, оттук се виждат кулите на замъка!

В далечните мъгли се мержелееха сиви кули и бойници, които я чакаха.

Аз съм тук, Хийвалд. Върнах се у дома!

— Колко ще трае пътуването? — попита Малик.

— Два дена. — Тя посочи една гора оттатък замъка. — А онова там е гората Фокхар.

— Където си отраснала ли?

Тя кимна. Стоеше, загледана в гората.

— Имахме малка къщичка близо до замъка. От времето на Хийвалд нашето семейство е живяло все в нея. Питам се дали още е там…

— Защо да не е? — попита Гейдж. — Времето е меко, няма ветрове. Ако на твоя остров няма разбойници и престъпници, къщичката сигурно си стои там, както сте я оставили. Нали не си започнала да се съмняваш?

Тя вдигна глава, когато усети лека насмешка в тона му.

— Не, не се съмнявам. — Брин тръгна надолу към селото. — Беше грешка на езика.

 

 

— Твоето село е много тихо — каза Адуин. Беше спряла да погледне през прозореца на едно дюкянче. — Видях съвсем малко хора. Щом ни видяха, бързо се прибраха в къщите си и затвориха вратите.

— Не са свикнали с чужденци. Тук не идва никой. — Но аз не съм чужда тук, помисли си Брин. Тя принадлежеше на това място и колкото и да бе нелогично — мълчаливата враждебност на хората я огорчаваше.

— И ти харесваш всичко това — каза Гейдж. — Безопасност. Сигурност. Никакви посещения от външния свят.

Брин стисна зъби.

— Да, точно това харесвам.

— Моето село приличаше малко на това — каза Малик. — Но дойде сушата и бяхме принудени да се пръснем по света, за да се спасим.

— Обикновено идва време, когато трябва да напуснеш утробата на майка си и да се впуснеш по широкия свят. — Гейдж погледна към Брин. — Иначе затъпяваш и умираш от мързел.

— Те не са нито лениви, нито тъпи — каза Брин.

— Тогава, защо няма пазач на залива? Твоят рай трябва да бъде пазен от натрапници!

— Казах ти, никой не знае пътя…

— Ние го знаем.

— Защото аз ви доведох. Казах ти, че няма да разбереш, защото си чужд. Ние нямаме нужда от стража, за да се пазим…

— Кои сте вие?

Тя се обърна. Пред тях стоеше белокос старец в одеждите на свещеник. Олекна й. Познаваше това лице. Тя пристъпи към него.

— Отец Томас!

Той не й обърна внимание. Избелелите сини очи гледаха недоверчиво Гейдж над главата й.

— Какво търсите тук?

— Не ме ли помните? Аз съм Брин от Фокхар!

Той насочи вниманието си към нея.

— Фокхар?

— Вие познавахте майка ми, Меъли.

Към недоверието на набръчканото му лице се добавиха и други чувства.

— Тя имаше дар. Измами ни и ни лиши от него, когато замина оттук. С теб ли е сега?

— Не, тя умря. Аз съм Брин. Помните ли ме? Посещавахме ви всеки път, когато идвахме в селото.

Той погледна втренчено Гейдж и каза с укор:

— Този човек е чужд тук. Не е трябвало да го водиш със себе си. Ние не харесваме странниците.

— Той няма да остане. Ще го заведа във Фокхар и после ще напусне острова.

Отец Томас поклати глава.

— Не е трябвало да го водиш. Той не е от нашите. — После погледът му спря на Малик, намръщи се при вида на бронзовата му кожа. — Нито този. Мургав като Сатаната…

— Разбира се, че не сме оттук. Нито искаме да бъдем — каза Гейдж. — Но ви уверявам, че Малик има сатанински импулси само от време на време. Иначе е сравнително безвреден.

— Отведи ги оттук — промърмори отец Томас, отстъпи назад и си тръгна. — Други са. Грешни. Не са като нас…

— Не са грешни. Различни не значи непременно лоши.

Отец Томас я изгледа смаяно.

— Разбира се, че значи!

— Не значи. Чуйте ме. Аз познавам тези… — Отец Томас вече не я чуваше. Беше се отдалечил надолу по улицата.

— Сигурно няма да е лесно да се снабдим с коне и с товарни мулета — промърмори Малик. — Твоят единствен познат не е твърде гостоприемен, Брин.

— Стар човек. Изглежда съзнанието му е замъглено — оправда го Брин. — Сигурна съм, че другите ще бъдат по-сговорчиви.

— Да можехме да ги извадим от скривалищата или да ги накараме да отворят вратите… — каза сухо Гейдж.

Адуин кимна.

— Може би Брин ще опита да отиде при тях. Тя е тукашна.

В този момент Брин се почувства по-чужда тук от всички тях. Щом отец Томас не я позна, не можеше да разчита на нищо. Свещеникът даже бе възнегодувал против майка й. Дали и останалите островитяни се отнасяха така към нея? Тя изправи рамене и се насили да се усмихне.

— Да, тукашна съм. Почакайте ме малко. Ще отида…

— Малик, изведи Брин и Адуин извън селото. — Гейдж се обърна кръгом. — Аз със свикнал да се пазаря с недоверчиви хора.

Брин почувства, че й олеква, но все пак бе задължена да предложи:

— Ще дойда с теб.

— Не се нуждая от помощта ти. Чакай ме тук. — Усмивката му бе неочаквано нежна. — Сам се справям по-добре.

Той отиде до най-близката къща, почука на вратата, постоя и си тръгна. Малик го погледа и каза:

— Елате, ще направим както каза Гейдж. Ще огледаме къде да построим стана си. Той може и да намери животни, но се съмнявам, че някой ще ни прибере да прекараме нощта.

Брин не си бе представяла така завръщането у дома. Даже навъсените жители на Селкърк се съгласиха да ги подслонят.

— Не се тревожи — пошепна Адуин и я хвана съчувствено за ръката. — Няма значение, че един старец ни мисли за врагове. Все едно — ти каза, че не познаваш никого от тези селяни.

Брин кимна рязко и тръгна след Малик. Адуин беше права, разбира се. Тя просто бе изрекла на глас мислите на Брин.

Не бива да се натъжавам, нито да се безпокоя заради това спречкване. Всичко ще бъде наред, щом стигнем Фокхар.

 

 

Гейдж можа да купи само четири стари коня и три малки магарета.

Когато ги доведе в лагера, вече се бе смрачило. Малик им хвърли един поглед и поклати глава.

— Ти ме разочарова. Това ли е човекът, когото наричат „краля на пазарлъка“? Тези същества могат да умрат до утре вечер!

— Не са чак толкова лоши — каза сприхаво Гейдж. — Не ни трябват бойни жребци или товарни коне, способни да изминат огромни разстояния.

— Но ни трябват животни, които поне могат да си местят краката!

— Тогава отивай и се пазари ти с тях! — каза Гейдж, седна пред огъня и протегна ръце. — Но не разчитай да се върнеш до сутринта или да вземеш нещо по-добро.

— Неприятелски ли са настроени?

— Ти беше по-приятелски настроен, когато промуши ръката ми с меча си при първата ни среща. — Гейдж сви рамене. — Но не са опасни. Съмнявам се, че в цялото село може да се намери даже и едно оръжие. Зяпаха ме, като да бях гладен вълк.

— Естествено — каза бързо Брин. — Държанието ти е застрашително.

— Да — той направи гримаса. — И щеше да стане още по-застрашително, ако бях останал още малко сред тези овце. Изкушавах се да им острижа руната всеки път, когато се дърпаха от мен и се мъчеха да се измъкнат.

— Те не са овце.

— Доста приличат. — Гейдж пое паницата, която Малик му подаде, гребна от яхнията и започна да яде. — Но не са толкова покорни. Все се опитваха да ме надхитрят в пазарлъка.

Малик взе поводите на животните и каза:

— Ще заведа тия нещастни екземпляри да попасат. Кой знае, може това да е последната им вечеря. Адуин, ще ми помогнеш ли?

— Не можеш един кон да заведеш до тревата без помощ! — Въпреки язвителните си думи Адуин скочи и го последва.

— Хората тук не са овце — повтори Брин. — Те просто са научени да живеят в мир.

— От Хийвалд Великолепния.

— Защо си толкова жесток? — Тя прехапа устни. — Държиш се, сякаш ги мразиш.

Той не продума, докато не изяде яхнията.

— Може би ги мразя. Може би искам да нямат добродетели, защото тогава не биха значили нищо за теб. — Той остави паницата и се загледа в огъня. — Някои от селяните, с които говорих, помнят майка ти… и теб.

— Питал си за нея?

— Разбира се! Питах ги за нея — каза грубо той. — Защото видях как оня стар поп те нарани с безразличието си.

— Не се обидих.

— Как не!

— Не можах само да разбера, защо той си мисли, че майка ми ги е измамила. Тя ги обичаше. Може би само отец Томас мисли така. Другите сигурно не й се сърдят.

Гейдж се взираше в огъня.

— Сърдят ли й се? — пошепна тя.

— Не, разбира се. Само оня луд старец.

Не й казваше истината. Гейдж никога не беше лъгал, но сега я лъжеше, за да я предпази от разочарованието.

— Не е справедливо. Тя се раздаваше на хората, докато напусна селото!

— Прекалено безкористно, може би. Започнали са да я считат за своя собственост, защото винаги е била на разположение. Би могла да се поучиш от нейните грешки. — Той промени темата. — На кое място в гората Фокхар се намира съкровището?

— На южния край на острова има пещера. Там е скрито.

— Ако още е там. Майка ти казвала ли е на баща ти за него?

Той си мисли, че баща й може да се е върнал и да е откраднал съкровището!

— Не.

— Защо?

— Мисля, че не му вярваше.

— Но го е обичала достатъчно, за да напусне Гуинтал и да го последва.

— Не съм казала, че не го е обичала. Тя просто не му вярваше. Страхуваше се, че ще доведе чужди хора да вземат съкровището и така ще навреди на Гуинтал.

— Както направи ти.

— Но това е друго. Ти ще си отидеш и ще ни оставиш на мира. Ти няма да навредиш на Гуинтал.

— Откъде знаеш?

— Ти просто няма да го направиш. Имаш чест.

— Велики боже! Ти май казваш, че ми вярваш!

Брин гледаше огъня.

— Аз наистина… ти вярвам.

Гейдж изруга през зъби.

— Най-после. Да се изтръгне едно признание от теб е все едно да газиш през подвижни пясъци. — Той помълча. — Напълно ли ми вярваш, или имаш резерви?

Искаше му се тя да му е повярвала, че не е убил Делмас и да му го каже. Но тя не можа да го направи.

— Вярвам, че няма да навредиш на нещо, което обичам.

— Значи имаш резерви. Е, по-добре е от нищо. — Той се взря в тъмнината. — До замъка Хийвалд има един ден път, така ли?

— Да.

— И още един ден — до пещерата?

Тя кимна.

— Значи след по-малко от седмица ще можем да се върнем със съкровището при кораба.

И тогава той ще отплува от живота й. Болката, която докара тази мисъл, бе ужасно силна.

— О, не, няма да се отървеш от мен толкова лесно. — Гейдж я гледаше втренчено. — Много преди това ние ще се разберем.

Странно. Той изглежда можеше да чете мислите й. Странно и малко страшно. С всеки ден Гейдж се доближаваше все повече.

— Исках да ти кажа за съкровището. Искам част от него да получи Адуин. Друга, по-малка част да вземе Алис. Това ще им помогне да се сдобият с известна независимост.

— Те може и да не се нуждаят от нея.

— Откъде знаеш?

Той искаше да каже, че и Адуин, и Алис бяха получили вече и любов, и закрила.

Брин усети отново студения полъх на самотата.

— И все пак, искам да получат по една малка част. Съкровището е огромно. Ти даже няма да забележиш липсата на няколко скъпоценности.

— А за Брин — нищо. Така ли?

Тя поклати глава.

— Никога не съм искала богатство. И няма да се нуждая от него. Обещаваш ли ми?

— Щом искаш… Но за една жена понякога богатството значи повече опасност, отколкото сигурност.

— Защото мъжете мамят жените и се опитват да им вземат богатството. — Брин бе видяла това сред благородните фамилии на Англия. — Искам да ми обещаеш и още нещо — че ще браниш Адуин и Алис от онези, които ще се опитат да им вземат богатството.

— Е, това вече би било обещание, натоварено с тежки отговорности.

— Ще го направиш ли?

— Да, ще го направя. — Гейдж се усмихна накриво. — Но ми е любопитно, че жената, която търси само мир е решила толкова твърдо да ме въвлече във война.

— Ти сам се хвърляш във войните. И ако трябва да се сражаваш, нека поне да е за справедлива кауза.

Той се позасмя.

— За каузата на обичаните от теб.

— Да. — Брин легна на сламеника и затвори очи. — Ела, легни. Трябва да тръгнем рано, ако искаме да стигнем замъка, преди да е мръкнало.

Той легна до нея и я прегърна. Завивката ги топлеше.

— Горката Брин, този ден беше труден за теб.

Наистина беше труден. Тя дойде тук в очакване… Не знаеше какво е очаквала, но не беше нито тази студенина, нито чувството за отчуждение.

— Във Фокхар няма да е така.

— Надявам се. Не обичам, когато те наскърбяват. — Устните му погалиха веждата й. — И ме е яд, когато трябва да се бия с овце вместо с дракони.

— Те не са… — Тя се отказа. Не искаше да спори с него. Само след седмица ръцете му нямаше да я прегръщат. Тя се сгуши по-близо до него с глава на рамото му. — Очаквах прекалено много. Ще ми трябва време, за да се приспособя отново към Гуинтал.

Гейдж не отговори. Изглежда и той не искаше да спори с нея. Може би също усети, че това може да е една от последните им вечери заедно. Може би в края на краищата се бе примирил с оставането й тук…

 

 

Гейдж!

Кинжал!

Кръв капе по тревата, тече по листата, нападали под дърветата.

Брин седна изведнъж в леглото. Дишаше тежко.

— Пак ли имаш кошмари? — попита сънливо Гейдж, без да си отваря очите. — Заспивай. — Той я дръпна да легне и я прегърна здраво.

Сърцето й удряше толкова силно, че се боеше да не би Малик и Адуин да го чуват оттатък огъня.

— Ще заспя.

Тя нарочно отпусна напрегнатите си мускули. Не искаше Гейдж да се събуди напълно и да задава въпроси. Същият сън.

Не, не съвсем същия. По-рано бе видяла само Гейдж и кинжала. Този път видя мястото. Дървета. Трева. Листа, нападали по земята.

Кръв по листата.

Брин потрепери и усети как ръцете на Гейдж я прегърнаха още по-здраво.

Отпусна се пак. Кошмар. Не беше речено да се сбъдне.

Но това бе вторият й сън за смърт, преживян повече от един път.

Кайси. Пламъците.

В съня имаше трева и дървета наоколо, спомни си внезапно тя, ужасена. Можеше да се случи тук, тази нощ!

Не, в съня имаше дневна светлина. Тя все още имаше време. Можеше да го предотврати.

Трябва да го предотврати. Ще наблюдава Гейдж, ще го пази, ще го държи далеч от всяка беда. Няма да позволи да й го отнемат. Няма да позволи на драконите да го грабнат.

— Добре ли си? — промърмори Гейдж, като да усещаше смут в нея.

— Шшт, всичко е наред. — Тя го прегърна с пламенна майчинска сила. — Обещавам ти, всичко ще бъде добре.