Хедвиг Курт Малер
Тайната на замъка Тройенфелз (16)

Шестнадесета глава

Бяха изминали няколко седмици от деня, в който Гризелдис се установи в замъка. Бързо свикна с новата обстановка, не припомняше миналото. Всичките й мисли и чувства бяха погълнати от Тройенфелз.

Пролетта бе заляла всичко наоколо с цветя и зеленина. За Гризелдис бе истински дар от небето тази прекрасна пролет, първата, която посрещаше в замъка.

Отношенията с детето бяха отлични. Гилда обичаше своята възпитателка, която полагаше топли грижи за това нежно цвете.

Гилда обичаше баща си толкова, колкото и Гризелдис. Сърцето й туптеше всеотдайно за двамата. Контесата не се побираше в кожата си. Гризелдис я изтикваше на заден план. Братовчед й все по-често търсеше компанията на младата възпитателка. С Беата приказваше само за най-необходимите неща. Ядът за това и омразата към Гризелдис разяждаха сърцето й. Тя мъчно скриваше чувствата си и това не остана незабелязано за граф Харо.

„Нерви на стара мома — мислеше той. — Може би работата я уморява.“

Един ден реши да й предложи почивка извън замъка. Тя го попита с убит глас дали не възнамерява да я изпъди от дома си.

Той поклати глава, смутен от упоритостта й.

— Откакто съм се върнал в Тройенфелз, забелязвам, че си много неспокойна и избухлива. Гролман ми каза, че си станала нервна и недоверчива. Струва ми се, че положението ти се влошава. Затова с удоволствие бих направил нещо за теб.

Смяната на обстановката и климата ще ти се отразя. Ще получиш нужните за пътуването пари, за да се възстановиш окончателно.

Обаче контесата отказа упорито и възбудено.

— Благодаря ти, Харо. Както винаги, ти си готов да помогнеш. Нищо ми няма. Може би съм малко нервна, но това е лесно обяснимо. Виждам колко страдаш. Как да бъда весела и засмяна, когато знам какво преживяваш. Или ме смяташ за безсърдечна?

— Ти не си длъжна да понасяш моето нещастие, Беата.

— Което засяга теб, засяга и мен — каза твърдо контесата.

— Би трябвало да помислиш първо за себе си. Не можеш да ми помогнеш с нищо.

Тя притисна ръце до сърцето си. Сега изглеждаше съвсем бледа и сломена, черните й очи горяха като въглени.

— Не мога да не страдам. Не мога да приличам на госпожица Фон Ронах, да пея и да се смея.

— Значи това те настройва против госпожица Фон Ронах?

Тя бързо кимна с глава.

— Да, нейното лекомислие и безсърдечност ме възмущават. Тя трябва да разбере, че в тази къща има ред.

Граф Харо поглади челото си. Ако Беата знаеше колко благотворно бе влиянието на Гризелдис с нейната жизнерадост върху детето му и върху него! Ако Беата бе прозорлива щеше да схване това, което той сам не смееше да признае пред себе си: че обича Гризелдис. Да, той обичаше това слънчево създание, това жизнерадостно момиче със смел дух и сърце, преливащо от любов. Той я обича, както никога досега не бе обичал. Ако не беше опозорен, не би скривал толкова дълбоко в сърцето си тази любов.

Усмихна се спокойно.

— Госпожица Фон Ронах е безсърдечна? Не, тя знае, че дъщеря ми се нуждае от весело обкръжение. Заради детето е засмяна и игрива. Затова не я упреквай, не се отнасяй с нея така грубо. Мисля да я задържа по-дълго в Тройенфелз. Гилда много я обича. Беата, нямай грижа за моята съдба. И бъди по-внимателна.

Контесата грабна ръката му и я притисна до лицето си.

— Харо, мили Харо! Заради теб съм готова на всичко! — извика тя и бързо напусна стаята.

Граф Харо объркан гледаше след нея. После въздъхна и излезе на откритата тераса.

Беше хубав пролетен ден. Неясен копнеж го накара да се разходи в парка. Там бяха Гризелдис и Гилда. В слънчеви дни Гризелдис предаваше уроците си в един открит павилион, в който имаше кръгла маса и плетени столове с пъстри възглавници от басма.

Графът мерна двете руси глави, наведени над масата, допрени една до друга. Скри се зад един храст да послуша. Беше час по аритметика и тази суха материя Гризелдис се стараеше да предава по възможност най-интересно.

На масата бяха сложени лъскави камъчета, разделени на малки групи; с тях тя учеше Гилда да изважда, дели и умножава.

Детето с увлечение прибавяше и изваждаше камъчетата. Ако нямаше грешка, получаваше целувка за награда. Ако не успееше, упражнението се повтаряше, а Гилда на глас се упрекваше, че не е внимавала. Граф Харо доста дълго се любува на този метод на преподаване. Разговорът се водеше на френски език, който Гилда бе усвоила доста от мадмоазел Пердюноар и сега трябваше да го упражнява.

Когато часът по аритметика свърши, Гризелдис затвори книгите пред нослето на Гилда. Графът излезе от укритието си.

— Присъствах на вашия урок, госпожице Фон Ронах. Дъщеря ми е щастливка. Вие умеете да онагледявате своите лекции. Не си спомням някога моите домашни учители да са ми давали толкова интересни уроци по аритметика.

Гризелдис за миг се смути, но бързо се овладя.

— С тези камъчета всяко число добива образ и престава да бъде страшно.

— Резултатът е отличен — отвърна графът. — Мога ли да поседна малко при вас? — попита той.

Гризелдис весело кимна.

— О, да, сега сме в междучасие.

— Значи мога да постоя четвърт час. Е, как върви смятането, лястовичке моя? — запита той дъщеря си.

Гилда, доволна, кимна с глава.

— Гризелдис счита, че върви добре.

— Значи тя е доволна от теб?

— Да, татко.

— И аз щях да бъда доволен на твое място — каза той с усмивка и като се обърна към Гризелдис, запита: — какво имате след това?

Гризелдис се засмя.

— О, най-лошото за моята малка възпитаница — писане.

— Това е най-лошото за нея?!

— Трябва да седи на едно място. Точно това не ни харесва, но ние сме храбри, нали, Гилда?

— Ако пиша хубаво, ще ми разкажеш приказката за майското цвете докрай.

— Разбира се. Щом съм обещала, ще го изпълня.

— На всяка цена ли? — запита я графът.

Гризелдис енергично кимна с глава.

— На всяка цена. Никога не обещавам нещо, което не мога да изпълня.

Гилда отиде да бере цветя и остави двамата насаме.

— Как се чувствате в Тройенфелз, госпожице Гризелдис? Не се ли отегчавате? — попита той.

— Да се отегчавам?! От ден на ден все повече ми харесва. Нашето малко жилище в градчето никога не ми е давало добра представа за пролетта. Тук виждам как всичко расте. А когато от прозореца си погледна цялото това цветно море, от възторг се просълзявам.

Нейното простодушие го трогна.

— Значи сте доволна?

— Много.

— А нямате ли някакво желание?

Тя се замисли.

— Имам, но…

— Кажете го. Веднага ще го изпълня, толкова съм ви задължен.

— Задължен?!

Той я погледна странно.

— За това, че сте такава, каквато сте.

Сърцето и заби неудържимо.

— За каква заслуга е това?

— И така — какво е вашето желание?

Тя се усмихна.

— Моята стая е до кръглата кула. Мечтая си да стъпя на покрива й. Поне веднъж да се изкача. Тази кула е единственото място в замъка, което не познавам. Тя е затворена. Ако позволите, бих искала да я разгледам отвътре. Привлича ме тайнственото.

— Значи ви привлича забраненото?

— Не знаех, че е забранено. Иначе вероятно повече би ме привличало.

— Няма ли да се уплашите от стаята на Синята брада?

Тя поклати отрицателно глава.

— Добре, с удоволствие ще изпълня желанието ви, но първо да се погрижа за осветлението. Тя дълго е била затворена, пълна е с паяжини.

Тя се засмя.

— Прахът и паяжината подхождат на подобна кула, както и на бутилка старо вино.

— Значи да не ги почистват, за да не смутят илюзиите ви? Трябва да видите кулата в прах и паяжини. Но най-малкото ще трябва да дойда с вас на покрива. Искам да бъда там, за да видя как засмените ви очи ще погледнат отгоре моето имение.

Кръвта отново нахлу в лицето й. За щастие Гилда дотича с букет цветя в ръка.

— Ще ми свиеш ли един венец, Гризелдис?

— Веднага. В чекмеджето на масата има и конци.

И Гризелдис се зае да удовлетвори желанието на детето. Той гледаше как работят нейните сръчни ръце.

— Мисля, че вие имате хиляди умения. Дори и венци можете да плетете — каза й той.

— Че то не е мъчно.

— Струва ми се, че всичко, което вие вършите, е лесно.

— Защото го правя с желание.

— Искаш ли и ти венец, татко? — запита Гилда, която стоеше облегната на коленете на Гризелдис и я гледаше как работи.

— Да, бих желал и аз…

— И на татко ще направиш един венец, нали? — настоя Гилда.

— С удоволствие.

Настъпи кратко мълчание. Скоро венецът от маргарити и незабравки украси русата глава на Гилда. Детето прихвана полата на роклята си и затанцува по поляната.

Гризелдис се зае да свива втория венец.

— Наистина ли е за мен? — попита той.

Тя кимна усмихнато с глава.

— Да, както Гилда пожела.

Той тихо въздъхна.

— За мен животът няма да вие венци. Може би върху ковчега ми ще сложат цветя.

— И днес гледате отчаяно, господин граф. Не трябва да правите така.

— Скарайте ми се още веднъж. Това ме разведрява. Вие станахте домашен лекар за болната ми душа. Бих искал още веднъж да ви се изповядам, за да получа утеха.

— Я вижте как грее слънцето! А отсреща е вашият чудесен замък, вашето просторно имение. Имате любимо дете, здрав и млад сте.

— Здрав? Здрав ли е този, които има болна душа?

— И днес ли ви е зле? — запита го тя нежно.

Той притисна с пръсти слепоочието си.

— Не понасям слънчевите дни. Те сякаш ме осветяват отвътре и с двойна сила чувствам, че съм лишен от радост в живота.

Гризелдис се изправи.

— Защо я отблъсквате? Може да имате толкова радост колкото пожелаете.

Горчив и болезнен смях изкриви устните му.

— Вярвате ли в това? По природа не съм отшелник. Общителен съм. Боли ме, че всички ме отбягват като прокажен.

— Нещастието ви прави излишно чувствителен. Обзалагам се, че вашите приятели очакват вие сам да ги потърсите. Те не идват в Тройенфелз, защото не са сигурни, че ще ги приемете.

— Приятели? В нещастието човек няма приятели. Грешите, ако мислите, че някой би желал да дружи с мен. С изключение може би на няколко души, не особено чувствителни по въпроси, отнасящи се до честта. Но тяхната дружба аз не желая, а друга не мога да имам. Ето тук е моят приятел Далхайм. Когато бях щастлив, не се откъсваше от мен. След излизането ми от ареста го срещнах в гората. Престори се, че не ме вижда, препусна с коня си, за да ме избегне.

— Може би не ви е видял?

— Видя ме, но не прие моя поздрав. Можех ли да му търся сметка? Разбирате ли какво значи това за мен? Да бъда подложен на обиди, от които не мога да се защитя — това е най-тежкото за един човек.

— Може би и той е мислел, че не искате да го видите. Нали барон Далхайм беше свидетел на процеса, и то против вас?

— Да, освен жена ми и братовчедка ми, и той знаеше за индийската отрова и трябваше да свидетелства за това.

Гризелдис вдигна глава и го погледна изпитателно.

— А контеса Беата знаеше ли за тази отрова?

— Да, тя беше, когато я показах.

— Не го знаех. За нея не е станало и дума на процеса?

— Тя отказа да свидетелства, защото ми е роднина. Това е било — простете ми откровеността — твърде нетактично от нейна страна.

— Защо?

— Защото всеки би си задал въпроса защо вашата роднина отказва да свидетелства нещо, което е във ваша вреда.

— Не можеше да каже нищо за мое оправдание.

— Но би могла да даде пред съдиите обективна характеристика за вас, да ги убеди, че вие не сте способен за подобно престъпление. На нейно място аз не бих се поколебала да бъда свидетелка и бих излязла с моето здраво убеждение за невинността ви.

Той се усмихна.

— Да, вие, вие храбро бихте излезли на свидетелската скамейка, вярвам го. Но Беата се страхуваше от безпокойствата в този пропее. В деня, когато ме арестуваха, тя беше като обезумяла. Но да оставим това. Помрачавам хубавия пролетен ден с моя хленч.

— Мога ли да ви дам един съвет. Смея ли?

— Разбира се.

— Поверете вашия случай на опитен детектив.

Той махна с ръка.

— Някой Шерлок Холмс, който да извърши чудеса с предвидливостта си? Съдът направи всичко, за да изясни случая. Не вярвам в чудеса. Сам претърсих стаите на жена си до последното кътче, никаква следа не открих. Убеден съм, че жена ми сама е взела отровата от писалищната ми маса и изляла в чашата с вино.

— На това мнение ли е контеса Беата? — запита бавно Гризелдис.

— И тя вярва, че жена ви се е самоубила?

— Да, тя вярва в това, убеди и мен.

Гризелдис се замисли многозначително.

— Уверен сте и не предприемате нищо, за да откриете истинския виновник.

— Друг виновник няма. Кой в замъка Тройенфелз би могъл да поеме такъв грях? Не, не, моята жена се е самоубила от моментен каприз.

— Тогава тя щеше да остави някаква бележка или прощално писмо до детето си.

— Не го е направила, защото е смятала всичко за шега.

— Тогава би оставила писмо, за да бъде шегата й по-ефектна.

— Вие сте осведомена за характера на жена ми. Да, и аз се чудех защо не е придала по-голяма театралност на постъпката си, вместо така мълчаливо да напусне живота. Претърсих всичко, но нищо не открих.

— Ще сметнете ли за неприлична молбата ми да прегледам стаите на покойната?

— Обикновено не позволявам на нетактични любопитни да шетат в тия стаи и ги заключвам. Но на вас с удоволствие ще дам ключовете. Те са у мен.

— Благодаря ви, господин граф.

— Не се ли боите да влезете в тия стаи?

— Не.

— Но защо искате да ги прегледате?

Тя се смути в първия миг, но после го погледна дръзко в очите:

— Имах един странен сън, който ме подсети да видя тези стаи.

— Какъв сън?

Тя се поколеба за миг, после тихо каза:

— Сега не бива да го казвам. Може би по-късно…

— Как да повярвам…

— Той беше мъгляв и все пак толкова ясен.

— Вие сте моят нежен лекар на душата — рече той.

Гризелдис се усмихна. И заговори:

— Бих ви задала няколко въпроса във връзка с моя сън.

— Слушам.

— Спалнята на жена ви не се ли намира точно под моята, долепена до кръглата кула?

— Да.

— На стената има ли тъмни тапети от дърво, които завършват с дебела дъска?

— Да.

— Тук-там тази дъска прекъсва ли се от пиластри?

Той я погледна въпросително.

— Някой ви е описал стаята.

Тя поклати глава.

— Не, видях я насън — със светла мебел, която не подхожда на тъмните тапети.

— Видяхте я насън?! Не, това е невъзможно.

— Значи моето описание е вярно? Леглото бе до стената, която граничи с кулата. В това легло видях да лежи една хубава светлокоса глава, едната й плитка беше преметната като панделка около шията.

Графът изведнъж подскочи.

— Наистина! Алис винаги увиваше една от плитките си около шията. Тя казваше, че я топлела като шал. И това видяхте насън?

— Да, съвсем ясно.

— Какво друго видяхте?

Гризелдис тръпнеше от вълнение, но се стараеше да изглежда спокойна.

— Не мога да ви кажа всичко, което видях. Само това: над дървените тапети видях нещо светлосиньо, сякаш небето бе влязло, а самата стая беше затворена.

— Стаята е тапицирана над дървените тапети със светло синя коприна. Знаете ли какво мисля за вашия сън?

— Какво?

— Че сте подочули това-онова и после сте го сънували.

Тя енергично поклати глава.

— Не съм чула нито дума за тази стая, също тъй както не бях чула нищо и за плитката, която вашата съпруга завивала около шията си. Никога в живота си не съм сънувала толкова ясен и жив сън, чиито подробности запомних много добре. Ако стаята на госпожа графинята изглежда такава, каквато я видях в съня си, тогава този сън има за мен още по-голямо значение. Горя от нетърпение да видя стаите на покойната.

— И няма ли да ми кажете нещо повече за вашия сън?

— Един глас ме съветва повече нищо да не разкривам. А мога ли да попитам имаше ли жена ви някакъв пръстен… една златна халка с розетка, завършваща с две висулки от рубини? В средата на розетката има също един рубин.

Графът добродушно се засмя.

— И това ли видяхте насън? Видели сте го на ръката на моята братовчедка, иначе не бихте могли тъй точно да го опишете.

— Контеса Беата има същия пръстен?!

— Получи го подарък от жена ми.

— Този пръстен видях на сън. Никога не съм го виждала у контеса Беата. Мога ли да го разгледам?

— Помолете моята братовчедка да ви го покаже. Да, спомням си, че не се разделяше с него. Не съм обърнал внимание дали го носи сега.

— Имам съображения. Контеса Беата не би изпълнила молбата ми. Мога ли да ви помоля да я попитате днес на масата за пръстена? Нека ви го покаже. Но така, че тя да не разбере, че изпълнявате мое желание.

— Струва ми се, контесата не ви симпатизира?

— Да, може би.

— Според вас къде е причината за тази неприязън?

Гризелдис знаеше, че единствената причина е ревността, но каза друго.

— За привързаността или неприязънта понякога ясни основания няма.

— След нещастието тя е станала много раздразнителна.

— Преди контесата беше ли зле с нервите?

— Не съм чул да се оплаква. Бъдете снизходителна към нея.

Гилда извика от поляната:

— Още ли не си свършила венеца, Гризелдис?

Гризелдис трепна: венецът беше готов, но тя продължаваше да го доукрасява.

— Да, свърших го, Гилда. Стана по-голям от твоя. Виж, ето тук ще поставим още една маргарита и готово.

— Татко, дай ми шапката си! — настоя Гилда.

Той й я подаде и тя сложи венеца.

— Ето, татко, сега и ти имаш. Гризелдис ми каза, че всяко цветче носи щастие.

— Да, Гилда, моли се този венец да донесе толкова радост на твоя любим баща, колкото цветя има в него.

Гилда кимна с глава.

— Всяка вечер ще се моля. Как се казва молитвата?

— „Молитва на венеца“.

Гилда плесна с ръце.

— Виждаш ли, татко? Гризелдис за всяко нещо има хубаво име. Молитвата на венеца…

Граф Харо погледна Гризелдис, която се бе изчерпила от смущение.

— Аз съм сигурен, че тази молитва ще има добри последици.

Думите бяха казани с необикновен тон и Гризелдис се уплаши от погледа му. Този поглед попи в сърцето й като гореща молба.

Тя се изправи и изтърси полите си.

— Междучасието отдавна свърши, Гилда; трябва да почнем работа. Сега ние ще нарисуваме букви и ще ги оставим да маршируват като войници. Пред всяка дума ще застане по една главна буква като офицер.

Така започна урокът по писане. Граф Харо се изправи.

— Е, аз вече съм излишен — усмихна се той.

На нея й се прииска да му каже с какво удоволствие би го задържала при себе си, ако можеше.

— Учебната програма е сериозно нещо, господин граф. Само така Гилда ще се научи на ред и дисциплина.

Той кимна одобрително.

— Днес следобед ще се изкачим там.

— Къде ще се изкачим, татко? — попита Гилда.

— На кулата — каза той и посочи с ръка.

— И аз ще дойда с вас, нали?

— Да, Гилда, разбира се — отвърна Гризелдис.

Графът поглади меките като коприна коси на детето.

— Хайде, рисувай хубави букви, лястовице моя. Довиждане на обяд.

— Довиждане, татко.

Графът си отиде. Когато влезе в стаята си, той свали венеца от шапката си и го скри в тайното чекмедже на писалищната си маса, където бе скрил и шишето с екзотичната отрова.

„Може би тия цветя ще превърнат проклятието, което ми тежи, в благословия. О, Гризелдис! Ти не знаеш колко те обичам. Да бих могъл да те задържа завинаги до себе си!“ — мислеше си той.