Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Griseldis, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 15 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
Еми

Издание:

Хедвиг Курт Малер. Тайната на замъка Тройенфелз

Редактор: Георги Стоянов

Коректор: Ева Егинлиян

Художник: Борис Стоилов

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Бурята бушуваше над гори и поля, огъваше и най-големите дървета, разтърсваше безлистните им клони, събаряше и чупеше по-младите стволове.

Подобна буря, която неудържимо носи дъжд, за да залее земята, не е приятна за тези, които са навън. Шофьорът на елегантния автомобил с мъка си пробиваше път през настръхналата гора. Ураганът сякаш бе устроил адски концерт в нея. Пътят се виеше кален и хлъзгав. Автомобилът пълзеше бавно и предпазливо нагоре; в мрака тук-там се изпречваше рухнал дънер.

До шофьора седеше слуга, който често трябваше да слиза, за да отстранява препятствията. Веднъж дори и шофьорът трябваше да напусне мястото си, за да отместят тежък ствол, който слугата не можеше сам да помръдне.

— Всички дяволи са дошли от преизподнята — каза шофьорът.

— Истински пъкъл — отвърна слугата.

И двамата плахо погледнаха към автомобила, който чакаше на пътя. На прозореца на купето се показа бледо мъжко лице, от което гледаха две мрачни очи. Когато стволът бе отместен, автомобилът отново тръгна напред. Скоро той излезе от гората и пое пътя, който се изкачваше към планината.

Там горе се намираше замъкът Тройенфелз.

Огромният му силует се издигаше със своите укрепления и кули, с еркерите и колоните, устремен към облачното небе, и едва, едва осветяваше околността.

Сякаш израсъл от приказките, замъкът Тройенфелз не издаваше никакви признаци на живот. Човек лесно би го взел за обиталище на змей, в което е затворена омагьосана принцеса.

Но автомобилът нарушаваше това впечатление. Той съвсем не подхождаше на замъка. В епохата на автомобилите вече няма романтика.

Бурята напразно се силеше да събори гиганта. Дебелите и яки зидове бяха устояли на много бури и векове нехаеха в такова адско време.

Когато автомобилът стигна билото на планината, шофьорът изсвири два път с клаксона, използва едно малко затишие на бурята, която продължаваше дивия си концерт. След този сигнал замъкът изведнъж се съживи. Електрически лампи хвърлиха силна светлина върху откритото стълбище и просторната площадка пред него. Високите двукрили врати се отвориха и откриха голямото преддверие на замъка, което също беше осветено. Светнаха някои прозорци, засноваха сенки на забързани хора. Но всичко ставаше някак тайнствено и безшумно. В преддверието се тълпяха слугите в очакване на господаря. Те бяха облечени празнично, но по бледите им загрижени лица не личеше никаква радост. Всички се взираха към отворените врати. Най-отзад, до стълбите, които бяха широки и внушителни и водеха към горните етажи, стоеше мадмоазел Пердюноар изблещила очи от страх, а лицето й бе изкривено от злоба. Мадмоазел беше гувернантка на малката контеса Гилда, единственото дете на Харо Тройенфелз.

Графът бавно и уморено излезе от автомобила. Човек би помислил, че е един грохнал старец, а графът бе едва тридесетгодишен. Той изкачи стълбището и се озова в силно осветена зала.

Винаги когато се бе връщал след дълго отсъствие в замъка, прислугата го посрещаше с радост и симпатия. Днес всички бяха занемели. Лицето му — красиво, мъжествено, благородно — страшно пребледня, когато видя, че го посрещат уплашени хора. Страдалческите бръчки около устните му, които свидетелстваха за тежка душевна борба, станаха още по-дълбоки, а погледът му се съсредоточи напред, в някаква невидима точка.

До ушите му достигна шепот, който навярно означаваше поздрав. Неосведоменият би помислил, че се намира на траурно събиране. Посрещачите поглеждаха плахо вкамененото лице на своя господар. Те го помнеха по-друг, блестящ и жизнерадостен, какъвто го обичаха и уважаваха.

Но сега той беше неузнаваем — след всичко, което се случи в замъка Тройенфелз.

Техният господар не стоеше вече пред тях като гордо изправена внушителна личност. Високата му фигура бе превита от жестока участ — или от непоносим грях.

Никой не можеше да каже с увереност дали грехът или съдбата бяха превили тази горда глава. Дори и съдиите не успяха да хвърлят светлина върху тайнственото произшествие, което превърна Тройенфелз в дом на скръбта. Граф Харо току-що бе освободен от предварителния арест, в който бе прекарал няколко дълги седмици. След проточилото се следствие той бе освободен поради липса на доказателства. Виновността му бе почти тъй мъчно доказуема, както и невинността му.

По липса на доказателства!

Това можеше ли да бъде действително оправдание? Ясно личеше — граф Тройенфелз влачеше още след себе си веригите, които не можаха да му смъкнат.

В началото гордо и упорито отхвърляше всички обвинения. По време на следствието, което разклати нервите му с все по-безспорните доказателства за неговата вина, той ставаше все по-мрачен и убит. Не можеше да разбере защо не вярват на думите му, с ужас гледаше как се трупат все по-нови доказателства срещу него.

Колко страшни дни преживя, докато се примири с неизбежното!

Ужасната присъда непрекъснато звучеше в ушите му. Всъщност нито го осъдиха, нито го оправдаха. Но всеки, който го срещнеше, би си помислил: „Ти сигурно си виновен, но по щастливо стечение на обстоятелствата се отърва от ръцете на палача.“

И тази мисъл му тежеше като кошмар.

Никой не се осмеляваше да вярва в неговата невинност. Бяха налице причини за престъплението, в което го обвиняваха, но никой не дръзваше да потвърди, че е невинен.

Обвиняваха граф Харо в убийство на графиня Алис, младата му жена.

Малцина плакаха за хубавата, но капризна и нерядко зла графиня. Тя беше от онези разглезени и своенравни жени, за които думите: „Всичко, което ми харесва, е позволено“, бяха ръководно правило. За себеподобните смяташе, че имат дотолкова право на живот, доколкото са в състояние да угодят на някоя нейна прищявка.

Сякаш съществуваше, за да докара своя съпруг до крайна точка на търпение. С тази жена графът позна истинския ад на земята. Най-близките бяха на мнение, че тя заслужи своя трагичен край.

Който не я познаваше отблизо, я намираше за очарователна жена. В обществото тя всякога беше мила и любезна. До известна степен имаше две лица. Граф Харо, преди да се ожени за нея бе забелязал само нейното миловидно лице и се влюби в нея. Тя владееше изкуството да пленява мъжките сърца, защото беше хубава и дръзка. Но когато нещо не й беше в угода, пренебрегваше съпружеската вярност, макар че нейният хладен темперамент я предпазваше от сериозни прегрешения.

Напразно граф Харо се опитваше да я превъзпита през годините на съвместния им живот. Ако й кажеше нещо, което не й допадаше, тя запушваше уши, тропаше с крак и го замеряше с някакъв предмет. Така правеше и със своите подчинени. Сякаш изпитваше необходимост да дразни мъжа си, да го измъчва, кокетничеше и иронично се смееше, когато той й забраняваше това. Ето защо между двамата съпрузи избухваха чести свади, от които граф Харо страдаше много повече, отколкото неговата безсърдечна съпруга. Графиня Алис излизаше победителка от тези сблъсъци.

Лятото графската двойка прекарваше в замъка Тройенфелз, а зиме отиваше в столицата, за да попадне сред висшето общество. Тогава графиня Алис блестеше със своите диаманти и бисерни огърлици. И на всеки непознат тя се усмихваше много по-любезно и очарователно, отколкото на своя мъж.

Младите съпрузи живееха в двореца, който от столетия, подобно замъка и графство Тройенфелз, принадлежеше на рода Тройенфелз. Графинята устройваше пищни веселия, даваше тон на висшето общество, позволяваше да я ухажват, като пред обществото се показваше в най-добро настроение. Но щом останеше насаме с мъжа си и с прислугата, хиляди дяволи я завладяваха.

Графинята произхождаше от много богат графски род, мъжът й също принадлежеше към най-богатите херцогски фамилии. Той нямаше нищо против, когато неговата съпруга с шепи хвърляше пари навред, макар и да не одобряваше безумието, в което често изпадаше. Неговият характер беше твърдо установен и той не приемаше лудориите й. Макар че не разбираше как може да се харчат толкова големи суми за глупави капризи, той все пак не я упрекваше. Никой не можеше да потвърди, че е упражнил и най-малкото насилие върху жена си. Само понякога й напомняше, че кокетството й е недостойно за една графиня Тройенфелз, а тя му отвръщаше с презрително мълчание и продължаваше да върши каквото иска.

Така стана и през последната зима. Този път тя прехвърли всички граници, които нейният мъж със своето великодушие и свободолюбие можеше да изтърпи. Говореше се, че някакъв млад чуждестранен принц гостувал в херцогския двор и се влюбил в красивата графиня Алис. Тя проявила пълна благосклонност към него, позволила му повече свобода, отколкото на другите си обожатели. Безкрайната й суетност се ласкаела от мисълта, че може да впрегне и един принц в своята триумфална колесница. Отговорила му с взаимност.

Една вечер, когато граф Харо се върнал от клуба по-рано, отколкото очаквали, заварил жена си в крайно интимна близост с младия принц. В справедливия си гняв той прибягнал до своите права на домакин, нашибал с камшик неблагодарния гост.

Прислугата чула после буйната разправия между графа и графинята. Той изрекъл страшни закани и я принудил още същата вечер да замине за замъка Тройенфелз.

Слугите се уплашили от разгневеното лице на господаря си. Никога не го били виждали такъв. Винаги бил сдържан и спокоен. Но онази вечер, извън себе си, той крещял на жена си: „По-скоро ще убия и тебе, и себе си, отколкото да позволя да позориш името ми.“ Графинята се покорила — отпътувала с него.

И така графската двойка най-неочаквано се върна в Тройенфелз. В двореца остана малката контеса Гилда с гувернантката си швейцарка и бавачката, тъй като графинята не обичаше да я смущават с майчински задължения, когато трябваше да се забавлява. Освен тях, в замъка Тройенфелз пребиваваше и контеса Беата фон Тройенфелз, роднина на граф Харо. Графът я бе приел от състрадание в своя дом. Тя въртеше домакинството в замъка, което графинята одобряваше. Алис оставяше своята малка дъщеря под надзора на контесата, когато отиваше в двореца, но не се свенеше да я измъчва, както и всички останали, с вечните си капризи.

Когато графската двойка неочаквано пристигнала от столицата с автомобил контеса Беата веднага се досетила, че е имало бурна сцена между двамата съпрузи. През нощта между графът и графинята пак избухнала свада.

— На това трябва да се сложи край, дори и ако този край бъде най-страшен! — заканил се граф Харо и изскочил от стаята на Алис.

Графинята останала сама, никой друг не влязъл в стаята й, освен нейната камериерка, която след това до сутринта стояла до вратата отвън и напразно чакала графинята да й позволи да отиде да си легне.

Такова невнимание не било нещо ново за камериерката. Освен това онази нощ я болял зъб и не могла да заспи.

На утрото намерили графиня Алис мъртва в леглото й. Следствието доказало, че е отровена.

Графиня Алис всяка вечер изпивала чата силно вино, за да заспи. И този път камериерката напълнила чаша с вино и я сложила на нощната масичка до леглото на графинята.

В шишето, от което камериерката наляла виното, останало съвсем малко на дъното. Следствената комисия изследвала няколко капки и установила, че в този остатък няма отрова.

Но в малкото вино, което било останало в чашата, от която пила графинята, открили неизвестна отрова. Когато повикали графа при мъртвата, той неволно съборил чашата, но комисията успяла да анализира това, което било останало. Следствието обвинило графа, че умишлено бутнал чашата, за да заличи следите на своето престъпление.

Обвиниха го, че е отровил жена си. Екзотичната отрова била негова. Той я донесъл от Индия при едно пътуване и я държал заключена в тайно чекмедже на писалищната си маса. Никой не знаеше къде се намира това чекмедже и как се отваря. В интерес на истината графът призна, че никому не е давал от тази отрова, която се намираше в изящно кристално шише, украсено със злато и скъпоценни камъни.

Граф Харо не скри, че когато се снабдил с отровата, стъклото било пълно догоре. Няколко седмици преди смъртта на жена си го показал на няколко души — на жена си, на приятеля си барон Далхайм и на своята братовчедка Беата.

Барон Далхайм трябваше да свидетелства, че в онзи ден шишето било съвсем пълно, докато контеса Беата, роднината на графа, отказа да даде каквито и да било показания.

Когато следствената комисия получи шишето, само две трети от него бе пълно; без съмнение някой бе отсипал от отровата. Понеже никой не знаеше за тайното чекмедже, граф Харо трябваше да признае, че никога не е давал шишето другиму. През нощта бил много раздразнен, изсипал много закани и ако всичко това приемат за улики, могат да го държат отговорен.

За самоубийство не можеше и дума да става — графинята бе влюбена в живота; нямала е и никакъв достъп до отровата.

Всички улики без особено затруднение се насочваха срещу графа. Само едно обстоятелство бе в негова полза: камериерката твърдеше под клетва, че наляла виното едва след като графът излязъл от стаята. Освен това графът не бил идвал и през нощта при жена си, нито пък някой друг; цяла нощ тя стояла в преддверието, а друг вход за стаята на графинята нямало. Съдиите обаче изразиха съмнение: възможно е камериерката все пак да е задрямала за миг и графът незабелязано да е влязъл при жена си. Показанията на камериерката отричаха категорично това, а самият граф уверяваше, че е невинен.

Той бе оправдан поради липса на доказателства.

„Все пак — каза защитникът — възможно е графинята да се е само отровила, след като е намерила по някакъв начин тайното чекмедже, без нейният мъж да подозира това.“

Никой в обществото не искаше да приеме, че хубавата, жизнена графиня Алис се е самоубила, въпреки че в хода на процеса се изясниха много неща, които хвърляха странна светлина върху нейното поведение.

Имаше нещо тайнствено в цялата история. Хората сякаш се примириха с мисълта, че следствието трябва да се прекрати и граф Харо да бъде освободен, макар и не съвсем оправдан, защото в процеса бяха забъркани много хора, сред които и един принц от чужбина. Случаят се оказа много компрометиращ за висшите кръгове.

Обществото се раздели на две: едната част защитаваше графа, а другата смяташе, че е твърде възможно той да е виновен. Но и тази група таксуваше постъпката на графинята за лоша. Тя си е изпросила тоя край, след като е опетнила името на графа.

И въпреки това граф Харо Тройенфелз вече бе мъртъв за обществото. Сам той съзнаваше, че повече не съществува за това общество. Това го принуди да се върне веднага след освобождаването от ареста в замъка Тройенфелз. Той жадуваше за самотата в замъка, за своята малка дъщеричка, която толкова нежно обичаше и която не бе виждал от онзи печален ден, в който бе арестуван.

И ето го сега сред своите слуги — един белязан, заклеймен, опозорен в очите на света граф. Той виждаше, че и неговите хора не са съвсем убедени в невинността му. Това свиваше измъченото му сърце.

Харо прехапа устните си до кръв, когато се изправи пред тях. Без да произнесе нито дума, кимна вяло за поздрав и пое към стълбището, което се намираше в дъното на преддверието.

Бледо, мрачно бе лицето му, в погледа му се четеше неизразима мъка. До стълбата още стоеше мадмоазел Пердюноар, гувернантката на дъщеря му, и го гледаше плахо. Мрачният му горящ поглед се спря на нея и тя се скри зад голямата колона. Граф Харо изтръпна.

— Мадмоазел! — извика той сурово.

Тя надникна иззад колоната.

— Какво желае господин графът?

— Утре сутринта ще напуснете замъка. Ще взема за дъщеря си немкиня възпитателка.

Мадмоазел злобно го стрелна с очи.

— О, аз сама си отивам, не ще остана в къща, където е извършено такова престъпление.

При тези думи той се обърна към касиера, който стоеше зад него.

— Утре мадмоазел да получи заплата за три месеца и пари за пътни разноски.

Касиерът се поклони:

— Добре, господин граф.

Графът изведнъж се поклони пред хората си и с висок твърд глас заговори:

— Никого не задържам. Който иска да напусне замъка Тройенфелз, може без всякакви пречки да стори това дори и ако е свързан с договор. Ще анулирам всеки договор. Който не желае да остане, ще получи тримесечна заплата.

Той отново се насочи към стълбата, когато край него прелетя нещо бяло. Това беше малката контеса Гилда, очарователно петгодишно момиченце с руси къдрици и сини очи.

Боса в светла нощничка, тя изтича по стълбите надолу и протегна ръце към графа.

— Татко! Мой мили, добри татко!

— Моя малка Гилда, мое мило дете — каза той с трогателна нежност, понесъл я нагоре по стълбите.

Горе стоеше бавачката на детето.

— Извинете, господин граф, не успях да задържа контесата.

Графът кимна с глава.

— Какво, значи избяга от Анриет, моя малка Гилда? — топло чувство го обзе, когато отново притисна до гърдите си момиченцето. Беше щастлив — между бащата и дъщерята нямаше нищо, което би могло да ги раздели. За него неизменно биеше едно сърце, изпълнено с обич и преданост.

— Анриет искаше да съм в леглото да спя. Но Беата ми каза, че тази вечер ще си дойдеш и аз не исках да заспя. Откога не съм те виждала, татко, откога! Молих Беата да те чакам, но тя ме накара да си легна. Чух гласа ти и като хукнах…

— Мой малък слънчев лъч — каза графът просълзен. Той я занесе в спалнята й и я сложи върху леглото. Малката контеса видя сълзите в очите му.

— Татко, ти плачеш? — извика Гилда уплашена.

Той коленичи до леглото й и я прегърна с двете си ръце, сякаш се страхуваше да не му я отнеме някой.

— Нищо, дете мое, аз така…

— Сърдиш се, че избягах от леглото, за да те посрещна?

Той я погали с треперещи ръце.

— Не, о, не! Колко е хубаво, че си мислила за мен.

Гилда кимна утвърдително с глава, въздъхна облекчено и допря бузата си до неговата.

— Когато замина, аз толкова плаках. Никой не дойде да ме утеши. Мадмоазел приказваше такива глупости. Казваше, че не знаела дали някога ще се върнеш. А Беата си запушваше ушите, когато плачех. Анриет пък ревеше заедно с мене. А мама, ах, тя лежи в земята и няма да се събуди, нали? Тя не може вече да ми се кара. О, татко, толкова ме болеше ей тук за тебе!

Тя посочи сърцето си и го погледна с обич.

— Моя сладка малка, толкова ли те болеше твоето малко сърчице?

— Така се радвам, че пак сме заедно. Нали няма да си отидеш вече, татко?

— Не, мое дете, никога вече.

— Как? Няма вече да ходиш в двореца? А мен ще вземаш ли? Мама не ме искаше!

Той погледна над главата й: неговото нещастие ще хвърли сянка и върху съдбата на детето му. То ще разбере един ден, че е дъщеря на човек, оправдан само по липса на доказателства. Щом хората го смятат за убиец на жена си, дъщеря му ще бъде дете на убиец, ако все пак не смогне да разнищи тази мистерия.

Но как можеше той да проумее това, което съдиите с цялата си прозорливост и опитност не успяха да разгадаят?

— Аз ще остана при теб, мое бедно дете.

Гилда го прегърна с две ръце.

— Защо ме наричаш бедно дете? Всички ми викат така. И ти също? Мадмоазел ми каза, че мама е умряла, защото се случило нещо ужасно, за което мадмоазел не смеела да говори. Беата й забранила. Какво е това ужасно нещо, татко?

Граф Харо се изправи сломен.

— Мадмоазел дрънка глупости, Гилда, защо я слушаш? Лошо е, че мама е умряла — и толкоз.

— Когато си при мен, татко, аз не съм бедно дете.

Той я сложи на възглавницата и грижливо я зави.

— Спи сега, детето ми.

— Да, татко. Ах, каква буря е вън! Колко се радвам, че си у дома. Ще мога ли утре да закуся с теб?

— Разбира се. Лека нощ, мое мило дете.

— Лека нощ, татко. Нека всичките ангелчета те закрилят — изрече Гилда своята молитва.

— И теб, любимке моя.

Гилда се зави добре и след няколко минути заспа. Графът отиде в своя апартамент. Слугата му, който бе служил и при баща му, го очакваше. Граф Харо го погледна строго.

— Гролман, не те видях долу.

Гролман спокойно издържа погледа му.

— Исках да посрещна господин графа тук.

— Значи не си чул какво казах. Ще ти го повторя: който не иска да ми служи, може да си отиде.

Старият слуга, който въпреки възрастта си имаше младежка стойка, го погледна с насълзени очи.

— Ще служа на моя милостив господар, докато той сам не ми каже да си вървя. Сега господин графът се нуждае от верни слуги. Тежко на оня, който в мое присъствие дръзне да каже нещо лошо за господаря. Той ще изпита тежестта на юмруците ми.

Лека усмивка озари лицето на граф Харо.

— Значи би се застъпил за мен, Гролман?

— Разбира се, господин граф.

Господарят гледаше с пламтящи очи слугата си.

— Вярваш ли в моята невинност, Гролман?

— Както в моята. Господин графът не е способен да извърши престъпление.

Граф Харо подаде ръка на слугата си.

— Благодаря ти, Гролман. Изглежда, че ти си единственият, който ми има вяра.

— И контеса Беата е сигурна във вашата невинност, самата ми го каза. Във ваше отсъствие тя много се грижи за реда и спокойствието тук, макар и да беше разстроена от това, дето се случи. Беше страшно разтревожена, да я съжали човек. Забрани на хората да коментират, да не би нашата малка контеса да чуе и да се изплаши.

Докато бъбреше, Гролман помагаше на господаря си да се преоблече.

— Къде е контеса Беата? Не я видях — отвърна графът.

— Контесата ви чака в трапезарията. Иска лично да ви поздрави.

— Добре, Гролман.

Граф Харо потъна в мълчание. Слугата с безпокойство го наблюдаваше. Колко слабо и бледо бе лицето на неговия млад господар след дългия предварителен арест!

Преди своята женитба граф Харо беше общителен и весел, живееше в съгласие с родителите си. Баща му умря и година след това граф Харо доведе графиня Алис. С нея нахлуха и бедите в замъка. Макар и женени по любов, щастието им трая едва няколко седмици. Тогава избуяха кавгите с младата графиня. Милостиви боже, всеки ден караници, препирни, сръдни… Адски живот беше това за тихия млад господар.

А покойната му майка как трепереше над сина си! От притеснение и срам тя не закъсня да последва мъжа си в гроба. Но и в деня на погребението на майката графини Алис не остави мъжа си на мира.

Повод за кавги даде обстоятелството, че Алис скоро разбра, че е бременна и не можеше да присъства на тържества. Не желаеше да ражда, за да се възползва от свободата си — бракът за нея можеше да й даде онова, което бе забранено за едно неомъжено момиче. Графинята пощуря — бременността й налагаше вериги. Граф Харо се бе превърнал в доброта и внимание. Всичко си обясняваше с особеното й положение и вярваше, че тя ще се промени, когато дойде детето.

И със своята доброта той изгуби много. Своенравната графиня взе юздите в ръцете си и той нямаше повече никаква власт над нея.

След раждането на Гилда стана още по-лошо. Детето беше досадно бреме за графинята. Тя се отказа от майчинските си задължения към него. По цели дни не го поглеждаше, повери го на дойката, после на слугинята и най-после на гувернантката французойка. Да, трябваше да бъде французойката да научи дъщеря й на „френски шик“, както се изразяваше. Граф Харо искаше гувернантка немкиня за дъщеря си, но жена му не даваше и дума да се издума за това.

Мадмоазел Пердюноар дойде и спечели нейната благосклонност, макар че друг в къщата не можеше да я търпи. Тя и на графа беше противна — и той много повече от нея се занимаваше с дъщеря си.

По това време мадмоазел Пердюноар отиваше в стаята на графинята и й разказваше интересни истории из парижкия живот, за мъжете, които мамели жените си. Приказките забавляваха графинята. Алис използваше гувернантката повече за себе си, отколкото за детето. Пък и госпожица Пердюноар не беше добра възпитателка. Граф Харо бързо се убеди в това и държеше дъщеря си повече около себе си.

Графиня Алис нямаше за дъщеря си нито време, нито търпение, нито любов. Ако бе в настроение, можеше да играе с дъщеря си, както се играе с коте. Ако й дотегнеше, предаваше я на бавачката.

Замъкът и дворецът Тройенфелз не биха се радвали на добре уредено домакинство, ако то бе оставено в ръцете на графиня Алис. Тя се грижеше единствено за личните си удоволствия, за тоалетите и обожателите си. За щастие персоналът беше опитен. Скоро след смъртта на майката в Тройенфелз дойде контеса Беата и се зае с домакинството.

Графиня Алис не прие контесата. Тихата и затворена жена я отегчаваше и дразнеше. Алис не беше от тези, които се отнасят с внимание към бедните роднини. Тя тиранизираше контесата по същия начин, както мъжа си и прислугата — като даваше свобода на своите капризи.

Контеса Беата понасяше всичко с мълчание, но понякога така поглеждаше графинята, както и графинята нея — с изгаряща неприязън.

Вероятно никой друг в замъка не бе толкова малко засегнат от загубата на графинята, колкото контеса Беата, която от приличие също навлече траур.