Хедър Греъм
Нощен шепот (8)

Седма глава

Петнайсетте минути, необходими, за да стигне до дома си, Брин прекара разкъсвана между гняв и отчаяние.

Ами сега, какво щеше да прави? При следващото обаждане на онзи с шептящия глас, щеше да се опита да му обясни, че е направила всичко възможно, и че ако снимките са толкова важни за него, той трябва да ги поиска лично от Кондър. Толкова просто беше.

Май наистина трябваше да се обади в полицията. Още в самото начало. Така щеше да си спести страха, мъката и притесненията и…

Унижението от катастрофалната вечер!

Той поначало е знаел, че тя иска нещо. От самото начало. И си поигра с нея, включи се в играта й със същата лекота и сръчност, с която си играеше с барабаните. Остави я да се доближи до него, отблъсна я, пак я привлече, знаейки през цялото време, че няма никакво намерение да й дава каквото и да било.

Проклет да е! Каква глупачка излезе и така се омърси със сексуалния си пазарлък. А снимките не получи.

Колата със скриптене навлезе в алеята. Трепереща, Брин се изправи и се опря на волана, учудена, че вече си беше вкъщи. Колко хубаво, че познаваше Тахо като ръката си. Инстинктът й я доведе вкъщи.

Дишай дълбоко, Брин, си каза тя безмълвно. И се успокой. Трябва да влезеш и спокойно да говориш с Барбара, като че ли никога нищо не се е случвало.

Беше си грабнала чантата, но наметката й остана у Кондър. Дребна загуба. Имаше чувството, че дори роклята, която беше облякла, гореше.

Не тръшкай вратата, Брин! Недей. Децата спят. Влез, широко и красиво усмихната, кажи на Барбара, че си обърнала няколко чашки и че си прекарала приятна вечер.

Но като стигна до вратата, бръчка постепенно разсече челото й.

Лампата на входа не светеше. Барбара много държеше тя винаги да е запалена — много повече от Брин. Всеки път, когато излизаше, Барбара я палеше. Барбара беше убедена, че е много по-вероятно крадците, да атакуват в мрака, отколкото при блеснала ярка светлина.

Брин забрави за Лий, докато се опитваше да вкара ключа в ключалката. Вратата излетя навътре и тя се спря, озадачена.

Чу телевизора. Лампата във всекидневната светеше, също и в кухнята. Всичко изглеждаше нормално. Дори видя краката на Барб, вдигнати на канапето.

— Барб? — повика я Брин тихо.

Никакъв отговор. Внимателно Брин влезе в къщата и на пръсти се доближи до канапето. Барбара лежеше, очевидно удобно излегната. Стори й се малко бледа, вероятно спеше дълбоко, след като още не беше чула Брин.

— Барб? — Брин разтърси приятелката си за рамото. Барбара изпъшка и трепна, но не отвори очи. Разтревожена, Брин разтърси младата жена по-силно. — Барб!

Барбара отново изпъшка; клепачите й се размърдаха и накрая се отвориха. Впери празен поглед в Брин.

— Барб, аз съм, Брин. Какво има? Добре ли си?

Най-после в очите на Барбара просветна лъч на разпознаване. Пак премигна, учудена.

— Брин… — Размърда се, след това изпъшка и хвана главата си.

— Какво има? — попита отново Брин, този път истински разтревожена.

— Ами… аз не знам… — промълви Барбара. — Сигурно съм заспала, но, ох, Господи! Главата ми. Чувствам се, сякаш съм ударена с цял тон тухли… Спомням си, че седях тук. Гледах онези нови минисерии. И аз… Не помня нищо след това!

— Можеш ли да седнеш?

— Да… мисля, че мога.

Брин бързо седна до Барбара. Хвана ръцете й, издърпа ги от главата й и нежно погали приятелката си по темето. Ледени реки смразиха кръвта й, когато усети бучка с големината на орех под пръстите си.

— Ох, Боже мили, Барб! Май наистина си била ударена с цял тон тухли. Ще донеса лед. Стой мирно.

Брин изтича в кухнята, в бързината разпиля лед по пода, след това изтича обратно при Барбара.

— Легни на една страна, ще ти сложи лед. Помисли си. Сигурно нещо се е случило.

Барбара послушно се отпусна на канапето.

— Кълна ти се, миличка, не съм си загубила ума — само съм го наранила. Седях си и гледах телевизия. Не съм ставала, не съм ходила никъде и не съм забравила каквото и да било.

Барбара широко отвори очи, изпълнени с ужас. Втренчи се в Брин; след това с нервно огледа стаята и отново се втренчи в приятелката си.

— Брин! — гласът й беше ужасен шепот. — Някой сигурно е влизал тук! Сигурно ме е ударил отзад!

Брин преглътна, отново обзета от ужас. Да, беше очевидно. Някой е влизал в къщата. Бяха ударили Барбара по главата. След това си бяха отишли — бяха ли наистина?

— О, Господи! — прошепна Брин.

Барбара се опита да стане.

— Трябва веднага да извикаме полицията.

— Не! — Брин почти изкрещя. Тъй като Барбара я изгледа, сякаш беше полудяла, Брин отново снижи гласа си до шепот. — Не… чакай. Нека да огледаме къщата. Момчетата…

— Мисля, че незабавно трябва да сграбча телефона.

— Не, моля те! Аз само… Почакай. Почакай и ще се опитам да ти обясня. Първо…

Стана и се отправи към стълбите, движеше се заднишком, продължавайки умоляващо да гледа Барбара.

— Момчетата… Не мога да извикам полицията. О, Господи, знам как това звучи. Разбирам, че си нападната от злосторник и че е редно да се извика полицията, но…

— Брин! Къде отиваш? — попита Барбара.

— Трябва да проверя момчетата! — промълви Брин, сълзи напираха в очите й. Ако имаше късмет, мистериозният глас е ударил Барбара, след това е разрушил стаята й. И ще последва ново обаждане. Но ако нямаше късмет…

— Почакай, Брин Келър! — обади се Барбара тихо. — Няма сама да се качваш горе!

— Вземи метлата!

— Метлата?

— Това е най-доброто ми оръжие.

— Нож…

— Само ще се изпонакълцаме.

Очевидно Барбара виждаше смисъла във всичко това. Избърза в кухнята, взе метлата и парцала — оръжие за всяка от тях.

Едновременно погледнаха към стълбите. Бяха тъмни; лампата в банята не светеше. Брин никога не беше изпитвала по-голям ужас в живота си, колкото, когато се взря в това царство на мрака, което не обещаваше нищо друго, освен безкраен кошмар.

— Върви! — прошепна Барбара.

Брин направи една крачка. Барбара я последва. След това още една. Барбара се изкашля тихо, а Брин почти изпищя. Сърцето й болезнено биеше, сякаш искаше да спре в гърлото й.

Направи още една крачка, след това още една; Барбара беше с нея, сянка, залепена за гърба й.

— Виждаш ли нещо? — попита Барбара.

— Не!

— Продължавай.

Брин направи още една крачка. Почти бяха стигнали площадката, когато пред тях се мерна фигура.

Брин и Барбара едновременно изпищяха, взаимно се удариха с метлата и парцала, докато се опитаха да ги размахат.

Отговорът на писъка им беше уплашено тихо ехо последвано от звукът на плачещо дете.

Брин замря на място.

— Адам? — попита тя тихо.

— Не, Кийт е. Изплаши ме, лельо Брин! — Думите му бяха последвани от обвиняващо хълцане и хлипане. — Лампата не свети. Пишка ми се, а не мога да намеря банята.

Брин изтича нагоре по стълбите, облекчено въздишайки. Опипа пътя си до банята и запали лампата. Коридорът вече не изглеждаше толкова зловещ, Кийт беше добре, също Брайън и Адам.

— Ето, миличък. Барб и аз вече никога няма да забравим да я оставим запалена.

Барбара — пребледняла и трепереща, но поуспокоена, успя да се усмихне, макар и малко тъжно. Но веднага щом момченцето затвори вратата след себе си, прошепна на Брин.

— Аз оставих лампата да свети, Брин Келър! Знаеш, че винаги оставям запалена лампата в банята заради момчетата.

— Знам, знам! — проплака Брин. — Нека да проверим нататък и ще се опитам да ти обясня.

— Мисля, че е нещо, което наистина трябва да ми обясниш, Брин! Все още имам бучка, голяма като яйце, на главата си! А и както изглежда, явно ще трябва да извикаш полицията.

— Само изчакай, докато чуеш всичко, моля те?

— Да огледаме спалнята ти.

И двете се спряха с домакинските си оръжия пред затворения гардероб, но когато се спогледаха и нервно го отвориха, не откриха нищо, освен дрехите на Брин.

Нищо не беше пипано в стаята й. Всичко си беше на мястото.

— Не мисля, че има друго място, където някой би могъл да се скрие. Обиколихме цялата кухня. И всекидневната. Банята, естествено, е твърде малка, за да може в нея да се скрие нещо друго, освен някакво гномче.

— Май си права. Като се изключи тъмната стая — измърмори Брин, прехапвайки устната си.

— Ще отидем да видим.

Брин кимна.

— Нека само да сложа Кийт отново в леглото.

Кийт търкаше очите си и тръгна към стълбата, вместо към спалнята си. Брин го улови за раменете и го насочи в правилната посока.

— Обратно в леглото. Сега лека нощ, сладурче.

Той я целуна прилежно и пропълзя в леглото си. Брин усети как тревогата отново сковава гърба й и тя се обърна, за да огледа гардероба на момчетата. Вратата беше отворена и тя видя, че в него не се крие нищо страшно, само дрехи, „Замъкът Сивият череп“ и разни герои от Междузвездни войни.

Злосторникът не беше в къщата.

Брин се обърна, за да завие Кийт. Той вече дълбоко спеше. Отиде да оправи завивките на Брайън, който спеше на горното легло, и се наведе, за да завие и Адам, който спеше отдолу.

Само че Адам не беше в леглото отдолу.

За момент не можа да повярва; сигурно просто не беше погледнала, където трябва. Но беше погледнала, където трябва, и колкото й да прокарваше ръце по чаршафите, не можа да открие малко момченце.

Брин се втурна към стената и запали лампата. Като луда огледа наоколо, след това изтича към гардероба, като обезумяла започна да хвърля дрехи, играчки наслуки. Наведе се и погледна под леглата.

Адам го нямаше. Никъде.

— Лельо Брин! Светлината ми пречи!

Брайън се беше размърдал.

— Брайън — започна Брин, отчаяно опитвайки се да звучи спокойно. — Чу ли нещо тази нощ? Видя ли нещо? Знаеш ли къде е брат ти…

Не завърши изречението си, защото телефонът започна да звъни.

— Заспивай — каза тя с изнемощял глас, стомахът й болезнено се сви и тя почти се сгъна на две. — Ще угася лампата.

Побърза да го стори, след това събра напускащите я сили и изтича надолу по стълбите.

Барбара се канеше да вземе слушалката.

— Не се обаждай! — изкрещя Брин.

Барбара се сепна, като видя паникьосаното лице на приятелката си. Брин прелетя покрай нея, разхълцана.

— Барб, трябва да стане, както аз казвам! Отвлекли са Адам!

Взе телефона, толкова разтреперана, че за миг не можа дори да проговори. Това не разубеди този, който се обаждаше.

— Мис Келър? Обадете ми се — бързо.

— Да! Да, тук съм — изкрещя Брин. — И си го искам обратно! Искам си Адам веднага. Доведете го или, Господ да ми е на помощ, ще се обадя в полицията! Ще ви убия с голи ръце!

— Млъкнете, не се увличайте. Да, отвлякохме Адам. И знаете защо? Сега той е добре. Излапа хубаво сънди и заспа. Ще продължим наистина да се грижим добре за него. Но няма да си го получите обратно. Не и, докато не получа снимките. Тази нощ не успяхте. Знаех, че така ще стане. Не ме приехте достатъчно сериозно. Сега ще ме приемете сериозно — и вероятно ще успеете.

— О, Господи! Не разбирате ли! Не мога да получа проклетите снимки! Кондър няма да…

— Вие ще ги вземете обратно от Кондър.

— Опитах се…

Шепнещият глас изведнъж премина в ръмжене.

— Не бяхте достатъчно настоятелна. Избягахте. Знаете ли, познавам вашия тип. Знам какво сте направили. И дори знам какво мислите. Виждам всичко. Затова не ми се бъркайте. И си дръжте устата затворена, нали разбирате? Не ми се иска да ви върна малкото момче на парченца.

— Опитах се! — умоляващо каза Брин отново. — Бях готова да направя всичко…

— Както вече казах, бъдете по-настоятелна. Говори се, че Кондър наистина има слабост към вас. И вярвам, че е така, госпожице Келър. Жена с вашите очевидни качества може да завърти всеки мъж на малкия си пръст. Ами направете го. Скоро.

— Ударили сте приятелката ми — с горчивина Брин обвини шепнещия глас. — Тя иска да се обади в полицията…

— Ако ви е приятелка, няма да го направи.

— Но…

— Вземете снимките, госпожице Келър. Бързо. Губите време.

Телефонът умря в ръката на Брин. Умря. Каква дума. Ох, Господи, какво да прави?

Усети ръка на рамото си и за малко не отскочи през покрива. Но беше само Барб. Брин покри лице с ръцете си и избухна в сълзи.

Барбара я прегърна и я поведе към кухненската маса.

— Къде е брендито?

— Под мивката.

Барбара тикна чашка пареща течност под носа на Брин.

— Изпий го на един дъх. Цялото.

Брин се подчини. Задави се, гърлото й пламна, но успя да се спре да плаче.

— Добре. А сега да чуя цялата история.

С глух монотонен глас Брин разказа на Барбара всичко, като започна със странния мъж, който се появи на вратата й, предлагайки й пет хиляди долара за снимките. Разказа й за тъмната стая и за телефонните обаждания — също за провалените усилия да си извоюва обратно снимките тази нощ.

— Толкова е просто — каза Барбара. — Трябва да кажеш на Лий.

— Не! — извика Брин. — Не мога! Това е едно от най-важните неща, които човекът непрекъснато ми повтаря! Да не казвам на Лий.

— Навярно защото се страхува от него. Миличка, след като отвлече Адам, той те води за носа. Но ако просто кажеш на Лий, той ще ти върне снимките. Никога няма да рискува живота на малко момче.

— Но може да се опита! Всичко това може да го разгневи и да реши да залови всички тези хора. Ох, Барбара. Не мога да рискувам. Не сега! Те държат Адам!

— Лий не е глупак, Брин. Той ще действа дискретно.

— Просто не мога да рискувам! Някой успя да нахлуе в тъмната ми стая посред бял ден и да я направи на пух и прах. Тази нощ е нахлул тук, ударил те е и е отвлякъл Адам — без да се чуе и звук! Барб, чуй ме, ключалката е разбита. Изглежда, човекът може да си влиза и излиза, когато си иска. Мисля също, че знае къде съм и къде отивам. Просто не мога да рискувам, Барбара. О, моля те! Трябва да ми помогнеш! Просто това трябва да стане така, както аз искам!

Барбара сведе ресници, след това погледна Брин право в очите.

— Мисля, че рискуваш още нещо.

Брин преглътна. Знаеше какво иска да каже Барбара, но трябва да попита.

— За какво говориш?

— Ако тези хора са толкова безскрупулни, Адам е в опасност, каквото и да направиш.

Брин поклати глава.

— Те искат само снимките, дори не мога да си помисля, че искат да наранят Адам.

— Какво ще кажеш на братята му?

— Че… Че е на гости у сестра ти.

— Нямам сестра.

— Сега вече имаш.

Барбара въздъхна.

— Добре. Адам е твой племенник; не мога да направя нещо, което би те изплашило, макар и да мисля, че трябва да се обадим в полицията. Все пак какво смяташ да правиш?

— Опитах с магия, сега ще опитам с обир.

— Какво?

— Утре вечер ще вляза в къщата му.

— О, небеса! Наистина си полудяла.

— Не, не Барбара! Тази нощ бях в къщата му, нали помниш? До всекидневната има малка ниша, там е бюрото му, документи и други такива. Там е и картотеката. Снимките трябва да са някъде там.

— Прекрасно. Ами ако има аларма срещу крадци?

— Няма… поне, почти съм сигурна, че няма. А и се разходих из цялата къща. Прозорецът към кабинета беше отворен. Мисля, че ще мога да се промъкна през него.

— Това е лудост.

— Нямам изход, Барбара!

Барбара поклати глава.

— Пак твърдя, че е лудост. Ще се озовеш в затвора и тогава какво ще стане?

— Няма да се озова в затвора — обяви Брин много по-уверено, отколкото се чувстваше.

Барбара въздъхна.

— Подай ми моля те брендито. Очертава се дълга нощ. А утре сутрин трябва да се явя на работа.

Брин наля на Барбара глътка бренди, след това още една и на себе си. Бог да те благослови, Барбара! — помисли си тя тъжно. Бяха я ударили така, че беше загубила съзнание, бяха я изплашили до смърт, а не проявяваше никакво желание да напусне кораба. Сега поне Брин имаше съчувстващо рамо, на което да се облегне…

— Колко брендита мислиш, че трябва да погълнем, за да заспим?

Брин направи гримаса.

— Бутилката.

Но и десет бутилки не можеха да я приспят онази нощ. Мислеше само за Адам. Да можеше сега да го прегърне, щеше да му обещае, че ще му разреши до края на живота си да стреля с грахчета, в който си иска ресторант…

Ох, Адам! Моля те се върни се. Мили Боже, моля те пусни го да се прибере…

 

Преди още да стигне до вратата на Фултъновата къща, Ендрю чу барабаните. Разнасяха се мощни удари и той си представи Лий, преди да го е видял; с лице като ледена маска, изпъкнали бицепси и гърди, опънати от мускулната сила, необходима, за да се получи такъв мощен бумтеж от барабаните.

Беше прав. Но щом като отвори вратата, Лий престана да бие. Може да е ядосан, замислен или озадачен, Ендрю знаеше, но независимо от настроението си той не би обидил приятел.

Чинелите се удариха един в друг, когато Лий стана и отиде към парапета на балкона, за да му махне.

— Хей, Ендрю. Подранил си.

— Цяла сутрин се опитвам да ти се обадя.

Лий сви рамене.

— Бях тук. Защо? Случило ли се е нещо?

— Не съм сигурен.

Лий се отдръпна от парапета и като стрела излетя надолу по стълбите.

— Кафето е готово. Да си налеем и ще ми обясниш какво искаш да кажеш.

Няколко минути по-късно Ендрю вече беше изгълтал чашка кафе и започваше втора, облегнат на масата в кабинета.

— Снощи, както знаеш, беше мой ред да наблюдавам къщата на Брин. Първо трябваше да изпълня няколко поръчки, но не бързах много, защото ми каза, че тя ще бъде при теб. Пресметнах, че няма да се прибере преди десет, затова реших да отида там около десет и половина. Но тя вече си беше вкъщи — или по-точно комбито й беше в алеята, когато стигнах там.

— Тръгна си рано — Лий каза сухо. — Моля те, продължавай. Какво се случи?

— Всъщност нищо. Искам да кажа, че нищо не се случи. Просто беше странно. Лампите изобщо не угаснаха. Барбара не си тръгна и телевизорът остана включен цяла нощ.

Лий се намръщи и след това сви рамене.

— Навярно са останали да си приказват до късно и след това са заспали при включен телевизор и запалени лампи.

— Може би — каза Ендрю, но изглеждаше озадачен. — Имам чувството, че нещо се е случило, преди да отида там.

Лий остана безмълвен една минута; след това каза:

— Не се тревожи, навярно всичко е наред.

— Трябваше да отида по-рано.

— Съвсем сигурно не си виновен ти, че Брин си тръгна рано.

Ендрю продължаваше да е недоволен, но попита:

— А снощи случи ли се нещо в твоята къща?

— Никой не е влизал; изчакали са, докато изляза тази сутрин.

— Как разбра?

— Мария току-що се обади. А тя знае навиците ми така, както знае псалмите си. Вече пет години се грижи за къщата. Искаше да знае защо на бюрото ми има папка. Знае, че винаги си държа папките в шкафа.

— И не си оставял папки на бюрото си?

— Не.

— Знаеш ли какво, Лий, изглежда, ще трябва ние да се заемем с този въпрос. Явно и ти се нуждаеш от охрана или нещо такова.

Лий поклати глава.

— Все още не знам за какво. Полицаите ще ми се изсмеят и ще ме изгонят, ще ми кажат, че съм откачена „звезда“. Бих могъл да наема частни детективи, но нещо ми подсказва да не го правя точно сега. Всъщност нищо не се е случило — това със сигурност знам. Не искам просто да заловя някакъв злосторник, който души около къщата ми. Искам да разбера какво става.

Ендрю се прозя.

— Е, искрено се надявам, че скоро ще разберем. Една седмица здрав сън ще ми дойде добре. О, между другото. Как мина срещата?

— Истински провал. Както знаеш, тръгна си рано.

— Съжалявам.

— Аз също. Толкова съжалявам, че ми се иска да бях сключил сделката.

— Каква?

— Няма значение. Благодаря ти, че ми помагаш в бдението.

— Няма проблеми… — започна Ендрю. Прекъсна, когато чуха предната врата да се отваря. От кабинета зърнаха силует на висока фигура на вратата.

— Кондър?

Лий изглеждаше озадачен; след това се намръщи, като разбра кой е мъжът.

— Какво ли по дяловите иска? — попита той Ендрю.

— Той, кой? — Ендрю попита тихо.

— Проклетият политик. Нали помниш човекът от кънтри клуба. Каза, че иска да види какво сме направили тук и аз като идиот му казах, че може да дойде по всяко време.

— Връзки с обществеността — напомни сухо Ендрю.

— Да, връзки с обществеността!

Лий остави чашата си с кафе и излезе от кабинета.

Политикът, както винаги, беше придружен от неколцина мъже. Като влязоха във фоайето, Ендрю се приближи до Лий и дискретно го попита:

— Какво по дяволите прави той тук?

— Може би се нуждае от препоръка, за да спечели гласовете на младите. Не знам.

Дърк Хамърфийлд се приближи, широко усмихнат и с протегната ръка. Лий прие ръкостискането и представи Хамърфийлд на Ендрю.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита Лий.

— Не, не, просто исках да огледам старата Фултънова къща сега, след като сте я ремонтирали. Скоро трябва да се прибирам в града и реших, че мога да се отбия. Твърде е рано, за да мога да погледам репетициите ви, а?

— Страхувам се, че да — отговори Лий.

— Тогава ще си вървя по пътя. Но следваща седмица в „Лебеда“ давам вечеря за набиране на средства. Вие — и момчетата ни — сте поканени. За моя сметка, разбира се.

— Благодаря. Ще ви се обадим.

Хамърфийлд се усмихна, обърна се и си тръгна, последван от придружителите си.

— Защо не му вярвам? — попита Ендрю.

— Защото се усмихва твърде много — отговори Лий. Отиде във фоайето и се загледа през триъгълната стъклена врата. Намръщи се. Брин и Барбара бяха пристигнали заедно. Хамърфийлд се приближи към тях и въодушевено ги поздрави. Твърде въодушевено. Целуна Брин по бузата. Не беше просто братски жест. Политикът продължаваше да се усмихва с невинността на щастливо момче, но очите му гледаха сластно.

— Каква игра играе? — тихо изсъска Лий.

— Трудно може да се каже — отговори Ендрю сухо. — Но ако все пак не искаш да си спечелиш име на шпионин, бих се отдръпнал от вратата.

Лий се намръщи, но се отдръпна. Когато Барбара отвори вратата, той я поздрави с усмивка и се опита да скрие бръчката, която се появи, когато установи, че обикновено невъзмутимата блондинка, определено беше нервна и имаше вид на преминала през ада.

Брин изглеждаше още по-зле. Направи се, че не го вижда, което определено беше номер, тъй като той беше на пътя й, и продължи към кабинета и каната с кафе.

Импулсивно я последва. Тя подскочи, когато той мина през вратата, намръщи се и избърса кафето, което беше разляла.

— Какво искаш? — попита тя рязко.

— Просто да се осведомя за здравето ти — отговори той сухо и провлачено.

— Добре съм. И ще бъда добре, докато стоиш настрани от мен.

Той се облегна на вратата и вдигна една вежда.

— Вчера мъркаше, днес драска с нокти. Е, всъщност няма как да стоя настрани от тебе. Работим заедно. Освен ако не си решила да напуснеш?

Беше сигурен, че тя скърца със зъби, докато съсредоточено гледа чашата с кафе.

— Не, не съм решила да напусна. — Пак го погледна. — Уволнена ли съм?

— Не.

Искаше да я разтърси; вместо това се оттегли. В погледа й имаше нещо… Не беше само гняв. Тя изглеждаше изплашена. Не, не просто изплашена. Беше нервна, много напрегната… и ужасена. През деня всеки път, когато я докоснеше, му се искаше да не я пуска. Да я притиска все по-здраво и да настоява да му говори. Да я насили да си почине и да прехвърли част от страха и тревогите си върху него…

Но очите й заискряваха всеки път, когато срещнеха неговите. Започваше истинска студена война.

 

— Наистина си луда, Брин — й каза Барбара направо. — И ти заявявам, че няма да те посещавам в окръжния затвор, нито ще дойда да те взема. Ще се правя, че не знам нищо за това. Брин, поговори с него, бъди само малко по-любезна, и няма да е толкова зле. Но си невъзможна! Когато те залови…

Брин нахлузи черния си пуловер през глава.

— Опитах се да бъда любезна с него. Бих целунала краката му, ако ще даде резултат. Но няма. И той няма да ме залови, Барбара. Блъснах се в него и Мик точно когато си тръгваше, Мик казваше нещо, че е „негов ред“, а Лий му каза да се опита и да бъде там най-късно в девет. Значи или ще излизат или ще репетират. А ако репетира, ще бъдат в звукоизолираната стая. И бомба да взривя, никой няма да ме чуе.

— Ох, Брин, просто не ми харесва. Ама никак — въздъхна Барбара изморено. Седяха горе в спалнята на Брин и за десети път Барбара беше отишла до прозореца, за да се увери, че е залостен. — Дали залостих прозореца на детската стая?

— И двете проверихме, Барб. Тази нощ никой няма да може да влезе тук. Но и не вярвам, че някой ще се опита. — Нервно въздъхна. — Готова съм. Ела с мен, заключи и с двете ключалки, когато изляза.

Барбара кимна недоволно. Бяха стигнали до средата на стълбите, когато на вратата се позвъни. И двете жени замръзнаха; след това Брин се разтърси.

— Шепнещите не звънят на вратата — успокои тя Барбара и себе си. Внимателно погледна през шпионката и объркано се облегна на вратата. — Проклетият играч на голф! — каза тя на Барбара.

— Играч на голф?

— Майк Уинфелд. Запознах се с него в кънтри клуба.

— Професионалистът? Той е един негодник. Ама ги привличаш все най-добрите! — Барбара също погледна през шпионката и замислено въздъхна. — Също като Бунтовник без кауза — само че той сега има кауза.

— За какво говориш? — Попита Брин нетърпеливо.

— Майк Уинфелд — отговори Барбара, учудена от въпроса. — Беше уличник, забърка се в наркобизнеса, дребни кражби и подобни злосторничества. В един от приютите срещна играч на голф и оттогава непрекъснато жъне успехи.

— Та това е чудесно — промълви Брин — но сега трябва да излизам.

— Ами тогава отвори вратата и му обясни, че имаш среща.

— Ами ако…

— Ако влезе, ще го забавлявам вместо теб.

Брин намръщено погледна приятелката си и отвори вратата с блестяща усмивка.

— Майк! Колко ми е приятно да ви видя. Какво ви води насам.

— Надеждата да получа поне минутка от времето ви.

Усмивката на Брин постепенно угасна.

— О, Майк! Съжалявам. Точно излизам, имам среща. Но Барбара е тук… Барбара, имала ли си шанса да се запознаеш с Майк Уинфелд?

— Не, не съм — Барбара грациозно подаде ръка. — Какво удоволствие, господин Уинфелд.

— Точно излизах — извини се Брин.

За миг тя наистина съжали. Красивото му лице се преобрази в маска на разочарование и тя отново си даде сметка колко приятен човек беше. Но трябваше да върви и вече беше тръгнала! Всъщност не можеше да мисли за нищо друго, след като толкова ужасно се тревожеше за Адам. Едва изкара деня. Не си спомняше почти нищо от кошмарните часове на чакане…

— Добре — изсмя се Майк — но помнете, че съм решителен мъж! Барбара, приятно ми е да се запознаем.

— Благодаря — измърмори Барбара.

— Мога ли да ви изпратя до колата? — попита Майк.

— Разбира се — измърмори Брин. — Барб, до скоро.

— Надявам се — мрачно отбеляза Барбара.

— Какво значеше това? — попита Майк, смеейки се, докато съпровождаше Брин до колата.

— О, тя не обича да стои при децата до късно — каза Брин. Стигнаха до колата, тя отключи вратата и пъргаво пропълзя на шофьорското място. — Много мило, че се отбихте.

— Не мило… а целенасочено.

Брин направи гримаса.

— Наистина съм ужасно заета през следващите няколко седмици.

— Вярвам ви. Приятна вечер.

— Благодаря. Приятна и на вас.

Той се усмихна и й махна, тъжно свивайки рамене, докато се отдалечаваше от колата. Брин завъртя ключа в стартера и излезе от алеята.

В огледалото за задно виждане тя го видя да влиза в малко черно „Порше“. Когато стигна магистралата, колата му беше зад нейната. Тя пак му махна и след това забрави за него, тъй като проблемите отново завладяха мисълта й.

Барбара имаше право. Беше луда. Готвеше се да нахлуе в чужда къща като обикновен крадец. Обзе я страх. Щеше да обиколи тъмната къща и да се опита да влезе вътре. След това щеше да се рови из нещата на човека и отново да се опита да се измъкне с толкова важната плячка, до която се домогваше…

Лудост… лудост… лудост… Беше лудост…

Преди да разбере, преди да е готова, беше навлязла в уединения път, който водеше към имението на Лий.

Брин отби комбито в отклонението под сянката на няколко наведени бора. Изгаси мотора, след това светлините.

Мракът я обгърна. Почувства се, сякаш чуваше нощта, а шепотът й беше зловещ. Насили си да грабне фенерчето си и тихо изскочи от колата. Безшумно затвори вратата, но й прозвуча сякаш я беше треснала с все сила. През дърветата виждаше къщата на Лий. Тя също беше тъмна. Мъртвешки тъмна.

Хайде, страхливке, хайде! Това е единственият ти шанс. Мисли за Адам!

Тръгна. Около нея нощта сякаш се сгъстяваше. Чуваше всяко прошумоляване на дърветата, всеки полъх на вятъра. Щурците зацвърчаха в хор, за да й се подиграят; муха избръмча покрай лицето и, тя панически размаха ръце.

Муха, просто муха, каза си тя.

Чувстваше се като идиот, от джоба си извади черна плетена качулка и я нахлузи на главата си, напъха косата си в нея и под яката на пуловера.

Сега наистина се чувстваше като подъл крадец.

Но нали почти ще изчезне в мрака.

Толкова й се искаше да се върне, че за малко не отскочи назад като подплашен кон и не побягна в обратната посока.

Но продължи напред. Накрая се озова пред тъмната къща. Той беше излязъл. Слава Богу. Защо ли домът му трябваше да бъде толкова уединен? Но беше добре, наистина добре, напомни си тя. Ако живееше в гигантски блок, никога нямаше да може да нахлуе вътре.

Да нахлуе. Точно за това е дошла. Трябваше да започне да мисли като взломаджия. Брин прехапа устната си и надникна иззад храста. Придвижи се към къщата. Увери се, че го няма, заповяда си тя безмълвно, и внимателно започна да обикаля жилището. Не виждаше и следа от живот. Сега или никога, сега или никога…

Едва дишайки, Брин се придвижи към далечната дясна страна на къщата и прозореца, който водеше към кабинета. Внимателно се приближи към него. Беше отишла толкова далеч; ще отиде до край.

От момента, в който пропълзя в къщата, Брин е трябвало да разбере, че е навлязла в царството на кошмарите. Да би трябвало е да разбере!

Сърбеше я от качулката, опита се да почеше бузата си, докато нервно размахваше фенера. Наистина ли имаше нужда от качулката? Да, защото ако някой изникнеше, така имаше чудесен шанс да избяга, а доколкото не виждаха лицето й, самоличността й щеше да остане тайна.

Брин пъргаво се придвижи от кабинета към коридора, след това избърза към всекидневната. Бързо движеше фенера наоколо. Нищо не се беше променило. Беше си същото като предишната вечер.

Не, не беше. Къщата изглеждаше зловеща тази вечер. Мрачна и зловеща. Фенерът улови витрината с пушките, тя бързо мина покрай нея, видя лъковете и стрелите. Хладна тръпка мина по гърба й. Да, каза й, че знае как да ги използва…

Добери се до бюрото! — заповяда си тя. Къщата беше тъмна и страшна, защото тя беше престъпник и крадец. И колкото по-бързо работеше, толкова по-бързо щеше да излезе оттук.

Брин бързо се изкачи на единственото стъпало, което водеше към малката ниша. Ами ако бюрото беше заключено? Дръпна едно чекмедже. Зарадва се, когато то се плъзна и се отвори от нервното й докосване. Предпазливо започна да се рови из съдържанието му. Никакви снимки.

Трябваше да бъдат тук. Или в чекмеджетата или в картотеката. Опита второто чекмедже, след това третото. След това средното. Нищо! Нищо, освен сметки и писма и надраскани бележки! Затвори средното чекмедже и панически подскочи, стресната от рязкото прещракване. Кръвта й сякаш се смръзна и след това отново потече. Бързо обиколи стаята с фенера. Нищо. Та и какво ли очакваше? Стрелите да скочат от стената и да полетят към нея?

Спокойно, Брин, напомняше си тя. Спокойно. Има още три чекмеджета от лявата стана…

Но не можа дори да се докосне до лявата страна на бюрото.

Паника — силна като стегната примка около врата й и студена и остра като острието на стрела, забита в ребрата й — се надигна и я погълна.

— Кой, по дяволите, сте вие и какво, по дяволите, търсите?

— Аз… — Не можеше да говори; не можеше дори да мисли. Ужасът я беше вцепенил. Смътно се досети, че е заловена от Лий Кондър, но не този Лий Кондър, когото познаваше. Тихо зададеният въпрос съдържаше първобитен дълбок гняв. Хватката му беше жестока и безмилостна…

Но колкото внезапно беше заловена, толкова внезапно беше освободена и го чу още веднъж язвително да заговори.

— Е, ще хвърлите малко светлина върху ситуацията?

Свободна, установи Брин. Беше свободна! Без никаква друга мисъл в главата си, тя сграбчи парапета от ковано желязо, който обграждаше нишата, и го прескочи. Озова се в коридора, отчаяно побягна, страхът препускаше в краката й.

— По дяволите! — отсече той зад нея. Тя стигна до прозореца и скочи на перваза. — Спри! — нареди той грубо. Тя се обърна и го видя да скача леко и пъргаво като пантера, хвърляйки се върху нея. Не можа да излезе; трябваше да се върне, за да го избегне.

За частица от секундата скочи обратно, преди рамото му да се удари в прозореца. А сега какво, питаше се тя объркана. Бягай, не мисли. Бягай! Пак побягна, но не достатъчно бързо. Една ръка сграбчи пуловера й. Като обезумяла се дръпна назад и дрехата се разкъса в ръката му. Без цел и мисъл, водена само от сляпата паника, тя се втурна през коридора.

Не обратно към кабинета! Там беше запушено. Бясно изтича нагоре по стълбите и се озова на площадката, преди да се усети, че и там нямаше изход. Ако я уловеше, щеше да я разкъса на парчета и да се обади в полицията. Следваше я по петите. Чуваше стъпките му по стълбите; почти усещаше топлия му дъх в кожата си… Погледът й се спря на вратата в края на коридора и тя изтича натам. Стигна до нея и нахълта в стаята. Той я следваше! Тръшни я, тръшни я, тръшни я — не се затваряше!

Не, не се затваряше, защото той се беше опрял о нея. Брин се задъха, след като внезапно въздухът беше изсмукан от дробовете й, когато той със сила се удари в нея, с рамо се заби в корема й и я събори. Имаше чувството, че лети и че след това зверски се сгромолясва. На леглото. С него отгоре й…

— Не! Моля ви! — задъхано каза тя.

Започна да се бори, почти обезумяла от ужас, след като го усети да пропълзява отгоре й, притискайки я надолу. С всички сили се опитваше да се измъкне, но напразно. Той улови размахващите се ръце и ги прикова.

Безмилостно отскубна качулката от главата и лицето й. Капризната луна изведнъж изпълни стаята с мека светлина и тя срещна присвитите му блеснали очи.

— Ах, госпожице Келър…

 

Заловена… Беше заловена. Той продължи да говори; тя се опита да му отговори. Изплашена и ужасена — толкова съжаляваше, че винаги се бе държала толкова враждебно с него.

Но и това не беше краят на всичко. Не.

Кошмарът едва започваше.

Тя не беше единственият злосторник. Чуха се стъпки и изведнъж тя се оказа легнала полугола до него — едва дишаше, докато злосторникът се приближаваше. Разбра какво значи страх, също и какво значи докосването на Лий, какво значи да го чувства, да усеща силата и решителността му…

Той излезе и тя отново разбра какво е страх, когато остана само с ехото от гнева му — и със звука на куршумите.

Куршумите!

Но на Лий му нямаше нищо! Слава Богу! Само дето той отново я разпитваше и тя трябваше да отговаря, опитваше се да отговаря, а той я беше предупредил:

— Бъди в кухнята след пет минути точно и бъди готова да ми разкажеш цялата история — без никакви пропуски!

 

Петте й минути изтекоха. Време беше да отиде в кухнята.