Хедър Греъм
Нощен шепот (12)

Единадесета глава

Брин се събуди радостно възбудена; би трябвало да е изморена, но се чувстваше невероятно бодра. Неделя е и тя ще си получи Адам обратно.

Хрумна й, че е абсурдно да се радва на мисълта, че ще разговаря с похитителя, но чуе ли гласа му, ще бъде толкова благодарна, че с готовност ще запълзи на колене, ако й наредят. Той здравата я разигра — от самото начало. Напрежението за малко не я унищожи и щеше да я унищожи, ако не беше Лий. Опита се да не мисли, че всичко можеше да се окаже лъжа; че похитителят може още да задържи Адам. Не посмя да си мисли такива неща — щеше да се пръсне.

Мария, която се оказа мила отговорна жена в средата на петдесетте, с едри гърди, дълбока топла усмивка, с удоволствие се съгласи да остане и тази сутрин още няколко часа с двете по-големи момчетата, когато Брин и Лий излязат. Брайън и Кийт вероятно щяха да спят поне до девет и тъй като знаеше, че сутринта ще бъде наситена с напрежение, Брин беше доволна, че те ще могат да се приберат, след като всичко свърши. Опита се да скрие истината от тях, но децата с присъщия си усет, подушиха, че има нещо нередно. Мария трябва да ги доведе в къщата й около единадесет — навреме, за да поздравят брат си и нея, молеше се Брин.

Брин вярваше, че Мария също знае, че нещо не е в ред, но не задаваше въпроси и даваше да се разбере, че е готова да помогне според възможностите си.

Когато за първи път видя Мария, Брин малко се смути заради очевидната й връзка с Лий, но остана доволна, че възрастната жена явно я хареса от пръв поглед. Мария очевидно обожаваше работодателя си, и двамата чудесно се разбираха.

Към седем в неделя сутринта Брин беше вече станала и облечена — готова да тръгне, преди Лий да е излязъл изпод душа. Макар и толкова рано, Мария беше приготвила кафе. Опита се да убеди Брин да хапне, но тя знаеше, че не би могла да преглътне дори една хапка. Когато Лий се появи долу, Брин едва го остави да отпие от чашата с кафе, толкова бързаше да се прибере в къщата си.

Лий не се опита да й говори по пътя. И двамата бяха невероятно напрегнати. Брин едва се въздържа да не се втурне през входната врата; но се сети, че макар и да беше нейният дом, Ендрю и Барбара вероятно бяха заедно. Те заслужаваха известно уважение заради дискретността си особено след като бяха там, изложени на опасност, да държат под око нещата вместо нея, за да могат тя и момчетата да бъдат на сигурно място при Лий.

Нетърпеливо натисна звънеца. Беше само осем. До обаждането имаше още час. Лий я погледна, тя се изчерви.

— Брин, цялата ще станеш на възли, преди изобщо да се е случило нещо — предупреди я той.

Гърлото й се стегна.

— Не мога да го предотвратя, Лий. Не знаеш как се чувствам.

— Доста добре си представям — отбеляза той сухо. — И продължавам да мисля, че още в самото начало трябваше да се обадим в полицията.

— Не! Нещо можеше да се случи на Адам!

— А можеше да си го получиш и преди четири дни — заяви Лий убедено.

— Той е добре, казвам ти, че е добре! — извика Брин раздразнено. — Гласът й се повишаваше, ставаше истеричен.

Вратата се отвори, докато тя все още крещеше. Барбара, облечена в домашен халат, погледна единия, после другия и се отдръпна, за да могат да влязат. Строгото лице на Лий и зачервеното лице на Брин я предупредиха, че градусът на напрежение вече е достатъчно висок.

— Направила съм кафе — каза тя, поглеждайки часовника си. — Чака ни дълъг час. Много дълъг.

Брин вече беше вътре, крачеше напред-назад.

— Лий, този път, когато се обади, аз ще говоря. Ти имаш свойството да го дразниш.

— Прости ми, че не искам ти и Адам да бъдете убити — отвърна Лий, челюстта му още повече се стегна.

— Ела, скъпа, да отидем в кухнята и да пийнем кафе.

Барбара чувстваше прехвърчащите искри и бързо сграбчи Брин за ръката.

Минутите се точеха едва-едва. Ендрю се появи долу и Брин го чу тихо да разговаря с Лий. Тя изтича и застана пред двамата.

— Моля, моля! Не правете нищо, да не объркате всичко! Няма да има никакви засечки. Ще върна снимките; Адам ще се прибере вкъщи. Вие двамата не правете нищо! Обещайте ми! Закълнете се!

— Брин — намеси се Барбара.

След това Ендрю и Барбара, самите те нервни, се заеха със задачата да държат Лий и Брин разделени. Барбара се съгласи, че Брин беше сгрешила. Трябваше да се обадят в полицията. Но пък не можеше да обвинява Брин, че е толкова изплашена заради малкия си племенник.

И всичко ставаше, както си беше представила, реши Барбара. Тя искрено вярваше, че Лий и Брин бяха като родени един за друг, че имаше любов и тя трябваше да им помогне сега, както им помогна през изминалите дни.

Но очевидно и двамата бяха изплашени от дълбочината на това чувство и сега, когато мъката и напрежението се повишаваха, те бяха на ръба на взривяването.

Точно в девет телефонът иззвъня. Брин изтича към него, време за второ позвъняване нямаше.

— Добре, госпожице Келър. Радвам се, че сте там. Готова ли сте?

— Да, да! В мен са негативите и пробните снимки и нищо не съм пипала. Моля ви, кога мога да взема Адам?

Хрипкав смях й отговори.

— Дайте ми Кондър.

— Не! — протестира Брин. — Моля ви, имате работа с мен; искам си Адам сега. О, моля ви…

— Дайте го.

Заповедта беше ненужна. Лий сграбчи телефона от нея.

— Искаме детето. Сега. Или ще направим нещо със снимките — изръмжа Лий.

— Ще си го получите. Веднага, щом като пратя детето, ще се обадите в онова фоайе и ще уведомите госпожица Келър. Тя ще остави нещата и ще си тръгне. Не смейте да пуснете наоколо някой подозрителен, разбирате ли? Не мисля, че сте толкова глупав, но просто исках пак да поговоря с вас, Кондър, за да ви напомня, че не искам никакви номера.

— Няма да има номера — съгласи се Лий, поглеждайки към Брин. — Но Господ да ми е на помощ, ако нещо не се получи…

— Не от моя страна. Кажете й да тръгва.

Лий затвори.

— Е? — попита Брин, сграбчи ръката му и несъзнателно заби нокти в нея като хищна птица.

— Сега можеш да тръгваш — каза той тъжно.

— О, слава Богу, слава Богу — измърмори тя. След това с погледа си улови очите му. — Никакви номера, Лий, наистина. Трябва да си тук.

— Никакви номера — повтори той мрачно. — Ще бъда тук. — През рамо погледна към Ендрю. — Обади се в информацията, ако обичаш. Провери номера на този монетен телефон във фоайето на хотела.

Ендрю кимна, усмихна се насърчително на Брин и пристъпи към телефона. Лий се обърна пак към Брин.

— Накарай пиколото да паркира колата ти. И щом като оставиш снимките, излез през предната врата, дай талона на пиколото и се качвай в колата веднага щом я докара. Сериозен съм, Брин. Никакви рискове. Не бъди никъде, където наоколо няма хора, окей?

Тя кимна мълчаливо. Щеше да стане, щеше да стане, трябваше да стане!

Ендрю затвори телефона и подаде едно листче на Лий.

Лий го взе, погледна го, след това го пъхна в джоба на плетената си риза. Кимна на Адрю. Брин си помисли, че двамата мъже си разменят странен поглед, но беше твърде разсеяна, за да се опита да разбере или да прояви интерес.

— Тръгвам — измънка Брин.

— Не забравяш ли нещо? — попита той.

— Какво?

— Снимките — каза той тихо, подавайки й пакета, който беше оставил на тезгяха. Тя пребледня. Дори не си спомни да ги донесе от къщата му, той трябваше да го направи.

— Благодаря — каза тя, преглъщайки нервно.

— Брин, сериозен съм. Успокой се или ще катастрофираш, преди да стигнеш там. — Мекият му тон неутрализира напрежението помежду им и силното раздразнение. Това й вдъхна чувство за сигурност, за грижата му, за силата му.

— Ще бъда спокойна — обеща тя.

Той докосна устните й с лека целувка — топла, всеотдайна и успокояваща. И отново с докосването си, с изтънчения мъжки одеколон той сякаш преля собствената си сила в нея. Повече от всякога й се искаше да заплаче, но същевременно почувства, че сега вече можеше компетентно да изпълни мисията си.

— До скоро — промълви тя и мина през вратата.

Стори й се, че не за двадесет минути се е добрала до съвсем новия пищен курортен хотел „Планински изглед“, а за цели двадесет години. Брин се гневеше на трафика и се тревожеше, докато накрая започна да й се повдига от един припев, който не излизаше от ума й. Ами ако нещо се провали? Какво ще стане с Адам, ако нещо се провали? Какво ако — какво ще стане с Адам — ако нещо се провали?

Зъбите й тракаха, когато спря пред внушителния вход на „Планински изглед“. Сърдечно момче се приближи, за да й отвори вратата, тя се препъна, докато изпълзяваше от колата. Той й помогна; тя му благодари объркано с едносрични думи, и тръгна, преди да вземе талона. Той я извика и тя от погледа му разбра, че я взема за побъркана туристка, докато отново му благодареше за талона.

В хотела сигурно течаха половин дузина конференции. Хора имаше навсякъде. Брин избърза до голямото червено канапе, разположено елегантно пред високите сто и тридесет сантиметра прозорци и се загледа в панорамата от зеленина и шадравани. Видя телефонната кабина — красива с апарата на стената, на не повече от десет крачки от червеното канапе. Погледна назад към рецепцията, към големия часовник на стената. Трябваше да изчака десет минути.

Брин седна в края на канапето. Но виждаше телефонната кабина, а като леко извиеше главата си, можеше да поглежда към часовника. Фини капчици пот избиваха по цялото й тяло. Нервно зарови в чантата си за салфетка и попи челото си, след това се опита да избърше дланите си. Отново погледна към часовника. Бяха минали само две минути.

Погледът й започна да следи хората, които преминаваха през грандиозното фоайе. Бизнесмени с дипломатически куфарчета в ръка отиваха към асансьорите, сами или на групи. На столове близо до канапето няколко матрони седяха и обсъждаха голфа на съпрузите си. Самотен мъж в тъмен шлифер мина зад столовете. Брин го огледа. Толкова черна, гъста и остра коса не беше виждала, както и толкова смешни къдрави мустаци.

Чу стъпки зад себе си и за малко не подскочи. Те я отминаха. Обърна се и си даде вид, че поглежда към часовника, но всъщност искаше да види кой е зад нея. Друг мъж в неопределен, твърде посредствен тъмен костюм. Но човекът не беше посредствен. Беше по-висок дори от Лий, навярно имаше два метра. Брин усети, че краката й се вцепеняват от страх. Човекът се обърна и отново премина покрай дължината на канапето.

Тя прехапа устна и пак погледна към часовника. Оставаха още шест минути. Чу скърцане на врата и рязко обърна глава към телефона. Една от богатите матрони седеше в елегантната малка будка и си бъбреше. Не! О, моля ви се, не, помисли си тя отчаяно. Като безумна огледа фоайето. Бизнесмените продължаваха да се мотаят наоколо, матроните продължаваха да си бъбрят, високият мъж с костюма и мъжът с шлифера със странната тъмна коса все още крачеха напред-назад.

Ноктите й се забиха в дланите и образуваха дълбоки полумесеци. Безумен вик се надигна в гърлото й, когато погледна към телефонната будка и видя, че жената продължаваше да говори. Брин стана, сграбчи чантата си и пакета със снимките. Погледна към телефонната будка и се облегна на нея, втренчи се в жената вътре. Беше много невъзпитано, но… Успя да смути жената, която каза още нещо, след това щракна слушалката. Стана и рязко отвори вратата.

— В хотела има и други телефонни автомати! — тросна се тя на Брин.

Брин не можа да преглътне и да измънка някакъв отговор. Погледна към часовника и влезе в кабината. Оставаха три минути.

Извънредно високият мъж тръгна към телефонната кабина. Да не би той да беше един от похитителите, помисли си тя като обезумяла. Или бе просто бизнесмен, който искаше да използва телефона или да го освободи за други? Тя му се усмихна и взе слушалката. Щом като той се обърна и отново закрачи, тя се обърна с гръб към стъклената стена, за да прикрие ръката си, която постави на вилката на мястото на слушалката. Дай си вид, че говориш! Предупреди се тя. Лий… представи си, че е с Лий. Какво по дяволите ти стана онази сутрин? Да започнем с това, че е смешно да държиш нотите си в долапа при бельото. И е направо ненормално да ме хващаш за гърлото заради някакви си стихове, след като си музикант. Ти си грижовен и добър, но само до известна степен. Част от теб е тъмна и страшна и почти обезумявам, като си помисля, че можеш да ме изоставиш, почти обезумяла съм, защото те виждам как си отиваш.

Прехапа устната си и пак се извърна, за да погледне часовника. Бяха минали две минути след определения час. Десет и три минути. О, мили Боже, Адам! Къде си? Господи, ако ми го върнеш, обещавам, че ще бъда най-добрият родител на света. Минаха четири минути. Високият мъж с деловия костюм отново се беше запътил към телефона.

Лий, проклетнико! Нямаше право да ми се тросваш така, простото „съжалявам“ не беше ли достатъчно? Лий, искам да знам. Искам да знам какво се е случило в миналото ти. Искам да знам кой е любимият ти сладолед; искам да те наблюдавам, когато се бръснеш, и да ми крещиш, задето съм ти откраднала бръсначката, за да обръсна краката си. Искам да знам какви филми обичаш и искам да погледна в миналото ти и да разбера защо понякога можеш да бъдеш толкова мил, а понякога си — твърд като скала и тогава не те познавам и ме плашиш. Плашиш ме, но и ме изкушаваш. Искам Адам да е с теб, Лий. Искам да видя Адам. Искам да…

Телефонът зазвъня. Брин за миг отбеляза, че високият бизнесмен я наблюдаваше сякаш беше луда. Сети се, че вече държеше слушалката в ръката си; за да се обади, просто трябваше да вдигне другата си ръка…

Тя почти изкрещя:

— Ало!

Беше Лий. Сега не на шега, наистина говореше с Лий. Е, тя го слушаше.

— Брин, Адам е тук. Остави снимките. Спокойно. Отдалечи се от телефона. Пусни снимките на канапето — и излез. Чуваш ли ме? Не поглеждай назад; не прави нищо. Просто излез.

— Адам е там? О, Лий, нека поговоря с него.

— Брин! Остави снимките и се прибирай!

Телефонът щракна. Тя едва стоеше, колената й толкова трепереха. Успя да се задържи и да излезе от будката. Запъти се към канапето, пусна пакета със снимките. И продължи направо към въртящата се врата, която водеше към изхода.

Подаде на пиколото талона си и щедро го възнагради Комбито се плъзна под навеса, мъжът й отвори вратата и тя припълзя вътре. Усети ръцете си влажни на кормилото, но здраво го сграбчи.

За частица от секундата погледна в огледалото за обратно виждане. Мъжът със странната тъмна коса и шлифера я гледаше. Тя започна да трепери, сякаш температурата изведнъж беше спаднала значително под нулата, но се насили да гледа напред и да не отмества поглед от пътя.

Вкъщи, вкъщи, вкъщи. Прибираше се вкъщи и Адам беше там. Времето сякаш пълзеше.

Пътищата бяха невероятно натоварени. Брин погледна в огледалото за обратно виждане, за да се опита да смени платното и да излезе от магистралата. Ядовито тихо изруга. Имаше някаква тъмен седан точно зад нея. Включи мигача си. Седанът се отдръпна. Тя се прехвърли на друго платно, но не изключи мигача. Изходът беше близо.

Адам. Отивам при Адам. Мислеше си за малките му пухкави бузи и големите му зелени очи. Ще го прегръща и така ще го нацелува, че ще му се прииска пак да си отиде.

Брин тръгна към изхода. Изведнъж мощен удар я подхвърли; чу пръскането на стъкло и стърженето на метал в метал. Последното нещо, което съзнателно отбеляза е, че някой я е засякъл отстрани и забърсал задницата на колата й. Главата й се удари силно в кормилото. Комбито се завъртя. Или може би само мозъкът й се въртеше? Така и не разбра. Притъмня й и след това светът потъна в мрак.

 

Завръщането на Адам създаде истински хаос. Малкото момче се оказа изправено пред нова опасност — да бъде задушено до смърт от любовта на братята си, на Барбара — и от самия него, призна си Лий.

Влетя вътре, плачейки за леля си Брин; Лий направи, каквото можа, за да увери Адам, че Брин се прибира веднага. Брайън и Кийт започнаха да питат, за да узнаят всичко, което се беше случило. Лий се опита да успокои по-големите момчетата и спокойно да разговаря с Адам.

— Знаеш ли къде си бил, Адам?

— В къща.

— Каква къща? — попита Лий.

— Не знам. Къща.

— Кой се грижеше за теб?

Малкото момче за минутка, изглежда, се смути, но след това отговори.

— Мери се грижеше за мен. Опитваше се да бъде добра, но непрекъснато се биеше с мъжа.

— Какъв мъж, Адам?

— Мъжът с черната маска.

— Добре. Спомняш ли си как изглеждаше тази Мери?

— Беше момиче.

— Старо момиче? Младо момиче? С тъмна или светла коса? Слаба ли беше или дебела?

— Кльощава — изсумтя Адам. За миг се замисли. — Косата й беше тъмна. Не искам да отговарям на повече въпроси. Искам да видя леля Брин!

Лий въздъхна. Той също искаше да види Брин. Искаше тя да се обади в полицията. В мига, в който влезе, ще започне да настоява.

— Добре, Адам. — Лий го прегърна, разроши косата му и го пусна. — Искаш ли сладолед или нещо друго?

— Имаме шоколадови пръчици! — възкликна Кийт.

Барбара, която отказваше да пусне Адам през първите пет минути от завръщането му, стоеше наблизо.

— Хайде, Адам, ела, ще ти дам сладолед. — Тя погледна към Лий с разтревожено изражение и кимна към кухненския часовник.

Брин трябваше вече да се е прибрала. Лий се запъти към входната врата. Погледна към ръчния си часовник. Беше й се обадил в „Планински изглед“ преди тридесет минути. Но нямаше и следа от комбито.

Къде по дяволите се бавеше?

Телефонът зазвъня и той бързо се върна в къщата, хвърли се на слушалката, преди Барбара да успее. Той се втренчи в нея и кратко изрече:

— Ало?

— Приятелката ти претърпя малка злополука, Кондър. Не се вълнувай много — беше малка злополука. Но мисля, че сега може да ти хрумне да се обадиш в полицията. Недей. Тя не може да наблюдава децата през цялото време и ти не можеш да я наблюдаваш през цялото време. Чуваш ли ме, Кондър?

Злополука… Злополука… за какво говореше проклетникът? Лий се замисли. Гневът му се надигна и той изръмжа.

— Господ да ти е на помощ, ако е ранена, ще те намеря. Ще те скалпирам, жив ще те одера, ще те разкъсам на парчета…

— Затварям, червенокожецо. Някой може да се опита да ти се обади.

Телефонът замря в ръката на Лий. Паника звучеше в гласа на Барбара, когато се изправи пред него.

— Какво се е случило? Лий? Какво се е случило?

Той бурно разтресе главата си към нея, лицето му се сбърчи в застрашителна гримаса, докато сочеше към децата, които продължаваха оживено да си бъбрят над сладоледа. Адам вече беше знаменитост в очите на по-големите си братя и, слава Богу, той с лекота се справяше. Барбара снижи гласа си.

— Какво има, Лий?

— Не знам. Шегаджията ми каза, че е имало злополука.

— Злополука! Боже мой!

— Престани, Барбара! Престани! А трябва да запазиш спокойствие! Ще изляза и ще проследя пътя на Брин. Ще ти се обадя, щом като…

Той прекъсна и двамата замръзнаха, когато телефонът отново иззвъня. Лий за малко не откърти слушалката от вилката й.

— Да?

— Господин Лий Кондър?

— Да? — не беше гласът на шепнещия. Беше мъжки глас, спокоен и любезен.

— Моля ви, не изпадайте в паника. Аз съм сержант Маклоски от Пътната полиция на Невада. Господин Ендрю Макейд ми каза, че мога да ви намеря тук. Имаше злополука…

 

Светът беше мъгляв, когато отвори очи. Брин трябваше дълго да мига, за да се опита да проясни погледа си. Усети движение. Около нея имаше ръце, носеха я. Внимателно огледа една от ръцете. Беше покрита в светлобежова материя. Мъжът беше с шлифер. Сърцето й се изпълни със страх още преди да вдигне поглед към лицето му.

Беше той! Мъжът със странната тъмна коса и мустаците, който крачеше напред-назад във фоайето в „Планински изглед“…

Започна да вика. Стреснат, той погледна надолу към нея и след това заговори.

— Брин! Тихо! Аз съм — Ендрю! Трябваше да те извадя от комбито — ти си се ударила близо до резервоара. Тихо! Аз съм. Дръпни ми косата, веднага ще падне. Виждаш ли?

Тя млъкна, замислено и невярващо направи, каквото й казаха. Нищо чудно, че тъмната коса изглеждаше толкова странна. Беше перука. Започна да се усмихва. Лий беше накарал Ендрю да се маскира, за да бъде близо до нея. Посегна към мустаците. Те се откъснаха по-трудно, отколкото очакваше.

— Уф! — въздъхна Ендрю, отпускайки се на насипа заедно с нея, погледна я с укор. — Не ти казах да окъсваш проклетите мустаци.

Тя се изсмя, но звукът беше далечен, много далечен. Като звук на сирени. Светът постепенно пак избледняваше и изчезваше, а клепачите й тежаха твърде много, за да може да ги държи отворени.

 

Втория път, когато отвори очи, знаеше, че е в болница. Усети приятната стерилност на чаршафите, видя бялата чистота на стената. Усети меката, свежа прегръдка на удобното легло.

Адам! Адам беше добре. Вкъщи с Лий. Малко я болеше, като движеше очите си, но ги раздвижи. Определено беше в болница. До леглото й имаше малък жълт шкаф, на отсрещната стена беше окачен телевизор. Отстрани до нея имаше стол. Млада жена седеше на него, блондинка с глава, наведена ниско над някакво списание.

Брин се намръщи. Жената със сигурност не беше медицинска сестра; беше облечена със светлолилав пуловер и красива плисирана пола. Брин се загледа в нея учудено, а жената вдигна поглед и топло й се усмихна. Изглеждаше изпълнена с жизненост и естествена топлота.

— Чудесно е, че отново си с нас! — възкликна жената и скочи на крака. — Трябва да изтичам и да извикам доктора…

— Чакай! — помоли се Брин и със закъснение установи, че след като извика, главата й отново започна да тупти. Жената се спря и Брин бързо каза: — Коя си ти?

Жената се изсмя.

— Ох, Брин! Съжалявам. Аз съм Гейл Спенсър.

— Гейл Спенсър? — повтори Брин.

— Лий ме помоли да седя при теб.

Чудесно. Главата я цепеше, сигурно изглеждаше ужасно, а Лий беше изпратил красива блондинка да я наблюдава. Сякаш прочела мислите й, непознатата се усмихна.

— Аз съм сестрата на Лий. — Брин широко отвори очи от учудване, а красивото момиче запази изражението на човек, свикнал с изненадани реакции. — Не, никой от нас не е осиновен! Лий прилича на татко, а аз — на мама! Омъжена съм, затова имената ни са различни.

Брин се засмя. Гейл Спенсър говореше с такова приятно чувство за хумор. След това установи, че смеенето й причинява болка и тя изпъшка.

— Къде е Лий? — попита тя тихо.

Гейл отново направи гримаса.

— Флиртува с една медицинска сестра, но наистина има защо. Те продължават да го убеждават, че племенниците ти не могат да влязат, а Лий е твърдо решен, че трябва да видиш Адам!

— Адам! — изкрещя Брин, забравяйки за главата си. — Трябва да го видя!

— Не се тревожи. Лий обикновено получава това, което иска! Сега нека повикам доктора, преди и мен да са изгонили!

Брин пак затвори очи, след като Гейл ободрително се усмихна и изхвърча през вратата. Какво се беше случило, попита се тя. Спомни си ужасния удар и стържещия звук и след това Ендрю… Ендрю със смешната перука…

Беше претърпяла злополука с комбито, но очевидно не беше тежко. Главата я болеше, защото я беше ударила в кормилото. Беше претърпяла злополука… Защото тъмен седан целенасочено тръгна след нея.

— Е, госпожице Келър! — Един доктор влезе в стаята. Побелял мъж с топли сини очи, които незабавно й вдъхнаха вяра. Влезе бързо и експедитивно, както се очаква от доктор, но също и хитро усмихнат, помисли си Брин.

— Добре, добре — каза той, посегна към ръката й и я опипа, за да намери пулса. — Сега нека да погледна дълбоко в очите ви… — Тя инстинктивно примигна, когато той насочи лъч от тънко като молив фенерче първо в дясното й око, после в лявото. — Добре! — рече той пак и изгаси светлината. — Аз съм доктор Келтън — информира я той и плъзна хладен стетоскоп по гърдите й, пак се усмихна, доволен от резултатите. — Как се чувствате?

— Не ужасно — каза му Брин — Боли само като се смея и ако твърде бързо оглеждам наоколо.

— Това може да се очаква. Вие сте щастлива млада дама! Имахте леко мозъчно сътресение, но много леко. Ще останете тук едно денонощие под наблюдение, но утре ще ви разрешим да се приберете вкъщи. Как ви се струва това?

— Навярно бих могла още сега да се прибера?

— Не би било разумно. — Той втикна отново чаршафите около нея и нервно зацъка. — Така да удариш и да избягаш! Как може някой да предизвика катастрофа и след това да избяга. Е, аз просто не мога да го проумея! Полицаите сигурно ще искат да разговарят с вас, но днес няма да ги пусна. Лежете си спокойно, млада госпожице, а утре всичко ще изглежда много по-добре.

— Благодаря — промълви Брин, спускайки клепачите си. Удар и бягство? Не, това не беше нормален удар и нормално бягство. Знаеше как Лий се чувстваше през цялото време; сигурно вече е решил, че всичко си има граници и е разказал всичко на полицията от самото начало.

— Ще ви посетя след два часа — каза д-р Келтън и бързо се отправи към вратата.

— Чакайте! — помоли Брин и го извика обратно. Миглите й скриваха наполовина очите й. — Както разбирам, има проблем с посещението на племенниците ми. Докторе, те преживяха толкова много. Важно е да дойдат и да видят, че съм добре, особено малкият…

Мъжът я прекъсна с дружелюбен смях.

— Можете да видите хлапетата, госпожице Келър. Господин Кондър успя да принуди целия ми персонал да му се подчинява. Но само за няколко минути. Ако искате да ви пусна утре, трябва да слушате.

Брин се усмихна.

— Само няколко минути! — обеща тя.

Докторът напусна стаята. Брин се присегна към шкафа, опипа за огледалце в чекмеджето. Намери го и тревожно огледа лицето си.

Беше много бледа, но иначе изглеждаше забележително добре за жена с мозъчно сътресение. Челото й беше издраскано, но успя да пусне няколко кичура отгоре…

На вратата се почука и след това бавно се отвори. Там застана Лий. Висок, властен, със загрижен златист блясък в очите. Усмихна й се бавно, тъжно.

Но не можа да каже нищо. Адам като стрела се промуши покрай него. Адам с русите къдрици, ангелските бузи и насълзените зелени очи.

— Лельо Буин!

Тя не почувства никаква болка, когато приседна и го привлече към себе си, стискайки малкото му телце в прегръдката си.

— Адам, о, Адам! Скъпи! Толкова ми липсваше! Обичам те, Адам, обичам те!

— Ще се оправиш ли, лельо Буин? Ще се оправиш ли? Обещаваш ли? — Той се притисна към нея. Тя буйно го прегърна.

— Да, Адам, да! Ще се оправя. Обещавам. Глупавата ти леля просто допусна друга кола да се доближи много близо до нея. Това е всичко.

Тя са разплака, стискаше го, не го пускаше да си тръгне. След това отвори очи и погледна през рамото му, видя Лий, който беше застанал там. И тя разбра, че на него вече му беше ясно, че най-доброто лекарство за нея сега е Адам.

— Благодаря ти — прошепна му тя.

Може би беше прошепнала: Обичам те.

Защото го обичаше. Но до този момент не знаеше колко пълноценно го обича.