Хедър Греъм
Нощен шепот (4)

Трета глава

Малко след като се настани в просторното сепаре, Брин разбра, че е сбъркала, задето е избрала китайския ресторант. Юфки се затъркаляха по лъскавия фурнир на масата само секунди, след като прегладнелите деца настървено им се нахвърлиха. Чаша вода се разля почти веднага, а Адам се свлече от пластмасовата седалка, удари си главата и избухна в сълзи.

Защо не отидохме в „Макдоналдс“, питаше се тя, докато ту утешаваше Адам, ту се опитваше със спокоен тон, сякаш е божият гняв, да смъмри Брайън и Кийт и най-после да мирясат.

Да, безспорно сбърка.

Едва бе дочакала петък вечерта. След изнурителната и изнервяща седмица тя се чувстваше превъзбудена. Обеща си да забрави всичко, да бъде спокойна и невъзмутима, да бъде много мила и любяща с децата.

В първия половин час след прибирането им у дома всичко вървеше добре. Но малко прекали с ролята си на добрата квачка. И докато двамата с Брайън четяха „Тарзан“ от Бъроу, Адам надигна поглед от блокчето си за оцветяване и я информира, че нещо „вони“.

— Точно така — присъедини се Кийт. — И освен това гори!

— Ох, Божичко! — изпъшка тя, скочи от долното легло, удари чело в рамката на горното и излетя към кухнята. Кюфтето беше непоправимо изгоряло; спанакът в тенджерата се беше превърнал в зелен клей.

Децата обожаваха китайската кухня, нямаха нищо против дори китайски зеленчуци. Ресторантът на Вон беше страхотен и много толерантен към деца. А вече беше отрекла бургерите и пържените картофите, също и пицата. Имаха нужда да хапнат нещо здравословно.

И ето я сега в „При Вон“, съжалявайки, че е тук.

— Искам сладко-кисело пиле… — започна Кийт.

— Може ли да си поръчам пиле с кашу? Винаги поръчваме това, което Кийт иска.

— Уф! Не обичам пиле с кашу. Не обичам кашу.

— Спрете! — изсъска Брин, възможно най-тихо, като същевременно се опита гласът й да звучи застрашително. Целуна Адам по темето на русата му главичка, попи разлятата вода и направи всичко възможно да събере разпиляната юфка. След това погледна двете по-големи момчета с най-страшната си гримаса, докато накрая Кийт наведе червенокосата си глава, а Брайън — сведе своята в безропотно подчинение.

— И тримата ще се държите прилично в ресторант! — предупреди ги тя, облегна се, намести се по-удобно в стола и отпусна за миг тила си на облегалката. Нямаха вина, че беше толкова късно и умираха от глад. Не бяха виновни и че седмицата й мина толкова ужасно.

Никой не беше виновен, освен нея. И Лий Кондър.

Той почти не й продума след разговора им в салона. Беше професионален и компетентен до крайност, любезен — и съвсем приличен. Сякаш й беше предложил среща и тя категорично бе отказала, от което не му оставаше нищо друго, освен да се съгласи с едно просто „добре“.

Но след това пак сякаш изчакваше… наблюдаваше я. Очевидно знаеше, че е стигнала до точката, в която усещаше присъствието му дори и когато безшумно се появяваше на няколко метра от нея, усещаше изискания, мъжествен, горски аромат на одеколона му. Не може да не знаеше, че я измъчваха редуващи се потоци от лед и огън, които на вълни преминаваха по гърба й, бунтуваха кръвта й всеки път, когато я докоснеше.

И всеки път, когато се изкачваше по стълбата с нея на ръце, не откъсваше очи от нея. Златистите огънчета в зениците му запалваха нещо вътре в нея и щом й се удадеше възможност, затваряше очи и чуваше дрезгавия му смях…

Не можеше да престане да мисли за него. Знаеше, че си е създал цяло войнство от нови фенове в Тахо; всеки, който работеше за клипа, беше луд по него. Той знаеше кога да работи и кога да се смее. Кога да изисква дисциплина и кога да дава почивка. И точно, както усещаше опасния огън в очите му, така усещаше и дълбоката мъдрост, извираща от глъбините им — мъдрост, придобита от живота… и от страданието? Трудно можете да си представи, че знае какво е травма или болка. Но Барбара й беше казала, че е вдовец. Възможно ли е такъв човек да е обичал една жена, да я е обичал толкова всеотдайно, че смъртта й да му е причинила неугасваща болка.

— Лельо Брин? — Брайън тихо попита. — Мога ли да си поръчам пиле с кашу?

Обикновено си разделяха яденето. Тук нямаше детски порции и сметката можеше да литне нагоре. Но тази вечер…

Безпомощно и примирено махна с ръка във въздуха. — Поръчвай си каквото искаш. — За минутка пак затвори очи. Когато ги отвори красиво ориенталско момиче чакаше за поръчката. — Първо, голяма чаша вино — промълви Брин. — След това пиле с кашу, сладко-кисело пиле — Адам, ти какво искаш?

— Хотдог! — каза Адам.

— Тук няма хотдог, Адам. Това е китайски ресторант.

— Хмммм… пиле.

Брин сви рамене към сервитьорката.

— И още фаршировано яйце и ребра. И специалния пържен ориз със скариди, моля.

Сервитьорката беше кукла. Бързо се върна с виното на Брин, с безалкохолните за момчетата с малко чадърче, щръкнало на върха на сламките.

Така поне две минути ще се забавляват, помисли Брин с благодарност.

Яденето пристигна, докато все още бяха залисани с чадърчетата. Това даде възможност на Брин да разпредели порциите между трите момчета и да разреже яйцето на Адам. Той не обичаше „тъмните зелени неща“ в него.

Е, ако не друго, спомни си тя, докато загребваше от пържения ориз, снимките на дивите животни са напълно готови. Освен това Барбара си вземаше триседмична отпуска от шоуто и беше обещала през следваща седмица-две вечери да остане при децата, така че Брин можеше да излезе, за да вечеря и да си пийне с някои от другите танцьори. Щеше да бъде хубаво. Една вечер пълно разпускане…

— Лельо Брин.

Беше гласът на Брайън. Тих, възбуден.

— Един мъж идва насам. Мисля, че те познава.

Широко отвори очи и тревожно огледа ресторанта. Наистина някакъв мъж приближаваше към масата им.

Беше Лий Кондър.

Какво правеше тук, почуди се тя мрачно. Ресторантът беше хубав, но не шикозен. Той трябваше да бъде в някакъв лъскав нощен локал, да вечеря със стек „Даяни“, да танцува, да хвърли част от изобилните си пари на масите за хазарт.

— Здравейте, госпожице Келър. — Погледът му бързо обиколи масата; Брайън и Кийт го изучаваха със зяпнала уста, Адам се цупеше и не криеше враждебността си.

— Здравейте — промълви Брин. Беше учудена, че се отбива да я види, след като седеше с трите малки деца на масата. Повечето мъже биха побягнали в обратната посока.

От усмивката ситни бръчици се появиха около очите му, изглеждаше заинтригуван и развеселен, когато отново насочи погледа си към нея.

— Това ваше семейство ли е? Глупав въпрос. Сигурно са ваши. Всички си приличат.

— Тя не ни е майка! — Брайън побърза да съобщи. — Тя ни е леля.

— Така ли? — попита Лий. — Не са ваши значи? — попита той Брин.

— Не са мои, но… Да, мои са.

Кийт обичаше да мисли за себе като за възрастен и зрял; но устните му потръпваха, когато се намеси в разговора.

— Моята майка и баща са… Те сега живеят с Исус. А ние — с леля Брин.

— Решението ми се струва приемливо — отбеляза Лий любезно. — А вие сте?

— Кийт Келър. Това е Адам.

— Е, Кийт Келър, имаш ли нещо против да се поотместиш? Искам за няколко секунди да се присъединя към вас, ако не възразявате.

Кийт с готовност се отмести. И за ужас на Брин Кондър седна и й се усмихна.

Тя се опита също да му се усмихне, но усилието се оказа жалък провал. Поне едва ли ще поиска да скочи в леглото с нея още тази нощ. Беше си взела душ, и толкова. Косата й все още беше влажна; чувстваше я като залепнала на раменете. Не си беше дала труд да освежи грима си, беше нахлузила в последния момент стар блузон и избеляла памучна загръщаща се пола.

А сега и половината от разпиляната по масата китайска юфка беше полепнала по нея!

Брин вдигна чашата с вино и нервно погълна три четвърти от него, след това отново се опита да се усмихне любезно.

— Какво правите тук? — го попита тя.

— Обичам китайска храна — отговори той, свивайки рамене.

— Нямате среща? — попита Брин и веднага съжали, че го е направила.

Той се изсмя.

— Не, освен ако Мик и Пери могат да минат за среща. Те са ей там. — Той посочи към задната част на помещението. През седмицата се беше запознала с тях. Бяха й направили впечатление на сериозни мъже, обратното на това, което очакваше. Пясъчнорусият Пери с малко крива многозначителна усмивка й помаха; Мик с искрящите си тъмни очи широко се усмихна също вдигна ръка за поздрав.

Брин махна в отговор, след това установи, че очите й сами се извъртяха така, че да срещнат тези на Лий Кондър.

— Ще хапнете ли… Малко пиле с кашу? Пържен ориз, яйце, ребра…?

— Благодаря, не. Току-що се нахраних.

Също и аз, помисли си Брин, поглеждайки надолу към чинията си. Сигурна бе, че не е в състояние да преглътне вече нито един залък.

— Изненадана съм да ви видя тук — се чу тя да казва колебливо.

— Вече десет години живея в Тахо — обясни той. — Познавам всички места, където храната наистина е добра и обслужването — приятно.

— Е, да — промълви Брин. — Сервират чудесна храна. Пък и са много любезни. Винаги са много мили с… децата.

— Иска да каже, че не се смущава да ни води тук — намеси се Брайън.

— Брайън!

— О, не мисля, че леля ви се смущава да ви води на разни места. Просто някои места много са свикнали с възрастните и не знаят как се хранят деца — или как да се отнасят с тях. Но знаеш ли какво, Брайън? Повечето хора, които обичат децата, обикновено са добри. Затова като знам, че тук са мили с вас, ресторантът ми харесва още повече.

— Имаш ли деца? — попита Брайън широко ококорен.

Въобрази ли си го Брин или наистина в очите му за миг проблесна искрица на болка?

— Не, нямам. Но бих искал да имам един ден.

— Момче?

— Разбира се, но не бих имал нищо против и дъщеря.

— Наистина ли си червенокож тамтамист?

О, Боже! Дъхът на Брин секна. Вцепенена от ужас, очакваше взрив от справедлив гняв.

Взрив нямаше. Погледът му се насочи към нейния, силно развеселен.

— Червенокож тамтамист?

— Вярно ли е? — настоя Брайън.

— Брайън! — отряза го Брин. — Кълна се в Бога, жив ще те одера…

Лий отново насочи вниманието си към момчето и още веднъж повтори описанието.

— Червенокож тамтамист. Да, ами мисля, че донякъде е вярно.

— Значи си Лий Кондър? — попита Кийт възбудено.

— Да. — Той погледна към Брин с престорен упрек. — Мисля, че леля ви забравя за благоприличието, но това е типично за повечето лели.

— Значи наистина си индианец? — попита Брайън.

— Истински — изсмя се той. — Или поне наполовина.

Брайън изглеждаше объркан.

— Коя половина?

Брин искаше да потъне под масата и да умре; Лий отново се изсмя и направи знак на сервитьорката.

— Мисля да ви поръчам още едно питие и след това да обясня. — Погледна към Брин. — „Шабли“?

Тя успя само да кимне. С удоволствие би пресушила цяла бутилка, ако й донесат. Лий поръча още вино за нея, погледна я с вдигнати вежди и поръча скоч за себе си.

Напитките пристигнаха бързо и той отпиваше от своята, докато отговаряше на Брайън.

— Баща ми е пълнокръвен Черен крак. Но майка ми е германка. Така станах половин Черен крак и половин германец. И изцяло американец.

— Охо! — одобри Кийт. — Баща ти във вигвам ли живее? Има ли коне, и лъкове, и стрели и всички тези интересни неща?

— Съжалявам. Баща ми живее в апартамент в Ню Йорк и е адвокат. Живеят там, защото майка ми е учителка в музикално училище.

— Аха — въздъхна Кийт, разочарованието му беше очевидно.

— Но — продължи Лий, — дядо ми живее във вигвам през лятото. Облича се в еленови кожи, ловува и изобщо живее според старите традиции.

— Много ми се иска да се запозная с него! — Кийт въздъхна замечтано.

— Живее в Блек Хилс, в Дакота, а това е твърде далече. Но имам хубава колекция от стари лъкове и стрели и индианско изкуство, ако леля ти някой път се съгласи да те доведе да ги разгледаш.

— О, лельо Брин, нали ще отидем? — Брайън незабавно я помоли.

— Ами…

— О, забравих, имам и тамтами.

Тя вече беше преполовила втората си чаша вино, но това ни най-малко не намали желанието й да бъде погълната от земята. Беше сигурна, че е червена като омара, който сервираха на съседната маса, и й беше съвсем невъзможно да отговори. Но нямаше значение, вече нищо нямаше значение, защото Адам с вродената си неприязън към всеки мъж, който ангажираше вниманието на леля му, през целия разговор се чувстваше пренебрегван и избра именно този миг, за да удари.

Голяма пълна лъжица с пържен ориз полетя през масата.

— О, Адам! — въздъхна Брин ужасена. Не смяташе повече да го укорява; беше твърде заета да наблюдава Лий отсреща на масата, който обираше храната от себе си, и се чудеше дали наистина ще я остави на работа.

— Лий, съжалявам. Наистина съжалявам. Наистина. — Нервно се изправи и започна да му помага да обере ориза от ръкава на ризата му. Беше ленена, помисли си тя, стана й зле. Скъпа и трудна за чистене.

След това не можа да не си спомни последния път, когато храна беше летяла през масата; тогава това беше последната капка. Сега беше различно, но…

Внезапно сълзи замъглиха очите й. Не се справяше. Не успяваше да дисциплинира момчетата и не можеше да им даде всичко, от което се нуждаеха. Изведнъж мина в отбрана, докато продължаваше да четка вече изчистения ръкав.

— Не е лошо дете, наистина не е. Само на четири години е и е загубил толкова много…

— Брин.

Гласът му беше спокоен и тих, но категоричен. Ръката му — бронзова и широка и силна, обгърна пръстите й, и спря безсмисленото им движение. Погледът му се вдигна към нейния и тя долови нежно съчувствие в мекия проблясък на злато и понаситено кафяво.

— Няма нищо. Не е голяма работа. Бихте ли си седнали на мястото?

Тя се подчини, сломена, прехапала долната си устна, все още загледана в него. Той й се усмихна, наведе леко глава, сякаш да й каже да продължи — но какво, тя не беше сигурна — и прехвърли вниманието си към Адам.

— Адам, съжалявам, че не те включихме в разговора. Много невъзпитано от наша страна. Но да хвърляш храната си през масата е много лошо нещо. Ако го направиш пак, леля ти или аз ще те изхвърлим навън и там добре ще си поговорим. Ясно?

Адам се премести по-близо до Брин и се притисна в пластмасовата седалка толкова силно, колкото му беше възможно. Не отговори, но и повече нищо не хвърли.

Брин за малко се замисли дали трябва да се ядоса, че Лий пое инициативата за дисциплината. Но установи, че никак не е ядосана, почувства само как започва силно да я боли глава.

— Момчета — промълви тя с хрипкав, треперещ глас. — Моля ви свършвайте; трябва да се прибираме.

Съвземи се, Брин Келър, предупреди се тя. Беше приятно да долови съчувствие в изключителните очи на Лий Кондър, но не искаше съчувствието да се превърне в съжаление. Умееше да контролира положението; рядко ставаше жертва на объркване.

— Искате ли кафе? — попита я Лий, след като Брайън и Кийт първо погледнаха нея, след това Лий и пак нея, преди да започнат енергично да се хранят. Адам не помръдна, но така или иначе чинията му вече беше празна. Тя реши да не обръща внимание.

Брин изведнъж сведе ресници. Лий, изглежда, дори знаеше, че поглъщането на две чаши вино е твърде много за нея. Да, искаше кафе. На масата имаше китайски чай, но той нямаше достатъчно да я отрезви, за да може да шофира.

— Да, с удоволствие — промълви тя.

Лий направи знак на сервитьорката и за момент тя се замисли дали американският индианец и китайците си нямаха общ специален език на жестовете, тъй като веднага им донесоха две чаши кафе.

— Как го направихте? — полюбопитства Брин.

Той се изсмя.

— Не се иска кой знае какъв талант. С устни оформих думата „кафе“.

— О! — Тя нервно се изчерви, отново сведе ресници и опари устната си с горещото кафе.

— Здравейте, Брин.

Вдигна поглед и видя, че Пери и Мик бяха дошли в тяхното сепаре.

— Здравейте — отвърна тя, искаше гласът й да не прозвучи твърде свенливо. Обикновено се чувстваше самоуверена; защо я вълнуваше това, което тези конкретни мъже мислеха за нея?

Защото са сътрудници на Лий, й каза някакъв вътрешен глас, който тя не искаше да чува. И, което е по-важно, те му бяха приятели.

— Красиво семейство — каза Мик с усмивка, която показа, че наистина го мислеше.

— Благодаря — отговори тя и бързо добави. — Момчета, запознайте се с господин Скайхок и господин Литън. Те работят с господин Кондър.

Пери се изсмя.

— Прозвуча сякаш сме мафия, Брин. Момчета, аз съм Пери, а това е Мик. А вие кои сте?

— Това е Брайън, а това е Кийт, а това е — О! — Погледна надолу към Адам и видя, че е заспал до нея. Левия палец беше и устата му — беше отвикнал да го смуче през деня, но не и през нощта. В юмручето си държеше част от полата й за сигурност. Брин отново погледна към Мик и Пери и сви рамене. — Ами това е Рип Ван Уинкъл или Адам.

— Здравей, Брайън, здрасти, Кийт — каза Мик.

Още преди да отворят усти, Брин знаеше, че отново е в беда, но нищо не можеше да направи, за да я предотврати, освен да сграбчи покривката и да я запрати по главите им.

— И ти си индианец! — възкликнаха те в унисон.

Лий се изсмя заедно с Пери и Мик, а Пери нарочно продължи да се шегува с момчетата.

— Аз? Индианец? Не, не съм. Аз съм истински американец. Малко шотландец, малко ирландец. Малко англичанин, малко французин! О, забравих литванеца!

— Не и ти! — възкликна Мик, престорено ужасен. — Има предвид мене. Ей, днес не можеш така да занасяш децата. Те могат да разпознаят истинския индианец, когато го видят.

Брайън и Кийт объркано се спогледаха, след това се изкикотиха. Брин не беше сигурна дали иска да разцелува всички или отново да пропълзи под масата.

— Индианците ми харесват! — Кийт заяви важно на Брайън.

— А зеленооките танцьорки могат красиво да почервеняват, нали? — каза Лий, хитро усмихвайки се на приятелите си.

— Разбира се — съгласи се Мик. Той се усмихна на Брин, след това насочи вниманието си към Лий. — Канехме се да си тръгваме. Мисля, че се нуждаеха от масата ни. Но ако искаш, можем да те изчакаме навън.

Лий погледна през масата към Брин.

— Ако госпожица Келър няма нищо против, ще й помогна, предлагам услугите си да приберем челядта ви вкъщи.

— О, не, настина. Мога да се справя с тях. Не искам да ви задържам! — протестира Брин. Не ми помагайте, умоляваше тя тихичко. Беше много лесно да приеме помощ. Много лесно да се облегне на силата. И много лесно да загуби почва под краката си и още по-дълбоко да затъне…

— Пери, Мик, тръгвайте — нареди Лий спокойно. Отново гледаше към Брин. — Тази вечер ще се занимаем с някои нови мелодии. Ендрю май има среща и няма да успее да се прибере преди единадесет или единадесет и половина. Аз ще пренеса малкия оризомет Рип Ван Уинкъл Адам, за да не трябва да го събуждате. След това ще се обадя на Мик и Пери и един от тях може да дойде и да ме вземе.

— О, не, наистина…

— Това вече го чухме. — Мик се усмихна. — Няма проблеми, Брин. Само внимавайте да ни съобщите точния адрес, когато ни се обади.

Нямаше шанс да протестира отново; те вече махаха и напускаха ресторанта.

— Готова ли сте? — попита Лий.

— Само да получа сметката.

— Вече я платих.

— Какво? Кога?

— Как умеете да се възмущавате! Помолих ги да прибавят вашата сметка към моята, когато видях, че сте тук.

— Но нямате право.

— Брин, това е жалка сметка за вечеря.

— Господин Кондър, аз печеля парите си и си плащам сметките.

— Ах… Значи отново станах „господин Кондър“? Харесваше ми, когато използвахте кръщелното ми име. Добре, тогава нека пак да се изясним. Печелите заплатата си. И още как. Но исках да платя сметката ви. Просто така. Това не значи нещо от рода на „дължиш ми нещо“. Просто вечеря. Струваше си да вечеряме с децата. А сега, не искате ли да си тръгваме, преди Рип да се е събудил и да се е развикал насред ресторанта?

— Добре, добре! — отсече Брин. — Да тръгваме, ще пренеса Адам до комбито ми.

— Синия форд?

— Да.

Почти беше забравила за Кийт и Брайън, докато се мъчеше да стане, прегърнала Адам. Именно Лий се сети за тях.

— Брайън, Кийт? Готови ли сте, момчета?

Последваха го, смирени като агънца.

Навън Лий се обърна и с лекота отне Адам от Брин. Тя не каза нищо. Адам тежеше цели двадесет килограма и тя вече се задъхваше. Лий го понесе сякаш бе футболна топка.

По краткия път до вкъщи тя изобщо не проговори, но всъщност това сякаш нямаше значение. Лий говореше с момчетата. И тя трябваше да признае, че добре се разбираше с тях. Причината бе в това, че говореше с тях както се говори с хора — талант, който обикновено липсваше на повечето възрастни. Долови разговор за индиански племена в Съединените щати, който след това премина най-общо към история.

— Учителката ми каза, че клипът ти за средновековието е страхотен!

— Ами благодари на учителката от мое име, Брайън. Някога мислех, че самият аз може да стана учител по история.

— Какво се случи?

— Установих, че предпочитам да бъда барабанист.

— Мислех, че свириш на тамтам?

— Те много си приличат.

След няколко минути Брин навлезе в алеята към къщата си. Надяваше се, че не е оставила прането да се валя навсякъде из къщата и че се е сетила да избърше прах поне веднъж през последния месец.

След като паркира, обърна се към Лий, в чийто скут спеше Адам.

— Държа го — увери я Лий. — Хайде, водете ни.

Брайън и Кийт излетяха от колата; Брин ги последва с по-въздържан ход. Лесно намери ключа, но й беше трудно да улучи ключа на осветлението.

— Горе — каза тя на Лий, опитвайки да потисне нервната нотка в гласа си. — Брайън, Кийт, моля ви се не спъвайте господин Кондър.

Последва го нагоре по стълбите с шумния ескорт от двамата братя.

— Адам е на долното легло! — тихо информира Лий Брайън. — Аз съм на горното, а леглото на Кийт е там отсреща.

— Добре! — прошепна Лий, навеждайки се ниско, за да остави Адам на леглото.

— А леля Брин си спи долу в хола. Има си собствена стая.

Брин скръцна със зъби и заби пръсти в дланите си, хвърляйки смъртоносен поглед към най-големия си племенник. Ако сега направех с теб това, което искам, Брайън Келър, помисли си тя, сигурно щях да бъда арестувана за малтретиране на деца.

— Вие двамата, вървете да си измиете зъбите и се пригответе да си лягате. — Понякога можеше да се закълне, че са на шестнадесет и седемнадесет, а не на шест и седем години.

— Предполагам, че искате да му смъкнете джинсите или нещо такова — й каза Лий с усмивка. — Имате ли нещо против, ако почакам долу.

— Не. Благодаря — отговори Брин.

Лий изчезна. Брин чу плискане на вода горе в банята, докато сваляше панталоните на Адам. Добре му е с тениската, реши тя. Устата й се разтегли в нежна усмивка, докато оправяше детето. Изглеждаше толкова сладък и уязвим в съня си.

— Но трябва да престанеш да хвърляш храна, млади момко — прошепна тя, докато се навеждаше да го целуне по челото. — Вредиш на имиджа ми. Убиваш представата за мен като човек, който не губи самообладание.

Все още усмихната, тя подви завивките около него и излезе на пръсти от стаята. Брайън и Кийт очевидно бяха показали зъбите си и забравили за обещанието си. Вече бяха долу, увлечени в приказки с Лий. Той се беше настанил удобно в двуместното канапе, преметнал левия глезен на дясното си коляно и опънал ръцете зад гърба си.

— Брайън, Кийт — в леглото. Веднага — нареди им тя.

— Е-е…

— Никакво „е-е“. В леглото!

Слава Богу, решиха да я послушат! Станаха, целунаха я и я прегърнаха, както правеха винаги, и се запътиха към стълбата.

— Няма ли да кажете лека нощ на господин Кондър и да му благодарите за вечерята?

— Разбира се! — съгласи се Брайън. — Лека нощ, Лий. Благодаря за вечерята.

— Лека нощ, благодаря! — като ехо се обади Кийт.

В момента, в който тръгнаха нагоре по стълбата, Брин се попита защо не им беше разрешила да останат. Сега беше сама с Лий Кондър.

— Мога ли да ви предложа нещо? — попита го тя, тайно оглеждайки гостната. Нещата изглеждаха доста подредени. Имаше отпечатъци от пръсти по малката стъклена масичка, но списанията отгоре бяха подредени и продълговатите листа на филодендрона скриваха многобройните петна.

— Не благодаря — отговори той. Лека усмивка играеше на устните му, в очите му весело проблясваха златни искрици. — Защо не поседнете за минутка?

С поглед посочи малкото останало място на канапето. Брин сведе ресници за минутка, след това вдигна поглед към неговия.

— Защото ви нямам доверие — отговори тя откровено.

Той се изсмя и отново й направи впечатление колко красиво става лицето му, когато се смее.

— Защо да ми нямате доверие? Аз съм толкова искрен и прям.

— Прекалено прям.

— Все още ли ме мразите?

— Не. Да, не, Лий, не става дума за обичане и мразене. Съвсем открито заявихте, че искате да скочите в леглото ми, а аз не обичам така да се отнасят с мен. Тази вечер бяхте много мил с децата и ви благодаря, благодаря ви и за работата. Но…

— Ей, почакайте. — Беше седнал удобно, но изведнъж се изправи, сграбчи ръцете й и се вгледа дълбоко в очите й. Веселостта беше изчезнала, златистият му поглед беше станал твърд и напрегнат като лицето му.

— Нещата нямат нищо общо, госпожице Келър, съвсем нищо. Не ви платих вечерята и не бях мил с децата с надеждата да получа нещо в замяна. Да, все още искам да си легна с вас. Съвсем естествено желание, когато мъж срещне истински красива жена. Но това не означава, че искам да ви използвам. Повече, отколкото вие бихте искали да ме използвате. Говоря за нещо, което може да достави удоволствие и на двете страни, нещо, от което и двамата получават нещо.

Защо трябваше толкова много да преглъща, докато той я гледаше, зачуди се Брин, нервно овлажнявайки устни. Защото той имаше право. Беше почувствала привличането му. А сега… усещаше топлината и енергията му и меката материя на ризата му. Хватката му беше здрава, без да е болезнена и тя не можеше да мисли за нищо друго, освен за докосването на ръцете му. Трябваше да наклони назад глава, за да срещне очите му. Палецът му посегна към брадичката й, милувката й подейства като примитивно чародейство.

— Лий, сигурно можете да имате, колкото искате жени…

Той нервно изруга.

— Брин, опитвате се да ми припишете архаични обноски. Мислите ли, че всичко, което един мъж иска, е здраво тяло, прикачено към красиво лице? Не съм от тези, които се щурат насам-натам и се забъркват с всяко хубаво личице. Във вас нещо ме очарова от първия миг, в който ви зърнах.

— Красиви думи — Брин се чу да казва дрезгаво.

— Думи? По дяволите!

— Да, думи! А може би се кълнете във вечна вярност?

— Това ли искате — вечна вярност? Не мога да го повярвам. Току-що се запознахме. Опитвам се да ви опозная по-добре, но вие правите всичко толкова трудно. Може би има такова нещо като вечна вярност. Но възможно ли е, който и да е от нас да знае накъде води пътеката, преди да сме направили първите крачки, преди да продължим по нея?

— Не искам да се обвързвам! — Брин пламна. — Не искам да ме боли. — Това беше думата. Не, не искаше да я произнесе, имаше нещо много уязвимо в звученето й. — Не искам да се обвързвам — повтори тя хладно. Постепенно я обземаше паника. Колкото повече той се задържаше там, толкова повече й се искаше да се хвърли в ръцете му. Толкова повече се вълнуваше. Колко приятно би било да легне до него, да изследва стегнатото, мускулесто тяло по цялата му дължина. Колко хубаво би било да бъде с мъж, чието присъствие подсказваше сила и характер, мощ и нежност. Да се събуди до него, да почувства сигурните му ръце около себе си…

— Брин…

Той изведнъж я обгърна с ръка, притисна я до себе си, тя почувства как изгаря от топлината на тялото му, усети как бумти сърцето му. Бронзовите му пръсти здраво хванаха брадичката й, докато устните му се навеждаха към нейните, здрави като ръцете му, властни, но и убедителни. Докосване като светкавица, като светлината на слънцето. Толкова чувствени, че й се зави свят, сякаш тялото й се завъртя заедно със земята. Езикът му обходи устните й опитно и с финес, разтвори ги, проникна през тях. По-дълбоко, по-дълбоко, сладко, опипвайки, разпалиха у нея изгарящо желание. Устните му възбудиха друго желание, докосването бе толкова страстно, че направо заговори на тялото й за силата на неговата нужда…

— Не!

Той не я спря, когато тя се отскубна от него. Ако се беше опитал, лесно щеше да успее. Напълно съзнаваше силата му.

— Моля ви! — промълви тя, срещайки разочарования му присвит поглед. Отново я обзе паника. Той я познаваше. Твърде добре. Бе разбрал, че не й е неприятен, че тя го желае. Трябваше да каже нещо, което би го разубедило, преди да претърпи най-голямото падение в живота си.

— По дяволите! — избухна тя. — Не сте ли способен да повярвате, че някой сериозно може да не желае ухажванията… ви? Сега добре ме чуйте! Не — искам — да — се — обвързвам. Не обичам рок звезди — или каквито и да е „звезди“ Не харесвам мъже от вашия тип. Моля ви! — Много ме изнервяте. Ако обичате, напуснете къщата ми.

Очакваше гняв; дори неволно трепна. Но презрителният му поглед беше по-лошо от всичко, което очакваше.

— Успокойте се, госпожице Келър. Не обикалям да изнасилвам жени или да ги бия. Просто съжалявам, че се чувствате принудена да бъдете такава лъжкиня. И да се прикривате зад стъклена броня. Лека нощ.

Брин прехапа устни, усети как сълзи напират в очите й. Какво правеше? Имаше пълното право да я уволни, а във всички случаи тя предпочиташе той да я удари, вместо да я уволни! Господи, какво правеше?

Загледана в широките му плещи и гордата му осанка, докато се придвижваше към вратата, тя се почувства засрамена от силата на безмълвното му достойнство.

— Лий… — задавено се обади тя. — Телефона… Трябва да се обадите на Мик или Пери.

— Благодаря — ще потърся уличен телефон. Добре ще ми дойде една ободряваща разходка сред прохладата на нощта.

— Лий, не разбирате. Аз…

Той се спря на вратата и се обърна, с тъжна усмивка.

— Има страхотна полза от това да си тамтамист. Можеш да забиеш с все сила по барабаните и така да укротиш всичките си дивашки наклонности. Затворете устата си, Брин. Не се правете на толкова изплашена. Не бих уволнил служител заради личен проблем. Все още сте на работа. Всъщност Барбара трябва да ви се обади след уикенда. Ще снимаме в понеделник. Репетицията във Фултъновата къща е все още в девет сутринта; но носете снимачните принадлежности със себе си, защото отиваме в кънтри клуба „Тимбърлейн“ веднага след това, за да направим снимките с групата.

Брин го гледаше втренчено, чувстваше как лицето й пламва. Думи! Силата на думите! Лекомислено беше произнесла няколко пред децата — думи, изречени в объркване и яд — и сега, изглежда, трябваше вечно да плаща за тях.

Съжалявам…

Мисълта напираше в гърлото й; трябваше да му каже, че съвсем не е имала намерение да бъде груба. Искаше да му обясни, че можеше много лесно да бъде наранена от някоя връзка, че й е трудно да повярва, че някой мъж може да се грижи за жена — и за три малки деца.

Толкова искаше да се освободи от него. А сега, точно в този момент, най-много от всичко искаше да му обясни. А беше викала и беше груба, вече беше твърде късно. Думите — думите, от които отчаяно се нуждаеше — сега не й идваха на помощ.

Вратата тихо се отвори.

И също толкова тихо се затвори зад него.