Джеймс Хадли Чейс
Още един глупак (20)

II

Чух как дъхът на Нина секна.

Бях толкова слисан, че не можех да помръдна. Можех само да гледам вестниците, без да вярвам на очите си. После дойде съкрушителният удар на прозрението.

Пари нямаше — не можех да наема кола!

— Свършено е с нас — казах и погледнах безпомощно Нина. — Свършено е.

Тя разрови вестниците, сякаш се надяваше да открие част от парите между гънките им, после и тя втренчи поглед в мен.

— Но какво е станало? Да не ги е откраднал някой?

— Не, не съм изпускал чантата от очите си, докато не я затворих в багажника.

— Но какво е станало с парите? Мислиш ли, че Малру изобщо не е имал намерение да плати?

— Сигурен съм, че искаше да плати. Парите не значат нищо за него. Ако се беше опитал да направи такъв номер, щеше да знае, че рискува живота на дъщеря си.

Тогава изведнъж си спомних за другата чанта, която Реник ме бе накарал да занеса, за да я фотографират — точното копие на тази.

— Имаше две съвсем еднакви чанти. В едната са били парите, в другата — вестниците. Трябва да са били разменени, когато Малру е тръгвал да излиза.

— Кой може да ги е разменил?

— Рея. Разбира се! Истината ще ми извади очите. По едно време ми се виждаше странно, че ми поверява толкова много пари. Нищо не е имала намерение да ми дава — нито на мен, нито на Одет. Глупак бях да мисля, че не е имала друг избор, а тя, разбира се е имала. Приготвила е друга, а чанта, изчакала е удобен момент и ги е разменила. Никога не е имала намерение да ми се доверява — нито на мен, нито на Одет. Затова не дойде в бунгалото. Не е имало защо. Парите са били у нея, преди Малру да напусне къщата. Рискувах главата си за една чанта стари вестници! Хващам се на бас, че никога не е имала намерение да ми даде онези петдесет хиляди долара, които ми обеща. Използвала ме е като последен глупак и ето че се измъкна безнаказано!

— Какво ще правим сега, Хари? — попита тихо Нина.

Думите й ме накараха изведнъж да дойда на себе си.

— Какво можем да направим? Без кола сме загубени!

— На улицата и на Пасифик Булевард има десетки коли, оставят ги навън цяла нощ. Трябва да вземем една от тях.

Втренчих се в нея.

— Искаш да кажеш… да я откраднем?

— Ще я вземем временно — рече твърдо Нина. — Ще сложим онова в нея, ще я откараме някъде и ще я оставим. Ще съобщят за открадването на колата, полицията ще я намери, ще намерят и момичето. — Тя стисна ръката ми. — Не мога да понеса мисълта, че ще я оставим в онази мина, Хари. Трябва да я намерят, и то веднага.

Аз се поколебах, но разбирах, че в думите и има здрав разум.

— Това е рисковано, но ти си права. Няма друг начин. — Погледнах си часовника. Минаваше единадесет. — Ще изляза да видя дали има наблизо някоя незаключена кола.

— Идвам с теб.

— Добре.

Прибрах вестниците в чантата, сложих я в шкафа и излязохме. Ръка за ръка тръгнахме по улицата като обикновена двойка, излязла на разходка преди лягане.

Стигнахме до Пасифик Булевард, който беше успореден на нашата улица. Имаше доста коли от двете му страни. Спряхме пред един стар Меркурий.

— Тази ще свърши работа — казах аз.

Нина кимна. Огледахме улицата, после тя отвори чантата си и извади чифт ръкавици.

— Нека аз да свърша това — рече и се облегна на колата. Като си сложи ръкавиците, Нина продължи: — Прегърни ме, Хари. Нека да изглежда, че се целуваме. Ще се опитам да отворя вратата.

Прегърнах я.

Ако на някой от многобройните прозорци, които гледаха към улицата, имаше човек, той щеше да види как мъж и жена се прегръщат и тя се е облегнала на една кола. Такова нещо можеш да видиш на всяка улица.

— Вратата не е заключена — каза Нина.

Отдръпнах се от нея и погледнах нагоре към къщата, пред която беше паркирана колата. На горните етажи светеха няколко прозорци, но долните бяха тъмни.

Нина отвори вратата, вмъкна се зад кормилото и я притвори след себе си. Запалих цигара и застанал нащрек, оглеждах непрекъснато улицата.

Тя излезе от колата почти веднага.

— Всичко е наред — каза, като ме хвана за ръка и ме дръпна настрани. — Тук са ключовете.

— Преди един часа нищо не можем да направим — рекох аз. — Най-добре да се приберем.

— Да повървим. Не ми се иска да седя вкъщи и да чакам.

Напълно я разбирах, така че тръгнахме бавно към морето. Плажът беше пуст. Седнахме на пристана и загледахме далечните светлини на Палм Сити от другата страна на залива.

— Хари — каза Нина след малко, — сигурен ли си, че е била убита? Не е ли възможно да се е самоубила?

— Няма начин. Беше удушена. Да, чисто убийство.

— Кой може да го е направил?

— Непрекъснато се питам. Ако не е бил някой маниак, който я е видял, че влиза в бунгалото и я е нападнал, значи е Рея. Тя има мотив.

И аз разказах на Нина какво бях научил от Тим Каули за наследствените закони във Франция.

— Ако Одет беше останала жива, по закон щеше да наследи половината от огромното богатство на Малру. Той е на смъртно легло. Много е удобно за Рея да отстрани Одет по този начин, но не вярвам, че тя самата я е убила. Хващам се на бас, че това нейно алиби — дето се прави на болна и взема приспивателни — ще издържи на проверка. Тя е прекалено умна, за да се остави да я хванат заради едно лъжливо алиби. Рано или късно Реник ще се натъкне на факта, че Одет е трябвало да наследи половината от богатството. Ако заподозре, че отвличането е било инсценирано, този мотив ще му подскаже името на Рея, а тя е достатъчно умна и знае това.

— Тази жена трябва да има любовник, Хари — каза Нина. — Не ми казвай, че жена като нея ще живее само със стария си болен съпруг. Виждала съм я на снимката. Сигурна съм, че има любовник.

Беше права, разбира се. Питах се защо по-рано не съм се сетил за този възможен любовник.

— Чакай да помисля. Това е идея. — Разсеяно запалих цигара. След малко казах: — Да предположим, че има любовник. Рея му казва, че когато Малру умре, Одет ще наследи половината богатство. Да предположим, че онзи тип решава, че е по-хубаво двамата да докопат всичко. Никой от тях не иска да поеме риска и да убие Одет, оглеждат се за някоя изкупителна жертва и избират мене. Планът за отвличането е само димна завеса. Аз се хващам на въдицата. И Одет се хваща. Нямам представа защо и тя се е хванала на въдицата, но е така. Рея и нейният приятел са в безопасност. Ако се обърка нещо, аз ще отнеса последиците. Колкото повече си мисля за това, толкова съм по-сигурен, че си права. В дъното на цялата работа стои мъж — любовникът — и той трябва да е убил Одет.

През следващите няколко часа обсъждахме всичко, размишлявахме, правехме планове, но не стигнахме до никъде. Не можехме да забравим, че с всяка измината минута се приближава моментът, когато ще трябва да откраднем колата и да пренесем в нея трупа на Одет. Тази мисъл парализираше и двама ни.

Далечен часовник удари един. Нина ме погледна.

— Най-добре да започваме.

Докато се връщахме към къщи, никой от нас не проговори. Вървяхме един до друг и се държахме за ръце. Нямаше какво да си кажем, и двамата съзнавахме ужаса, който ни предстоеше.

Нашата улица беше пуста. Телевизорите сигурно вече бяха загасени. Прозорците на спретнатите къщички бяха тъмни. Ние бяхме сам-сами в този малък еснафски свят.

Спряхме на пресечката на Пасифик Авеню и Пасифик Булевард.

— Да вземем колата — казах аз.

Тръгнахме по булеварда към меркурия. Всички къщи и къщички тънеха в мрак. Без да се колебае, Нина се вмъкна на предната седалка и запали мотора. Отвори ми вратата и аз седнах до нея, като внимавах да не докосвам нищо. Колата потегли и спря пред нашата къща. Излязох да отворя пътната врата, а след това и вратите на гаража. Нина даде на заден ход. Сега меркурият и пакардът бяха броня до броня.

Нина слезе от колата и дойде при мен. И двамата погледнахме към багажника на пакарда.

Време беше.

— Иди вкъщи и ме чакай — казах аз.

— Ще ти помогна, Хари — отвърна тя с треперещ глас.

Прегърнах я и я притиснах към себе си. Знаех какво й струва да ми предложи това.

— Сам ще се справя — настоях. — Остави ме.

— Ще стоя до вратата, за всеки случай…

Тя отиде до пътната врата и започна да оглежда улицата.

Влязох в гаража и с лоста избих ключалката на меркурия. Вдигнах капака на багажника му.

После отключих и багажника на пакарда и го оставих отворен.

Далечният часовник отброи четвърт час.

Пренесох трупа на Одет от единия багажник до другия.

Страшно преживяване беше да я държа в ръцете си, няма да го забравя до гроб.

Докато Нина продължаваше да наблюдава улицата, аз отидох вкъщи и взех чантата. Сложих я до мъртвата и затворих багажника.

— Край — казах на Нина. — Да тръгваме.

Качихме се в колата. Бяхме съвсем близо един до друг. Усетих, че тя трепери. Нина откара колата на ъгъла на Пасифик Булевард и там я оставихме. Мълчаливо се прибрахме вкъщи. Не срещнахме никого. Като затворих входната врата, Нина със сподавен стон припадна на пода.