Джеймс Хадли Чейс
Още един глупак (19)

I

Часовникът в хола удари девет. Острият пресеклив звън отекна в стаята.

Изправих се и вперих поглед в счупената чаша и локвата уиски на пода.

— Ще почистя — казах и тръгнах към вратата.

— Хари…

— Сега ще се върна.

Трябваше да си поема дъх. Знаех, че съм пребледнял като платно. Главата ми се пръскаше. Отчаяно се опитвах да измисля някаква убедителна лъжа, но нищо не ми идваше наум.

Грабнах един парцал от кухнята и тръгнах обратно към хола. Видях как Нина опипваше резето на входната врата и се опитваше да я отвори. Одеве го бях дръпнал. Беше заяло нещо и тя с всички сили се стараеше да отвори.

— Къде отиваш? — извиках аз и хвърлих парцала.

Тя ме погледна през рамо. Лицето и бе изопнато и побеляло, очите изглеждаха огромни.

— В гаража.

Хвърлих се напред и я хванах точно когато издърпваше резето.

— Няма да отиваш там! Дай ми ключовете!

— Пусни ме!

Тя се отскубна от мене, хвърли се напред и като скри ключовете зад гърба си, облегна се на стената — Под бялата блузка гърдите й бързо-бързо се надигаха и спускаха от запъхтяното дишане.

— Дай ми ключовете!

— Не се приближавай! Какво си направил?

— Дай ми ключовете!

— Няма!

Трябваше да ги взема. Хванах я, но тя ми се изплъзна и избяга в хола. Изтичах след нея, хванах й китката и я извих зад гърба и.

— Хари! Боли ме!

Разтворих със сила пръстите й и измъкнах ключовете. Както се борехме, тя се изплъзна от ръцете ми и падна на колене.

Пуснах я и се отдръпнах, като едва си поемах дъх. Чувствах се ужасно.

Нина остана на колене, закри лицето си с ръце и се разплака.

Пуснах ключовете в джоба си.

— Извинявай, Нина — едва промълвих аз. — Не исках да ти причиня болка. Моля те, не плачи.

Исках да я вдигна от пода, но толкова ме беше срам, че не смеех да я докосна.

Две-три минути тя стоя на колене, а аз висях до нея и я наблюдавах. После бавно стана, като придържаше китката си.

Погледнахме се в очите.

— По-добре ми кажи истината. Какво си направил?

— Нищо, абсолютно нищо. Остави това. Съжалявам, че те ударих.

— Ще ми дадеш ли ключовете? Искам да отворя багажника на колата.

— За бога, Нина! Престани! Казах ти да оставиш тази работа. Ясно ли ти е? Трябва да я оставиш.

Тя протегна ръка.

— Дай ми моите ключове.

— Не бъди глупава — казах отчаяно — Стой настрана! Няма да ти ги дам!

Тя изведнъж седна, втренчила поглед в мен.

— Какво толкова има в тоя багажник, че се страхуваш да не го видя, че толкова се страхуваше да не го видят полицаите? Хари! Да не би… онова момиче да е в багажника?

Слушай какво — казах аз. — Вземи си малко дрехи в една чанта и отивай на хотел!

Трябва да остана сам тази нощ! Моля те, моля те направи това и престани да задаваш въпроси.

— О, Хари! — Тя ме гледаше ужасено. — Кажи ми, че не е вярно! Не мога да повярвам, Хари! Тя не е в багажника, нали?

— Престани да задаваш въпроси! — ударих с юмрук по масата. — Иди да си вземеш дрехи! Махай се оттук! Не можеш ли да разбереш, че имам достатъчно неприятности, за да се занимавам сега и с теб?

— Мъртва ли е? Сигурно е мъртва! Ти ли я уби?

Отидох до нея, хванах я за ръцете и силно я разтърсих.

— Престани да задаваш въпроси! Ти нищо не знаеш! Разбираш ли? Нищо! Сега отивай и не се връщай до утре.

Тя се освободи, отдръпна се и закри лицето си. После изведнъж сякаш се успокои и отпусна ръце.

— Никъде не отивам — каза Нина спокойно и твърдо. — Престани да крещиш и сядай. Този път ще бъдем заедно. Моля те, кажи какво е станало.

— Искаш ли да те набия? — изръмжах аз. — Не можеш ли да разбереш, че ще отидеш направо в затвора, ако знаеш нещо за това? Не разбираш ли? Опитвам се да те спася. Излизай оттук, и то веднага!

Тя ме погледна втренчено и поклати глава.

— Последният път, когато имаше неприятности, ти ме накара да стоя настрана като чужда. Това няма да се повтори. Ще ти помогна с каквото мога.

— Не ми трябва твоята помощ! — изкрещях аз. — Хайде излизай!

— Никъде не отивам, Хари.

Замахнах да я ударя, но нямах сили за това.

Ръката ми се отпусна надолу. Погледнах я безпомощно. Чувствувах се смазан.

— Ти ли я уби, Хари?

— Не.

— Но тя е в багажника?

— Да.

— Мъртва?

— Да.

Нина потрепери и дълго време в хола се чуваше само равномерното тиктакане на часовника.

— Какво ще правиш сега? — попита накрая.

— Ще наема кола и ще откарам трупа в сребърната мина.

— Нямаме пари за кола.

С последни сили се отпуснах в креслото.

— Парите от откупа са у мен.

Нина стана и наля две чаши уиски. Подаде ми едната и веднага изпи другата. После седна на страничната облегалка до мен.

— Кажи ми, моля ти се, как стана всичко, от самото начало.

— Ако ме пипне полицията — казах аз — и ако разберат, че ти знаеш всичко, десет години затвор не ти мърдат, а може и повече.

— Нека не мислим за това. — Тя докосна с пръсти ръката ми и това ми подейства успокоително. — Моля те, разкажи ми всичко от самото начало. Искам да зная какво се е случило, моля ти се, кажи ми всичко.

И аз и разказах. Не скрих нищо. Дори й признах, че сме се любили с Одет.

— Не можех да я оставя в бунгалото — завърших аз. — Тъкмо исках да откарам трупа в сребърната мина и проклетата кола излезе от строя.

Дланта й покри моята, пръстите й ме стиснаха силно.

— Бедничкият. Сигурно е било ужасно. Имах чувството, че нещо не е наред, но не съм си и представяла, че може да е толкова страшно.

От това, че споделих всичко с нея, някак си ми стана по-леко. Не бях вече чак толкова изплашен. Преди малко така бях обзет от паника, че умът ми отказваше да работи, а сега се почувствах по-способен да се справя с онова, което ме чакаше.

— Е, вече знаеш всичко. За мен няма оправдание. Направих го за пари. Сбърках, но каква полза, че го осъзнавам сега. Ако бях почакал, щях да си намеря работа и всичко щеше да е наред. Вместо да изчакам, аз се забърках в тази каша. Трябва да ме оставиш сам, Нина. Наистина. Мога да се справя сам. Не искам и ти да си замесена. Ако се обърка нещо и ме хванат, няма да понеса мисълта, че ще задържат и тебе. Това ще бъде последната капка. Не разбираш ли? Ти трябва да стоиш настрана.

Тя ме потупа по ръката, после стана от страничната облегалка на креслото ми и отиде до прозореца. Няколко секунди стоя там с гръб към мене, вперила поглед в тъмната улица, после се обърна.

— Двамата ще се заемем с това. Нека да не си губим времето в спорове, Хари. Кога според теб ще бъде безопасно да я пренесем?

— Рискът е по-малък, ако стане към два-три часа през нощта, но ти няма да имаш нищо общо…

— Ще ти помогна. Ако ти беше на моето място, нямаше ли да ми помогнеш? Ако ти ме оставеше сама да се справям с такова нещо, нали щях да си помисля, че не ме обичаш истински?

Тя беше права, разбира се. Вдигнах безпомощно рамене.

— Да. Добре, Нина, съжалявам. Трябва да съм бил луд, за да извърша такова нещо. Няма да споря повече. Ще ти бъда благодарен за помощта.

Тя дойде до мен и ние се прегърнахме. Няколко минути стояхме, притиснати един до друг, после се отдръпна и каза:

— Безопасно ли е да използуват тези пари?

— Те са в дребни банкноти. Малру не е имал време да им вземе номерата. Съвсем безопасни са.

— Тогава по-добре веднага да уредиш въпроса с колата, нали така? Ще я оставиш горе на шосето. Когато си готов да пренесеш онова нещо ще я докараш в гаража.

— Добре.

Не се помръднах. Само стоях, втренчил поглед в килима. Трябваше да отворя багажника на колата, за да взема чантата. При мисълта, че ще видя трупа на Одет, съвсем изгубих самообладание.

— По-добре пийни още една чашка — рече Нина.

Веднага се досети какво става в главата ми.

— Не — казах аз и се изправих. — Добре съм. Къде е фенерчето?

Нина го извади от едно чекмедже.

— Ще дойда с теб.

— Не. С това трябва да се справя сам.

Взех фенерчето и без да я погледна, отворих входната врата и пристъпих навън в мрака.

На улицата беше съвсем тихо. На отсрещната страна светеха нечии прозорци. Къщата на съседа ми тънеше в мрак. Отидох до пътната врата и огледах улицата. Никой не се виждаше. Сърцето ми биеше до пръсване, в устата си усещах неприятен кисел вкус.

Стигнах до вратите на гаража. Едва успях да вкарам ключа в ключалката. Щом отворих и ме лъхна леката, но ясно доловима миризма на труп, спрях, обзет от паника, потискайки желанието да повърна.

Затворих вратите зад себе си и светнах фенерчето. Трябваха ми няколко секунди, за да събера кураж и да се приближа до багажника. Цяла минута мина, докато вкарам ключа в ключалката.

Стоях там, лицето ми бе обляно в пот, едва дишах, сърцето ми щеше да се пръсне, а аз си налагах да отворя багажника.

Вдигнах капака.

Фенерчето в треперещата ми ръка освети евтината рокля в синьо и бяло, дългите хубави крака, ниските обувки, опрени на резервната гума.

Чантата беше до трупа. Грабнах я и блъснах капака на багажника. Горчива жлъч се надигаше в устата ми и аз потиснах силното желание да повърна. Тръпки на ужас лазеха по цялото ми тяло. Овладях се, наложих си да заключа багажника, заключих и вратата на гаража и бързо се върнах вкъщи.

Нина ме чакаше. Лицето и беше напрегнато. Видя ми се състарена, отслабнала и възбудена.

Сложих чантата на масата.

— Сега бих пийнал — казах дрезгаво.

Чашата ми беше готова. Уискито ме подкрепи. Извадих кърпичка и избърсах лицето си.

— Спокойно, миличък — нежно каза Нина.

— Нищо ми няма.

Запалих цигара и поех дълбоко дима.

— Ще я отворя — каза Нина и се приближи до чантата.

— Не! Не я докосвай! Не бива да оставяш отпечатъци.

Взех чантата. Закопчалката се отваряше лесно. Натиснах езичето, вдигнах капака и я изпразних на масата.

Очаквах да се изсипят купища банкноти. Очаквах да видя десетки и десетки пачки с банкноти. Вместо това от чантата изпаднаха вестници — стари вестници, някои изцапани, но само вестници и нищо друго.

Пари нямаше, само стари, мръсни вестници!