Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Midnight Dancer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 27 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
Lindsey (18.07.2010)

Издание:

Емили Брадшоу. Наследницата на Монтоя

ИК „Хермес“

История

  1. — Добавяне

Тринадесета глава

Маги смяташе, че е пътувала доста. Та нали преди да навърши осем години, сновеше от единия до другия край на Денвър да изпълнява поръчки на майка си. Когато стана на десет, измина петдесет мили на югозапад до ранчото на Алварез, а четири години по-късно пропътува сама цялото разстояние до Денвър. Ако това не беше достатъчно, за да бъде в категорията на опитните пътешественици, тогава сигурно отиването до Санта Фе, посещението в ранчото на Слейтър и накрая преместването в Ранчо дел Рио щеше да я приобщи към тях. Беше пътувала повече от всичките си познати, с изключение на Кристофър и Питър. Но те не можеха да бъдат определени като обикновени хора, защото бяха англичани. Може би Луиза беше по-голяма пътешественичка. Бе дошла в Мексико Сити от Америка, а Маги не знаеше колко далеч е Мексико Сити.

Във всеки случай Маги смяташе, че е видяла значителна част от света или поне така вярваше преди пътуването до Англия с Кристофър и Питър. То не приличаше на нито едно от предишните — непрекъсната поредица от емоционални върхове и спадове. Трудно беше да остави Ранчо дел Рио, а още по-трудно — да се сбогува с Луиза. За голямо облекчение на Маги, Кристофър беше убедил приятелката й да остане в ранчото, за да се грижи за домакинството и сметките.

Пътят от Ню Мексико до Лондон беше пълен с изненади, сътресения и открития. Ню Йорк беше по-далеч, отколкото Маги можеше да си представи, а и по-голям. Градът беше хаос от хора, карети, шум и огромни сгради, докъдето стигаше погледът. Маги се зарадва, че го напускат, въпреки че параходът, на който се качиха, и изглеждаше прекалено крехък, за да устои на морската стихия. Видя й се още по-малък, когато земята остана зад гърба им и пред тях се ширна разпенената безкрайна вода.

Кристофър убеди Маги, че в сравнение с многото му прекосявания, сега Атлантическият океан се държи най-добре.

Стомахът й не бе съгласен и по време на пътуването не можеше да поеме нищо, което да не върне обратно почти веднага. Когато корабът акостира в пристанището на Лондон, Маги беше толкова нещастна, че оживеният кей изобщо не й направи впечатление. Щом веднъж стъпи на твърда земя обаче, гледките, звуците и ароматите на Лондон прогониха слабостта й с удивителна бързина. Неприветливите сгради, долепени една до друга, пушекът и вонята във въздуха изпълваха дробовете и щипеха очите й. Амбулантни търговци рекламираха високо стоките си, хора си крещяха през улицата от горните етажи на постройките, файтонджии подканваха конете си, карети тракаха върху неравен паваж. Маги искаше да запуши ушите си. Даже в Ню Йорк не беше така. На всичко отгоре цялото това викане ставаше с акцент, още по-странен от този на Кристофър и понякога съвсем неразбираем за ушите на Маги.

Когато наета карета ги остави пред къщата на херцог Торингтън в Кенсинггън, Маги вече се чувстваше като Алиса в Страната на чудесата. Още не беше решила дали това е кошмар или сън.

На входа на къщата бяха посрещнати от висок господин, който Маги помисли за самия херцог — бащата на Кристофър. Човекът е изключително учтив, за да е надут херцог, мислеше си Маги, докато той поемаше шапката на Кристофър и наметалото й. Опитът й с аристократичното общество в Денвър я беше научил, че хората от висшата класа често се мислят за прекалено високопоставени, за да бъдат учтиви с другите.

Кристофър я осведоми:

— Маги, това е Грейс. Грейс е иконом в Торингтън Хаус. Той управлява тук. Ако се нуждаеш от нещо, трябва просто да се обърнеш към него. Той е много изпълнителен.

— Благодаря ви, лорд Кристофър. Торингтън Хаус е поласкана от честта, лейди Кристофър.

Маги се огледа, за да види лейди Кристофър. После разбра, че икономът говори на нея.

— Ъ… Благодаря ви, господин Грейс.

Грейс вдигна вежди. С крайчеца на окото си Маги забеляза усмивката на Кристофър. Вече бе допуснала грешка, а дори не знаеше каква е тя. Къщата имаше име, икономът изглеждаше като херцог, предполагаше се, че тя е някаква благородна дама, а не можеше да разбере и дума от това, което тия англичани произнасяха.

— Нейна светлост е на посещение при лейди Стивън, милорд. Братята ви са в клуба си. Лейди Елизабет обаче е вкъщи. Ще й съобщя за пристигането ви.

Когато икономът излезе, Кристофър тихо каза:

— Наричай го Грейс, а не господин Грейс.

— Но това е неучтиво.

— Така е свикнал.

— А ти винаги ми четеш конско за моите маниери!

Кристофър я поведе към стаята, за която обясни, че е семейната всекидневна.

— Не е така официална, както гостната — добави той.

— Това е удивително — възкликна Маги.

— Мислех си, че ще реагираш по този начин — отговори Кристофър с иронична усмивка.

Маги едва дишаше сред претрупаната стая. Ябълково зелените завеси бяха пуснати, за да предпазват от слабото обедно слънце. Тежка двукрила дъбова врата изолираше стаята от останалата част на къщата, която без съмнение беше също така затворена. Може би защото Англия беше малък остров (Кристофър го беше посочил на картата); англичаните се чувстваха задължени да живеят в такива малки пространства между столове й кушетки, статуи и маси.

Внезапно дъбовата врата се отвори и едно момиче влетя в стаята като свеж бриз. Беше руса и с много бяла кожа. Светлосините й очи искряха в унисон с елегантната й копринена рокля.

— Кристофър! О, Кристофър! Мислех, че никога няма да се върнеш вкъщи!

Момичето се хвърли в обятията на Кристофър с ентусиазъм, който накара Маги веднага да реши, че това трябва да е безупречната госпожица Хоторн — толкова безупречна, колкото си я беше представяла.

Кристофър притисна в обятията си безупречната госпожичка и после я пусна на пода.

— Маги, това е Елизабет, сестра ми.

Маги въздъхна с облекчение. Кристофър можеше да прегръща сестра си колкото си иска.

— Елизабет, да ти представя Магдалена Монтоя Талбът, съпругата ми.

Елизабет го погледна смаяна. След това се усмихна. Маги веднага хареса момичето заради усмивката му — сияеща и неподправена бликаща направо от сърцето и отразена в светлите й очи.

— Магдалена. Какво красиво име! — Елизабет улови Маги за ръцете. Кожата й беше мека като кадифе. — Добре дошла в Лондон, сестричке. Трябва да си съвсем изтощена от пътуването. Кристофър, защо не ни каза, че съпругата ти идва с теб в Лондон?

Графът вдигна вежди и преди да успее да отвърне, Маги проговори:

— Реших да дойда в последния момент, а Кристофър просто не можа да ме разубеди.

— Браво! Радвам се да срещна още едно същество от женски пол, способно да се наложи на нацупения ми брат. Знаеш ли, не сме много тези. Можеш да се настаниш във френската стая. Ще накарам госпожа Скрабз да се увери, че стаята е чиста и тогава можеш да подремнеш. Като познавам Кристофър, той сигурно не се е грижил кой знае колко за удобствата ти по време на пътуването. Мъжете просто не разбират женската слабост.

Кристофър я прекъсна:

— Маги ще се настани в моя апартамент. С мен — добави той, за да е сигурен, че е разбран.

Елизабет вдигна учудено вежди. Леко се изчерви.

— Кристофър, една дама би трябвало да има свой собствен апартамент. А ако си спомняш, френската стая е свързана с твоята.

— Предпочитам съпругата ми да споделя моя апартамент, Елизабет. Не бъди толкова шокирана. Така правят в Америка.

— Майка ще припадне, Кристофър.

— Много добре знаеш, че майка ще припадне от нещо повече от това, че Маги ще споделя моя апартамент. Готов ли е той?

— Разбира се. Очакваме те от няколко седмици.

— Добре. Аз също имам нужда да си подремна. Маги, нека ти покажа пътя. — Целуна леко сестра си по бузата. — Без съмнение ще се видим на вечеря.

Апартаментът на Кристофър изглеждаше спартански в сравнение с останалата част на къщата. Спалнята, всекидневната, будоарът и банята бяха в кафяви и сини тонове. Имаше малко семпли мебели. Два стола, тапицирани със светлосин кретон, красяха всекидневната наред с една кушетка и бюро. По-голямата част от спалнята беше заета от дъбово легло с балдахин. Единствената друга мебел беше необходима, а не декоративна — дъбов гардероб в същия, стил, тоалетна масичка и висок скрин. Банята беше нещо ново за Маги. Лъскава месингова вана бе поставена на платформа от плочки. Редом имаше кофи с вода. Останалата част от малката стая бе заета от дъбов умивалник с фина порцеланова кана, леген и малко огледало отгоре.

— Ако искаш, можеш да промениш обстановката или да добавиш някои женски украшения — предложи Кристофър. — Въпреки че няма да останем тук дълго. Имам собствена къща в Линкълнс ин Фийлдс, но в мое отсъствие трябваше да бъде реконструирана и ще минат няколко седмици, преди да е готова.

Маги бавно се завъртя, за да огледа спалнята. Беше мъжка стая без излишни неща. Хареса й много повече от всекидневната или другата част от къщата, която бе видяла.

— Далеч по-различно е от кална уличка или студен килер, а аз съм спала и в двете. — Спря да се върти и усети тъмния поглед на Кристофър върху себе си.

— По-добре ли си сега, когато си на твърда земя?

— Като че ли къщата се люлее под краката ми, точно както на кораба. Но съм по-добре. Бих могла да изям цял вол — подсказа тя. — В колко часа е вечерята?

— Не по-рано от осем.

— Дотогава ще умра от глад.

— Не, няма. Ще позвъня за чай след два часа.

Липсваше й свободата в нейната собствена кухня.

— Защо просто не слезем долу и не претършуваме килера? Сестра ти ще бъде ли прекалено шокирана?

— Ще бъде — подсмихна се Кристофър. — Но ще бъде още по-шокирана от това, което имам предвид сега.

Пристъпи напред, преди Маги да разбере намеренията му. Беше боледувала от морска болест толкова дълго, че почти бе забравила всяко друго физическо усещане, освен гаденето. А сега погледът на Кристофър я заля с топла нега, която се пренесе от гърдите към бедрата й като стегната спирала. Очите му като че ли следваха пътя на тази сладка топлина, после се плъзнаха нагоре, за да уловят отново погледа й.

— Посред бял ден! — протестира тя неохотно.

— Още по-добре ще оценя красотата ти.

Маги направи опит да задържи смеха си. Бяха й казали, че мъжете не обичат да им се присмиват, когато изгарят от страст. А и Кристофър изглеждаше много възбуден.

— Не трябваше ли да подремнем? Не казали това на сестра си?

— По дяволите сестра ми! Точно сега ме интересуваш ти. Не се прави на срамежлива, жено. Прекалено дълго спах до теб, без да те докосна.

Маги заотстъпва, докато гърбът й опря в стената, но закачливият й поглед го примамваше.

— Това не те притесняваше преди.

— Притесняваше ме. А сега стой мирно.

Обхвана лицето й с длани и я целуна. Маги се разтопи. Беше забравила, че целувката е толкова приятна.

— Ммм — промърмори тя, когато той освободи устата й. — Вече не съм изморена.

— Нито пък аз. — Пръстите му сръчно разкопчаваха корсажа й. Закопчалките поддадоха. Материята леко се смъкна от раменете й, а ръцете му намериха гърдите й.

И Маги беше нетърпелива. Помогна му да се освободят от остатъка от облеклото си и охотно се отпусна в леглото е него. Кръвта й започна да кипи, докато Кристофър целуваше гърдите й, корема й. Изви се нагоре, за да посрещне милувките му.

— Както винаги, нетърпелива — промърмори той срещу устните й. — Не знаеш ли, че дамите просто трябва да понасят животинските страсти на господата?

— Доста търпелива съм — отговори тя задъхана.

Устните му я изгаряха със сладък огън, ръцете му вършеха чудеса с плътта и. С едно плавно движение той се преобърна по гръб и вдигна Маги от леглото. Изненадана и замаяна от страст, тя му позволи да я сложи върху себе си.

Очарована от ново чувство за превъзходство, Маги се снижи изкусително, за да може той да проникне в нея. Бързо улови ритъма му и възбуждащо се задвижи. Само след пет минути и двамата стигнаха до оргазъм. Вибрациите на неговата експлозия се съединиха с острите контракции на екстаз в тялото й. Като че ли всичката й сила бе отнета. Кристофър я завъртя така, че тя остана под него. Все още плътно в нея, той се настани удобно между краката й и я покри с тялото й като с одеяло.

След няколко дълбоки вдишвания пред очите на Маги се проясни и тя ясно видя лицето му, надвесено над нейното. То изглеждаше замислено и тържествено.

— Знам — въздъхна тя. — Дамите не вършат такива неща.

— Както и преди си ми казвала, съпруго, понякога си струва да не си истинска дама. Можеш да вършиш този род неща колкото искаш.

 

 

Когато Маги се събуди, през прозореца проникваше бледата розова светлина на здрача. Беше покрита е лек юрган, а чаршафът до нея беше студен. Седна и отметна косата от очите си. Прегърна коленете си и се усмихна. Харесваше й да бъде съпруга. Ако не беше възлюблена, то поне чувстваше, че е желана — най-малкото във физическия смисъл, Маги се уверяваше, че страстта може да доведе до любов. Познаваше няколко проститутки от Маркет Стрийт в Денвър, който бяха опитали същата тактика и се бяха провалили. Но Маги нямаше да се провали.

Тъй като нямаше кой да й помогне в избора на подходяща рокля, тя облече обикновена пола и корсаж и се отправи към стълбището. Сега разбра защо Питър Скарбъроу бе определил къщата на Четиринадесета улица в Денвър като колиба. Градският дом на херцога беше огромен. От площадката, на която беше застанала, стълбището водеше и нагоре, и надолу. Маги си помисли, че човек би могъл да се загуби в сградата ида умре от глад, преди да намери пътя си. Стомахът й се разбунтува при тази мисъл. Двамата с Кристофър бяха толкова заети, че съвсем бяха забравили да позвънят за чай.

Тръгна надолу по стълбите, като се оглеждаше с любопитство. Къщата приличаше на изоставена. Ни един слуга не се виждаше. Само слабите гласове, които долитаха иззад една затворена врата, показваха, че в къщата наистина има някой. Маги разпозна единия — на Кристофър. Другият беше женски и малко писклив.

Пропъди угризенията на съвестта си и се приближи, за да подслушва. Когато притисна ухо до вратата, говореше жената.

— Това наистина е съвсем неприемливо, Кристофър. Какво ще кажат всички? Как биха могли членовете на семейството да държат главите си изправени пред хората, когато обществото погледне тази… как каза, че е името й?

— Магдалена Тереза Мария Монтоя Талбът. Маги — за по-кратко. Ако ще се почувстваш по-добре — произхожда от много стар испански род.

Жената подсмръкна високо.

— Маги. — Произнесе името с отвращение. — Повлекана от Америка. Съмнявам се, че във вените й тече аристократична кръв. Каква каза, че била, когато я намери? Певица?

— Танцьорка. Наистина е доста талантлива. Някой ден би трябвало да видиш как танцува.

— Съмнявам се, че бих го оценила. Танцьорка! Абсурдно е! Кристофър, не мога да измисля нещо по-лошо. Това е катастрофа. Какво те прихвана, та я доведе тук?

— Майко, вие знаехте, че брак с наследница на Монтоя може да се окаже необходим, за да си възстановим земята на Стивън. Питър Скарбъроу и аз обсъдихме въпроса с вас, преди да замина за Америка. Тогава не възразихте.

— Скъпо мое момче, направи нужното, за да подпомогнеш семейните финанси и запазиш честта на семейството. Беше приемливо само защото си по-младият син и следователно връзките при брака ти не са така важни, както за брат ти Джеймс. Но това не означава да парадираш с това, че е трябвало да се унижим, за да постигнем тази цел. Някои връзки е най-добре да се крият от обществото. Досега трябваше да си го научил, Кристофър.

Гласът му придоби твърдост.

— Майко, искам да изясня добре едно нещо. Маги е моя съпруга. Тя е жена с необикновен дух и интелигентност, независимо къде съм я намерил. Освен това допринася значително за благосъстоянието на това семейство. Ако възнамерявате да приемете земята й и печалбата, която тя носи, тогава трябва да приемете и нея. Маги има право на учтивост и любезност от страна на всеки член на това семейство.

Гласът на жената прозвуча сърдито:

— Как можеш да искаш такова нещо от мен или от сестра ти? Ние сме аристократично възпитани дами с нежна чувствителност. Дал си на тази… тази танцьорка благородното си име и сигурно бъдеще. Трябва ли всички ние да слезем толкова ниско, че да общуваме с тази персона?

Маги не чу отговора на Кристофър. Ушите й горяха от гняв. Думата „танцьорка“ звучеше в устата на тази жена като ругатня. „Персона“ също криеше огромно презрение. Нещо, което „благородните дами“ мислеха за вулгарно и обидно. И старата вещица имаше наглостта да я съди, преди дори да са се срещнали.

Без да помисли за последствията, Маги отвори вратата и се втурна вътре. Лавици с книги изпълваха стените от пода до тавана, а огромно дъбово бюро заемаше повече от половината стая. Господин със сериозно лице, облечен в костюм отпреди два века, се вглеждаше в нея от портрет над камината, сякаш готов да й изкрещи да се маха от стаята. Същото сериозно изражение имаше и тъмнокосата дама, облечена в бледорозова коприна, която се бе разположила в канапето под прозореца като кралица на трон. Единствено белите кичури на слепоочията издаваха възрастта й. Лицето й беше с остри черти и гладко като мрамор. Пронизващите й зелени очи се разшириха при внезапното влизане на Маги.

— Мадам, аз не съм „персона“. — Наблегна на думата със същото презрение, както и дамата. — Никой не може безнаказано да обижда Магдалена Монтоя.

— Наистина? — Жената я погледна през лорнет, като че ли изследваше насекомо, изпълзяло изпод плюшената покривка. — Да разбирам ли, че това е момичето, Кристофър?

Кристофър затвори очи за малко, после ги отвори с въздишка.

— Майко, може ли да ти представя Маги, съпругата ми. Маги, тази дама е моята майка…

— Херцогиня Торингтън — прекъсна го жената й млъкна, сякаш чакаше да види изражението, което титлата й щеше да извика на лицето на натрапницата.

Маги не поздрави жената с учтивото: „Радвам се, че се запознахме.“ Как би могла да се радва на срещата с жена, която току-що е говорила за нея с презрение!

— Имате ли навика да подслушвате разговорите на хората, скъпа?

— Считам за мое право да слушам, когато разговорът се отнася за мен.

— Ах! Кристофър, можеше поне да научиш момичето на добри обноски, преди да я пуснеш в цивилизацията.

— Струва ми се, херцогиньо, че вие самата трябва да помислите за поведението си.

Лейди Торингтън остана с отворена уста. Мина време, преди да се съвземе.

— Никога не съм чувала подобна дързост! В Англия, госпожице, младите хора се отнасят с уважение към по-възрастните, а младите жени не си позволяват да се изказват така безсрамно.

— На Запад хората уважават тези, които заслужават, и всеки казва каквото мисли, когато пожелае.

— Нахалница! Нямате ли представа коя съм?

Кристофър опита да се намеси:

— Моля ви, майко. Маги, дръж се прилично. Това не е Ню Мексико.

Маги го изгледа гневно. Беше доволна, че я защити по-рано. Защо сега не се застъпи за нея?

Кристофър повдигна вежди с язвителен упрек.

— Ти искаше да дойдеш в Лондон — припомни й той. Беше я предупредил, че няма да й допадне, че няма да знае как да се държи като благородна английска дама. Беше се надсмяла, но той може би е имал право. Топлината, останала, след като се бяха любили, изчезна.

— Майко, Маги е нова тук и не знае нашите правила. Двамата с нея ще живеем в Торингтън Хаус само няколко седмици. Надявам се през това време да се разбирате. И, Маги, очаквам да се отнасяш с уважение към майка ми.

Маги се почувства като наказано дете.

— Ясно ли е? — Кристофър прикова с поглед първо Маги, после майка си. — Ясно ли е? — настоя той, когато нито една от жените не отговори.

— Разбира се, че ще съм толерантна — отстъпи херцогинята с остър тон. — Едва ли в Лондон има по-толерантна дама от мен.

— Маги?

— Ще се опитам. Но тя не трябва да ме обижда.

— Сега, когато се запознахте, вече няма да те обижда.

— Тогава ще й отдам заслуженото уважение.

По изражението на Кристофър разбра, че отговорът й не му е харесал много. Смръщеното лице на херцогинята показваше същото.

Е, помисли се Маги, просто ще трябва да се задоволят с това.

Беше й спестена срещата с останалите членове на семейство Талбът преди вечеря. Херцогинята не присъстваше, принудена да си легне поради нервна криза.

— Майка ми е много чувствителна — каза Елизабет извинително. — Вълнението от пристигането ви с Кристофър съвсем я довърши.

По-малкият брат на Кристофър, представен като Родни, изсумтя силно при забележката на Елизабет за майка им.

— Майка е чувствителна колкото дракон. Прави демонстрации, за да накара Кристофър да се почувства виновен, че е отсъствал толкова дълго.

— Родни, ти си грубиян — каза Джеймс, най-възрастният от тримата братя. — Какво ще си помисли нашата нова снаха?

Маги си помисли, че Родни всеки момент ще се строполи. Можеше да помирише уискито в дъха му откъм другия край на голямата дъбова маса в трапезарията.

— Кой? Нашата нова коя? — Херцогът, седнал начело на масата, ги гледаше с присвити очи. Беше в елегантен вечерен костюм. Висок и слаб, със стоманеносива коса, той имаше лице, на което бръчките отиваха. Очевидно Кристофър беше наследил хубавите си черти от него. Само леко разсеяното изражение и неразбиращият поглед на замъглените очи издаваха старостта му.

— Новата ни снаха, татко — нетърпеливо рече Джеймс. — Нали знаеш, че Кристофър се ожени.

— Разбира се, че знам. Мелиса, Мелинда, някакво подобно име…

— Магдалена, сър — учтиво се намеси Кристофър.

— Това е испанско име! Не си се оженил за папистка, нали, момче?

— Не, татко. Маги е американка.

— А, добре. Това е друго. Знаеш, че твоят прапрадядо, вторият херцог Торингтън, се би с американците в малкия им бунт и те го убиха. За щастие имал син, иначе никой от нас нямаше да бъде тук.

По някаква причина Маги се почувства виновна.

— Съжалявам, Ваша светлост.

Херцогът се затрудни да фокусира лицето й.

— Няма за какво да съжаляваш, момиче. Съмнявам се, че ти си го е убила.

— Не, господине.

— Татко! — обади се Родни; — Сега е 1883. Разбира се, че не го убила.

На другия край на масата единственият член на семейство Талбът, който не се унижаваше да говори, седеше с каменно изражение и чоплеше храната си. Беше представена като лейди Катерина Талбът, нещастната вдовица на Стивън: каменно и безизразно, но доста красиво лице. Мека кестенява коса обрамчваше идеален овал с бледа кожа, леко румена по скулите. Кафяви очи допълваха косата. Пълните устни бяха стиснати неодобрително.

— Адела! — извика херцогът. — Къде е Адела?

— Майка е в стаята си — отговори Джеймс на стареца. — Пак нервна криза.

— Нерви, глупости! — Херцогът заби вилица в пая с говежди бъбреци. Внезапно му хрумна нещо друго и попита Маги:

— Откъде си, момиче?

— Ню Мексико, господине. — Ако всичките семейни разговори бяха такива, Маги не винеше Родни, че е пиян, Джеймс — разсеян, Елизабет — плаха, а Катерина — мълчалива.

— Не думай.

— Колко голямо е ранчото на съпруга ми? — проговори Катерина най-неочаквано.

— То вече не е на съпруга ти — сряза й Джеймс. — На Кристофър е. Фактически — на семейството.

— Всъщност то е на Маги и мое — изясни Кристофър.

Джеймс му отправи остър поглед.

— Та на въпроса на Катерина. Ранчо дел Рио е около сто хиляди акра. Земята на Монтоя, дарявана на семейството на Маги от няколко различни губернатора на Ню Мексико, е пет пъти по-голяма от този парцел. Постепенно ще я разработим, надявам се, по това изисква внимателно планиране.

— Какво планиране е необходимо, за да пуснеш добитъка да пасе? — попита Джеймс иронично.

— Управлението на едно ранчо е много повече от пасенето на добитъка — възрази Маги. Всички я погледнаха така, сякаш бе казала нещо странно. После извърнаха очи от нея.

— Колко струва цялото? — настояваше Джеймс. — Малко сме затруднени сега, както знаеш. Не че сме единствените. Всички срещат трудности при събирането на рентите от земята, откакто селското стопанство западна толкова много! Може би ще е по-добре да продадем земята и да инвестираме другаде.

— Не можете да направите това! — заяви Маги категорично. — Тази земя е най-богатата паша на Запад, а пазарът на добитък процъфтява.

Отново всички погледи се отправиха към нея. Само Кристофър не изглеждаше изненадан от избухването й.

— Прости ни, Маги — каза Джеймс. — Би трябвало да сме по-добре възпитани и да не обсъждаме делови въпроси в присъствието на дами.

Разговорът се прехвърли върху критика на опера, която Джеймс и Родни бяха гледали преди две вечери. Елизабет бъбреше за нов художник, завладял мълниеносно артистичния свят на Лондон, а Катерина мълчеше нацупено. От време на време херцогът вмъкваше коментар, който нямаше нищо общо с разговора, но семейството не му обръщаше внимание. Скоро той се умълча.

Струваше й се, че вечерята се проточва безкрайно, но най-сетне на нея и Кристофър им бе разрешено да се усамотят в апартамента си. Щом затвориха вратата, Маги отчаяно попита:

— Нали няма да продаваш земята ми? Не можеш. Това ранчо е…

— Успокой се, Маги. Никой няма да продава Ранчо дел Рио.

— Никога няма да се съглася! Освен това дори продажбата на толкова много земя не може да поддържа това! — вдигна ръце, за да посочи Торингтън Хаус и всичко в нея. — Не мога да си представя защо искате моята земя. Вие трябва да сте богати като крале!

Кристофър, който събличаше сакото си, се засмя.

— Някога херцозите Торингтън са били богати като крале. Но семейните финанси са били подкопани. Все още имаме значителни източници на приходи, предимно земя. А аз съм съдружник в транспортна фирма, което помага да поддържам семейството.

Маги седна на леглото и се опита да разбере тази чудата страна с нейния чудат начин на живот.

— Никой ли не работи?

— Хм, фактически не. Както, без съмнение, разбра от разговора на вечеря, Родни е комарджия, Джеймс прекарва повечето от времето си в тичане след жени, татко не е с всичкия си, а дамите, разбира се, са заети с обществени ангажименти и благотворителност.

— Хм. Не се учудвам, че парите ви свършват.

Кристофър се засмя очарователно.

— Може и да си права. Изобщо не прилича на Ню Мексико, нали?

— Ню Мексико ми харесва повече.

— Можеше да останеш там — каза той сериозно.

Маги леко вирна брадичката си.

— Само защото исках да си поприказвам с аристократите, не означава, че трябва да ги харесвам. Съвсем сигурно е, че семейството ти не ме харесва.

— Не съм и очаквал. Сега, когато си тук, положението може да бъде облекчено много, ако се опиташ да се промениш малко съобразно английските представи за благовъзпитано поведение.

— Ще помисля за това.

— И моля те, ограничи изказването на мнение по неженски въпроси до личните разговори между теб и мен.

— Неженски въпроси?

— Като земя и работа.

— Брат ти говореше, че ще продава моята земя, за да плаща билетите си за опера и комарджийските дългове на Родни.

— Маги, една от причините да си върна ранчото на Стивън беше да помогна на семейството си. Може да си сигурна, че няма да позволя на Джеймс или когото и да било друг да взима недалновидни решения относно инвестицията. Веднъж ти обещах, че никога няма да съжаляваш, ако повериш на мен земята и благосъстоянието си. Точно това имах предвид.

Маги подсмръкна.

— Струва ми се, че семейството ти има нужда от повече помощ, отколкото което и да е парче земя може да им предостави.

Кристофър изпусна ботуша, който току-що бе свалил от краката си.

— Достатъчно. Вече си част от това семейство и би трябвало да научиш нещо за семейната лоялност.

— Хм! — Беше престояла под покрива на семейство Талбът само няколко часа, а вече разбираше по-добре защо американските колонии са се разбунтували срещу англичаните.

— Успокой се и ела тук — каза Кристофър по-меко.

Маги наистина не беше в настроение за милувки.

— Ела тук, Маги. Ще ти помогна да свалиш роклята си.

Тъй като тя не мръдна, той се протегна към нея. При допира на пръстите му до кожата й гневът й изчезна. Когато Кристофър свали последната й дреха, тя вече изгаряше. Чак когато паднаха заедно на леглото и се потопиха в страстта си, болезненото раздразнение се върна. Англия беше по-чужда, отколкото бе предполагала: странна земя, обитавана от странни хора. Копнееше по познатите улици на Денвър, планините и равнините на Ню Мексико, отрудените честни хора, като семейство Слейтър, Мос Райли и Луиза. Как й липсваха Луиза и Ранчо дел Рио. Как й липсваше домът!

 

 

Пред студената камина в салона Луиза Гутиерез се люлееше в стола, който Мос Райли й бе направил. В скута й лежеше писмо от Питър Скарбъроу. Последните слънчеви лъчи се плъзгаха през прозореца, а хладният здрач вече изместваше горещия ден. Есента наближаваше. Беше втората половина на август и смяната на сезоните вече можеше да се долови.

Препрочете писмото за десети път. Беше написано на кораба в Атлантическия океан. Питър споделяше, че Кристофър непрестанно крачел по палубата. Не знаеше дали било от нетърпение да се види отново със семейството си, от безпокойство за съпругата му или тревога, че е оставил ранчото. Навярно и трите. Маги била на легло от морска болест и следователно се държала добре, тъй като си стояла в каютата. В противен случай, размишляваше Питър, щяла може би да обсипва моряците с въпроси за кораба. Никога не бил познавал някой толкова жизнен и палав като Маги, но морската болест можела да сломи дори и най-енергичните.

Луиза се усмихна тъжно. Питър вече беше в Англия, живееше постарому, сякаш никога не бе срещал Луиза Гутиерез. Кристофър и Маги също бяха там. Питаше се как се справя приятелката й. Англичаните не може да са толкова студени, че да не я обикнат. Под крехката си външност момичето криеше топлотата и себеотрицанието на ангел.

Предната врата се отвори, после се затвори с трясък.

— Госпожо Луиза? — долетя гласът на Мос Райли.

— В салона съм, Мос.

Той влезе и се поколеба; като въртеше в ръце просмуканата си от пот шапка.

— Добър вечер, госпожо Луиза. В града научих нещо, дето мисля, че трябва да знаете.

— Седни, Мос. Няма нужда да стоиш прав. Изглеждаш изтощен.

— На южния завой на реката хванах крадци, а до изворите Мескалеро намерих няколко крави. Ядяха нещо, дето ги влудява. А проклетата — извинявайте, госпожо — талига счупи колело по пътя от града. Ето защо закъснях.

— Нека ти донеса лимонада.

— Ще ви бъда много благодарен.

Луиза донесе от подсладената плодова напитка и за двамата. Наблюдаваше как Мос Райли я поглежда над ръба на чашата си. Добър човек беше. Би искала да отвърне на интереса му, но не можеше.

— Какво научи в града, Мос?

— Какво? Познайте кой е купил голямото парче, дето граничи със земята на юг.

— Кой?

— Тод Харли, ето кой. Чух, че спечелил малко пари, като взел старата професия на баща си в Денвър. Всичките похарчил за тая земя.

— Колко интересно! Мислиш ли, че ще създава неприятности?

— Трудно е да се каже. Сега, когато старият е зад решетките, мъчно е да се предвиди какво може да стане от Тод.

— Е, мисля, че не трябва да правим погрешни заключения. Все пак, както каза, синът не е бащата. А между впрочем какви неприятности би могъл да създаде?

Мое сви рамене и допи лимонадата си.

— Знам ли?