Емили Брадшоу
Наследницата на Монтоя (21)

Двадесет и първа

Тод Харли ругаеше, когато спря конете в ограждението. Нийл Коркоран се спусна от хамбара да му помогне да разпрегне, а Тод го напсува. Отиде право при бюфета, където държеше уискито. Една чаша не го задоволи. Две успяха да притъпят гнева му. Три му помогнаха да осъзнае, че една спънка не предвещава непременно поражение. Една игра на покер не е загубена до последната ръка.

Огледа се и се усмихна презрително. Каменната къща, която си бе построил, имаше само три стаи — кухня, спалня и предна стая. Никакви килими не красяха твърдия дъсчен под, никакви пердета не висяха по прозорците. Легло, стол, няколко табуретки, маса и няколко бюфета бяха всичките мебели.

Всеки път, когато влезеше в този коптор, го сравняваше с къщата в Ранчо дел Рио. Тя беше цивилизована — меки килими, пухени легла, удобни тапицирани столове, хубав порцелан. Но Тод Харли никога не бе имал късмета да изгради такъв живот за себе си. Нямаше таланта на баща си за хазарт, въпреки че знаеше триковете. Нито пък имаше амбицията да се занимава с ранчо — такова занятие изискваше прекалено много тежка работа. А сега беше натикан в този каменен коптор, който той наричаше къща, ядеше в алуминиеви чинии, спеше на нар, ходеше по подове от необработени дъски и се опитваше да построи ранчо на земя, в която нямаше нито тревата, нито водата на ранчото на Маги — Ранчо дел Рио. Ритна табуретка, изпречила се на пътя му, и се отправи към единствения стол в стаята. Всичко вървеше толкова добре, а сега плановете му се проваляха от връщането на оня проклет англичанин. Единствената цел на покупката на тази земя беше да го доведе до Маги Монтоя Талбът. Маги беше малко неприветлива наистина, но това бе заради нетактичността на баща му. Постепенно би могъл да я спечели. Тод още не бе срещал жена, която да не върти на пръста си, ако реши. Маги щеше да разбере, че един отсъстващ съпруг, при това чужденец, не заслужава нито верността, нито земята й. Щеше да получи развод и да падне в ръцете на чакащия Тод. И така щеше да има Ранчо дел Рио — с хубавата къща, плодородната земя, опитните работници, които щяха да движат нещата вместо него.

Беше отличен план и сигурно щеше да успее, ако англичанинът бе останал там, където му е мястото. Заради съпруга на Маги Тод трябваше да се унижи да прибегне към по-непочтени средства, отколкото само да съблазни собственичката, за да се домогне до Ранчо дел Рио.

Почти без желание отиде до едно чекмедже в кухнята, премести няколко принадлежности и извади дебел пакет документи. Беше се надявал, че няма да се наложи да използва този резервен вариант, но от човек понякога се изисква да бъде гъвкав.

Първо трябваше да уреди Маги Талбът да го посети.

 

 

Шиенето не се удаваше на Маги. Можеше да подгъне пола или закърпи чорап, но фината работа, необходима, за да направи хубави дрехи, надхвърляше търпението й. Но тя твърдо беше решила да се научи. Каза си, че тъй като скоро ще става майка, трябва да бъде по-добра домакиня. Тази мисъл не бе достатъчно успокояваща, когато убоде пръста си за пети път.

— По дяволите!

— Маги! — предупреди я Луиза. — Едва тази сутрин се закле никога повече да не ругаеш.

— Това не беше клетва, а само идея. Лоша идея. Ох! По дяволите! Иглата е гладна за кръвта ми.

— Детето ти ще знае да богохулства свободно, преди да може да каже мама или татко. Такъв пример ли искаш да му дадеш?

— Бебето няма да знае какво казвам. Освен това Кристофър ме харесва такава, каквато съм.

— Точно такава, каквато си, или въпреки че си такава, каквато си?

— И ти си като дамите в Лондон. Трябва да отидеш там, като се ожените с Питър. Ще се чувстваш като у дома си.

Луиза се усмихна на раздразнението на Маги.

— Предпочитам да живея в Санта Фе. Затова Питър е там — да намери къща.

— Погледни тази бродерия! Какъв боклук! Надявам се бебето да е момче. Никога няма да мога да науча момиче да шие.

Луиза погледна към Маги с любопитство.

— Като говорим за бебето, не мислиш ли, че е време да кажеш на Кристофър, че ще става баща?

— Не е дошъл подходящият момент. — Маги вдигна поглед от камизолата, която шиеше, и се загледа през прозореца. Колеблива усмивка се разля по устните й: — Да имаш бебе е нещо толкова специално! Трябва да е много специален и моментът, когато ще кажа на Кристофър.

— Надявам се, че този момент ще настъпи, преди да станеш два пъти по-едра. Може да се зачуди защо жена му изглежда така, сякаш е глътнала бала слама.

Маги издаде най-неподходящия за една дама звук.

— Изобщо не е забелязал, че талията ми е наедряла.

— Съдейки по вида и на двама ви, той е прекалено зает да навакса загубеното време, за да се занимава с такива подробности.

Маги се усмихна, замечтано.

— Може би.

Точно тогава младият Тоби Рос подаде глава през предната врата.

— Госпожо Талбът?

— Да, Тоби.

— Един от работниците на господин Харли току-що дойде и помоли да ви дам това. — Подаде къс хартия на Маги.

— Благодаря.

— Да, госпожо — каза той и излезе.

Луиза погледна учудено.

— Какво ли е?

Предполагам, че Тод се страхува да се появи отново заради начина, по който Кристофър го посрещна преди два дни.

Тя зачете:

Още един сандък пристигна днес. Също и нов каталог с някои неща, които може да ти трябват за училището. Нямам желание да ядосвам съпруга ти, като ги доставя лично. Ако дойдеш да си вземеш сама книгите, ще можеш да разгледаш и каталога.

— Не бих го направила — предупреди я Луиза. — Ако Кристофър научи, че си ходила при Тод Харли, ще те метне на коляното си и ще те наложи.

— Само да се опита — каза Маги и се смръщи пресилено.

Луиза придоби още по-мрачен вид.

— Е, Луиза, наистина. Защо да не му направя едно съвсем невинно посещение? Тод е прав. Кристофър няма да се зарадва да го види. А ти започваш училището следващата седмица и ако има още книги, ще се нуждаеш от тях.

— Изпрати един работник.

— Искам да прегледам каталога.

— Да изпрати каталога с книгите.

— Може да не е негов. Както беше с последния каталог — приятелят му го изпрати от Ню Йорк, за да го разгледа, но го искаше веднага обратно. — Остави настрана камизолата. — Мисля направо да отивам. Кристофър ще бъде с Мос навън през целия ден и ако имам късмет, ще съм тук, преди той да се е върнал. Даже няма да знае, че съм ходила.

Луиза поклати глава. Маги вирна брадичка, за да покаже, че си е все същата бунтарка.

— Ако исках да ми се казва къде мога да ходя и с кого мога да говоря, щях да си стоя в Лондон.

Маги все пак взе някои предпазни мерки. Убеди Луиза да тръгне с нея. Взеха Тоби Рос и Клийв Кампбел да ги придружат. Клийв, който можеше с една ръка да вдигне наковалня, беше достатъчен, за да накара Тод да се държи прилично. Ковачът би могъл да прогони банда индианци само като им се намръщи.

Маги не очакваше неприятности нито от индианци, нито от Тод Харли. Щеше да вземе книгите, да прегледа каталога и да се върне вкъщи, преди Кристофър да се е прибрал. Беше се убедила, че Тод не е лицемер, но още не бе убедила съпруга си в това. Кристофър бе голям инат. Маги признаваше, че притежава същия недостатък, но този път бе убедена, че е права.

Ето защо бе потресена, когато Тод отказа да я пусне от каменната си къща. Отначало не повярва, че е чула правилно.

— Ценя поканата ти, Тод — каза тя, като прелистваше последните страници на каталога. — Но ние наистина трябва да се връщаме. Тези дни притъмнява толкова рано: — Вдигна поглед и видя пред лицето си дулото на един 44-милиметров „Колт“.

Луиза замръзна до нея.

Маги почувства, че изстива. Само два пъти през живота си бе изправяна пред дулото на зареден пистолет — веднъж, когато клиент в „Лейди Лак“ беше поискал от нея да се съблече, вместо да танцува, и втори път, когато Тод Харли се бе включил в плана на баща си за убийство.

— Какво е това? — попита тя.

В гласа на Тод имаше извинителна нотка:

— Съжалявам, Маги. Не се тревожи, скъпа. Няма да ти сторя нищо лошо. Всъщност искам само твоето добро.

— Какво искаш?

— Искам съпругът ти да дойде на кратко посещение, но той е твърдо решен да не се държи дружелюбно. Ти сама видя онзи ден.

— Тод, това е лудост! Остави пистолета.

Тод не отговори. Вместо това се обърна към Луиза:

— Госпожо Гутиерез, вземете двамата мъже, с които дойдохте, и се върнете право вкъщи. Като пристигнете, кажете на оня англичанин, че ако иска жена си обратно, може да дойде да си я вземе. Кажете му, че може да доведе със себе си двама души невъоръжени — Това е всичко. И никакви трикове. Аз съм честен човек и джентълмен, но дори и честен човек може да избухне и направи нещо, за което да съжалява. Разбрано?

— Разбирам — отвърна Луиза с хладно спокойствие. Кимна заплашително към Маги. — Знаеш, Тод, че ако я нараниш, Кристофър ще те разчекне. Не си мисли, че е някакъв мухльо само защото е англичанин.

— Няма да я нараня. Ние с Маги сме добри приятели.

Луиза го погледна с отвращение и излезе.

Маги затвори сърдито каталога. Не можеше да повярва, че е сгрешила.

— Ти не си по-добър от баща си, Тод Харли. Не знам защо реших, че си скроен различно.

— Аз не съм като баща си — отговори Тод раздразнено. — Аз не съм криминален престъпник.

— Тогава защо си насочил този пистолет към мен?

— Защото мъжът ти се върна, ето защо. Той е виновен за всичко. Щях да те направя много щастлива, Маги. Щеше да си много по-добре, ако се беше омъжила за мен, отколкото за тоя чужденец.

Маги си помисли, че може да е малко луд. За първи път започна наистина да се страхува.

— Не е късно, Маги. Разведи се с Талбът и се омъжи за мен. Никой няма да си помисли нещо. Все пак той е чужденец. И ти се върна сама от Англия. Всички приеха, че сте се разделили.

— Защо да ми е по-добре, ако съм омъжена за теб? — Маги се престори на заинтригувана от предложението му.

— Защото ако не си омъжена за мен, ще загубиш Ранчо дел Рио.

Маги се затрудняваше да проследи логиката му. Стана внимателно от табуретката до масата и тръгна към единия стол в стаята. Дулото на пистолета я следваше, без да трепне.

— Мога ли да седна?

— Разбира се. Чувствай се удобно.

— Знаеш ли, Тод, ще се чувствам по-удобно да обсъждам този въпрос, ако не виждам дулото на пистолет пред себе си.

Той я погледна подозрително.

— Ще се държиш ли прилично?

— Не мога да направя кой знае какво точно сега, нали?

— Не. Не можеш. — Свали пистолета, но не го остави.

— Тод, разбираш, че ако убиеш Кристофър, ранчото пак няма да е твое. То все още ще е мое.

Тод се засмя, после поклати глава.

— Маги, повтарям ти, че не съм като баща си. Не съм престъпник и сигурно няма да убия мъжа ти.

— Тогава защо ми казваш, че ако не се съглася да се разведа с Кристофър и омъжа за теб, по всяка вероятност ще загубя ранчото?

Тод само се усмихна.

— Почакай и ще видиш, скъпа. Мисля, че през цялото време си ме подценявала. И баща ми ме подценяваше, но виж къде е, а обърни внимание къде съм аз.

— Това не е отговор на въпроса ми. Грешиш, ако се надяваш Кристофър да ти прехвърли Ранчо дел Рио само за да ме пуснеш. Ако го накараш да избира между земята и мен, той по-скоро би избрал земята.

— Почакай и ще видиш. До довечера може да си променила решението си кого от двамата искаш.

 

 

Луиза не би помислила, че англичанин е в състояние така да побеснее. Гневът на Кристофър можеше да засрами разярен бик и да накара възрастна мечка гризли да стои мирно.

— Тази дебелоглава, наивна, изкуфяла, идиотична малка малоумница! Вълкът вика агнето да му отиде на гости в бърлогата и то отива! Как може една пораснала жена да е толкова глупава? Особено Маги. Тя не е стайно цветенце, което да не знае хорските капани. Как е могла да повярва на изнудвана?

— Тод я очарова и тя повярва, че е безобиден. — Луиза защити Маги. — Мислеше, че е в безопасност с мен и двамата мъже.

— Тази малка тъпачка не е внимавала и един ден в живота си! Тя не знае значението на думата „внимавай“. Въобразява си, че може да върши каквото поиска и да надвие, когото и да е. По дяволите! Проклети дяволи! — Погледна Луиза извинително заради езика си. — Извинявай, Луиза, но тази жена понякога така ме подлудява, че забравям как да се държа.

— Всичко е наред! Чувствала съм се така много пъти.

— Би трябвало да оставя малката глупачка на Харли. По-справедливо ще е, отколкото да пращам негодника в затвора. Две седмици с нея и ще моли съдията да го обеси.

Луиза се усмихна за малко и после отново стана сериозна.

— Мислиш ли, че Тод ще поиска ранчото като откуп?

— Разбира се, че ще го поиска. Какво друго би искал? — Кристофър отиде до прозореца на салона и се взря в нощта. Безлунната нощ като че ли го омагьосваше и Луиза се притесни, защото той нито помръдваше, нито пророни дума повече. Земята бе важна за него. Независимо от одобряването им, Маги все още вярваше, че земята играе голяма роля за мъжа й. Луиза отчаяно пожела Питър да не беше избирал тези дни да ходи в Санта Фе, за да търси къща. Той навярно щеше да знае как да се справи със страшното настроение на Кристофър. Луиза положително не знаеше.

— Кристофър, сигурно не мислиш да откажеш?

— Разбира се, че ще откажа. Нямам навика да се оставям да ме шантажират крадци и мошеници.

Луиза скочи от стола.

— По дяволите проклетата ти английска гордост, Кристофър! А Маги!

— Маги е моя жена. Това, което не разбира този жалък разбойник, е, че англичаните държат много здраво притежанията си. Тази земи е моя; ранчото е мое; Маги е моя. Много рискува, като заплашва, което и да е от тях.

Луиза отново седна. Не хареса тона на Кристофър. Маги бе последна в списъка на притежанията му. Щеше ли да я пожертва, за да задържи земята, ако няма друг избор? За момент се почуди дали да не му каже, че Маги носи детето му в утробата си, но се отказа. Маги не би се чувствала добре при мисълта, че е предпочетена от Кристофър само защото е бременна.

— Какво възнамеряваш да правиш? — попита го тя.

— Да си я взема — отговори той простичко.

Луиза го погледна скептично.

— Само с двама мъже, при положение че и тримата, сте невъоръжени?

— Ще измисля начин, преди да стигна там — отвърна Кристофър и се усмихна.

 

 

Беше почти полунощ, когато Кристофър, Клийв и Мос пристигнаха в къщата на Тод Харли, но жълтата светлина на фенери осветяваше прозорците й. Очакваха ги. Тод се бе досетил, че Кристофър няма да остави Маги да прекара нощта като затворничка.

Двама от работниците на Тод ги посрещнаха пред къщата. Държаха се така; сякаш приветстваха Кристофър с добре дошъл на някакво светско събитие, което няма нищо общо с отвличане. В усмивките им имаше повече веселост, отколкото злоба.

— Влизайте направо, господин Талбът — каза единият. — И хората ви. Господин Харли ви очаква.

— Обзалагам се — отвърна Кристофър. — Клийв, моля те, остани тук с конете. Мос, ела с мен.

Тод и Маги ги чакаха вътре в стая, която само с много голямо въображение би могъл да нарече салон.

Кристофър погледна Маги. Като се увери, че е здрава и читава, насочи пялото си внимание към Тод, облегнат с престорено безгрижие на недодяланата полица над камината.

— Добър вечер, Талбът. Радвам се, че успя. — Тод посочи, бутилката на масата. — Налей си уиски.

— Да свършваме с това, Харли.

— Хайде, хайде. И двамата сме светски хора. Няма никаква причина да се държим като ратаи. Ще прекараме вечерта много цивилизовано. Знаеш, че не съм като баща си. Не правя засади на хората и не замислям смъртта им.

— Едва ли считам, че е цивилизовано да отвличаш жена и да я държиш като заложница.

— Сигурен съм, че никого не съм отвлякъл. — Тод се засмя снизходително. — Маги дойде по приятелски да вземе още книги. Аз само разширих поканата, за да я изпратиш до вкъщи. — Отиде до масата и наля уиски в две чаши. — Маги, скъпа, ще се присъединиш ли към нас?

— Не — каза Маги. Тази единствена думичка можеше да заледи уискито в чашите.

Тод поклати глава, като подаваше една от чашите на Кристофър.

— Страхувам се, че жена ти ми е малко сърдита в момента. Но и ти сигурно не си много доволен от мен. И от нея предполагам. Моите съболезнования. Повечето жени са глупачки. Понякога приятни глупачки, но всички имат навика да вкарват човека в беля. Затова не съм се оженил. — Глътна наведнъж алкохола. — Пий, човече! Страхуваш се, че е отрова ли? Обещавам ти, не съм толкова жесток. Дръпна табуретка и седна.

— Давай направо, а? Какво искаш, за да пуснеш Маги?

— Продължаваш да ме мислиш за разбойник — каза Тод с въздишка. — Маги е свободна да си отиде, когато поиска. Ако имаш нещо против присъствието й, можеш да изпратиш един от хората си да я върне вкъщи. Но може да реши, че е забавно да остане.

Кристофър не искаше да изпуска Маги от погледа си, а и изобщо нямаше доверие на Тод.

— Да разбирам ли, че аз не съм свободен да я придружа до дома?

— Разбира се, че можеш. По-късно. Точно сега, надявам се, ще останеш за няколко ръце покер. Всъщност аз настоявам.

— Покерът не е моята игра, Харли.

— Колко жалко. Вие, англичаните, сте толкова скучни. — Ухили се. — Ще те въвеждам в тънкостите на покера, докато играем.

— Не, благодаря.

— Както вече казах, настоявам. — Тод погледна към Маги, после пак към Кристофър. — И, разбира се, тъй като и двамата държим на честта, ще приемем това, което картите покажат.

— Защо да усложняваме нещата с игра на покер, Харли? Имаш Маги. Ако желаеш Ранчо дел Рио толкова много, защо не го поискаш като откуп?

— Все още не ми вярваш, нали? Не съм престъпник, Талбът. Наистина искам земята. Но предпочитам да я спечеля честно, — както баща ми от брат ти. Харесва ми иронията в това. А на теб? Брат ти Стивън губи ранчото от Теодор Харли, а сега ти се готвиш да го загубиш от сина на Теодор Харли.

Сигурен ли си, че ще спечелиш?

— Може би да, може би не. И двамата ще трябва да се помолим на съдбата. — Отиде при масата и взе тесте карти. — Вземи си една табуретка, Талбът. Ще изиграем няколко ръце за нещо толкова несъществено като парите. Само за загрявка. После ще се заловим за работа.

— А ако откажа?

— Не ме карай да постъпвам некавалерски — предупреди Тод с усмивка.

Кристофър погледна към Маги. Лицето й беше бледо и напрегнато. После седна.

— Може би сега ще имаш нужда от това уиски.

Кристофър подозираше, че ще има нужда от много уиски, когато играта свърши. Но нямаше да се унижи да пие с Харли.

— Раздавай.

Играта продължаваше. Нийл Коркоран, Мос Райли и Маги наблюдаваха. Тод имаше нужда от свидетели, за да каже на света, че е спечелил земята на Монтоя съвсем честно. Кристофър загуби сто долара в първите няколко ръце. Доста хазарт беше изиграл през живота си. Дори покер беше играл една вечер в Санта Фе с Дерек Слейтър и приятелите му. Имаше усет за играта, но този път не му идваха карти.

— Готов ли си да играеш истински?

Кристофър прочете самоувереността в очите на другия мъж. Чудеше се дали и брат му Стивън е чувствал същия гняв, когато е стоял срещу Теодор Харли. Не, Стивън е бил пиян. И е започнал играта по своя воля.

— Имам ли избор? — попита Кристофър.

Тод се засмя и раздаде картите.

— Теглим пет карти. Валето открива две точки.

Кристофър взе картите си. Имаше две четворки.

— Откриваш ли? — попита Тод.

— Не.

— И аз. Ново раздаване. — Усмихна се. — Искаш ли ти да раздаваш?

— Кристофър не раздаде нищо по-добро. Даже двойка не му дойде.

— Мой ред е — каза той.

Кристофър избра две двойки — дами и петици. Хвърли един дървен чип за покер на масата.

— А! Да кажем, че всеки твой чип представлява една десета от владението на Монтоя — тази част, която граничи с моята земя. Аз ще наддавам със сто долара.

— Не мислиш ли, че залозите са доста неравностойни? — възрази Кристофър.

Тод сви рамене.

— Дай ми една карта — каза Талбът.

— Аз ще взема две.

Кристофър изтегли тройка: Безполезна.

— Пас.

— Наддавам още сто. Можеш да вдигнеш с още една десета. Това прави около петдесет хиляди акра. — Засмя се. — Можеш да се откажеш.

— Вдигам.

Талбът спечели играта с две двойки. Тод беше заложил три. Забеляза, че безпокойството на противника му расте. Когато Тод беше загубил вече петстотин долара, а той все още имаше земята на Монтоя непокътната, реши да пробва късмета си.

— След като искаш всичко да е честно, мисля, че трябва да видя малко от парите, които залагаш.

Тод се намръщи, а Кристофър почувства лек триумф.

— Не мислите ли, че е повече от честно? — попита той свидетелите.

Даже Нийл Коркоран се съгласи, че искът на Кристофър е повече от честен. В покера никой не тегли кредит, ако няма някаква гаранция…

— Може би трябва да започнеш да залагаш своята земя. Но ти имаш само двадесет и пет хиляди акра, нали така? При сегашния курс около половин чип.

— Добре. Казах ти, че имам намерение да съм съвсем честен. Не съм измамник като баща си. Мой ред е. Теглим пет карти. Няма да откриваме. Вале и двойка за точки.

Кристофър спечели с три дами. Тод мълчеше. Седеше съвсем неподвижен, ако се изключи ритмичното плющене на картите под палеца му.

— Имам още нещо за залагане. Още една ръка. Всичко или нищо.

— Вече загуби всичката си земя и петстотин долара. Какво имаш още?

Лицето на Тод цъфна в усмивка.

— Нийл, Мое, разкарайте се оттук. Нямаме нужда от свидетели за последната ръка. Маги, ти можеш да останеш. Всъщност — моля те.

Когато останаха сами, Тод се усмихна по-широко.

— Както казах, още една ръка. Всичко или нищо.

— Запазих владението на Монтоя, спечелих и твоята земя. Много настояваш играта да бъде честна. Да предположим, че нямам желание да рискувам с една ръка всичко:

— Но ти имаш желание. Или ще имаш. Ще искаш това, което ще сложа на масата.

— Нещо, което струва колкото всичката тази земя?

Тод се засмя.

— Зависи какво значи жена ти за теб. — Стана и влезе в кухнята. Когато се върна, хвърли пакет с документи на масата. — След като хвърли баща ми в затвора, отидох в Денвър и поразпитах малко за сладката Маги. Исках да намеря нещо, което да доказва, че претенциите й за тази земя са фалшиви. Натъкнах се на любопитно съвпадение: Маги не беше разглезена дама, живяла с приятели в Денвър. Била е танцьорка в кръчмата „Лейди Лак“ и напуснала работа много внезапно — един ден след като неин приятел бил убит. Арнолд Стоун. Дължал й пари. Разбира се, съвпадението не доказва нищо. Затова наех частен детектив. — Той потупа купчината документи с пръст. — Имам достатъчно доказателства да обеся малката Маги за убийство. А може, тъй като е жена, само да я затворят. От това, което съм чувал за затворите в тоя край, може да предпочете да я обесят. Аз съм доста привързан към Маги. Затова не съм представил тези доказателства пред съда. Залагам тях срещу земята ти. Ако спечелиш, получаваш земята и доказателствата, а аз ще държа устата си затворена. Ако загубиш, взимам земята. Ако не играеш, Маги отива в затвора.

Кристофър я погледна. Изражението му беше каменно. Маги изгаряше от вина. Самото убийство не беше нейно дело, но сигурно беше виновна за подбудителство.

Кристофър продължаваше да мълчи. Изглежда, преценяваше стойността на земята срещу стойността на жена си. Маги не бе уверена кое ще спечели. Смееше ли да се надява, че е започнала да значи за него повече от земята?

— Спечеля или загубя, Харли, тази купчина документи отива в огъня. А ако издадеш нещо пред съда, няма да намериш място в целия свят, където да се скриеш от мен.

Тод пребледня от тона на Кристофър.

— Нямам никакво желание да видя Маги в затвора. Искам само земята. Ще я взема с нея, ако успея да я получа. Може, след като загубиш, тя да реши да се омъжи за мен.

— Може би. — Кристофър погледна Маги, но тя не успя да разгадае изражението му. — Тя ми е съпруга и ще й бъде много трудно да се отърве от мен. Раздавай проклетите карти.

Маги наблюдаваше играта и водеше борба със себе си. Кристофър беше готов да рискува всичко, за да я запази; тя току-що бе спечелила най-важната победа в живота си. Но се опасяваше, че спечелвайки Кристофър, е разрушила мечтите му.

Бяха раздадени две карти — едната обърната, другата — не.

Картите на Кристофър бяха тройка купи. Тод имаше вале пика.

— Няма нужда да залагаме — каза Кристофър. — Знаем какви са залозите и никой няма да се откаже. Само раздай останалите карти.

Тод раздаде още три обърнати карти.

— Обърни ги.

Обръщаха картите си една по една. Тод обърна дама. Кристофър — петица пика. Тод обърна десетка спатия. Кристофър имаше вале купа. Тод последва с деветка каро. Усмихна се, тъй като очакваше вероятна кента. Кристофър показа десетка купа. Вдигна вежди. Вероятен флош.

Обърнаха последните си карти едновременно. Тод оформи кента си с поп. Кристофър имаше четворка купа. Флош.

Тод пребледня и стисна устни.

— Губиш — заяви Кристофър.

Маги си отдъхна. Заобиколи масата, за да види картите на Тод.

— О, господи! Ти печелиш, Кристофър. — Засмя се. — Спечели!

— Разбира се, че спечелих — каза Кристофър сдържано.

— Не. Не спечели. — В ръката на Тод се появи пистолет. — Аз имах флош, Талбът. Ти изкара кента. Жалко. Ненадейно си обречен.

Маги не се поколеба. Грабна една табуретка и удари Тод отзад. Той се строполи на земята и изпусна пистолета. Кристофър се изправи, взе оръжието и го хвърли далеч.

— Махни се, Маги! — заповяда той.

Тя не се подчини веднага.

— Поне веднъж в живота си ще направиш ли това, което ти казвам?

Маги неохотно се оттегли до стената.

Кристофър стисна юмруци. Ако беше имал капка разум, щеше да задържи пистолета на Тод, но той изпитваше непреодолимото желание да го набие.

— Не би трябвало да е трудно за един англичанин да се бие — подхвърли иронично Харли. — Какво чакаш?

Кристофър вдигна юмруци. Тод нанесе удар с рамо. Талбът отстъпи встрани и го фрасна с юмрук в стомаха.

— О-о! — Харли се сгъна надве, но след секунди се обърна и нападна отново. Удари противника си в челюстта, но коляното на Кристофър улучи слабините му. Тод зави от болка. Графът не му даде време да се съвземе. Кръвта му кипеше. Сграбчи Тод за рамото и го изправи. После го удари с юмрук — веднъж, два пъти. От носа и устата на Харли шуртеше кръв, Кристофър се приготви за още един удар.

— Кристофър! Не мислиш ли, че му стига? Тод, кажи му, че ти стига!

Тод се съгласи със страдалчески глас.

— Кажи му, че никога повече няма да ни безпокоиш!

Той поклати глава нетърпеливо. Навсякъде пръскаше кръв.

Кристофър го пусна.

— Ще бъда великодушен — каза той. — Давам ти една седмица да се разкараш от земята ми заедно с работниците си.

Тод се олюля. Заклатушка се към стената.

— Разбираш ли?

— Да-а…

— Добре, Само да се погрижа за още една работа. — Кристофър взе проклетия пакет доказателства от масата, хвърли го в огъня и го наблюдава, докато изгоря. После гневно изгледа Маги. — Не гледай така самодоволно! Ще си поговоря с теб.

Маги въздъхна и промърмори:

— Каква изненада!

Докато яздеха бавно към къщи, Маги се полюшваше на седлото пред Кристофър. Облегна се на стабилните му гърди, прекалено изтощена, за да говори. Но когато съпругът й отпрати Мос и Клийв напред, за да не слушат, разбра, че е настъпило времето за обяснения.

— Не го убих… точно аз.

— Маги…

 

 

— Какво ти направи онзи човек, та беше принудена да го убиеш? — беше първият въпрос на Кристофър.

Тя му разказа, без да пропусне нищо. Кристофър беше единственият човек на света, на когото можеше да повери безопасността на Луиза, както и своята. Когато свърши, графът помълча няколко минути.

— Можеше да ми кажеш по-рано — каза той. — Навярно щяхме да си спестим някои неприятности.

— Нямах ти доверие — призна тя.

— Но сега ми се довери.

Маги се усмихна.

— Ти хвърли доказателствата в огъня още преди да чуеш обясненията ми.

— Така е.

— И заложи земята, за да ме спасиш. Възможно ли е, Ваше всемогъщо височество, да поставяте безопасността ми пред богатството?

— Знаех, че ще спечеля.

— Не. Не знаеше.

— Разбира се, че знаех. Талбътови не губят от боклуци като Харли. Поне когато сме трезви.

Маги се засмя.

— Ще си останеш надут английски сноб. Надявам се синът ти или дъщеря ти да не прилича на теб.

За момент Кристофър като че ли не разбра думите й. После сграбчи рамото й.

— Син или дъщеря?

— Едно от двете. Късно напролет.

Зъбите му блеснаха в тъмното.

— Забелязах, че си напълняла. Ако не се намирахме на това затънтено място, щях да те сваля от този кон и да посетя детенцето още сега.

— И какво щеше да му кажеш?

— Щях да му кажа, че обичам майка му, макар че е дебелоглава малка глупачка. Щях да му кажа също, че се надявам да е взело моя здрав разум, защото майка му изобщо няма такъв. Бъди благодарна, че си бременна, Маги. Иначе щях да се изкуша да те просна на коленете си за това, че се остави да паднеш в капана на Харли. — Наклони лицето й към своето и я целуна силно, като обещание за предстояща страст. — Надявам се, това засега стига.

 

 

През юни 1884 година Маги роди син. За майката се грижеха Луиза Скарбъроу, Джени Слейтър, лейди Елизабет Холоуей и съпругът й доктор Томас Холоуей. За разтревожения баща се грижеха Питър Скарбъроу, Мос Райли и няколко бутилки уиски. Два часа след лесното раждане Маги беше на крак и изглеждаше по-здрава и от мъжа си. Кръстиха бебето Едуард Рамон — на бащата на Кристофър и дядото на Маги.

Тод Харли купи бар в Санта Фе с парите, които Кристофър по-късно му плати за двадесет и петте хиляди акра. Кристофър го накара да се поти няколко месеца, но реши да даде на изнудвача добра цена за земята. Каза на жена си, че човек с баща като Теодор Харли заслужава втори шанс. В края на краищата съдбата бе дала втори шанс на Кристофър. Беше на път да прекара живота си като надут английски досадник, докато Маги не го превърна в гуляйджия и хазартен играч — в стопанин в Ню Мексико със здрави юмруци и арогантна съпруга, която не знаеше мястото си.

Но Маги настояваше, че знае мястото си. То беше до него.