Дебра Диър
Сянката на бурята (31)

Глава 30

Ветрецът нахлу през отворените френски прозорци в стаята на Ийън и развя нежно един кичур от косите на Сабрина. Тя погледна палисандровия часовник над камината. Наближаваше полунощ — още един ден, третият. Вече живееше минута за минута и благодареше на Бога за всеки миг, подарен на Ийън.

Седна на ръба на леглото, хвана ръката и погали косата на любимия си. От лампата до леглото струеше светлина, позлатяваше кожата му и хвърляше сини отблясъци по черната коса. Сабрина оглеждаше лицето му внимателно, този образ бе останал в паметта й завинаги. Смъртта можеше да й го отнеме всеки момент и тогава щяха да й останат само спомени.

Беше го избръснала след вечеря и сега кожата му лъщеше. Сабрина прокара пръсти по челото, бузата, долната му устна. Усети, че дъхът му е влажен и топъл. „Изглежда по-добре“ — помисли си тя. Дишането не бе така накъсано, кожата бе топла и суха, пулсът под пръстите й беше умерен.

— Оправя се — прошепна тя и погледна кучето на пода. — Ще се грижим за него, нали моето момиче?

Гуинивиър положи глава в скута й. Сабрина прехапа устни и погали гладката й козина. Едва сдържа сълзите си. Най-после станаха приятели. Тя погледна Ийън. Искаше й се да сподели с него тази победа. Помисли, че след време и това ще стане.

Докторът осъществяваше редовното нощно нападение над провизиите в кухнята и Сабрина бе насаме с Ийън. В стаята беше само Ярдли. Нямаше нищо против него. Дори се чувстваше сигурна. Днес след обяд някакъв друг детектив го смени за няколко часа. Гледаше я така, сякаш е готова да удуши Ийън всеки момент. Наистина ли смятаха, че се е опитала да убие съпруга си? Беше им дала достатъчно поводи да вярват, че го мрази. И това не й даваше миг покой. Тормозеше я повече от всички обвиняващи погледи.

Някой се раздвижи до рамото й и тя погледна назад. Ярдли седеше на един от столовете до камината с книга в ръка и гледаше към вратата на гостната. Шекспир и Байрон лежаха в краката му. На прага стоеше Джеймс Макдафъл.

Той кимна на детектива и се приближи.

— Как е?

— Мисля, че по-добре — пръстите на Сабрина хванаха ръката му още по-здраво. — Може би виждам само това, което ми се иска.

Мак не отговори. Стоеше до леглото и я гледаше.

— Едва сега виждам как стоят нещата при вас — той погледна Ярдли през рамо и се приближи към Сабрина. Прошепна толкова тихо, че само тя го чу: — Вие много го обичате.

Сабрина не можа да проговори и само кимна.

— С него съм от детските му години. Мис Брена се страхуваше, че някой ще отвлече мис Елън и момчетата и аз трябваше да ги пазя. Винаги се оглеждах за опасности, опитвах се да ги защитавам — Мак погледна в пода. Мълча известно време и после каза: — Мисля, че се увлякох с вас.

Сабрина му се усмихна. Изглеждаше разтревожен, лицето му бе набраздено от дълбоки бръчки, имаше сенки под очите. Беше му болно може би колкото и на нея.

— Зная защо не сте ми имали доверие.

Мак поклати глава.

— Ще ми се никога да не бях давал на майора тези карти. Сега щяхте отдавна да сте женени и много щастливи.

Сабрина усети, че кръвта й замръзва.

— Какви карти?

Мак я погледна.

— Персоналът на борда ми даде едно тесте от картите на баща ви.

— След това? Искате да кажете, сутринта, когато пристигнахме в Сейнт Луис?

Мак кимна.

— Мислех, че ви интересуват само парите му — хрипливият шепот издаваше, че не е свикнал да говори тихо. — Не бяха една и две жените, които го преследваха за това.

— Господи! — очите й се замъглиха от сълзи, когато погледна Ийън. — Значи не ме е лъгал — Прошепна тя.

— Съжалявам много. Знам, че това едва ли ще оправи кашата, която забърках, но само се опитвах да го предпазя.

Сабрина вдигна ръката на Ийън в скута си. Всички ядни думи, цялата омраза — оказаха се толкова нелепи.

— Надявам се, че можете да ми простите.

Сабрина кимна. Да му прости. Тя искаше прошка. Беше способна да прости на човека, който само се опитваше да защити Ийън.

— Това няма значение.

Всичко, което имаше значение, бе Ийън да се почувства добре.

— Благодаря ви — прошепна Мак и постави ръка на рамото й. — Вие сте прекрасна жена — постоя още малко, погледна Ийън жално като изгубено куче и тръгна към гостната.

Сабрина се наведе над Ийън, приглади с ръка гъстата му грива, няколко кичура се замотаха в пръстите й. Сълзи се стичаха от очите й, падаха по лицето му като летен дъжд. Значи е казвал истината. Обичаше я. През цялото време е искал да се ожени за нея, а тя…

Прехапа устни, стисна очи, опита се да потисне реката от сълзи. Не успя. Раменете й се затресоха от сподавени хлипове, сълзите бликаха по лицето й и капеха по голите гърди, бузите, очите, събираха се на малки езерца по кожата му.

— Не плачи.

Думите бяха по-тихи от шепот, толкова тихи, че й се сториха плод на въображението. Тогава ги чу пак и пръстите му се размърдаха в ръката й, едва я притиснаха, за да се опитат да я успокоят. Тя отправи замъглен поглед към него и видя, че се усмихва, устните му бяха извити в онази пиратска усмивка, от която дъхът й спираше.

— Ийън?

— Защо плачеш, дяволче? Нали знаеш, че не обичам да плачеш.

Тя изхлипа и се хвърли на гърдите му, притисна буза до рамото му и зарида. Беше твърде уморена, за да овладее радостта си. Ийън я прегърна, ръцете му бяха отслабнали, но толкова нежни, че тя направо се разтресе.

— Госпожо Тримейн — каза Ярдли и докосна ръката й, — да не би да…

— Не! — беше се похлупила на рамото му и плачеше, думите й едва се чуха. Стана и избърса сълзите. — Жив е.

— Какво става? — попита Хана и влетя в стаята. — Боже, да не е…

Мак, Еджи, Лутър и Ормсби я последваха и се струпаха около леглото. Сабрина се отдръпна, защото Хана се спусна като орлица върху Ийън, помилва бузите му и взе да изразява радостта си с плач и писъци. Ормсби, Мак и Лутър се събраха около нея. Всички изглеждаха облекчени. Ярдли се възползва от бъркотията и излезе.

— Май надеждите ти не се оказаха напразни — прошепна Еджи и хвана Сабрина през кръста.

Надежди да живее с Ийън. Да му покаже колко го обича. Не искаше нищо повече. Тя погледна към него иззад гърба на Мак. Той посрещна погледа й с усмивка, очите му й казаха всичко, което искаше да знае. В това се състоеше бъдещето й — да бъде до него, да му дари живот, изпълнен с топлина, надежди и любов.

— Какво става тук? — в стаята влезе Уентуърт.

— Той е в съзнание — каза Сабрина й очите й се наляха отново.

— Да ви кажа, изобщо не очаквах… — Уентърт разбута всички. Постави на шкафчето чаша мляко и чиния, пълна със студено печено говеждо и хляб и се наведе към него. — Как се чувствате, млади човече?

Ийън изпитваше усещането, че в продължение на два дена разярено муле го е ритало в стомаха, в устата си имаше вкус на въглени. Знаеше, че ако се опита да стане, ще се строполи на пода. Погледна зад гърба на лекаря, където стоеше Сабрина. Очите й блестяха от сълзи и неизказани думи. Усмихна й се.

— Ако имам предвид всичко, което стана, май съм извадил голям късмет.

— На мен положението ми се стори отчайващо. Нямаше да се справите, ако не беше… — Уентуърт млъкна, защото влязоха Юинг и Ярдли. Той подхвана с палци червените си тиранти и се вгледа в полицаите. — Инспекторе, не смятам, че моментът е подходящ за разпит. Моят пациент едва…

— Важно е да говорим с него, докторе — Юинг стоеше до отсрещната страна на леглото. — Господин Тримейн, аз съм инспектор Ниймая Юинг, а това е моят сътрудник, детектив Джордж Ярдли. Бихме искали да поговорим за събитията през последните два месеца.

Инспекторът изглеждаше като човек, който не търпи отказ. „Колкото по-бързо разкарам добрия полицай, толкова по-скоро ще прегърна хубавата си жена“ — помисли си Ийън.

— Инспекторе, не е ли възможно да почакате до сутринта? — попита Сабрина и застана до Уентуърт. Въпреки омачканата рокля и умореното лице, тя изглеждаше царствено. — Съпругът ми преживя ужасни мъки.

— Това ще ни отнеме само няколко минути, госпожо Тримейн — каза Юинг.

На Ийън хич не му хареса начина, по който Юинг гледаше Сабрина — като котка, която се готви да скочи върху тлъста мишка. Подозираха я, беше сигурен в това.

— Инспектор Юинг, настоявам… — започна Сабрина.

— Не се притеснявай — каза Ийън и се усмихна. — Нямам нищо против по-бързо да приключа с това.

Сабрина се поколеба дали да се съобрази с желанието му. На всички бе наредено да излязат. По нейно настояване позволиха само на доктора да остане. Преди да затвори вратата, тя хвърли на Ийън един последен поглед. Беше се отпуснал на възглавниците. Нямаше търпение да изпита верността на тези обещаващи очи.

— Съпругата ви е много красива — каза Юинг и се усмихна. — Изглежда, много ви обича.

— Сигурен съм, че сте говорили с достатъчно хора и вече знаете, че имахме някои проблеми, по-точно недоразумения.

Юинг кимна.

— Разбрах, че не за първи път посягат на живота ви. Някаква карета едва не ви е прегазила, бракониер ви прострелял в гората.

Ийън погледна младия детектив, който стоеше до леглото и си водеше бележки в кафяв тефтер.

— Това бяха злополуки.

— Може би — Юинг се хвана над дясното ухо. — Но струната, опъната на пътеката, и арсеникът в чашата ви едва ли могат да се нарекат злополуки.

Ийън стисна зъби. Имаше големи подозрения и за изстрела в гората. Но възможностите, които му идваха на ум, изобщо не му се нравеха.

— В кухнята намерихме арсеник. Купен е от един магазин на Бродуей — Юинг стоеше и чакаше Ийън да реагира някак, но той не трепна. Инспекторът продължи: — Разпитахме продавача. Спомни си, че преди няколко дни го е посетила дама, която е купила арсеник под предлог, че иска да се отърве от плъховете в дома си. Носела елегантни дрехи и лицето й било забулено в черно. Ийън усети, че стомахът му се свива.

— Как е изглеждала?

— Жената е била червенокоса, господин Тримейн. С тъмна червена коса.

— Съпругата ми няма нищо общо с това — каза Ийън и се изправи в леглото. От рязкото движение му се зави свят и очите му се замъглиха.

— Господин Тримейн, моля ви! — Уентуърт постави пълната си ръка на рамото му. — Не трябва да се разстройвате. Не знаем дали сърцето ви не е сериозно засегнато.

Ийън се отпусна на възглавниците и се опита да разсее мрака пред очите си.

Уентуърт се наведе над него и разтърси главата му. После се обърна към Юинг:

— Инспекторе, смятам, че трябва да излезете.

— Не! — Ийън си пое въздух. — Искам да чуя какво ще кажат.

Юинг стисна устни и огледа Ийън внимателно.

— Имаме всички основания да вярваме, че съпругата ви и баща й стоят зад инцидента с каретата, изстрела в гората и отравянето. Опасявам се, че трябва да ги арестувам.

Ийън се надигна, кръвта пулсираше в слепоочията му.

— Нищо подобно няма да направите.

— Господин Тримейн! — Уентуърт сграбчи ръката му. — Достатъчно, инспекторе, няма да ви позволя да убиете пациента ми.

Юинг кимна и тръгна да излиза. Като се мъчеше да надмогне унеса, който го обземаше, Ийън разтърси ръката на доктора.

— Не си тръгвайте, Юинг. Имам да ви кажа още нещо.

Сабрина се облегна на стената в коридора и отпусна глава на дъбовата ламперия. Не откъсваше поглед от вратата на Ийън. На гърлото й бяха заседнали думи, които трябваше да му каже. Защо Юинг нямаше благоприличието да изчака? Още колко ще се бавят вътре?

— Мислите ли, че трябва да събудя останалите, милейди? — попита Хана.

— Нека почакаме още малко — искаше Ийън само за себе си. Искаше да го прегърне, да му каже колко го обича. Защо Юинг се бави толкова?

— Няма смисъл да стоиш тук — каза Еджи и докосна ръката й. — Защо не се изкъпеш и преоблечеш.

Сабрина погледна роклята си. Изумрудената коприна бе омачкана и изцапана. Наистина ли бе прекарала цели две денонощия с тази рокля? Без да съзнава, тя прокара ръка през омотаната си коса.

— Сигурно изглеждам ужасно.

— Уморена — каза Еджи и й се усмихна. — Много уморена.

Сабрина погледна вратата.

— Трябва да… — искаше да прекара тази нощ до съпруга си. Може би наистина бе добре да се преоблече и да се изкъпе. — Добре.

Тъкмо тръгна и вратата се отвори. Инспектор Юинг и Ярдли излязоха в коридора. Като видя мрачните им лица, тръпки на ужас я побиха.

— Какво става?

— Госпожо Тримейн — Юинг навлажни устни с върха на езика си. — Съжалявам, че аз трябва да ви кажа това.

Сабрина стисна юмруци.

— Какво е то?

Юинг погледна в пода, после вдигна очи към нея.

— Съпругът ви почина.

Сякаш някой я блъсна в гърдите.

— Не!

Втурна се към вратата и погледна в стаята зад гърба на Ярдли. До леглото стоеше Уентуърт с наведена глава и гледаше в мъжката фигура, покрита с бял ленен чаршаф.

— Ийън — прошепна тя. Бяха стигнали твърде далеч.

Толкова много се бориха. Не можеше всичко да свърши така.

Тя се приближи до безжизненото тяло на любимия си, силите я напуснаха. Обгърна я мрак — хладен и милостив. Една силна ръка я сграбчи и светът потъна в черна бездна.

 

Слънчева светлина.

Струеше през листата на дърветата, затопляше букета от бели рози, поставен върху ковчега. Ароматът им се разнасяше из въздуха. Не трябваше да бъде така, помисли Сабрина. Слънцето не бива да грее. Не и днес. Никога повече.

Колко време мина от свършека на света? Вчерашният ден ли бе изпълнен с надежди? Предишният ли? Днес я събудиха от благословеното забвение. Облякоха я в черно и я доведоха тук.

През черното було Сабрина погледна името, гравирано над входа на гробницата, слушаше дълбокия, уверен глас на свещеника, без да чуе нито дума. Някой до нея плачеше. Резки, откъслечни хлипове.

Сведе очи. Слънчевите лъчи обливаха дългия махагонов ковчег, месинговите дръжки блестяха и в тях се оглеждаше една жена, облечена в черно.

Онемяла.

Сякаш всички чувства я бяха напуснали. Душата й бе опустяла. Съвсем пуста.

Една ръка се отпусна на рамото й. Тя се обърна и видя баща си. Тежкият воал пред очите й размазваше образа.

— Време е, Сабрина — прошепна Дънкан. Поколеба се, когато се опита да я отведе встрани от лъскавия саркофаг. Да изостави Ийън? Да го остави на това усамотено място? Шестима мъже повдигнаха ковчега и тръгнаха към мраморната гробница. Сабрина се дръпна от ръката на баща си и се опита да ги последва.

— Сабрина, остави го да си иде — каза Дънкан и прегърна раменете й.

— Не! — не можеше. Не и тук. Не сам. Една-единствена роза се търкулна от капака, докато се изкачваха по мраморните стъпала. Сабрина я взе и притисна росното цветче до гърдите си. Гледаше как отнасят Ийън към сенките.

Трябваше да остане. Трябваше да му каже. Не бе успяла досега. Две здрави ръце се сключиха около нея. Нямаше сили да се бори. Не и сега. Като в сън позволи на тези ръце да я откъснат от единствената й любов.

 

Керълайн прекоси спалнята на Ийън и видя, че подносът с обяда стои непокътнат на количката до камината. Стъпките й едва се чуваха по дебелия килим в синьо и млечнобяло. Спря на вратата и погледна племенницата си.

Сабрина седеше на един стол до френските прозорци, наблизо лежаха трите кучета на Ийън. В ръката имаше бяла роза. Гледаше залязващото слънце и по красивото й лице играеха меки златисторозови отблясъци. Веднага след погребението сутринта дойде тук. Не беше мръднала оттогава.

Откакто Ийън умря преди два дни, тя не даваше никакъв признак, че чувства нещо. Не проля и една сълза. Сякаш се бе отдръпнала навътре в себе си и почти не виждаше околните. Керълайн въздъхна, отвори вратата и остави Сабрина насаме със спомените.

Дънкан, който вървеше по коридора, спря, щом я видя.

— Ще дойде ли за четенето на завещанието?

Керълайн поклати глава.

— Тревожа се за нея. Трябва да плаче. Трябва да излее мъката си. Ще се разсипе, ако я потиска така.

Дънкан въздъхна тежко и каза:

— Тя е силна жена. Ще се оправи.

Но Керълайн виждаше съмнението в очите му. Същото съмнение се таеше и в нейната душа.

Дънкан пое ръката й и двамата тръгнаха по коридора.

— Според теб ще й позволят ли да остане тук? Мисля, че не е добре да я отвеждаме точно сега.

Керълайн поклати глава.

— Всичко зависи от завещанието — тя огледа профила му. Пръстите й стиснаха вълнения плат на черното му сако. — Може би е добре да останете в Ню Йорк.

Дънкан спря на площадката и я погледна изразително.

— И какво да правя тук, Кери?

Керълайн погледна върха на обувката, която се подаваше под черната сатенена рокля.

— Малко помощ при управлението на корабната компания ще ми е добре дошла. Една жена не може да се справи с всичко.

— Но през последните три години ти се справяше чудесно.

Не можеше да падне на колене и да го помоли да се ожени за нея.

— Ако не можеш да намериш причина да останеш, значи няма такава — опита се да тръгне надолу по стълбите, но Дънкан я хвана. Повдигна брадичката й с пръсти.

— Ти беше тази, която ме напусна първия път, Кери. Ти захвърли любовта ми. Сега ти ще ми кажеш защо да остана тук.

Керълайн отвори уста да проговори, но не можа да каже и дума. Последните лъчи на слънцето позлатяваха в алени оттенъци гравираните стъкла. Косата на Дънкан пламтеше. Искаше да го докосне. Но не можа да помръдне.

Той помилва устните й с върха на палеца си и леко се усмихна.

— Какво искаш от мен?

Трябваше да преглътне гордостта си, за да каже:

— Знаеш. Винаги си знаел. Някога аз сгреших. Недей и ти да грешиш сега.

— Ти сгреши?

Тя кимна и притисна ръка до гърдите му. Почувства топлината на кожата под бялата риза.

— Тогава не разбрах. Не знаех, че една любов може да те завладее и да те преследва цял живот.

Думите й боднаха сърцето му и Дънкан затвори очи. Когато ги отвори, тя все още беше там и го гледаше. Тези големи сини очи го преследваха почти тридесет години. Обърна се и се хвана за резбованата подпорна колона на стълбището.

Опита да живее с Рейчъл. Обичаше я. Но когато я прегръщаше, усещаше тялото на Кери под себе си, целуваше нейните устни. Тя докосна гърба му, дланта й бе разтворена и напрегната в умолителен жест. Защо чак сега? Господи, не беше честно.

— Дънкан, искам да съм с теб. Ако не тук, където и да е.

— По дяволите! — прошепна той и се завъртя към нея. — Защо сега? Та аз нямам нищо. Нищо! Разбираш ли?

— Не ме интересува.

— Отблъсна ме, когато имах Роузбрайър и можех да ти дам земя и пари. Защо сега?

— Продадох младостта си за пари — тя наведе глава. Изпод черните й ресници се изплъзна само една сълза и блесна на слънчевия лъч, който докосваше бузата й. — Моля те, не позволявай на гордостта да застане между нас.

Неспособен да се въздържи, той вдигна ръка и помилва лицето й. Тя отдавна не бе шестнадесетгодишно дете, а жена. Красива, помъдряла жена. Бавно прокара пръст по бузата, избърса сълзата й, сякаш да изтрие всяка следа от болка.

— Обичам те, Кери.

Ресниците й трепнаха, тя вдигна клепачи. Очите й блестяха от сълзи и решителност.

— Ако ме обичаш, остани с мен.

— Като домашно животно?

— Чуй ме сега, Дънкан О’Нийл! — грабна ръката му. — Предпочитам да се занимавам с неща, които са по-важни от скапаната корабна компания. Бих искала да управлявам социалната сфера в Ню Йорк.

Ако не грешеше в догадките си, тази жена можеше да управлява дузина корабни компании, цялата социална сфера в Ню Йорк и пак щеше да има сили за останалата част от страната.

— Ако и този път гордостта ще ти попречи, помисли пак. Ще те преследвам. Няма да имаш покой нито денем, нито нощем. Когато се обърнеш, ще съм зад гърба ти. Когато си лягаш, ще идвам в сънищата ти. И когато се събудиш посред нощ, премръзнал и самотен, и се окаже, че твърдоглавието не може да те стопли, ще си мислиш колко би било хубаво, ако лежа до теб — тя отпусна ръце и се усмихна. — Какво ще кажеш, Дънкан О’Нийл? Пак ли ще се опиташ да избягаш?

Беше права. Толкова години живя без нея, за да си позволи сега от гордост да захвърли и малкото щастие, което им оставаше.

— Госпожице Кери Бюкенън, да не искате да кажете, че ме молите да се оженя за вас?

Тя зяпна.

— Ама че работа… — думите й преминаха във въздишка. Усмихна се и очите й блеснаха. — Изглежда, че да. Така трябва, защото ти ме помоли предишния път.

Той притисна устни до челото й и вдъхна аромата на рози, който пропиваше черните коси.

— Сигурна ли си, че искаш това? — Керълайн го прегърна през кръста и притисна лице до гърдите му.

— Искам го от шестгодишна възраст.

Той я прегърна, ръцете му най-сетне почувстваха крехкото й тръпнещо тяло. Дълго стоя така, после обхвана лицето й.

— За мен ще е чест да ти бъда съпруг, любов моя.

— Дънкан — прошепна тя тихо като молитва.

Той докосна устните й, опитвайки само глътка от виното, с което години щеше да се опива.

— По-добре е да тръгваме.

Цялото семейство чакаше в библиотеката. Всички бяха облечени в черно. Обърнаха се, когато Дънкан и Керълайн влязоха. Керълайн забеляза, че Луси и Тимъти Рейнолдс седят заедно на един от кадифените дивани и леко се усмихна на дъщеря си. Мислеше колко е трудно за тях да се радват на любовта, помрачена от такава трагедия. Забеляза, че инспектор Юинг и детектив Ярдли стоят в другия край на залата и наблюдават всяка стъпка на Дънкан.

Дънкан уведоми адвоката Джей Удхаус, че дъщеря му няма да присъства. Той кимна и голото му теме лъсна на светлината. Седна на масата до прозореца и отвори една черна кожена папка.

Керълайн се настани до камината, Дънкан стоеше зад нея, положил на рамото й топлата си ръка. Сега вече щяха да доведат нещата до добър край, мислеше тя. Най-сетне ще живее с човека, който изпълваше самотните й години.

Удхаус се окашля, преди да започне. Условията бяха прости. За не повече от три минути хората около него разбраха, че цялото имущество на Ийън Тримейн се завещава на съпругата му Сабрина Кетрин О’Нийл Тримейн.

Керълайн почувства, че пръстите на Дънкан се вкопчват в рамото й. Тя бе не по-малко изненадана.

— Цялото ли? — попита Делия и се размърда на стола.

Удхаус кимна.

— Да, според последното завещание.

Хенри се дръпна от прозореца.

— Включително и акциите в банката?

— Абсолютно всичко — Удхаус затвори папката.

— Но дяловете в банката трябва да останат у фамилията Тримейн — каза Ранд.

— Според документите за основаването на банката контролните акции трябва да бъдат собственост на прекия наследник на основателя Джеймс Евърет Тримейн. Тъй че те остават при вас и баща ви — Удхаус скръсти ръце на масата. — Но дивидентите от тези акции се падат на госпожа Сабрина Тримейн. Ако Сабрина Тримейн почине без наследници, имуществото ще се подели между останалите роднини на Ийън Тримейн. Това условие важи и ако госпожа Тримейн се омъжи повторно.

Всички погледи се насочиха към Дънкан. Керълайн погледна Юинг, който също го наблюдаваше и леко се усмихваше. Той смяташе, че Дънкан е отровил Ийън, и търсеше доказателство, за да го арестува. Беше абсолютно убедена. Завещанието е достатъчен мотив за убийство.

— Извинете, трябва да кажа на дъщеря си — подаде ръка на Керълайн.

Тя го хвана, пръстите й го стиснаха напрегнато, когато излязоха от библиотеката. Ако го арестуват…

— Изобщо не очаквах подобно нещо от този янки — прошепна Дънкан, когато стигнаха стълбите.

Керълайн го погледна. Войната го бе променила, някогашният младеж бе станал по-суров. Но и сега го обичаше, сякаш го виждаше за първи път.

— Той много я обичаше.

Дънкан стисна устни.

— Така трябва да е било.

Почука на вратата на Ийън и зачака. Никой не отговори. Когато отвори, стаята се оказа празна. На стола на Сабрина до френските прозорци имаше една бяла роза.

Претърсиха цялата къща. Нямаше я.

— Къде може да е отишла? — попита Керълайн и погледна разтревоженото лице на Дънкан.

Той поклати глава.

— В нейното състояние… — тя сключи ръце. — Не мислиш, че е способна да посегне на себе си, нали?

Дънкан затвори очи.

— Кажи на Юинг какво е станало. Маниакът, който уби Ийън, може да е сторил същото и със Сабрина.

— Къде отиваш? — тя го хвана за ръкава, когато се отправи към главния коридор.

Дънкан помилва ръката й.

— Ще я потърся.

Керълайн сложи длан на устните си. Гледаше след Дънкан, който се отправи бързо по коридора и се молеше да успее да намери Сабрина, преди да е станало твърде късно.