Дебра Диър
Сянката на бурята (29)

Глава 28

На прага на билярдната зала Сабрина се спря, стиснала юмруци до тялото си. Пламъците трепкаха в кристалните глобуси на месинговите газеници и махагоновата ламперия блестеше в пищни червено-златисти цветове. Масите за билярд още не бяха купени. На сиво-зеленикавия мраморен под имаше дванадесет кръгли маси, заобиколени от мъже, които искаха да заменят танците с нещо по-авантюристично. Всички бяха потенциални жертви на баща й.

Дънкан седеше до френските прозорци към терасата с пура между зъбите. Пред него имаше куп жетони. На същата маса седяха още трима мъже. Сабрина се приближи. Дънкан придърпа към себе си купчина жетони от средата на масата, тримата му партньори простенаха и започнаха да говорят за забележителния късмет.

Дънкан я погледна въпросително. Останалите мъже я поздравиха, приветливите им лица й напомниха колко добре е била приета. Тя видя нищожните остатъци от парите им и се вбеси.

— Татко, трябва да поговорим за малко — Сабрина му се усмихна.

Притворил очи от дима на пурата, Дънкан я погледна.

— Играта е в разгара си, Брина.

— Господа, ще възразите ли, ако ви отнема компанията на баща си за няколко минути? — попита тя с най-прелестната си усмивка.

— Стига да ни го върнете обратно — каза Луис Рамзен и й върна усмивката. — Не можем да го пуснем да си иде, преди късметът му да го напусне.

— О, разбира се, че ще ви го доведа — постави ръка на рамото му. — Имам предчувствието, че и на вас ще ви се усмихне щастието.

Свежият нощен въздух охлади пламналите й бузи. От балната зала се носеше валс и изпълваше розовите градини, но мелодията не успя да успокои гнева й. Коприната и атлазените й фусти нежно шумоляха, докато вървеше към другия край на терасата.

— Тъкмо им прочиствах вътрешните джобове, котенце — каза Дънкан, когато се бяха отдалечили дотолкова, че никой не можеше да ги чуе.

Сабрина вдигна пръст към устните си.

— Говори по-тихо — каза тя и се огледа. Завесите на музикалния салон се полюляваха и през отворените врати на терасата се процеждаше светлина. Сабрина се чудеше дали там няма никой.

— Какво беше толкова важно, че ме отмъкна от масата? — почти прошепна Дънкан.

— Татко, тези хора са наши гости.

Лунните лъчи пробиваха короната на явора до терасата и набраздяваха лицето му със сребърни ивици.

— Хм, тези хора са гости на онзи янки, който ти е съпруг.

— Те са мои гости! Те ме приеха топло и…

— Защо толкова си се загрижила, че глутница чакали са те приели? — той я огледа внимателно и лицето му се изкриви от гняв. — Разбирам. Ти все още си в негова власт.

Омразата му накара Сабрина да се отдръпне и да се подпре на студения гранитен парапет.

— Аз все още го обичам, татко.

— По дяволите, Сабрина! Този човек иска да ти стори зло.

Тя си пое дълбоко дъх и усети опияняващото ухание на прясно окосена трева.

— Не смятам така. Вече не.

Тежките му стъпки отекнаха по терасата. Когато застана до нея, докосна рамото й.

— Този човек е звяр. Щом разбере, че така го обичаш, ще те унищожи.

— Не ме разбираш. Без него душата ми е мъртва. Съществувам, дишам, ям, скитам като бездомник през дните си, но не съм жива. Не и без него.

Той хвана ръцете й под раменете, пръстите му я стиснаха почти до кръв.

— Просто не си имала възможност да надживееш това.

Тя поклати глава.

— А ти не си имал възможност да го приемеш.

— Никога — каза той и отпусна ръце. — По-скоро бих го убил.

— Моля те, татко! — тя протегна ръка да го хване.

Дънкан отстъпи, за да избегне умолителния жест.

— А какво ще правиш, като те изхвърли? Колко време ще му бъдеш интересна, щом знае, че си му вързана в кърпа?

Отново я обзеха съмненията, които толкова се опитваше да забрави.

— Той казва, че ме обича.

— Лъже.

Беше чула доста лъжи от Ийън Тримейн и се чудеше в какво да вярва. Но искаше да му се довери. Убеждаваше се, че се е променил.

— Татко, разбери, трябва да опитам. Искам да видя дали от този брак може да излезе нещо.

— Ако останеш с него, ще е без моята благословия — обърна се да си върви и тя го сграбчи за ръкава.

— Моля те, не ме карай да избирам между теб и съпруга си.

Баща й я погледна, очите му бяха като парчета абанос, лицето му излъчваше омраза.

— Ти вече направи своя избор, Брина.

Той се отдалечи и Сабрина отстъпи смутено към балюстрадата. За да надмогне желанието да го повика, постави ръка на устата си. Нямаше смисъл. Само окончателната й раздяла с Ийън би го удовлетворила. Но за нея това беше немислимо. Поне докато смяташе, че възможностите пред брака й са реални.

Тя се обърна и се загледа в ливадата, сълзи замъглиха очите й. В съзнанието й нахлуха спомени за дома — Роузбрайър, къщата беше пълна с любов и надежди и ехтеше от смях. Ръцете й се вкопчиха в гранита.

Нямаше връщане назад. Миналото трябваше да се погребе, но дали тя бе способна да се довери на човека, когото обича?

До отворените френски прозорци на музикалния салон стоеше Керълайн и се вслушваше в тежките стъпки на Дънкан, който прекоси гранитната тераса. Беше дочула част от гневното спречкване между него и Сабрина и яростните думи, изречени на висок глас. Само се молеше да не ги е чул някой от съседната гостна.

Излезе на терасата и му препречи пътя. Дънкан се спря на известно разстояние, гледаше я така, сякаш се чуди дали да не я прегази.

— Трябва да поговорим малко — каза тя и го хвана за ръката.

— Така ли? — подръпна го към салона, но Дънкан дори не помръдна.

— Дънкан О’Нийл, можеш да ми отделиш няколко минути.

Той замълча, гледаше я, лицето му беше напрегнато.

— Добре.

Щом влязоха, Керълайн затвори вратите и за миг се поколеба, преди да се обърне.

— За какво става дума, Кери?

Беше обръснал брадата си и само над устните имаше малък мустак. Изглеждаше подмладен и много елегантен. Точно както преди.

— Как дръзваш да посегнеш на двамата млади? — каза тя и пристъпи напред, като се опитваше да овладее вълнението си. — И не ми казвай, че не е вярно. Току-що те видях. И чух всичко.

— Не мога да стоя отстрани и да гледам как този янки се гаври с моето момиченце. Веднъж го направих. Втори път няма да стане.

Керълайн пристъпи толкова близо, че усети топлия му дъх по лицето си. Наклони глава, за да го погледне в очите.

— Знаеш ли, че тя го обича?

— Ще го преживее.

— А знаеш ли, че той я обича?

Дънкан изпръхтя презрително.

— Значи и теб е обработил? Това ми напомня за един друг янки, който също успя да ти влезе под кожата.

Нима още му имаше зъб? И сега ли я обичаше?

— Не намесвай съпруга ми в тези неща.

— Кажи ми, не си ли съжалявала след това? Не си ли си представяла как ще се чувстваш, ако си женена за мен, а не за Темпълтън ван Кортленд?

Керълайн сведе поглед към рамото му. Много пъти си спомняше за необуздания младеж, когото изостави. Питаше се как ли ще се почувства сега в прегръдките му.

— Но ти доста бързо се утеши.

— Едва след като даде съгласието си на този богаташ.

— Бях млада. Исках повече от едно малко градче като Нечиз.

— Повече от мен.

Тя отстъпи, чувстваше, че се огъва пред тази настъпателна атака.

— Беше щастлив с Рейчъл.

— Тя бе чудесна жена. Красива и нежна. За разлика от по-малката си сестра, която беше бясна като фурия.

Керълайн отпусна ръка на едно от креслата в стил кралица Анна близо до камината — това беше част от многото покупки, които направиха със Сабрина през седмицата. Върхът на пръста й се плъзна по извезаната на облегалката червена роза. Скъпи вещи, хубави дрехи, могъщество, богатство — някога това означаваше много за нея. Прекалено много.

— А знаеш ли как се чувствах аз всеки път, когато те виждах с нея?

— Не. Как се чувстваше?

Сякаш умираше. Сякаш се пръсваше на хиляди парчета.

— Не можем ли да забравим миналото?

Дънкан мълчеше. Керълайн усети погледа му, докато се опитваше да добие отново онова елегантно хладно изражение, с което толкова много си служеше напоследък. Мислеше си, че вече й е минало времето да се вълнува така.

— Ти все още си една от най-необикновените жени, които съм срещал. Красива, сърцата, своеволна и дяволски упорита. Сабрина много повече прилича на теб, отколкото на Рейчъл.

— Обичам я като свое дете — обичаше я не заради сестра си, а заради самия него. Беше ужасно да си го признае — отвратително и срамно, но вярно. — Ще й сториш голямо зло, Дънкан О’Нийл. Ако я обичаш, остави я сама да избира пътя си.

Той стисна злобно устни.

— Както ти го избра, нали Кери?

Тя го погледна в очите. Този човек някога я прегръщаше, любеше. Направи от нея жена. Сърцето й бе останало при него.

— Не сме ли вече достатъчно стари, за да си простим?

Той пристъпи към нея: любов, ярост и дълбок копнеж изпълваха очите му. Хвана лицето й в две ръце и го повдигна към устните си.

Керълайн се отпусна и обви раменете му с ръце, отново го целуваше след цяла вечност. Отдавна тлеещите въглени пламнаха в душата й. Пак беше на шестнадесет и стоеше в розовата градина на майка си с най-хубавия мъж на целия окръг Адамс. Божичко, страхотно й беше липсвал.

— Никога не съм преставал… — прошепна той и гласът му преливаше от чувство. — Никога.

Нито пък тя. Дънкан тръгна към вратата и тя се отпусна в креслото.

— Какво ще правиш със Сабрина?

— Всичко възможно, за да я убедя да се махне от това северняшко копеле.

Керълайн знаеше, че няма голям избор, но щеше да направи каквото може, за да го спре. Мислеше както за щастието на Сабрина, така и за себе си.

Ийън обикаляше залата като гладен тигър. Балът беше към края си, а той успя само веднъж да танцува с жена си. Къде по дяволите се губи тя? За последен път я видя на дансинга с Колин Рийд. Докато се оглеждаше, видя Колин, който танцуваше мазурка с Луси ван Кортленд.

— Виж я само — чу той гласа на Тим зад гърба си. Обърна се и погледна племенника си. Русата коса на Тим беше разчорлена, сякаш досега бе държал главата с двете си ръце.

— Коя да видя?

— Луси. Цяла вечер флиртува с кого ли не.

На Ийън му се струваше, че той я гледа така, сякаш всеки момент ще я метне на рамо и ще я скрие в най-близката пещера.

— А ти да не си мислеше, че ще отиде в манастир?

Тим издаде дрезгав звук.

— Тя никога не ме е обичала.

— Мисля, че грешиш. Но щом ти не я обичаш, какво значение има това за теб?

— Ако си мисли, че може да ми казва, че ме обича, а после да върти на пръста си половин Ню Йорк… — Тим стисна зъби и млъкна. — Няма да оставя това така.

Ийън пъхна ръце в джобовете си и се намръщи, като видя, че племенникът му се упътва право към Алайза Рензълиър. Надяваше се, че няма да направи глупостта да предложи брак на една жена, само за да ядоса друга.

— А, ето те и теб — каза Фелисити и постави ръка на рамото му. — Цяла вечер те търся.

— Какво искаш? — Ийън я погледна.

Като срещна погледа му, тя свали ръката си и отстъпи крачка назад.

— Да поговорим насаме.

— За какво?

Ийън знаеше, че ще го преследва цялата вечер, докато не постигне своето. Беше по-добре да приключи набързо с нея. Имаше толкова други грижи затова излезе от залата и Фелисити го настигна скоро. Точно когато стигнаха коридора, който водеше към кабинета му, вратата на музикалния салон се отвори и пред тях застана Дънкан О’Нийл.

Той се закова на място, щом ги видя, огледа първо дребната блондинка, а после Ийън.

— Кълна се в бога, Тримейн — каза той и спря пред тях. Лицето му гореше от ярост. — Ако сторите зло на дъщеря ми, ще ви убия.

Ийън издържа гневния му поглед.

— Не възнамерявам да ви дам подобен повод.

— Ще бъда нащрек, Тримейн.

Той гледаше след Дънкан, който високомерно се запъти към балната зала. Чудеше се каква е причината за това внезапно избухване. През открехнатата врата на съседната гостна надникнаха любопитни очи. Публика — ето от какво се нуждаеше Дънкан.

— Май не те харесва особено — каза Фелисити, като подтичваше, за да смогне с дългите му крачки.

Не отговори. Въведе я в кабинета и затвори вратата.

— Добре. Какво искаш?

Фелисти се усмихна, но Ийън забеляза, че изразът в очите й не се промени.

— Ще ти налея нещо за пиене.

Той отиде до камината, чудеше се каква дяволия е замислила този път. Облегна лакти на полицата и опря чело на хладния сив мрамор. Ако Фелисити се опита да разстрои Сабрина, щеше доста да се замисли дали да не я удуши.

Той я чуваше как се движи зад гърба му. Рубиненият атлаз шумолеше леко, течността плисна в кристалната чаша. Хубави, приятни звуци. Но жената, от която идваха, не представляваше никакъв интерес за него. Тя затвори барчето и миг след това ръката й се отпусна на рамото му.

— Бренди — подаде му чашката. — Виждаш ли, запомнила съм, че това е любимото ти питие.

Пръстите му обхванаха ръбовете на гравирания кристал.

— Какъв е проблемът, Фелисити? — попита той и се намръщи, когато погали ръката му.

Фелисти се приближи, дланта й се плъзна нагоре по ръката му, облъхна го тежка миризма на подправки. Забеляза, че деколтето й е изрязано повече от друг път. Стегнатият червен атлаз разкриваше вдлъбнатината между бледите й гърди и Ийън направо се чудеше как ги задържа да не изскочат навън. Думите й едва ли имаха значение, но снаряжението й беше като за лов на едър дивеч.

Хвана я през кръста и почувства стегнатия корсет. Тя се ухили спокойно и доволно, което му подсказа, че нещата се развиват според плана й.

— Говори по същество — каза той и я отблъсна.

Тя се препъна назад, устните й се разтвориха, очите й се разшириха.

— Как се осмеляваш… — прехапа устни.

Ийън си помисли, че желанието й, независимо какво е, я е довело до отчаяние. Той сръбна от брендито и по езика и гърлото му се разляха огньове.

— Ийън, скъпи — каза тя и се усмихна, — трябва ми помощ.

— За какво?

— Онзи ден чух един разговор между Уолтър и Елсбъри — пръстите й си играеха с една от златните къдрици на рамото. — Изглежда, съпругът ми е успял да продаде повече акции, отколкото има. Страхувам се, че ще се разорим.

— И си помисли, че можеш да се спазариш с мен.

— Той каза, че договорите са у теб — пристъпи към него и постави разтворените си длани на гърдите му. — Ийън, ще направя всичко, всичко, което поискаш. Не можеш да ме оставиш така.

— Фелисити…

— Моля те, Ийън — прошепна тя. — Едно време бях част от живота ти.

— Успокой се, Фелисити. Уолтър дойде при мен вчера. Споразумяхме се — усмихна се и погледна пищните й гърди. — Тъй че няма смисъл да се правиш на проститутка.

— Разбирам — тя се дръпна и хвана полите си. — Сигурно ти е много забавно.

— Напротив — Ийън постави чашата на полицата и се вгледа в кристала. — Нищо забавно не намирам — чудеше се до каква степен е способна да му стори зло. — Знаеш ли, Фелисити, почти съм сигурен, че ти се е искало Уолтър да ме разори. Вероятно и това не би ти стигнало. Един дуел щеше да е по-добре, нали? Нима гордостта ти е толкова наранена, че искаш да ме убиеш?

— Ако можех да съм сигурна, че Уолтър има шанс срещу теб, щях да го насърча. Обожавах те, Ийън.

Тя се обърна. Светлината на газеника падаше по широката сатенена пола, която шумеше от забързаните й стъпки. Спря на вратата.

— Един ден ще си платиш за всичко, което ми стори — каза тя и излезе.

Ийън се облегна на отворените френски прозорци. Вдъхна хладния въздух и опита да се отърси от тежкия парфюм на Фелисити.

Жени. Много скоро щеше да приключи с тях. И за това наистина си струваше да похарчи цяло състояние.

Обляна в лунна светлина, просторната ливада пред къщата се люлееше като развълнувано море. Сабрина стоеше в мрака на терасата. Трябваше някак да се успокои и да се върне в балната зала, да се усмихва и да се преструва, че всичко в живота й е наред.

Грешеше ли? Може би баща й има право. Дали Ийън иска да й причини болка? Имаше ли друг избор, освен да остане и да се опита да живее с него? Беше сигурна само в едно — любовта е хазарт.

Тя обви тялото си с ръце и се вгледа в шадравана в центъра на градината. Палави херувими плискаха водата нагоре и луната я превръщаше в бляскаво сребро. Всичко беше точно така, както го виждаше в мъглявината на онези далечни спомени.

Неусетно действителността се стопи. Рилът, който се носеше от балната зала, се преля в трепкащите звуци на менует. Два призрака танцуваха между цъфналите рози. Жената, облечена в бял брокат, се усмихваше на партньора си. Косата й бе напудрена и вдигната нагоре. Високият широкоплещест мъж се поклони и бялата му атлазена дреха докосна бричовете, които бяха от същия плат. Косата му не беше напудрена и лъскавите кичури бяха вързани отзад с черна панделка.

Сабрина чувстваше, че се носи в някакво друго време и пространство и спомените й я свързват с далечното минало. Като в полусън се спусна по стълбите от терасата. Краката й потъваха в гъстата трева, докато вървеше към градината. Когато се приближи, образите изчезнаха и розите от миналото се превърнаха в истински цветя. Затвори очи, за да повика видението обратно. Дълго време стоя така, без да трепне, усещаше всеки полъх на вятъра по лицето си, всеки плясък на водата от шадравана. Изострените й сетива разбраха, че той приближава. Без да отвори очи, знаеше кой е, уханието му се носеше от вятъра, топлината му я докосваше.

— Кажи ми защо красавицата на бала се крие от своите гости?

Сабрина отвори очи. Ийън стоеше на крачка от нея — твърде далече.

— Смяташ ли, че ме приемат добре?

Той се усмихна.

— Дори нещо повече. Не могат да устоят на чара ти. Тя погледна встрани към розовия храст. Чувстваше се странно уязвима. Какви думи използва човек, за да сключи примирие? Как да се осмели да му се довери отново?

В негово присъствие сякаш не можеше да мисли, а само да чувства. Всичко беше ужасно противоречиво — любов и омраза, доверие и съмнение, желание и натрапливост. От къщата се носеше валс, звуците на цигулките се извиваха в нежна унасяща музика.

— Танцувай с мен, Сабрина — прошепна той и гласът му се смеси с тоновете на оркестъра и звънкия плясък на фонтана.

Погледна предложената й ръка. Дланта бе обърната нагоре, дългите пръсти копнееха за нея. Отвърна на жеста механично. Пръстите, топли и сигурни, я обгърнаха и я привлякоха в обятията му. Точно там винаги се чувстваше съвсем на място.

Лунната светлина обливаше гарвановите му коси, милваше скулите, докосваше тънката линия на нека, ваеше го в сребро и сенки. Той беше призракът от нейното минало — изгубената любов, която я чакаше.

Полата й докосваше краката му, докато се носеха около фонтана. Ръката му затопли кръста й през лена и коприната, които с удоволствие би захвърлила, за да почувства този горещ допир до тялото си.

— Помниш ли кога за последен път танцувахме под луната? — попита Ийън и забави малко темпото.

Тя толкова искаше да забрави всичко, свързано с „Бел Анджелин“! Погледна го в очите. Те бяха светлини и сенки, желание и загадъчност. Защо се ровеше в миналото? Тя искаше да гледа само в бъдещето. Като морски ураган спомените се надигнаха в нея, разбудиха гнева и приспаните подозрения.

— Естествено, че си спомням — отвърна тя и се отскубна от прегръдките му. Обърна се към фонтана и се загледа в сребърните струи, които се извисяваха и после пак се спускаха. — Това беше онази нощ, в която ме съблазни с нежни обещания за любов и семейство — трябваше да забрави за тези дни. Искаше да прости.

Той положи ръце на раменете й, топлината му я изгаряше.

— Сабрина, всяка дума, която ти казах тогава, е самата истина — устните му бяха близо до ухото й, усещаше дъха му по раменете си.

Сабрина стоеше в горещите му прегръдки и трепереше. Защо прави всичко това? Защо я лъже? Господи, дали не я лъжеше за всичко? Чувстваше се като удавник, който е въвлечен във водовъртеж от съмнения и няма надежда, за която да се хване.

— Смятам, че е по-добре да не говорим за случилото се — каза тя и обгърна талията си.

— Напротив, трябва да поговорим — той погали слепоочието й. — Когато те помолих да ми станеш жена, наистина го исках.

— Значи тогава си ме лъгал, а сега ми казваш истината — отдръпна се от него. Оказа се вярно, че човек трудно мени нрава си. А той беше измамник и негодник. — Каква глупачка съм, да си мисля, че нещо може да стане — повдигна полата си и хукна към къщата. Искаше да се махне от този човек, който я смущаваше, и да остане сама.

— Сабрина, почакай — Ийън я настигна в началото на стълбите, които водеха от терасата към балната зала. — Ще ти обясня. Искам да разбереш защо…

— Няма какво да ми обясняваш — тя се обърна към него.

— Мисля, че има — каза той и дланите му се плъзнаха по голите й ръце. — Ако искаме да сме добре в бъдеще, трябва да излекуваме раните от миналото.

— Ние нямаме бъдеще, Тримейн. Току-що осъзнах, че не мога да живея с човек, на когото не вярвам.

Музиката се носеше през отворените врати на балната зала над тях. Някои от двойките, които стояха на терасата и се наслаждаваха на луната, се приближиха към каменната балюстрада.

Ийън я хвана здраво.

— Влюбих се в теб още щом те видях. Не знаех нищо за баща ти до утрото на нощта, в която се любихме.

— Защо правиш всичко това? — отблъсна ръцете му. Защо трябва да ме лъжеш?

— Сабрина…

— Всичко свърши, Ийън Тримейн.

Сабрина повдигна полите си и побягна по стълбите. Ийън я следваше по петите. На светлината, която струеше от прозорците на балната зала, хвана ръката й и я спря.

— По дяволите, Сабрина! Писна ми вече да ме наричаш лъжец!

— Кога точно ми каза истината? — попита тя и се вгледа в лицето му. Бе обичала това лице толкова дълго, но зад него се криеше душата на негодник. — На борда на „Бел“, когато ми съобщи, че всичко е само номер, или когато ме предупреди, че жена ти трябва да бъде куртизанка?

Гласът й се извиси над музиката и привлече вниманието на някои от гостите в залата, които се струпаха до вратата. Това доведе и други любопитни.

— Кога? В кой момент не ме излъга?

— Когато ти казах, че те обичам — за разлика от нейния вик гласът му прозвуча нежно като кадифе.

— Не можеш вечно да ме правиш на глупачка — завъртя се на пети. Никога вече не би му повярвала. Никога!

— Не можеш да избягаш от всичко — каза Ийън и я хвана за ръката.

— О, напротив, ще избягам — тя се изви, за да го погледне. — Ще се кача на първия влак в южна посока.

— Проклет да съм, ако те пусна!

Сабрина направо се разтрепери от ярост.

— Ти каза, че ще ме пуснеш да си ида.

Ийън се ухили.

— Излъгах. Какво очакваше от човек като мен?

Без да се замисли, че ги гледат толкова хора, Сабрина замахна и му удари такъв шамар, че главата му отхвръкна настрани, а дланта й пламна. Гостите около тях смаяно затаиха дъх. В светлината от прозорците тя видя отпечатъка от пръстите, който изгаряше бузата му.

— Дотук беше — прошепна Ийън.

Метна я на рамо и тя изпищя. Като Червеното море пред Мойсей гостите му направиха път, за да я внесе в балната зала.

— Пусни ме!

Фибите и гребените от косата й попадаха по лъскавия палисандров под и гъстите къдри се посипаха надолу чак до прасците му. Тя го блъскаше с юмруци по гърба, мяташе се, риташе — напразно.

— Някакви проблеми ли има? — попита ги Керълайн на главния вход.

— Нищо сериозно. Ще се справя и сам — каза Ийън.

Сабрина се надигна от рамото му и отметна косата от лицето си.

— Лельо Керълайн, помогни ми?

Керълайн се усмихна.

— Наведи се, скъпа. Ще си удариш главата в свода.

От устните й се изтръгна сподавен писък, гласът й едва се чуваме от гняв:

— Този човек…

Думите й заглъхнаха, защото Ийън започна да я спуска назад и тя трябваше да се хване за кръста му, за да не падне с главата надолу. Пренесе я през прага, част от гостите го следваха неотлъчно.

— Ти си луд! — изкрещя Сабрина, когато тръгнаха по стълбите.

— Несъмнено.

Косата й се развя, когато той стигна до площадката и се завъртя. Повече от сто души се тълпяха в коридора и ги гледаха, сякаш това беше ключовият номер в програмата.

— Моля, останете! — плътният глас на Ийън прокънтя в коридора. — Забавлявайте се тази вечер. Уверявам ви, аз смятам да прекарам чудесно — като изрече последните думи, той се обърна и хукна нагоре през две стъпала.

Смехът отдолу жегна и без това ранената гордост на Сабрина.

— Как дръзваш! — тя едва говореше от гняв.

— Скоро ще узнаеш, че съм достатъчно дързък, за да направя безброй много неща на своята сладка и мила съпруга.

Сабрина се облекчаваше, като бълваше люти клетви и блъскаше гърба му с юмруци, докато вървяха по дългия коридор на втория етаж.

— Ти откъде си се научила да говориш такива неща? — в дълбокия му глас прозвуча насмешка. — Една дама не бива да държи такъв език. Особено на съпруга си.

— Пусни ме — крещеше тя и сипеше удари по гърба му.

— Сабрина, ако си спомняш, наскоро ме раниха — каза той и влезе в спалнята си.

— Само да ми паднеш в ръцете!

— Звучи съблазнително.

Сабрина отметна косите, които падаха като завеса върху лицето й, и огледа стаята. Светилниците бяха запалени и хвърляха златни отблясъци по махагоновата ламперия. Леглото изглеждаше като трон, поставен върху фигурите на килима, преливащи в синьо и млечнобяло. Леденосинята завивка стоеше сгъната в единия край. Горният чаршаф бе отметнат и разкриваше едно примамливо леговище от бял лен. Тя цялата тръпнеше от вълнение, но извика в безсилие:

— Пусни ме!

Ийън се подчини и я пусна на пода така бързо, че тя за малко не падна, но запази равновесие, изръмжа и се нахвърли върху него с юмруци. Успя да го удари в рамото, преди големите му ръце да уловят китките й. Само с едно движение той изви ръцете й зад гърба и я придърпа към силните си гърди.

— Мръсник! — изкрещя тя, отметна глава назад и го стрелна с поглед.

— Прекрасна чародейка — прошепна той и устните му пожелаха нейните.

Дъхът му миришеше на бренди и още нещо — далеч по-силно — собствения му замайващ аромат. Пламъците в нея се разгоряха, подклаждани от дълго потискана любов и необуздано желание. Тя овладя страстта си, извърна глава и се отдели от него, устните й се плъзнаха по брадичката му.

— Господи, колко те мразя.

— Усещам, че направо ме ненавиждаш — прошепна той до слепоочието й.

Дори не можеше да го предизвика. Ийън смени ръката, с която я държеше, тялото му се движеше до гърдите й, докосваше и мамеше. Двете й китки бяха в лявата му ръка, дясната се плъзна по гръбнака й и откопча копринените копчета. Сабрина усети как роклята се отпуска под опитните му пръсти. Крехката материя едва ли представляваше съществена пречка.

— Искам да си вървя — изкрещя и опита да се изтръгне.

— Никога! — с дясната си ръка подхвана главата й и я дръпна назад, за да я принуди да го погледне в лицето. Погледът му преливаше от чувства, които придаваха на очите му призрачен блясък, толкова красив, че сърцето й се сви.

— Ти си моя, Сабрина. Сърцето ти ми принадлежи. Не мога да те оставя да си идеш, докато съм жив — но в противоречие с думите си я пусна. Тя се препъна назад, вдигна ръка към устните си и роклята се смъкна от бледото й рамо.

Ийън се усмихна, заключи вратата и взе ключа. Пристъпи към нея.

— Не искаме никой да ни смущава!

— Да не си мръднал от мястото си, Тримейн — Сабрина започна да отстъпва гърбом.

Той спря и хвърли ключа на гардероба, след което се отправи към нея бавно и уверено, като събличаше сакото си:

— Достатъчно играхме по твоите правила, Сабрина. Време е да поиграем по моите.

Стаята се изпълни с влудяваща мъжественост и жизненост. Сабрина продължи да отстъпва. Ако си мислеше, че ще се поддаде на неговите ласки и ще му бъде покорна наложница, скоро щеше да разбере, че се е лъгал горчиво.

— Писна ми от твоите игри.

Той се усмихна дяволито и очите му блеснаха. С едно дръпване разхлаби копринения шал на врата си.

— Играта още не е започнала, Сабрина.

— Ти ме излъга!

Шалът падна на земята.

— Само защото си помислих, че и ти ме лъжеш.

Ийън измъкваше седефените бутанели, пускаше ги по килима и те отскачаха във всички посоки. Под ризата му се разкриха тъмни къдри и гореща кожа. Тази гола плът бе така мъжествена, че Сабрина не можа да откъсне очи от нея и стъпи назад. Препъна се в едно малко столче, политна и падна сред купища изумрудена коприна. От това пострада само честолюбието й. Той спря над нея.

— Кажи ми истината, дяволче. Защо се противиш така?

— Защото те мразя — каза тя и скочи на крака. Роклята се смъкна от бюста й и разкри бялата риза. Гърдите й се очертаваха ясно под леката коприна, набъбналите от жажда върхове я издадоха. Тя бързо я дръпна към раменете си.

Ийън повдигна вежди.

— А сега кой лъже?

Сабрина се озърна и погледът й попадна на вратата към нейната спалня.

— Ще те любя, Сабрина.

Дълбокият глас проникна в нея и я помилва ниско като топла длан. Тялото й безсрамно откликна. От дълбините, които набъбнаха и пламнаха от желание, се надигна сладостна и гъста вълна от жарава.

— Цялата нощ, докато не проумееш колко те обичам, докато не си признаеш, че и ти ме обичаш. Докато не се закълнеш, че изобщо не искаш да ме напуснеш.

Без съмнение бе способен да изтръгне от нея подобно признание. Вдигна поли и се затича към стаята си.

Ийън скочи, хвана я през кръста и я повдигна от пода, но Сабрина одра ръката му и го ритна в пищяла, доволна, че го накара да изстене от болка. Хвърли я на леглото и тя потъна в пухените завивки. Беше като усукана купчина от коприна и коса.

— Нагъл северняк! — глухо изрече и отметна косата от лицето си. Видя, че роклята й се е омотала около ханша и копринените чорапи, жартиерите и розовите пъпчици, които ги украсяваха, са изложени на показ.

Ийън стоеше до леглото и се усмихваше, докато изваждаше от панталона долния, омачкан край на бялата си риза. Сведе глава, погледът му се плъзна по нея, очите му бяха така топли, настойчиви, обещаващи, сякаш я прегръщаше влюбен. За момент се спря на роклята, смъкната от раменете, вгледа се в овалните гърди, които се надигаха съблазнително под дантеленото деколте на ризата й.

След миг щеше да я докосне. Щеше да я притисне към голото си тяло, да я милва с ръце и устни, да я изпълни с цялата си сила. Тялото й тръпнеше, беше задъхана, не можеше да се овладее. А той прекрасно знаеше как се чувства. Личеше си по леката усмивка и буйния блясък в дълбоките му изумрудени очи.

— Моята красива, огнена фея — смъкна ризата от раменете си и я хвърли на пода. — Нека душата ми да изгори в твоите пламъци.

Светлината се разля по раменете и широките му гърди, кожата му лъщеше, черните къдрици я мамеха. Тя огледа тънкия белег, който прорязваше ребрата му, и жестоката рана отстрани. Кожата още беше зачервена и набръчкана и недвусмислено й напомняше, че са смъртни същества. Нещо потрепна в нея, желанието я проряза като острие на бръснач.

— Имаш ли представа колко нощи ме преследваш, колко пъти идваш в леглото ми? — той разкопча горното копче на панталона си. — Ще останеш тук, Сабрина. За да мога нощем да те прегръщам и да те любя до светлината на утрото.

Но тя не искаше да бъде нечия домашна проститутка.

— Върви по дяволите! — изкрещя и се преметна през другия край на леглото.

Побягна към вратата. Той пресече пътя й и се изпречи насреща й с цялата влудяваща сила на здравото си мъжко тяло.

— Значи искаш да ме изнасилиш, Тримейн! — изсъска тя, отстъпвайки. Това беше последното й оръжие.

Ийън се ухили.

— Знаеш, че не е така, нали?

Истината й се струваше твърде унизителна, за да я признае. Той знаеше как да прекърши волята й, да я постави във властта на чувствата и страстта. В крайна сметка искаше да я лиши от всичкото й достойнство.

— Мразя те!

— Не, напротив. Почти бях повярвал в това, но те познавам добре. Знам, че единствената причина за съпротивата ти е, че се страхуваш от риска да ме обичаш.

— Човек не може да разчита на теб, Тримейн.

— Напротив, аз те обичам, Сабрина — усмихна се така топло и нежно, че не й остана място за съпротива. — И ще те обичам, докато съм жив. Ако мога, ще те обичам и в гроба.

Сабрина се вцепени, докато той се приближи до нея.

— Нека да се любим! — ръцете му се плъзнаха по раменете й и смъкнаха роклята. Коприната прошепна нещо и се отпусна в краката й като вълна. — Нека… — той млъкна и рязко си пое дъх.

— Какво ти е?

Поклати глава, преви се и се хвана за корема. Опита да се изправи, но не можа.

— Не… знам — лицето му се сгърчи от болка, ръцете му се вкопчиха в дрехите. — В стомаха ми… сякаш има… жарава.

— Това да не е пак някакъв номер, който…

Той запуши устата си с ръка и залитна към банята. Сърцето на Сабрина се сви от страх и тя се спусна след него, хвана го през кръста с дясната ръка, а с лявата пое лакътя му, като се опитваше да го подкрепя. Целият трепереше. Когато стигнаха банята, тялото му се сгърчи конвулсивно. Той простена дълбоко, строполи се на колене и повърна на хладния мрамор.

Разтърсваха го спазми. Сабрина го държеше за раменете. Пот изби по кожата му и ръцете й овлажняха. След цяла вечност той се облегна на стената, дишаше неравномерно и хрипливо, по челото и около устните му лъщяха едри капки пот.

— Ийън — каза Сабрина и отметна влажните къдрици от лицето му. — Господи, какво ти е?

Той преглътна с усилие и адамовата му ябълка изхвръкна напред. Обърса устни с опакото на ръката си и каза:

— По-добре да извикаш лекар. Мисля, че съм бил… — млъкна и я погледна през сълзи. — Бързо, любима.