Катрин Харт
Страст (27)

27.

— Какво си направил? — изпищя възмутена Чарити. Тя се опита да скочи от леглото, но рязкото движение отново й причини главозамайване и тя пак се отпусна върху възглавниците, втренчила яростен поглед в Люк. — Как можа? Как посмя? Вярвах ти! А ти да вземеш да доведеш лекар да ме прегледа, докато съм в безсъзнание? Какво ти дава право да постъпваш така без мое знание или съгласие?

— Фактът, че носиш моето дете, ми дава голямо право — каза й той. — А и бих казал, че изглежда доста подозрително, че не си изненадана. Откога знаеш, Чарити? Защо си крила от мен? И как, по дяволите, изобщо се случи, след като ти бе така уверена, че не може?

Бе объркан и оскърбен, Чарити, единствената жена, на която смяташе, че може да има доверие, бе като всички останали. По лицето му бе изписана предпазливост, докато очакваше някакво обяснение и не смееше да се надява, че ще повярва на това, което тя ще му каже.

— О, Люк — изстена тя обезпокоена, а собственият й гняв се стопи пред болката му. — Не бях сигурна. Честно. Първо, Анди Нелсън каза, че повече не мога да зачена, а лекарят в Сан Антонио не бе напълно съгласен. А после, изведнъж, другият в Уако ми каза да очаквам дете рано през пролетта. Не знаех на кого да вярвам.

— Познато чувство — увери я той със строго скръстени на гърдите ръце, като й отправи суров поглед.

— Искаше ми се да повярвам, но не исках да събуждам надежди, докато не съм абсолютно сигурна.

— И кога щеше да стане това? След като се роди детето?

— Знам, че си ми сърдит, но се опитай да видиш нещата от моя страна, Люк. Моля те. Просто за момент се постави на мое място и си представи как съм се чувствала аз. Бях изплашена. Страхувах се да повярвам, страхувах се й да не повярвам. Надявах се да стане чудо и неразположението ми да се окаже признак, че наистина съм бременна с твоето дете, особено след прегледа в Уако. Страхувах се да ти кажа…

— Защо, за бога, се страхуваше да ми кажеш нещо, което знаеш, че ще ме накара да те обичам повече? — прекъсна я той, като се намръщи ядосано.

— Защото не исках да се случи нещо лошо. О, Люк, ти не разбираш! А и как би могъл? В деня, когато ни нападнаха, Джони и аз току-що бяхме научили за нашето бебе. Може би се държах глупаво или безумно, но не исках отново да се случи така. Почувствувах, че ако ти кажа, ще предизвикам съдбата да стовари върху нас някакво ново нещастие. Исках да запазя това дете колкото мога по-дълго. Не искам да загубя твоето бебе, Люк, както загубих това на Джони.

Горещи сълзи се стичаха по лицето й, когато го погледна, а влажните й очи го молеха да я разбере и й прости.

Тя се протегна и го хвана за ръката, като я стисна между своите.

— Моля те, Люк! Моля те, повярвай ми! Моля те, разбери колко трудно ми бе сама да преценявам. В ума си и в сърцето си. Не мисля, че аз самата го повярвах истински досега. Изглеждаше толкова невъзможно! Чудо, което могат да ми отнемат всеки момент. Исках да ти кажа. Исках да споделя с теб. Просто ужасно се страхувах, че нещо лошо ще се случи, ако го направя.

Като прекара свободната ръка по лицето си, Люк затвори очи и пое дълбоко дъх.

— По дяволите, Чарити! Дори и да не си повярвала, ти си подозирала. Трябваше да ми кажеш. Остави ме да се лутам като слепец, да се тревожа и да се чудя какво ти има. Да се страхувам, че може да е нещо сериозно.

— Сериозно е. За мен беше ужасно сериозно.

— Можеше и да стане. Преследвахме Бронк, яздихме упорито и рискувахме твоя живот и този на детето ми, но аз не знаех, нали? — справедливо я обвини той. — Защото ти си адски суеверна и твърдоглава, за да ми кажеш.

— Люк…

— Стига толкова, Чарити. Стига толкова. Ще се оженим днес дори ако се наложи да те завържа и с револвер да те накарам да изречеш съгласието си. После си отиваме веднага у дома.

— Но…

— Никакво „но“ по тоя въпрос. Тъй като не можеш да вземеш прилични решения тия дни, ще ги вземам аз. А що се отнася до Уайти и Уийзъл, забрави ги. Премахнахме четирима от тия, които тръгнахме да преследваме, и това трябва да ти е достатъчно. Твоята безопасност и тази на детето ни ще са на първо място отсега нататък.

— Добре — нацупените й устни изстреляха думата, макар че в небесносините очи се таеше подозрително пламъче.

За момент той остана слисан, сякаш го бе изненадала с внезапното си съгласие.

— Добре? — повтори той. — И толкова? Просто така?

— Искаш да ти противореча ли? — запита тя, като повдигна хубавите си вежди. — Помисли пак Люк Стърлинг. Аз те обичам. Обичам детето ни. Искам то да носи твоето име. Повече от всичко на света искам да съм твоя жена и да родя твоето дете. Вече сериозно съм мислила да се откажа от преследването заради здравето на детето и моето. В края на краищата, заловихме най-лошите, а ако Уайти и Уийзъл се появят в живота ни някога, предполагам, че просто ще се наложи да се оправим с тях тогава. Просто ще трябва да се науча да не се страхувам, да вярвам, че ние можем да се защитаваме и да пазим детето си, че заедно ще можем да се справим с трудностите, които животът ни изпраща.

— Аз ще те пазя, Чарити. И двама ви — обеща той.

— Ти беше прав за много неща, Люк — продължи тя. — Че е време да прекратим преследването, че насилието и кръвопролитието е повече, отколкото съм предполагала в началото, но аз бях доста упорита и не го признавах досега. Наистина искам да приключа с това.

— Ще можеш ли да приключиш? — тихо запита той, като знаеше колко й е трудно да остави ненаказани двама от онези. — Ще можеш ли да загърбиш миналото, без да съжаляваш? Защото, ако не можеш, ще те закарам във фермата и ще тръгна сам да ги търся.

— Знам, че ще го направиш, но няма да те моля за това. Твърде много те обичам, за да рискувам да те загубя заради двама като тия. Ако ще започваме нов живот заедно, то нека си измием ръцете от тая мръсна работа. Ще продадем фермата и ще заминем за Монтана, ще отглеждаме пилета, крави и коне.

— И деца — добави той почтително.

— Може да е само това — предупреди тя, защото знаеше, че това дете е чудо, което може да не се повтори.

— Няма значение, ще е наше. Твое и мое — нещо заседна в гърлото му и той едва преглътна. Като се наведе до леглото, Люк я взе в обятията си. — Обичам те, мила. Винаги ще те обичам, каквото и да се случи.

— Каквото и да се случи — повтори тя унесено, а сърцето й преливаше от любов.

 

 

— С този пръстен се венчавам за теб — тържествено повтори Люк и за огромна изненада на Чарити извади най-красивия пръстен, който тя можеше да си представи. Беше с красив виолетово-син камък, майсторски оформен, който дръзко изпъкваше на нежно украсената с филиграни сребърна халка.

Устните й оформиха беззвучен въпрос, но получиха само два топли груби мъжки пръста върху тях, които потиснаха любопитството й, докато проповедникът продължи с церемонията.

Люк й смигна, не приличаше на развълнуван младоженец, а на Чарити й се струваше, че търкат вътрешностите й върху дъска за пране. И въпреки това никога не бе се чувствала толкова горда — застанала до него и пъхнала трепереща ръка в неговата. Не помнеше да е била толкова обичана, толкова хубава и цялата тръпнеше от щастие.

Като я погледна, Люк реши, че никога не я е виждал толкова красива, сякаш от душата й се излъчваше някакво сияние. Роклята, която бе взела назаем, й стоеше великолепно, тъй като бе на госпожа Уайтинг, същата дама, която преди й бе заела дегизировката за бара.

Тази рокля обаче бе много по-скромна, по-подобаваща за булка, но не чак толкова моминска. Марта бе пренебрегнала белия цвят и бе избрала бледосин атлаз, украсен с бяла дантела, която опасваше корсажа до панделката около врата и тук-там бе вмъкната в дългите ръкави. Подходящ бродиран шал, тънък като паяжина, украсяваше златистата й коса, която бе разпусната свободно по молба на Люк.

На него не му провървя толкова, що се отнасяше до дрехите. Марта изглади единствения му свестен черен панталон и колоса единствената официална бяла риза и яка, но за такова кратко време той не успя да намери подходящо сако. Трябваше да се задоволи с луксозна жилетка и тясна вратовръзка, набързо купени и смъкнати от гърба на някакъв комарджия, който минаваше през града. При дадените обстоятелства Люк се чувстваше щастлив, че е облечен прилично, и щеше да остане поразен, ако узнаеше, че Чарити го смяташе за най-красивия мъж, когото е виждала.

Господин и госпожа Уайтинг им станаха свидетели. Люк и Чарити си размениха брачни клетви, които ги обвързваха до живот. Така се врекоха един на друг, докато са живи.

Когато Люк пожела първата целувка от съпругата си и устните й отвърнаха нежно и сладостно в свят обет, сърцето му щеше да се пръсне.

— Е, госпожо Стърлинг? — прошепна той по-късно, за голямо удоволствие на семейство Уайтинг. — Как се чувстваш след една законна и благоприлична целувка?

Тя му се усмихна, а в палавия й поглед проблясваше любов.

— Трябва да събера още няколко, за да направя сравнение, господин Стърлинг. Но позволи да те предупредя, че законно и благоприличие не означава студено и безстрастно, иначе ще си имаш неприятности.

Чудо на чудесата! Марта бе успяла да направи и торта като допълнение към чудесната сватбена вечеря. Всичко през този ден бе в чест на тържествения и великолепен повод. И другите гости на хотела се включиха в празненството и вдигаха сърдечни тостове за младоженците дълго време след като те се бяха изнизали към спалнята си.

— Все още не мога да повярвам — промърмори Чарити, като отдели устните си от тези на Люк, когато вече бяха сами в стаята си.

— Кое? — запита той, целуна я по брадичката и бавно продължи към устните. — Че ще родиш нашето дете или че сме женени?

— И двете.

Тя вплете пръсти в твърдата черна коса на слепоочията му и брачната халка улови светлината на лампата, като я отрази в червени и пурпурни искри.

— Люк, къде намери толкова великолепен пръстен? Когато го сложи на пръста ми, помислих си, че ще умра от изненада.

— Радвам се, че ти харесва. Нося го от Сан Антонио и чаках да приемеш предложението ми. Всъщност камъка имам отдавна, но бижутерът трябваше да го намали и да го постави на халката.

— Да го намали? — можеше да си представи колко голям е бил, щом сега закриваше пръста й и хвърляше виолетови отблясъци.

— Да — той се ухили. — Беше голям колкото яйце на гъска, но реших, че ще ти тежи малко на ръката.

— Господи! Сигурно! Но откъде, за бога, го взе? Кога? Как?

— От пещерата, скъпа. Беше се пъхнал в ботуша ми, без да забележа, и реших, че ще е хубав спомен. Имай предвид, че не е толкова скъп, колкото диамантите и смарагдите. Бижутерът го нарече аметист.

— Изящен е и за мен е по-скъп от всичко, което би могъл да избереш — мило му каза тя. — С него са свързани приятни спомени и сега няма никога да ги забравя. Но ти си го намерил и ти също трябва да имаш някакъв спомен — със съжаление прибави тя.

Той изведнъж се засмя, освободи се от прегръдката й, бръкна в джоба си и извади малка торбичка.

— Имам, мила, макар че не съм сигурен какво да правя с него. Може би ще ми подскажеш някои идеи?

Като дръпна връвчицата, той изсипа купчина виолетови камъчета в шепата й, докато те я препълниха и се разпиляха по пода.

— О, небеса! — възкликна тя, а той продължи да се смее на удивлението й.

— Мислиш ли, че ще можем да купим няколко глави добитък за дома ни в Монтана с тях? — попита той. — Както казах, няма да ни направят много богати, но ще ни помогнат да започнем, не си ли съгласна?

— Да не съм госпожа Люк Стърлинг, ако не е така.

— О, ти наистина си госпожа Люк Стърлинг. Не се съмнявай в това. И ще бъдеш госпожа Стърлинг още дълго, дълго време.

Тази брачна нощ изобщо не можеше да се сравнява с първата, прекарана в пустинята. Между булката и младоженеца нямаше колебание, нямаше тромави прегръдки и опипване в мрака. Нямаше неловкост и сдържаност. Имаше само сладостна първична страст, която нарастваше като великолепно изпълнена музика. Ръцете му играеха по тялото й, сякаш изкусен музикант гали струните на арфа. В отговор то пееше въодушевен припев, а малките й ръце изтръгваха нежна музика от неговото. Мелодията се разливаше около тях на приливи и отливи, понякога изпълнена с копнеж и трогателност, понякога извисяваща се до най-силната страст. Обезумелите им сърца туптяха с ритъма на барабани, в радостните им викове отекваха цимбали и тромпети, а въздишките им напомняха за звуците на нежни цигулки. Музиката се извиси в безумно кресчендо и ги унесе в чудната хармония от чисти и въодушевени тонове, довеяни от нощния бриз. Когато стихна и последният трептящ звук, те запазиха сладкия спомен в сърцата си.

Най-после се отправиха към дома, като обещаха на Марта Уайтинг и на съпруга й да им съобщят за раждането на детето и за новия им дом в Монтана, щом се установят. Разбира се, чак следващата пролет щяха да се преместят в Монтана, след като се роди бебето и Чарити се възстанови достатъчно, за да пътува. Освен това по планините скоро щеше да падне сняг и нямаше да имат достатъчно време да продадат фермата и да купят нова земя, преди да дойде зимата и всичко да се скове от студ.

Те тръгнаха на север по Западния път, през ширналите се равнини на Оклахома и Канзас. Навсякъде високата прерийна трева бе полегнала, стъпкана от хиляди копита. До пролетта щеше да се обнови и да заприлича на бурно зелено море.

— Всички ще се изненадат, като научат за бебето — говореше Чарити, докато яздеха. — С нетърпение очаквам да видя изражението на лицата им, особено на Сю и Анди.

— Те вероятно ще се изненадат повече, като разберат, че си се омъжила за наемен стрелец като мен — промърмори Люк, тъй като знаеше, че новината за женитбата им ще срещне и доста неодобрение.

— Да — тя замечтано въздъхна и нарочно преиначи думите му. — Представете си клетата, нещастна Чарити Приндъл, омъжена и обичана от най-хубавия мъж в околността. Ами че езиците ще се разбъбрят оттук до Сейнт Луис. Несъмнено всеки, който чуе, ще ми завиди, а това ще породи копнежи в сърцата на момите от околността.

— Клетата, нещастна Чарити! Дрън-дрън! — отвърна той и изсумтя. — Никога няма да разбера как изобщо те помислих за грозна, макар че, трябва да призная, ти наистина приличаше на кльощава кокошчица, когато за пръв път се срещнахме. Голямо подобрение има оттогава. Всъщност ти си най-хубавото нещо след изгрева.

Тя също му се усмихна.

— Благодаря, любезни господине. Можеш да си припишеш по-голяма част от заслугите за моята забележителна промяна особено когато тази кльощава кокошчица след няколко месеца се заразхожда като надут бизон. Запомни думите си, когато настъпи това време.

Бяха навлезли в Канзас, много близо до дома, и яздиха, докато и последните лъчи на слънцето не залязат. Изведнъж по смрачаващия се път пред тях отекнаха изстрели. Чуха се писъци — продължителни, изпълнени с ужас, които разцепиха тишината. Също така бързо и Чарити се пренесе в онази ужасна нощ преди една година, когато нейните писъци бяха разкъсали мрака. Беше есенна вечер като тази и мястото бе подобно. Чак тръпки я побиха. Кръвта се изцеди от лицето й.

— О, боже! Не! Не още веднъж!

— Стой тук, Чарити! — чу тя Люк да казва. После й каза със същите думи, които Джони бе изрекъл някога. — Махни се от пътя.

— Не! — тя обърна към него ужасен поглед и за момент й се стори, че Джони я гледа, докато накрая осъзна, че се взира в любимите черти на Люк.

— Прави каквото ти казвам! — рязко заповяда Люк. — Дръж револвера си готов за стрелба и ме чакай тук, където ще си в безопасност.

Преди тя да му отговори, той пришпори коня си в галоп и препусна. Чарити го наблюдаваше и се опитваше да не се разплаче, стараеше се да овладее обърканите си чувства. След секунди, пренебрегнала заповедта му, тя препускаше по пътя след него.

След завоя внезапно спря. Гледката, която се разкри пред очите й, толкова напомняше собствените й ужасни преживявания, сякаш гледаше през стъкло назад във времето. Една каруца лежеше преобърната. Тялото на мъж висеше извън каруцата. Една жена се бореше с двама похитители, корсажът на роклята й бе разкъсан на парцали около кръста й, а отчаяните й писъци не правеха впечатление на смеещите се нападатели.

Грубият им смях и пронизителните писъци на жената им попречиха да чуят приближаването на Люк. Те дори нямаха представа, че някой е наблизо, докато револверът на Люк не изтрещя предупредително. Първият куршум улучи по-едрия в рамото. Вторият попадна в мършавото бедро на другия. И двамата пуснаха жертвата си и завиха от болка, като започнаха да се бъркат за оръжието си и да търсят прикритие. Смразена от страх, жената стоеше, както я бяха оставили, с очи, изцъклени от уплаха, и продължаваше да пищи.

Докато Чарити ги наблюдаваше, мъжете се разделиха, единият се претърколи на една страна, а другият закуца към малката купчина камъни в обратна посока. По-едрият успя да се прикрие зад каруцата, а спътникът му отвърна на стрелбата на Люк. Вниманието на Люк бе опасно раздвоено, но той не помръдна, макар че им бе чудна мишена.

Когато Чарити схвана уязвимото положение на Люк, сърцето й подскочи от уплаха и лудо заби. Чарити реагира напълно автоматично, наученото от уроците се бе превърнало във втора природа, тя извади револвера и стреля, като улови по-едрия престъпник неподготвен тъкмо когато насочваше оръжието си към Люк. Пистолетът изхвръкна от ръката му, а откатът го претърколи встрани. Когато престъпникът загуби равновесие, шапката падна от главата му и откри изумителна, съвсем бяла ивица сред иначе тъмната му коса. Уайти!

Изненадата я разтърси и засъска във вените й, сякаш светкавица я бе улучила. Докато държеше на прицел обекта си, със замаяното си съзнание Чарити разбра, че Люк бързо се справи с втория нападател — по-дребния, с черти на пор — Уийзъл.

Люк отправи крадешком един поглед към Чарити и разбра, че само той е в състояние да действува. За щастие престъпниците не усетиха това. Бързо и сръчно той събра револверите, претърси двамата за скрито оръжие и ги завърза здраво с гръб един към друг. През цялото време Чарити остана неподвижна и втренчена на седлото, а другата продължаваше да пищи.