Катрин Харт
Страст (2)

2.

Джон и Чарити тръгнаха обратно към фермата много по-късно, отколкото очакваха. Слънцето бе залязло, докато се наслаждаваха на празничния си обяд, и сега бе съвсем тъмно.

— Ако знаех, че толкова ще закъснеем и пак ще идваме в града утре, щях да уредя със Стан Майърс да нахрани животните и щяхме да останем в града тази нощ — каза й Джон, като я придърпа близо до себе си.

Стан беше най-близкият им съсед на запад, също фермер от Канзас.

Като се прозя доволно, Чарити кимна.

— Щеше да е хубаво, но щях да се притеснявам цяла нощ, ако бяхме останали. Когато тръгвахме, времето беше сухо и взех, че оставих прозорците на спалнята широко отворени. Ако останем в града, може да се разрази буря, каквато не сме очаквали — друга прозявка я изненада. Сега вече знаеше защо през последните дни се чувстваше толкова уморена. Причината бе в бременността.

Със замечтана усмивка Чарити положи глава на рамото на Джон.

— Знаеш ли, Джони, по едно време днес ми хрумна, че трябва много да внимаваме, когато избираме име на детето.

— Така ли? — Джон погледна към осветеното от луната лице на Чарити и си помисли колко нежна и ефирна изглежда тя на слабата лунна светлина.

— Рядко съм се оплаквала, но често ми се е искало родителите ми да са ме кръстили иначе.

— Представа нямах, че не си доволна от името си. Чарити е хубаво име и чудесно ти приляга. Скъпа, ти си най-любящата и щедра жена, която познавам.

— Ти, скъпи съпруже, си безкрайно предубеден — тя леко го потупа по ръката с престорен упрек.

— Защо не си харесваш името? — кротко настоя той.

Чарити въздъхна.

— Винаги съм се чудила какво щеше да стане, ако бях се оказала една малка палавница, а не милото момиченце, което родителите ми са си представяли. Джони, може би защото дълбоко в душата си съм знаела, че родителите ми ще се ужасят, ако не заслужа името, което са ми дали, винаги така отчаяно съм се опитвала да съм добра, да постъпвам правилно, да бъда мила и любезна дори когато ми се е искало да пищя или да се тръшна ядно на пода.

Само представата за подобно поведение от страна на Чарити го накара да се засмее.

— Някак си не мога да си те представя да правиш такива неща, Чарити. Не е в характера ти.

Въздишка на раздразнение се откъсна от устните й.

— Виждаш ли, Джони? Дори и ти го правиш.

— Какво правя?

— Очакваш непрекъснато да бъда съвършена. Знаеш ли ти, с твоето, обикновено име, какво бреме е това?

— Досега не знаех — призна той. После нежно прибави: — За мен ти си съвършена, Чарити. А сега ми кажи какво име би предпочела?

— Мери, Джейн, Ема — Чарити изреди най-обикновените имена, които можеше да си спомни. Смях заромони в гърлото й, като добави: — Боб, Джордж, Сам — всичко друго, но не и Чарити!

Закачливият смях на Джон се сля с нейния.

— А какво ще кажеш за Вяра, Надежда? — подхвърли той, а очите му блестяха на лунната светлина. — Но аз забравих! Най-чудесното от тях е Чарити — и тя е само моя.

Известно време те пътуваха мълчаливо. В полудрямка, Чарити леко поклащаше глава на рамото на Джон.

Когато за пръв път чу виковете, сърцето й бясно затуптя.

Тя почувствува как мускулите на Джон се напрягат и той също застава нащрек.

— Бойни викове, а, Джони? — прошепна тя, а очите й бяха широко разтворени от уплаха.

Всички на мили наоколо бяха развълнувани и обезпокоени, откакто чуха за бягството на бандата шайени на Тъпия нож от резервата Форт Рено. Разкази за нападения на индианци, грабежи и убийства се разпространяваха из околността, докато северните шайени препускаха през западен Канзас на север към предишните си земи.

Джон спря впряга, за да чуе по-добре врявата зад тях. Гласовете вече долитаха по-ясно в тихата нощ. Изгърмя изстрел. Последваха крясъци. Конски копита удряха земята и се приближаваха с всеки изминал момент.

— Джони! — гласът на Чарити трепереше и тя сграбчи ръката на съпруга си, като търсеше сигурност в твърдите мускули под пръстите си.

Той поклати глава.

— Не знам, Чарити. Най-добре е да се махнем от пътя — той говореше тихо, а очите му напрегнато се взираха в мрака пред тях. С леко подръпване на юздите насочи конете встрани от отъпкания път и към по-високата прерийна трева. Там животните трудно теглеха натоварената каруца, но Джон знаеше, че без дърветата и храсталака, единственият им шанс да останат скрити е да се отдалечат от пътя и да се слеят с мрака на нощта. Благосклонната луна, която осветяваше пътеката им с бледата си светлина, сега им бе враг.

Те не осъзнаваха, че точно шумът от скърцането на колелата и дрънкането на хамутите бе привлякъл вниманието на тези, които искаха да избегнат. Изминаха няколко минути, преди Джон да разбере, че ги преследват конници.

— Дръж се, Чарити! — предупреди я той, като шибна конете да бягат по-бързо, но знаеше, че е твърде късно. Въпреки предупреждението, Чарити почти изхвръкна от мястото си, когато каруцата се втурна напред. Твърде изплашена, за да извика, тя се овладя, колкото можа, и започна да се моли.

Джон успя да хвърли поглед назад и лицето му стана мрачно, когато видя ездачите да ги настигат.

— По дяволите! — измърмори той.

Това подсказа на Чарити колко разтревожен бе Джон, тъй като те и двамата произхождаха от семейства на добри християни и мъжът й никога не псуваше.

Преди да чуе изстрела, Чарити видя как Джон рязко се сепна. Но обърканото й съзнание все още не схващаше, че е улучен, докато той не изпъшка и не се отпусна тежко върху нея. Юздите се изплъзнаха от отпуснатите му пръсти.

Тогава тя видя кръвта. Не червена, а черна като грях в нощта. Когато взе отпуснатото му тяло в обятията си, петното вече разцъфваше по дрехата му на гърба, високо на лявото рамо. Кръвта мокреше роклята й, изтичаше през пръстите й. Бе топла и лепкава, със сладникав мирис. Ужасът я порази като гръмотевица и тя започна да пищи. Като го притисна до себе си и го закри с тяло, Чарити се сви на седалката и продължи да пищи, да пищи, да пищи…

Изплашени от пронизителните писъци на жената и оставени без водач, конете пощуряха, каруцата се клатушкаше опасно след тях. В страха си Чарити почти не осъзна новата опасност. И не обърна внимание, че когато двама от преследвачите настигнаха препускащия впряг. Като яздеха от двете страни, те сграбчиха здраво хамутите и ги задърпаха, докато конете спрат. Смътно й се мярна мисълта, че тези мъже не са индианци. Но с Джон в скута си, този факт не й донесе утеха. Които и да бяха, те го бяха простреляли и той умираше в ръцете й.

Зашеметена и ужасена, Чарити се наведе закрилящо над тялото му, а виенето й бе стихнало до жалки стонове. Горещи сълзи се стичаха по бузите и капеха по главата на съпруга й, когато го прегърна.

— Джони! — тя тихо стенеше. — О, Джони! Не умирай, Джони! Моля те, не умирай!

Ако един от мъжете не бе я сграбчил за ръката и не бе се опитал да я свали от каруцата, Чарити можеше да продължи така цяла нощ. Но тази нова атака я извади от вцепенението. Изведнъж тя се превърна в крещяща тигрица, която се бори със зъби и нокти, здраво хванала безчувственото тяло на Джон. Когато нападателят успя да я смъкне от каруцата, тя падна в краката му, като хълцаше и пищеше, докато той не сграбчи косата й и я накара да стане.

— Я, я — чу го тя монотонно да подвиква на другите от шайката. — Гле’й к’во си имаме тук!

Някой се изсмя от лявата й страна.

— Каквото и да е, Джеб, изглежда недорасло още! Хвърли го обратно, докато узрее!

— А, узряла е, узряла — отговори Джеб с подигравателен глас. — Я виж не са ли сладка плячка! — едната му ръка бе все още здраво омотана в косата й, но другата бръкна в корсажа й и се спусна надолу. Чарити чу отвратителния звук на разкъсващия се плат и сърцето й насмалко да изхвръкне от гърдите, докато тя се бореше да се освободи от похитителя. Писъците й отекнаха в собствената й глава и проехтяха в нощта.

Тя започна да дращи ръцете му, които бяха разкъсали фустата й до кръста и вече късаха фините дантели на ризата й. Там, където презрамките бяха ожулили кожата й при грубото насилие, раменете й горяха, но Чарити нямаше време да обръща внимание на такава незначителна болка. Обезумяла от ужас, тя безпомощно наблюдаваше как шест чифта похотливи мъжки погледи жадно поглъщаха голите й гърди.

— Прав си, Джеб. За такова дребосъче, тя наистина има хубави цици! Айде да видим и останалото!

Дали първичният страх й даде сила, или Джеб бе толкова зает да се пули в гърдите й, че бе отпуснал малко ръката си, но тя успя яростно да се извие. В пръстите му остана кичур от косата й, но Чарити се освободи и побягна с разтреперани крака, като се препъваше и хълцаше.

Свободата й не трая дълго. Само с три разкрача я уловиха за бонето и я дръпнаха назад с такава сила, че връзките на шапката едва не прерязаха гърлото й, преди Чарити да се опре на гърдите на някакъв мъж. Като се задъхваше и задушаваше, тя потръпна от ужас, когато мъжът заговори в ухото й.

— Е, мила, не искай вече да си ходиш! Интересното сега започва.

Със сатанинско хихикане той сграбчи едната й гола гърда и я стисна, докато Чарити изписка от болка. После грубо я блъсна в средата на кръга, направен от приятелите му.

Бяха шестима, всеки по-страшен от другия. Сякаш бе нападната от глутница освирепели за плячка вълци. Като притискаше дрипите от роклята към себе си, Чарити преглътна с мъка и буквално усети вкуса на страха си. Бавно, замаяно, тя се завъртя, като търсеше изход от все по-стесняващия се кръг и напразно се взираше за поне едно мило лице или само за малък проблясък на човечност, у когото и да е от тях.

— Моля ви! — молбата прозвуча като дрезгав шепот. — Моля ви, не ми причинявайте болка!

Груб смях и хор от неприлични намеци посрещнаха молбата й. Ръце се протягаха да късат дрехите й, да стискат плътта й. Когато тя уплашено отстъпваше от един мъчител, ръката на друг я сграбчваше. Дълго време те си играеха с нея, както прави котка с притисната в ъгъла мишка. За тях това бе просто игра, но за Чарити това бе една ужасна игра, която не можеше да спечели.

— Пуснете жена ми! — като чу гласа на Джон, Чарити ахна и се завъртя. Похитителите й се обърнаха по-бавно, по някои от лицата се четеше изненада, други бяха предпазливо безизразни. Половината от тялото на Джон се бе надвесило извън каруцата, чертите на лицето му бяха застинали в болезнена гримаса. Бе поставил една ловджийска пушка на ръба на седалката и я бе насочил към разбойниците.

За момент всички замръзнаха на местата си. Ако имаше някакъв сигнал, Чарити не успя да го види: може би бе даден, когато направи първата си крачка към Джон. Почти веднага се чуха изстрели от пистолети. Сред хаоса тя усети, че някой здраво притиска ръцете й до тялото и опира в гърлото й острия ръб на ловджийски нож. Тъй като похитителят я държеше отзад, тя не можеше да го види, но видя Джон да се хваща отстрани и да се премята през каруцата.

— Джони! — когато името му се изтръгна от дълбините на душата й, ножът се вряза в нежната плът на гърлото й. Чарити почувствува как собствената й топла кръв я мокри. Догади й се и в един ужасен момент се изплаши, че ще повърне. Ако повърнеше, щеше или да се задуши до смърт, или да успее да си пререже гърлото на ножа на нападателя. Краката й заплашваха да се огънат под нея, но ръката под гърдите й я държеше изправена.

— Уийзъл! Бронк! Ако е още жив, свестете го! Заемете се с мъжа!

Този, който я държеше, даваше заповедите. Докато разбойниците чакаха да видят дали Джон е още жив, мъжът силно я притисна до себе си, а острието на ножа все още бе здраво опряно в гърлото й. През полата си Чарити почувствува как той похотливо се търка о нея.

Тя го ухапа — все още се опитваше да се съпротивлява. Солени сълзи се стичаха по бледото й лице и попадаха в откритата рана на гърлото й, но Чарити се стараеше да не потрепва от парещата болка. Искаше да се моли, но не бе сигурна за какво — да живее или да умре бързо. Сърцето й зовеше Джон, като се надяваше на някакво чудо да е още жив. После си помисли, че за него ще е по-добре да е вече мъртъв. Поне ще си спести още болка от тези разбойници.

Мъжът зад нея се изсмя злостно и нарочно пак се отърка. Ужасът заседна като буца лед в стомаха на Чарити. Нямаше и съмнение, че тоя мъж възнамеряваше да я изнасили. Много вероятно бе и приятелите му да го направят. Само по чудо можеше да се спаси от очакващата я съдба, а чудесата тази вечер не достигаха. Нови сълзи заляха бузите й, като си помисли за мъничкия живот, скътан в утробата й. „О, боже, моля те, спаси ми бебето! — молеше се тя мълчаливо. — Моля те, спаси ми бебето!“

— Хей, Кътър, жив е! К’во искаш да го правим сега? Като премигна, за да спре сълзите, Чарити се загледа как мъжете шляпат Джон и заливат с вода лицето му, за да го свестят. Кътър, мъжът, който я държеше, отговори с груб смях.

— Завържете го за колелото на каруцата и внимавайте да е с изправена глава, за да вижда всичко, което става. Не искаме да пропусне веселбата, нали?

Винаги, когато Чарити си спомняше за последвалите часове, най-много си спомняше за болката.

Макар че няколко пъти загуби съзнание, през по-голяма част от времето бе будна. Шокът не смекчаваше ужаса и не намаляваше страданието й, докато и шестимата се изредиха.

Веднъж, само веднъж, в началото, Чарити извърна глава и улови измъчения поглед на Джон. Очите му бяха препълнени от непоносима болка и тя знаеше, че те отразяват болката в нейните. Като отвърна глава, тя повече не го погледна: не можеше да понесе да гледа измъченото му лице. Вместо това тя съсредоточи всичките си сили да преживее ужаса на тази нощ.

В началото инстинктът я караше да се бори с тях. Да им даде тялото си, да ги остави да го безчестят така насилствено, без да се опита да ги спре, без да се бори да спаси заченатото си бебе, бе немислимо! Този, който се казваше Кътър, бе пръв, а друг я държеше, като й притискаше ръцете над главата. Странно, но дори когато пръстите на Кътър се напъхаха между бедрата й, като грубо ги разтвориха, дори когато проникна в нея, като разкъса нежната й плът и я накара да пищи от болка, съзнанието на Чарити запаметяваше всичко от него и от другите и с подробности отбелязваше всичко, което става.

Сякаш се бе превърнала в две личности. Едната Чарити стоеше вън от другата, наблюдаваше как това долно животно я изнасилва, обръщаше внимание на всяко движение, на всеки мирис и звук, колкото и слаби да бяха. Тя се молеше да се вцепени в несвяст, но сетивата й сякаш повече се изостряха и всичко се очертаваше по-ясно в болката й. До ушите й достигна измъченият вик на Джон. Когато Кътър я облада с първия пронизващ тласък, Чарити сякаш чу как се отварят вратите на ада, как душата на човек се изтръгва от тялото му.

Противно на желанието й очите й останаха отворени и гледаха, заслепени от сълзи и ужас, как Кътър отстъпи мястото си на някой, когото нарече Уайти. Когато езикът му се напъха в устата й, насилвайки я, както насилваше и тялото й, Чарити се задави. После, без да мисли за последиците, тя го ухапа. Вкуси кръвта му. После изведнъж видя огромния му юмрук, преди той да го стовари в челюстта й. Болката избухна в лицето й, ярки цветове закръжаха в главата й, последва блажена забрава.

Но нова, по-остра болка я стресна и върна в съзнание. Дрезгавият й вик предизвика още един ритник в парещата й страна, ребрата й горяха от болка и тя ги чувстваше като смачкани. Несъответствуващо на останалите, над нея се наведе едно нелепо красиво лице.

— Да не си посмяла пак да припаднеш, госпожичке! — изсъска мъжът, а белите му зъби проблеснаха под изрядно поддържани дълги мустаци. — Когато Данди се люби с жена, иска я будна, за да се наслаждава!

По време на това трето ужасно изнасилване, Чарити почувствува как нещо дълбоко в нея се разчупва, сякаш се е откъснало. Гласът й бе толкова изтощен, че молбите й звучаха като дрезгави стенания, които почти не се чуваха. Но в съзнанието си тя продължаваше все така силно да пищи за загубата на невинния живот, който тялото й бе приютило за такова кратко време, този скъпоценен живот, който никога нямаше да се роди.

След това спря да им се противопоставя. Макар че усети как Джеб се качи върху нея и яростно започна да хапе гърдите й, тя остана неподвижна. Като се молеше за смъртта, която не идваше, тя чу онзи, който бе наречен Уийзъл, да псува и да казва:

— Ей, по дяволите! Не я убивайте, преди и аз да съм я начукал! Боже! Тя кърви като заклана свиня.

Наблизо Джон изпъшка печално и безпомощно. „Не, не, не!“ Слабият й глас повтаряше името на съпруга й отново и отново, като молитва. Макар ясно да усещаше продължаващото насилие и терзаещата болка, Чарити откри накрая едно малко защитено кътче в съзнанието си и накара сломената си душа да долази в него. След цяла вечност, както й се стори, тя разбра, че сигурно е изпаднала в истерия, защото, когато Уийзъл, с подобното на пор лице, я възкачи и се взря в нейното лице, тя изпита налудничав подтик да се смее. Или ставаше безчувствена към болката, или тялото на Уийзъл бе толкова слабо, но тя не почувствува нищо, когато той проникна в нея. Тази малка, незначителна победа предизвика ромонещ смях в гърлото й. Може би най-после идваше желаната смърт. Може би точно затова не я болеше така ужасно.

Смехът й се стопи нечут, когато последният, Бронк, се качи върху омаломощеното й тяло. Той не бе от тия, които се задоволяват с полумъртва жена под себе си, затова нареди на Уайти да й освободи китките.

— Нека дращи и впива нокти, ако иска — каза той през смях. — Ако обичам нещо да правя, то е да обяздвам дива кобила! Гледайте внимателно, приятели, да ви покажа как се прави!

Възседнал я като кон, той замачка гърдите й, като измъчваше разкъсаните й, подути зърна, докато тя безпомощно скимтеше. Като й го заби с престъпна сила, той я подразни.

— Хайде, малка кобилке! Опитай се да ме хвърлиш! — при тези думи той постави токовете на ботушите си до насинените й бедра. — Мърдай, дявол да те вземе! Мърдай! — заповяда й той грубо. После направи нещо, което никой не очакваше — заби и прокара шпорите си по цялата дължина на бедрата й. От ханша до коляното кожата зейна разкъсана.

Болката я прониза като нажежена до бяло светкавица. Бедрата й пламнаха, като че бяха жигосани с нагорещени ръжени. Не по своя воля Чарити се мръдна нагоре, като достави на Бронк удоволствието, което търсеше, но причини на наранените си вътрешности още по-разкъсваща болка. Един последен, изпепеляващ душата писък се откъсна от разраненото й гърло и се понесе от среднощния бриз. Преди да стихне ехото от този писък, Чарити с радост потъна в мрачните, зовящи обятия на безсъзнанието.