Катрин Харт
Страст (10)

10.

— Какво е всичко това? — запита Чарити, като оглеждаше пакетите, натрупани на кухненската маса. Пушката бе единственото нещо, което не бе опаковано в хартия и не бе завързано.

— Всичко е за теб, така че можеш да задоволиш любопитството си — бавно каза Люк, като си наля чаша кафе от кафеника, който винаги държаха на печката. Като обърна обратно един стол, той седна и подпря ръце на облегалката в очакване на реакцията й. — Отвори първо това — посочи той към пакета с най-странна форма.

Като се колебаеше, Чарити изпълни молбата му. В пакета тя намери колан, твърде малък, за да е по мярка на Люк, кобур и револвер „Колт“, подобен на неговия, висяха на колана.

— За мен ли е това? — запита тя, като му хвърли бърз поглед. — И пушката ли?

Той кимна.

— Не мога все да ти заемам моите — обясни той грубо.

В другия пакет, който тя отвори, имаше ботуши. Макар че не бе се замисляла много, сега виждаше, че ще са по-удобни за езда от обувките й. И все пак не се сдържа и запита:

— Как разбра номера ми?

— Измерих подметките на обувките ти.

Тя веднага се изпълни с подозрение. От седмици наред усещаше, че някой влиза в къщата, в спалнята й, докато тя спи.

— Кога? — запита тя предпазливо.

— Оня ден, когато ги изкаля и ги остави на задните стълби. Защо?

След тези думи не можеше да вземе да му каже, че го подозира, че се промъква в спалнята й нощем.

— Чудех се просто.

После се показаха една хубава каубойска шапка, шлифер, жилетка и шалчета. И тя пак осъзна, макар и да не бе обмисляла покупката на тези неща, че всички те са необходими за рискования й план, за да издържи промяната на времето, докато пътуват.

Всичко, освен шалчетата. Дали бе забелязал белега на шията й, макар че тя винаги се стараеше да го скрива? Дали Мейно не бе споменал нещо за това? Само при мисълта за този грозен спомен от оная ужасна нощ гласът й стана по-дрезгав от обикновено, когато запита:

— А шалчетата за какво са?

— За да предпазват гърлото ти от прах, когато яздиш, и врата ти от слънцето, за да не изгориш.

— Аха! — той отново имаше логично обяснение, което нямаше нищо общо с нахлуване в интимния й живот. Трябваше да приеме думите му за верни, докато не чуеше нещо по-различно. Ставаше й обаче все по-неудобно, че този мъж бе ходил в града и й бе купил дрехи. Не се прави така! Макар че тя възнамеряваше напълно да му възстанови парите за покупките, можеше само да се надява, че е бил дискретен, когато ги е купувал, така че никой да не заподозре, че са за нея. Репутацията й нямаше да издържи повече очерняне.

Когато отвори последния пакет, Чарити сметна, че има причина да направи изключение.

— Моля, обясни ми, господин Стърлинг — каза тя с най-хладния си глас. — Останалото мога да разбера. Но тези неща — тя посочи към дънковите панталони, ризите и полата панталон за езда — са напълно неподобаващи и безполезни, особено тези скандални панталони.

Бе очаквал реакцията й, най-вече защото нито една дреха не бе черна. Ризите бяха в нюанси на синьо и кафяво, едната — дънково синьо, а другата — бежова.

— Няма й нищо на полата панталон — възрази спокойно той, решен да не я остави да го ядоса. — Ти вече облича твоята, тази е само по-здрава, по-подходяща за езда от тези, които ти се опитваше да преправиш от старите си рокли. Материята е по-тежка и понеже е използуван по-малко плат, няма да се заплита в седлото. А ризите купих, понеже не знаех дали имаш такива, които да подхождат на полите и панталоните.

— Да. Ами панталоните, господине? Можеш ли да ми предложиш някакво разумно обяснение и за тях? — продължи тя високомерно.

Хладният му зелен поглед я прониза и тя замръзна на място, когато той проговори.

— Ако възнамеряваш да носиш револвер и да се научиш да го изваждаш бързо, трябва да завържеш кобура около бедрото си. Тъй като не бях сигурен дали това може да стане с пола, купих ти и панталон. Ако откриеш, че можеш да се справиш с полата, чудесно. Обличай полата. От теб искам само чудесно усвояване на уроците, друго не ме интересува.

Успокоена малко, тя отговори надменно:

— Надявам се, че си бил внимателен, когато си ги купувал.

— Опитах се, макар че ми отправиха няколко особени погледа заради полата. Надявам се да си е проличало, че не е моят размер — добави подигравателно той, — иначе отсега нататък славата ми на точен стрелец няма да струва и пукната пара.

— Ако ми кажеш колко струва всичко това, ще ти платя веднага.

Той стана и тръгна към вратата.

— Просто го прибави към възнаграждението ми, госпожице Чарити — той почти бе излязъл, когато прибави: — И да не съм те видял, че се опитваш да хвърлиш новите дрехи в черната боя!

На следващия ден се върнаха към уроците — и двамата още под впечатлението от срещата им предишния следобед. Тя бе все още нацупена, защото Люк си бе позволил да й купува дрехи, а после да й казва какво да ги прави. Люк на свой ред също бе ядосан на Чарити, че не е проявила любезност да му благодари, че се е погрижил за нуждите й. Дори не му благодари за револвера, който той така внимателно бе избрал.

В резултат на това Люк бе много по-твърд с нея днес, караше я да работи по-усилено и многократно да упражнява нещата дори когато ги изпълняваше добре. Нищо не го удовлетворяваше и той бе по-мрачен от обикновено. Вече бе стреляла по цяла чиния с ужасните прегорели палачинки на Мейно и въпреки че бе с ръкавици, върху предишните й мазоли се образуваха нови. Бе изтощена и всичко я болеше, но бе готова за борба, когато Люк неочаквано реши да промени мишените.

— Понеже си се възгордяла толкова, хайде да опитаме нещо по-трудно, искаш ли? — предложи той саркастично, като цопна един кош със спарени ябълки на земята пред нея.

Тя го гледаше и не вярваше.

— Сигурно се шегуваш! Ябълки! Ти наистина ли очакваш да стрелям по ябълки?

— И да ги улучваш — добави той с хитра усмивка.

Чарити избухна.

— Ха така! Това минава границите! Можеш да си вземеш ябълките и да правиш каквото искаш с тях, аз свърших.

— Зарязваш ли ме, госпожо Приндъл? — подигра се той.

— Да! Докато не започнеш да се държиш като разумно човешко същество, ако въобще си способен на такова нещо! Всъщност, тъй като сега знам да стрелям, не мисля, че твоите услуги вече са ми необходими. Ще ти приготвя парите, докато си опаковаш нещата и се приготвиш за път. Благодаря и довиждане, господин Стърлинг.

Думите й го жегнаха. Като пренебрегна факта, че току-що го бе уволнила, Люк й се присмя:

— И ти наричаш стрелба малкото, което успя да научиш? Ще ти покажа стрелба, госпожо!

Той загреба с ръка четири малки ябълки и ги хвърли всичките. Чарити, по навик, проследи с поглед пътя им. Пред невярващите й очи и четирите се пръснаха в бърза последователност, принудени от стрелбата на Люк.

— Трябва ли да те убеждавам още?

Насреща им една дива лоза бе изпълзяла нагоре по обора. С двата куршума, останали в револвера, Люк ловко отряза два цвята, като откъсна нежните дръжчици, а крехките листчета останаха цели, дори непокътнати.

— Това е стрелба. Само така можеш да излезеш срещу убийците на съпруга си. Още си много далеч от тази стрелба. Още ти трябвам, независимо дали ти е приятно или не, макар че сигурно гордостта ти ще те задави, ако признаеш.

За своя изненада Люк откри, че му харесва да й е потребен. Макар че не го разбираше, това удовлетворяваше нещо в него и той не искаше да се отказва заради някакъв глупав спор. Освен това, разсъждаваше той, тук му бе удобно. Приятелите си можеше да изброи на едната ръка, а бе започнал да харесва и уважава Чарити и Мейно: за самотник като него това бе необичайно.

Чарити, въпреки името си, не се чувстваше особено благосклонна тъкмо сега. Тя му изкрещя злобно:

— Ти си само един надут досадник, Люк Стърлинг! Махай се от дома ми! Веднага!

— Накарай ме — отвърна той упорито.

— Не ме предизвиквай, господине!

— Аз ти трябвам — повтори той.

— Ще има да вземаш!

— Ще има да вземам! Дори и някак си да усвоиш всичко, което се опитвам да те науча, няма начин да те пусна сама след тези убийци. Дори и когато сметна, че си готова, ще дойда с теб.

— Така ли мислиш?

— Сигурен съм.

— Не мога да си позволя да ти плащам възнаграждение за преследването на шестима мъже — изтъкна тя троснато. — Мога само да ти платя за обучението ми, както се споразумяхме.

— Не ти искам парите и със сигурност не искам смъртта ти да ми тежи на съвестта.

— Битката не е твоя — напомни му тя.

— Моя е. Преследвам Данди повече от година — призна той намусено. — Когато Мастърсън го посочи сред мъжете, които обвиняваш, хрумна ми, че ако го бях настигнал по-рано, може би нямаше да те нападнат. Как смяташ, че се почувствувах от това, особено сега, когато те познавам?

Тя се вгледа в него с нескривано изумление.

— Затова ли ти ми повярва? Затова ли се съгласи да ми помогнеш? Защото се чувстваш виновен? Отговорен? — тя забрави за гнева си, който бе изместен от изненадата от думите му. — Люк, това е лудост! Имаше още петима в тая банда убийци. Кой може да каже, че нямаше да се случи, дори ако Данди не е бил с тях? — тогава, като че ли напълно осъзнала смисъла на думите му, тя запита: — Защо не ми каза за Данди по-рано? Защо го търсиш?

Когато й отговори, гласът на Люк бе студен и безчувствен като гроб, от което Чарити я побиха тръпки.

— Той стреля в мен и ме остави, защото сметна, че съм мъртъв — като не обърна внимание на изненадата й, той продължи подигравателно. — Това бе грешката му. Трябваше да се увери, че ме е убил, защото сега аз ще го убия. Но ще се погрижа той да е с лице към мен, когато го направя, защото искам да знае кой слага край на жалкия му живот.

— Защо?

Той я погледна и повтори скептично:

— Защо? Ти всъщност не си сигурна защо искам да го убия?

— Не се дръж като тъпак. Дори аз знам, че е абсолютно непочтено да застреляш някого в гърба — не че не мога да си представя Данди да върши нещо толкова подло. Питам за обстоятелствата, довели до това. Защо стреля по теб?

Люк нямаше намерение да обяснява на Чарити, че спорът бе за покана в леглото на едно момиче от кръчмата.

— Имахме малък спор, който аз прибързано сметнах за уреден. Не само че подцених Данди, но принизих бдителността си в неподходящия момент — една грешка, която, уверявам те, няма да повторя.

Това спря възраженията на Чарити, но не и въпросите й. В интерес на истината тя бе много облекчена да разбере, че няма да тръгне на път сама, тъй като Мейно се бе съгласил — с неохота и с много мърморене — да остане и да пази фермата. Успокояващо бе да знае, че Люк ще е до нея на всяка крачка, за да я напътства и да й помага, ако се разколебае. Не че се съмняваше в собствената си решимост, но още от началото присъствието на Люк я правеше по-смела, по-сигурна, като че ли й даваше от собствената си сила. Колкото и глупаво да звучеше, той й бе станал талисман срещу злото, символ на закрила и кураж.

Първите опити за бързо изваждане на пистолета и точна стрелба те започнаха отново с неподвижни мишени. Върху няколко бали слама Люк бе подредил празни бутилки и счупени буркани, които тя вече не можеше да използува за консервиране.

— По-късно, като усвоиш това, ще се върнем на подвижните мишени — каза й той.

Колкото и да се опитваше, колкото и лесно да изглеждаше, когато показваше Люк, тя просто не можеше да координира ръцете и погледа си, за да извади револвера плавно. Движенията й бяха несръчни, резки, в резултат на това целта се изместваше. При половината от опитите револверът все се запираше някъде в кобура, а когато го изваждаше и стреляше, бутилките често си оставаха прави, подредени върху балите, като присмиващи се стражи върху крепостна стена.

— Е, мисля, че можем спокойно да приемем, че няма да имаш зашеметяващ успех в бързото изваждане на револвера — Люк стоеше и клатеше глава. От дни упражняваха това, а тя бе все така бавна като в началото, макар че неговите умения силно се изостриха през това време.

— Изглежда толкова лесно — оплакваше се Чарити намръщено.

— Не се ядосвай. Скоро ще му хванеш цаката. Все пак, ако ги сравним, точността има по-голямо значение от скоростта. Може да си бърз като светкавица и пак да те убият, ако ти е калпаво прицелването. Поне в повечето случаи улучваш това, в което се прицелваш.

— Да, но само когато не се тревожа за изваждането на револвера от кобура. Когато ми каза, че голяма част от умението бързо да изваждам револвера се крие в действието на китката, реших, че няма да имам затруднения. Мислех си, че ще ми е така лесно като с камшика.

Люк я изгледа любопитно. Камшик? — повтори той. — За камшик на каруца ли става дума?

— Понякога — каза тя и кимна, — но по-често за коне или за бикове. Камшикът за бикове е по-дълъг и по-тежък, но щом свикнеш да го използуваш, можеш да откъснеш главата на пиле за секунда.

Той я гледаше много странно и тя за нищо на света не можеше да разбере защо.

— Искаш да ми кажеш, че добре боравиш с камшици или говорим за нещо друго — запита той, като внимателно претегляше думите си.

— Не ми вярваш, нали? — Чарити не можеше да реши дали е обидена или развеселена. — Добре. Предполагам, че просто трябва да ти го докажа — тя се отправи към обора с решителна походка и блясък в очите и след малко излезе оттам с плетен кожен камшик.

— Съгласен ли си пак да ядеш пиле за вечеря? Защото, ако ги умъртвя, трябва да ги изядете. Не мога да си позволя безразсъдно разточителство.

Люк се ухили, демонстрирайки отношение на снизходителен родител към преждевременно пораснало дете.

— Разбира се, госпожо! Покажи какво можеш. Вместо да влиза в кокошарника, който беше твърде малък, за да може да размаха камшика, Чарити пусна две кокошки да тичат из двора. Клетите пилета едва вдъхнаха свободата, когато камшикът на Чарити изсвистя във въздуха. Два пъти, бързо един след друг, и пилетата се замятаха наоколо без глави, а от тенджерата ги деляха минути. Люк стоеше зяпнал от учудване.

— Да ме вземат мътните! — свирна леко той. — Къде, по дяволите, си научила всичко това?

Сега бе ред на Чарити да гледа победоносно и тя с удоволствие го направи.

— Брат ми ме научи, когато бяхме деца. Започнахме на шега, от скука, но аз скоро открих, че имам дарба за това, а и бе много забавно. Това улесняваше брането на ябълки от трудните за достигане клони и не бе толкова опасно — каза тя с кисела усмивка. — Мисля, че това е единственото умение, което усвоих без одобрението на майка ми, особено когато пилетата й започнаха непрекъснато и загадъчно да изчезват.

Той я изгледа замислено.

— Можеш ли да постигаш това и с други мишени, или се ограничаваш само с пилета и ябълки?

— Хм! — изсумтя тя с ръце на хълбоците. — Какъв Тома Неверни си! — тя се отправи към мястото, където бяха подредили бутилките. След три поредни изплющявания три бутилки се прекатуриха една след друга. Камшикът се изви в блестяща дъга още веднъж и останалите бутилки бяха пометени с един замах.

— Това удовлетворява ли любопитството ти? — запита тя с лека усмивка.

— Донякъде. Бих искал да видя още, за да мога да преценя наистина колко си добра с това нещо. Едно е сигурно. Дяволски по-добра си с камшика, отколкото с револвера.

— Съгласна съм, но камшикът си има ограничения. В малки затворени пространства не може да се използува така точно. Има голяма вероятност да се закачи в нещо и да не улучи целта. И друго — може да достигне само до няколко фута, а куршумът стига по-далеч и по-бързо. Точно мога да боравя с камшик, дълъг седем-осем фута. По-дългите камшици са ми тежки и тромави.

По негово настояване тя показа още от необикновената си способност. Бързо и едно след друго, тя откъсна копчетата на градинското плашило — платът на ризата остана непокътнат. Изгаси пламъка на свещта и в същото време добре подряза фитила. Завърза бала сено от плевника и я смъкна с лекота.

Когато Люк се изказа одобрително, все още поразен от способността й, тя обясни:

— Всичко се свежда главно до умението да се прецени разстоянието до целта, да се вземат предвид ъглите, да се определи времето на удара и да се контролира движението на китката. В зависимост от това, какво искаш да постигнеш, можеш да удариш рязко, със силен зашеметяващ удар на камшика, можеш да го увиеш около обекта и да го придърпаш към себе си, както при ласото, или пък можеш съвсем леко да удариш целта си, просто да я погъделичкаш. А в зависимост от намеренията си и способността си, можеш да го увиеш около обекта, да режеш, да шибаш, да натъртваш, да задушаваш или просто да го държиш.

— Или жертвата — прибави Люк проницателно.

Тя кимна в знак на съгласие:

— Или жертвата. Но камшикът си има недостатъците. Трябва да умея да стрелям. Ще ми се да мога да стана по-бърза при изваждане на револвера. Трябва да имам колкото може повече предимства.

Люк искрено се съгласи. Дори при положение, че ще е с нея да я закриля, тя наистина трябваше да усвои всички възможни умения. Като имаше това предвид, Люк уговори Мейно да научи Чарити на няколко номера с нож. А докато те се занимаваха с това, може би и Люк щеше да усвои някои от тънкостите на индианеца.

Въпреки дребния си ръст, Чарити се оказа по-подходяща за близки схватки, отколкото за хвърляне на ножа, ако успееше да свикне с допира на телата. Постиженията й в хвърляне на нож можеха да се сравнят само с бързината на изваждане на оръжието — и двете бяха отчайващо бавни! Сякаш да компенсира липсата на сръчност в тези случаи, тя бързо се изправяше на крака, изключително подвижна в схватките и великолепна, когато многократно преминаваше покрай отбранителните пози на Люк и Мейно, за да забие острието.

Наред с други неща Мейно ги научи да се бият в стил арапахо, както го бяха учили като момче. Макар че Чарити бе напълняла малко през последните седмици и притежаваше жилавост и сила, която и двамата скоро взеха да уважават, тя все още си бе слаба. Мейно я научи как да се възползува от дребния си ръст, как да използува опорната точка вместо силата на мускулите, как да си служи с краката и да изважда врага от равновесие, когато той най-малко очаква.

Чарити на свой ред показа на Люк и Мейно как да дращят, да си забиват ноктите, да хапят, да скубят и да изпълняват известната маневра „престори се на сериозно ранен, за да примамиш врага“, която тя бе усъвършенствувала в детството си, когато се бореше със сестра си и брат си. Тя примами и разгроми Люк много пъти, с което самоувереността й неимоверно нарасна. Скоро това се превърна в състезание между тях — да видят кой ще спечели преимущество над другия, без да подбират средствата.

Тези упражнения бяха за Люк истинско мъчение. Бе невъзможно да не се докосват, независимо колко леко и кратко, и колкото и често да се случваше, въпреки мършавостта на Чарити, Люк всеки път се чувстваше като хвърлен на трънен одър. Кожата му настръхваше и пламваше по подозрително сходен начин както при физическо привличане. Просто не го разбираше. Въпреки предишните си проблеми, Чарити се приспособяваше по-добре към постоянните докосвания, а той ставаше особено сръчен в старанието да се докосват само с ръце и крака, понякога коляно или лакът, което бе напълно достатъчно.

От друга страна, за разлика от Чарити, на Люк страшно му допадна хвърлянето на нож и той бързо усвои техниките, които Мейно показа. Тъй като на него така лесно му се удаваше, той просто не можеше да разбере защо на Чарити й е така трудно.

— За бога, Чарити! — оплакваше се той шумно. — Можеш пиле да оскубеш, перо по перо, с този твой проклет камшик, а не можеш да улучиш стената на хамбара с този нож. Изобщо не го разбирам! Ръката ти се придвижва напред, китката ти се извива! Какво му е дяволски трудното?

— Нямаше да е толкова трудно, ако острият край стоеше право напред! Пфу! При това положение най-доброто, на което мога да се надявам, е да зашеметя врага с проклетата дръжка!

— Пфу? — повтори Люк и се нацупи.

Стараейки се да не се засмее, Мейно се обърна с гръб към тях, а раменете му подозрително се тресяха. — Пфу? Това, по някаква случайност, да не е свързано с курешки, в които, между другото, кокошките ти са затънали до гуша.

— И чия е вината? Ти така ме ангажираш, че вече не знам къде е нагоре.

— Нататък — каза й Люк, като посочи към небето. Инстинктивно тя погледна нагоре, точно както се бе надявал Люк. Като постъпи така, тя се изложи на внезапна неочаквана атака и докато разбере, се просна по очи на земята.

— Това беше мръсен номер! — тя високо се оплака, като плюеше трева от устата си.

— Но сполучлив — побърза да изтъкне Люк. — Само не разрешавай на врага да постъпва така с теб.

— С приятели като теб не ми трябват врагове — измърмори тя, като се изправи на крака.

Някъде в него, близо до сърцето му, се разля топлина, като чу, че тази смела жена го смята за приятел. Той знаеше, че напоследък тя се доверява на малко хора и бе особена чест за него да го включат в тази отбрана група.

— О, не! — изплашеният вик на Чарити прекъсна мислите му. Тя държеше очилата си, които бяха изкривени като парче бодлива тел, а едното стъкло бе на парчета.

Обикновено, когато знаеше, че ще упражняват хватки, Чарити си сваляше очилата, за да не ги счупи. Когато й погоди този номер, Люк не се бе сетил за очилата. Сега съжали за тази несъобразителност. Без тях Чарити сигурно нямаше да може да улучи нищо и щеше да се наложи да прекратят уроците по стрелба, докато се намерят нови очила.

— Чарити, съжалявам. Не сетих за очилата ти.

— Няма нищо — каза тя с примирена въздишка.

— Ами, има. Как ще стреляш по мишени, когато не виждаш?

— Много добре си виждам — призна тя неохотно с глуповат израз.

— Как не — подигра се той. — Тогава аз съм кралят на Англия!

— Е, Ваше височество, чуйте това и го запомнете! — отвърна тя с неприязън, защото й се налагаше да признае, че очилата й бяха безполезно украшение. — Стъклата си бяха от обикновено стъкло и аз виждам много добре и без тях. Всъщност — по-добре.

Като се намръщи, той я загледа напълно объркан.

— Тогава защо, по дяволите ги носеше? — изръмжа той. — Сигурно знаеш, че с тях изглеждаш като бабичка.

— Казвал си го. Много пъти — тя наистина се ядоса.

— Е?

— Минавало ли ти е понякога през този твой слаб акъл, че може би искам да приличам на бабичка? — очите й го стрелкаха като мълнии. Без стъклата, които ги изкривяваха и скриваха, те бяха невероятно големи и сини, като безоблачно лятно небе, очертани с гъсти тъмни мигли и искрящи от вълнение.

— Ти се криеше зад тях? — невярващ, каза той тихо.

— Да.

— Ами сега? Как възнамеряваш да се криеш сега?

— Не възнамерявам да се крия — каза му тя гордо, като надменно се изпъна в целия си ръст от един и половина метра. — Уча се да се съпротивлявам. Затова те наех.