Бъртрис Смол
Пламенно (4)

Глава 3

Миналата година, 1483, през есента, три провинции се бяха обявили против крал Ричард. Графство Кенти най-южната част на Англия, централните южни графства и западните графства Корнуел и Девън. Бунтовниците от графствата около Лондон имаха за задача да попречат на столицата да се защити и да освободят вдовства щата бивша кралица Елизабет Удвил и нейните дъщери от кулата Тауър. Граф Бъкингам, който едно време беше непоколебим съюзник на крал Ричард, изведнъж се превърна в негов заклет враг. Същото се случи и с граф Дорсет, който искаше да създаде армии в Уелс и в Западните графства, за да подкрепи предварително подготвеното нахлуване на Хенри Тюдор. Бунтовниците обаче нямаха централно управление, което да съгласува действията им. Въстанието в Кент избухна прекалено рано и лесно беше потушено. Бъкингам дори не успя да накара неговите собствени арендатори да въстанат, камо ли неподготвената армия. Дорсет разбра, че не може да осигури безпрепятствен достъп до английските земи на Хенри Тюдор, чиято армия беше застигната от есенните бури в Ламанша и беше принудена да се върне на континента. Въстанието беше абсолютен провал, но не само заради слабата организация на бунтовниците. Ричард си имаше своите доверени хора и тяхната подкрепа. Още при първите признаци за беда граф Норфълк се придвижи с хората си, за да защити Лондон. След като успешно се справи с тази задача, той се придвижи на юг и потуши въстанието в южните графства. Хъмфри Стафорд от Графтън възпрепятства Бъкингам, като успя да постигне контрол над всички мостове по река Севърн. А армията на краля се придвижи на югозапад, в самото сърце на въстаниците. Бъкингам, който имаше претенции към трона още по времето на предшественика на Ричард, Едуард III, беше пленен, окован във вериги и изправен пред краля. Беше признат за виновен и екзекутиран на втори ноември. Армията на краля постигна окончателна победа, потуши и най-малките бунтове и се установи в зимния си лагер.

Но новата година отново започна с обезпокоителни новини. Докато мъжете бяха воювали по английските бойни полета, майката на Хенри Тюдор, Маргарет Бюфо, която сега беше лейди Станли, била в преговори с Елизабет Удвил. Поискала ръката на дъщеря й, Елизабет от Йорк. На Коледа, година 1483, Хенри Тюдор, който все още беше на заточение в Британия, тържествено обеща пред Бога и хората в Рейнската катедрала да се ожени за Елизабет от Йорк, като по този начин недвусмислено подсказа за домогванията си към английския трон. Умно замислено, но никой, нито в Англия, нито в Европа, не погледна сериозно на този брак.

През лятото на 1484 година правителството на Бретан, което толкова дълго беше давало убежище на Тюдорите, се съгласи да екстрадира Хенри Тюдор и да го изпрати в Англия. Предупреден от приятелите си, Хенри избяга във Франция, където трябваше да бъде последван и от привържениците си. Той беше посрещнат топло от френския крал, Шарл VIII, който не можеше да устои на възможността да ядоса Англия, която беше отдавнашен враг на Франция. Няколко месеца Хенри Тюдор и хората му следваха навсякъде френския двор. До тях стигна новината, че малкият принц Едуард е умрял и че кралицата не може да има други деца. Говореше се и друго. Ричард бил определил племенника си, Джон де ла Поул, граф Линкълн, за свой предполагаем наследник. Кралица Ан била болна. Било много възможно бившата кралица, Елизабет Удвил, да установи мир с Ричард III. И най-хубавата от всички мълви — кралят бил хвърлил око на племенницата си — Елизабет от Йорк. Искал тя да замести безплодната кралица в леглото му и да го дари с деца, за което бил готов дори да допусне кръвосмешение.

Ричард беше ужасен от мълвата. Особено го ядосваше това, че не можеше да открие нейния източник. А не можеше и да накара хората да престанат да говорят. Всеки път, когато вярваше, че най-после е пресякъл хорските приказки, те отново биваха подновявани. Кралят, който беше мъж с морални принципи и дълбоко религиозен, беше разочарован и объркан. По-лошо беше това, че страдаше и жената, която той дълбоко обичаше и която още не се беше възстановила от загубата на сина си. А това правеше невъзможен съюза му с неговата племенница, която винаги беше проявявала добротата си към него. Но сега тя представляваше най-големият проблем за Ричард. Съвсем за кратко той беше успял да се отърве от Хенри Тюдор и отново се опитваше да управлява кралството си със сигурна ръка.

А в „Грейфеър“ Арабела Грей изживяваше най-щастливото си лято, защото вярваше, че е влюбена за първи път. Как е могла да бъде така по детски сляпа, питаше се непрекъснато тя. Та нали беше израснала с примера на родителите си, нали беше виждала любовта да огрява очите им? Но откъде би могла да знае какво е любовта, ако не я изпита сама? Тя въздъхна щастливо. Джаспър беше толкова красив, толкова приятен за очите с неговите руси коси и с очите си, които бяха с цвета на отлежало испанско вино. Когато я гледаше с тези прекрасни очи, тя като че ли се опиваше, биваше обзета от еуфория. Зъбите му също бяха великолепни. Равни и бели. Той често шепнеше любовни думи в ухото й, а дъхът му беше винаги свеж й благоуханен. Не можеше да прости на кралицата за думите й, че външната красотата невинаги е истинската. Джаспър беше не само красив, но и особено остроумен. Разказваше й забавни истории от времето, когато живял в двора, а крал бил Едуард IV. Понякога тези истории бяха малко пошли, защото крал Едуард бил развратник. Така казваше Джаспър, когато бяха замесени някои от дамите. Той разказваше толкова остроумно и забавно, че Арабела не можеше да сдържа смеха си. Понякога, когато Роуина беше наблизо и слушаше разговорите им, тя се караше на сър Джаспър, че разказва на дъщеря й подобни истории.

— Тя не разбира и половината от онова, което говорите, господарю — ядосваше се Роуина. — Тя е моето малко, невинно, провинциално момиче.

И Арабела често избухваше, ядосана от опитите на майка си да я защити, от това, че тя продължаваше да се отнася с нея като с дете, каквото тя вече не беше. Непрекъснато й напомняше, че вече е на дванайсет години и половина. Че тя, а не майка й, е господарка на „Грейфеър“. Че след по-малко от две години тя ще бъде съпруга на сър Джаспър, а скоро след това и майка. Денят, в който беше заявила това, майка й беше пребледняла, защото изпитваше силна мъка. Джаспър беше взел Арабела в скута си и я беше прегърнал през тънкото кръстче.

— Мила — беше прошепнал той и я беше целунал леко по бузата, — никой не може да копнее за този ден повече от мен.

Тя беше сгушила глава на рамото му, а той, уж без да иска, беше погалил стегнатите й момински гърди. По гърба й бяха полазили тръпки.

— Боже мой! — Гласът на Роуина едва излизаше, защото на гърлото й беше заседнала буца.

— Какво има, сладка Роу? — Неговият глас беше спокоен.

— Не мисля, че трябва да се държите така с Арабела — каза тя.

Арабела обгърна с ръка врата на Джаспър Кийн и нагло изгледа майка си.

— Ние ще се оженим съвсем скоро — каза тя хладно. — Нима той не бива да ме ухажва, мамо? Не може да се каже, че Джаспър ми е непознат, след като е прекарал в „Грейфеър“ повече от година. Нима искаш да се омъжа в абсолютно неведение за онова, което ме чака?

— Арабела! Няма да позволя да ми говориш по този начин! — извика майка й.

— Мисля, че ревнуваш, мамо — каза момичето, без да размисли предварително. — Мисля, че ревнуваш, задето кралят ми даде за съпруг този красив мъж. Ти си все още млада и красива. Може би ти също трябва да се омъжиш.

— Ох! — Роуина се задъхваше. Гневът й беше толкова силен, че не можеше да го изкаже с думи.

— Ах, мила — каза й тихо Джаспър Кийн, — постъпи много лошо. Не бих искал да говориш на майка си така. — Той внимателно я постави на земята и я обърна с лице към себе си. — Трябва да отидеш до хълма, Арабела. И да ми донесеш една хубава пръчка. — И той й се закани с пръст.

— Искате да ме набиете? — Младото гласче на Арабела подсказваше, че тя не си прави илюзии.

— Докато не се оженим, мила, майка ти отговаря за теб. След това отговорността ще поема аз — обясни й търпеливо сър Джаспър. — Щом сега не се подчиняваш на майка си, това не означавали, че след време няма да се подчиняваш и на мен?

— Винаги ще ви бъда покорна съпруга, сър — прошепна Арабела.

— Добре — каза той и се усмихна широко. — Значи ще потърсиш хубава пръчка, както ти наредих, нали, мила?

Очите й се напълниха със сълзи, но Арабела кимна мълчаливо, направи реверанс и изтича вън от залата. Джаспър Кийн се засмя тихо.

— Не я бийте, господарю, моля ви — проплака Роуина, коленичи пред него и сграбчи ръката му.

— Няма да я заболи, Роу. Само шест удара. Само ще изпробвам покорството й. Хайде, стани. Така, застанала в краката ми, изглеждаш като героиня от трагедия.

Известно време те останаха мълчаливи. Арабела се върна, като носеше здрава и жилава лешникова пръчка. С наведени към пода очи, тя подаде пръчката на сър Джаспър. Той я взе и замахна няколко пъти, за да я изпробва, а после, с усмивка на задоволство, й каза:

— Ще легнеш напряко в скута ми, Арабела.

Тя незабавно се подчини, без дори да погледне Роуина, която седеше, тихичко плачеше и кършеше ръце. Дори не трепна, когато той запретна полите й и свали гащичките й, за да види дупето й голо. Тя трепна изненадана, когато ръката му бавно и свободно погали кожата й, стисна стегнатата й плът, а устните му издадоха звук на одобрение. Но преди да успее да се замисли какво би могло да означава това, първият удар се стовари силно и я прониза пареща болка. Тя изпищя, макар че не искаше да показва слабост. Безпомощна, се опита да избяга от силната болка.

— Това беше едва първият — каза безстрастно той. — Ще има още пет удара, мила, след което ще целунеш пръчката, ще коленичиш пред майка си и ще й поискаш прошка. Разбра ли, Арабела?

— Да, господарю — процеди Арабела през здраво стиснатите си зъби.

Беше решила да не вика отново, дори положените за това усилия да й струваха живота. Наистина успя и не издаде нито звук, макар да беше готова да се закълне, че последните два удара бяха най-силни. Струваше й се, че той прави всичко възможно, за да я накара да закрещи. След като и последният удар й беше нанесен, Арабела бързо се отскубна от ръцете му и целуна пръчката. А после коленичи пред майка си.

— Моля да извините острите ми думи, мадам — каза тя студено.

Когато в отговор Роуина прошепна любящи и все опрощаващи слова, Арабела се изправи, оправи полите си и изтича вън от залата. Тогава Роуина тихо каза, като в гласа й се долавяха нотки на задоволство:

— Направи грешка, господарю. Арабела би приела почти всичко, с изключение на посегателство върху достойнството си. Няма лесно да ви прости, ако въобще го направи.

— Ще видим — каза той.

В същото време си помисли, че за него няма абсолютно никакво значение дали Арабела ще му прости, или не. Беше си извоювал здрави позиции тук, в „Грейфеър“, и нямаше лесно да отстъпи, още по-малко заради приумиците на някакво си дете. Неговият дом, „Нортби Хол“, беше превърнат в пепел. Нищо не беше останало от огромната къща, която беше построена преди двеста години, още по времето на царуването на Едуард I. Стадата му бяха изчезнали зад хълмовете Шевиот заедно с шотландците, които бяха разрушили дома му. Той не се съмняваше, че го беше постигнало отмъщение заради онова, което беше сторил с Юфимия Хамилтън.

Всъщност истината беше, че той притежаваше само малко земя. Фермерите, които я обработваха и плащаха наем за нея, му осигуряваха нищожен доход. Освен това бяха му останали само конят и оръжията. Той харесваше „Грейфеър“. Крепостта беше малка, но строена със замисъл и добре укрепена. Беше повече от сигурен, че би издържала на продължителна обсада. Нямаше да е лесно на врага да се справи с „Грейфеър“ Земята около нея беше добра. Хълмът, върху който беше построена крепостта, беше ограден от малка долина. Имаше няколко допълнителни стопански постройки, богати, плодородни поля и дори ябълкова овощна градина. Кралят му плащаше пари в брой, за да поддържа крепостта, които му позволяваха да изхранва хората си и да им плаща заплатите, а също така и умерен разкош. Той знаеше, че наближават трудни времена. Подушваше опасността във въздуха, както някои подушваха миризмите, носени от вятъра. Крал Ричард или Хенри Тюдор. Най-накрая трябваше да направи своя избор. Не скоро, но не и прекалено късно, защото щеше да пропусне възможността да бъде възнаграден щедро от победителя. Времената бяха добри за амбициозните мъже. Той вече мислеше за бъдещето и се надяваше то да е добро за него.

Арабела Грей беше силно и здраво момиче, въпреки че цветът на бузите й беше блед. Щеше да му роди здрави деца и да живее достатъчно дълго, за да ги отгледа. Той вече беше имал две съпруги. За първата се беше оженил, когато беше едва на шестнайсет. Тя беше негова братовчедка, останала сираче, и беше само на десет години. Не бяха консумирали брака си. Неговата майка се надяваше да превърне съпругата му в жена, достойна за него. За нещастие и майка му, и съпругата му, която още беше дете, умряха по време на чумата от 1470 година, която върлуваше из цялата страна. Баща му оцеля и живя достатъчно дълго, за да уреди втория му брак, който беше сключен през декември същата година до леглото на умиращия му родител. Втората му съпруга, Ан Смайл, беше умряла по-малко от три години след това, като не беше забременяла въпреки неговите безмилостни опити да постигнат това.

Сър Джаспър Кийн, вече на двайсет и една години, не успя да си намери подходяща съпруга, затова се отдаде на службата си към крал Едуард. Не искаше да се обвързва с по-незначителни господари, като например граф Нортъмбърлънд. Той беше предан на краля и му служеше извънредно добре. Помагаше му да уреждат и някои дискретни въпроси. Въпреки че по природа беше сладострастник, Джаспър Кийн криеше това от краля, да не би слабостта му да бъде използвана против него. Точно този мним висок морал, който всъщност прикриваше низките му страсти, привлече вниманието на брата на краля, Ричард, който тогава беше дук на Глочестър. Когато кралят се спомина, Джаспър с готовност премина на служба при Ричард, защото не беше глупак. Беше готов да стане съюзник на вече възрастен мъж, но не беше готов да коленичи в краката на едно дете — монарх. Оказа се, че беше проявил здрав разум, въпреки че не беше очаквал, че нещата ще вземат чак такъв обрат. Джаспър Кийн знаеше, че неговата личност няма почти никакво значение, защото няма влияние в политическия живот на Англия. Можеше единствено да се надява, че най-накрая предаността му ще бъде забелязана и възнаградена. Искаше да получи само две неща: злато и здрава, привързана към него, съпруга. Може би дъщеря на издигнат търговец, нежно обичана от семейството си. Арабела Грей и „Грейфеър“ далеч надминаваха и най-смелите му надежди. Джаспър Кийн знаеше, че късметът му едва ли би могъл да работи по-добре. Беше се оказал на подходящо място в подходящо време. И като още един подарък на съдбата, в гнездото имаше две, а не само едно птиче, но трябваше да хване Роуина здраво в ръцете си. Тя показваше явни признаци на ревност, когато той ухажваше дъщеря й. Той беше дал на Арабела няколко дни, за да възстанови душевното си равновесие, и беше силно изненадан, когато тя не се появи долу и след седмица, защото жените обикновено постъпваха според желанията му. Всяка сутрин той правеше някакъв малък подарък, гривна или друга дребна дрънкулка, на момичето, което щеше да стане негова съпруга. Внимателно подбираше тези съкровища от плячката, която взимаше при набезите си от другата страна на границата. Два подаръка бяха особено ценни: гранатови обеци и чифт красиви кожени ръкавици, донесени чак от Флоренция, които се слагаха по време на езда. От горната си страна те бяха украсени с малки блестящи перли. Другите подаръци бяха по-обикновени — две копринени кремави панделки, букет, набран от градината, и други незначителни неща. Дори жени с повече опит биха се разтопили от оказваното им внимание, затова той се учудваше, когато не успяваше да постигне нищо с Арабела.

И тогава му се удаде щастлив случай, да подслуша един разговор на Роуина с дъщеря й, в който майката окуражаваше дъщерята да продължи да дава воля на гнева си. Всъщност тя дори подстрекаваше детето си да се държи лошо с него. Сър Джаспър беше изпратил своя доверен човек, Сийгър, тайно да доведе лейди Роуина в спалнята му. Там Сийгър беше запушил устата й и беше задушавал виковете й, докато господарят му биеше с камшик безпомощната си жертва. Беше я съблякъл гола и я налага дотогава, докато кожата от гърба й се свлече и раните започнаха да кървят. После, пред очите на капитана си, сър Джаспър Кийн беше задоволил страстта си по особено жесток начин. Когато свърши, той хвана Роуина за пшениченорусата коса, изправи я на крака и изръмжа в ухото й:

— Ще накараш дъщеря си да омекне, да се държи по-добре с мен, сладка Роу, така, както я окуражаваше в противното. Ако не го направиш, няма да се поколебая да те убия.

— Няма да го направиш — прошепна тя. — Не можеш! Аз те обичам!

— Нека да изясним отношенията си, сладка Роу. Ти си моята курва. Нищо повече. Ти ще ми се подчиняваш. Преди няколко месеца имах курва от благородно потекло. Казваше се Юфимия Хамилтън и беше от Калкърин. Тя ме предизвикваше прекалено често, затова я убих и сравних къщата й със земята. Разбираш ли ме?

Роуина потрепери. Не искаше да му повярва, но по очите му разбираше, че той говори истината.

— Как си могъл да постъпиш така? — попита тя ужасена. Ужасена, защото си беше позволила да се влюби в него. Ужасена от факта, че кралят беше избрал този мъж за дъщеря й.

— Те бяха шотландци — отговори той просто, като чели това обяснение беше достатъчно — Ще ми се подчиняваш, нали, сладка Роу? Или искаш отново да опиташ камшика ми?

Роуина Грей безмълвно кимна, като по този начин даде съгласието си. Беше шокирана. Започна да събира дрехите си от пода и да се облича бавно. Не обръщаше внимание нито на Сийгър, нито на сър Джаспър, нито на собствения си кървящ гръб. Искаше само едно нещо. Да избяга от него. Трябваше й време, за да помисли. Привърши с обличането и приведе косата си в ред.

— Довечера — каза той. — Ще отидеш при дъщеря си довечера и ще й кажеш, че си сбъркала. Че тя трябва да ми прости и да престане с детинското си недоволство. Ще й кажеш, че я обичам, ето защо толкова силно желая тя да бъде съвършена. Ако не я обичах, нямаше да я бия, за да постигна това съвършенство. Ще й кажеш това, нали, сладка Роу?

— Да, господарю — отговори Роуина. Щеше да направи всичко, само да я пусне да си върви.

Джаспър Кийн се усмихна с красивата си усмивка.

— Можеш да вървиш, любима — каза той мило и Роуина побърза да излезе от спалнята му.

Но когато коленичи в параклиса, за да се помоли и да размисли, намери извинение за него, макар все още да чувстваше по гърба си парещата болка от ударите, макар че ризата залепваше за кръвта по гърба й и болезнено дърпаше смъкналата се кожа. Тя беше сбъркала, като се беше помъчила да превърне силната гордост на Арабела в тъмен и дълбок гняв. Ревнуваше зарази вниманието, което той оказваше на дъщеря й, призна пред себе си тя. Арабела щеше да стане негова съпруга, беше проявила голяма глупост, като се беше влюбила в този мъж. Само Господ имаше право да я съди за удоволствието, което изпитваше при споделянето на страстта си с него Не заради връзката й с Джаспър, която имаше за цел да защити Арабела, а заради удоволствието, което не биваше да изпитва. Тя въздъхна примирено, изправи се и отиде в стаята на дъщеря си.

Но никак не й беше лесно да убеди Арабела в добрите намерения на сър Джаспър.

— През последните няколко дни непрекъснато чувам неприятни клюки — каза мрачно Арабела.

— Какви клюки? — попита лейди Роуина, която знаеше какво е мнението на дъщеря й за неверността и беше нервна, защото не знаеше какво може да чуе в отговор.

— Говорят, че сър Джаспър е готов да загуби ума си по всяка фуста, мамо, и аз го вярвам, защото за мен е очевидно, че той има прекалено високо мнение за себе си. Кралят каза, че аз ще имам последната дума относно този брак. Нима искаш да ме видиш омъжена за долен женкар? Мъжът, на когото ще се закълна в преданост, трябва да ми бъде верен.

Арабела беше стиснала здраво устни и вирнала високо брадичката си. Видът й говореше за непоколебима решителност.

— Отец Анселм! — изстена Роуина. — Трябва да ми помогнете да й обясня.

— Мъжете са слаби, щом плътта е замесена, дъще моя. А светът предлага безброй изкушения — каза отец Анселм, като застана до лейди Роуина. — Няма да отрека, аз също чух, че сър Джаспър се радва на женската компания повече, отколкото е допустимо, но той е все още ерген. Бракът с красива и добродетелна девойка като теб ще го накара да се привърже и да престане да обръща внимание на другите жени. Сигурен съм в това.

— Той ме бие — каза Арабела и дори само при спомена за пръчката в очите й проблесна силен гняв.

— Не е грях мъжът да бие жена си — каза свещеникът. — Напротив, негов дълг е да научи жена си на приемливо поведение. Виждам много добри качества в сър Джаспър, детето ми. Той е предан на краля и е добър войник по думите на Фицуотър.

— Ще му простиш, нали, Арабела? — каза нервно лейди Роуина.

— Не знам дали ще му простя, мамо. Татко никога не те е бил, нито пък е удрял мен — отбеляза Арабела. — Но ще забравя този инцидент.

— О, Арабела, трябва да бъдеш по-покорна! — посъветва я Роуина и отново погледна свещеника за подкрепа. — Мъжете не харесват жените, които говорят онова, което им на сърцето.

— Не мога да бъда послушна и мълчалива, каквато ти винаги си била, мамо — каза доста заплашително Арабела. — Ще сключа мир със сър Джаспър. Това би трябвало да те задоволи, защото няма да постигнеш нищо повече.

Сийгър, скрит в един от ъглите на залата, предаде разговора на господаря си до най-малките подробности, още преди Роуина да отиде при него с внимателно измислена версия на спора, който беше провела с дъщеря си. Джаспър вече беше решил какво ще направи. Немислимо беше да позволи това вироглаво момиче, Арабела Грей, да го измести от позицията, която си беше извоювал в „Грейфеър“, но животът го беше научил, че няма невъзможни неща. Той целуна нежно Роуина и каза:

— Ти се справи добре, любима, и аз съм ти благодарен за вмешателството.

Тя го беше погледнала предано, а в очите й грееше любовта и осветяваше щастливото й лице. Джаспър Кийн поднови ухажванията си към наследницата на крепостта. Объркана от неочакваните му любезности, Арабела започна да се съмнява в предишната си преценка. И все пак някъде дълбоко в подсъзнанието й съществуваха черни съмнения, които за нищо на света не искаха да умрат. Изведнъж прозря и започна да разбира защо репутацията, с която той се ползваше сред жените, е толкова могъща. Можеше да бъде неустоимо чаровен, когато пожелае, което се случваше доста често сега, и тя се опита да си припомни цялата изминала година. Само един-единствен път той се беше държал лошо с нея.

Разбира се, красотата му привличаше жените. Лесно беше да възникне легендата, че е много вещ в любовната игра и жените не могат да му устоят. Арабела беше млада, но знаеше достатъчно за клюките и за механизма, който ги поражда. Знаеше, че половината от тях се базират на измислица и понякога дори на лоши чувства. Понякога клюките бяха породени от жестокост. А неговото отношение към нея винаги беше почтително. Неведнъж се беше опитал да си открадне по някоя и друга целувка, но винаги я ухажваше и никога не настояваше за повече. И само веднъж беше проявил жестокост. И защо този един-единствен път й тежеше толкова много?

За всички други беше очевидно, че Джаспър Кийн е същински джентълмен — такъв, какъвто беше и покойният й баща, Бог да приеме душата му. Майка й също беше доволна от предстоящата женитба. Всъщност Арабела не беше виждала майка си така щастлива от времето, когато баща й беше още жив. Джаспър уверяваше Роуина, че ще може да остане в „Грейфеър“ и след женитбата им. Никой не можеше да й отнеме наследствения дял, който й се полагаше като на вдовица, така че нямаше да й се наложи да се омъжи повторно. Той щеше да бъде щастлив, ако можеше да направи за нея поне това. Арабела мислеше, че загрижеността, която той проявява към майка й, е похвална. И двете бяха щастливи, че кралят направи толкова сполучлив избор. Крайно време беше тя да престане да се държи като дете. Та нали отдавна претендираше, че вече е пораснала? Време беше да сключи мир със своето бъдеще. Щом Джаспър искаше тя да престане с това поведение, тя щеше да го направи. Щеше да се погрижи да му бъде добра съпруга. Ще прогони дребните съмнения, които я разяждаха, но тя мъдро запази мислите си за себе си. Не ги сподели с никого.

През есента на 1484 и зимата на 1485 сър Джаспър Кийн ухажваше Арабела Грей с чар и направляваше с веща ръка острия й език и всичките й действия. С майка й се държеше мило пред хората. А когато бяха насаме, ставаше ясно, че страстта му към Роуина не е затихнала. Той продължаваше да я задоволява напълно. Връзката им щеше да продължи и след неговата женитба и след нейното настаняване в една от пристройките на крепостта. Той успокояваше любовницата си с думите, че Арабела никога няма да узнае и те всички ще бъдат доволни от положението. Никога повече не спомена за възможността двете да споделят леглото му по едно и също време. Миналото лято беше насилил Роуина да приеме партньорка в любовната им игра и се беше разочаровал силно. Но, мислеше той с усмивка на красивото си лице, имаше и други възможности, които да компенсират невъзможността да получи едновременно любовта и на двете.

Тринайсетият рожден ден на Арабела на двайсет и девети март едва ли се помнеше от някого, защото няколко дни преди това при тях дойде новината за смъртта на кралица Ан. Тя почина на шестнайсети същия месец в абатството Уестминстър и беше погребана там. От всички в „Грейфеър“ Роуина страдаше най-силно, защото тя и кралицата бяха близки като сестри. Цели две седмици тя плака неутешимо и до ушите й не достигаше нито дума, казана й от близките хора. Смъртта на кралицата принуди сър Джаспър да премине в действие. Само веднъж след пристигането си в „Грейфеър“ той беше отсъствал по-дълго време, а и тогава не съществуваше никаква опасност по протежение на границата. Двете страни продължаваха да си разменят набези, които не водеха до нищо сериозно. Сега той разбра, че ако иска да научи с точност какво е политическото положение в Англия, трябва да замине на юг и да посети някои от старите си приятели и познати. Може би трябваше да посети дори двора. Ако сбъркаше, грешката можеше да се окаже фатална след време. Не можеше да разчита на хорските приказки. Можеше да повери защитата на крепостта на Фицуотър. Джаспър Кийн се чувстваше щастлив, че заедно с крепостта е наследил и толкова способен капитан.

— Но защо трябва да заминеш? — плачеше Роуина в нощта преди раздялата им. — Ами ако дойдат шотландците?

— Роуина — обясни й той търпеливо, — твоят Дикън е в сериозна опасност. Може да загуби трона си в полза на Хенри Тюдор. Трябва да реша на чия страна ще застана, но преди това трябва да разбера кой от двамата има по-големи шансове да спечели. Кралят или претендентът. От избора ми зависи нашето съществуване. Разбираш ли ме, любима, или всичко това е прекалено сложно за малката ти глупава главица?

— Не съм чак толкова глупава, Джаспър — отговори му тя. — Виждам, че размислите ти неминуемо пречат на предаността ти към краля. Защо си готов да предадеш Ричард, който те издигна от пепелта на „Нортби“ до владение на „Грейфеър“? Така ли се отплащат джентълмените на своя господар?

Той бавно кимна с глава. Понякога Роуина изненадваше дори него с острите си наблюдения.

— Има голяма вероятност кралят да не успее да се задържи на трона си, сладка Роу. Около него има прекалено много и прекалено силни противоречия на интереси. Те съществуват вече няколко години, от смъртта на брат му, Едуард III. Сега съпругата му е мъртва, а той няма пряк наследник от собствената си плът и кръв. Мълвата, че изпитва страст към племенницата си, не се харесва на обикновените хора. А отказът му да покаже племенниците си на публично място говори в полза на твърдението, че те са мъртви.

— Те не са мъртви! — извика тя. — Те са в „Мидълхъм“. Самият Дикън ги заведе там през лятото, в което се състоя коронацията му. Ние сме прекарали по-голямата част от детството си там. Това е любимият дом на Дикън. Той искаше момчетата да бъдат отгледани там, да запази дома им в тайна, за да бъдат в безопасност. Там те ще дишат чист селски въздух и няма да привличат заговорниците. Така и мирът в Англия ще бъде запазен по-дълго време.

Сър Джаспър си помисли, че получената информация е изключително интересна.

— Откъде знаеш всичко това, сладка Роу? — запита я той нежно.

— Дикън сам ми го разказа, когато ги посетихме миналия ноември, месеца, в който обявиха малкия Неди за Уелски принц — отговори тя.

— Може би те е излъгал — предположи сър Джаспър.

— Дикън никога не лъже! — извика възмутено тя. — Не мога да изброя колко пъти е ял бой, когато бяхме деца, защото не искаше да лъже. Не лъжеше дори за да се защити. Щом ми е казал, че Едуард и Ричард са в „Мидълхъм“, значи са там.

Възможно беше и да е така, каза си сър Джаспър и я целуна някак си разсеяно Ричард беше известен с доброто си сърце. Но когато седне на трона и вземе властта в ръцете си, когато трябва да изпълнява функциите на крал, дори и най-моралният човек не може да спазва всички закони на етиката. Той няма да разкрие нищо, което засяга съществуването на племенниците му, за да защити своето положение на управник. Ричард обичаше Англия и й служеше добре. За страната беше лошо това, че имаше двама конкуренти за трона и че те бяха във война. Ричард сигурно вярваше, че има по-големи шансове да запази трона си, ако се изправи срещу Хенри Тюдор, а не срещу Елизабет Удвил и нейните синове. Освен това беше много възможно Хенри Тюдор да навреди на момчетата, защото имаше репутацията на жесток човек. Да, Ричард щеше да запази в тайна местопребиваването на племенниците си, за да запази живота им.

— Все пак трябва да замина на юг — каза той на Роуина — и да разбера какво е истинското положение.

 

 

Той замина от крепостта „Грейфеър“ в първата седмица на април. Посети Йорк, а после отиде чак до Лондон. Положението беше сложно. Настроението на хората беше променливо, всеки ден заставаха на различна страна и никой не можеше да бъде сигурен какво ще се случи най-накрая. Само едно нещо беше абсолютно сигурно, реши сър Джаспър. Това лято щеше да има нашествие. И той започна обратното си пътуване на север, като спря в Нотингам, където в момента се намираше кралят. Той сам не разбра каква беше причината, поради която не посети двора. Нищо от онова, което беше наумил, не можеше да му помогне да реши как да постъпи. Беше верен на краля, но не искаше да бъде поставян в положението да доказва предаността си. Но когато войната избухне, той ще трябва да направи своя избор. Усмихна се горчиво. Роуина и Арабела се страхуваха за „Грейфеър“, но който и да спечелеше — Ричард или Хенри, те и „Грейфеър“ техният дом ще бъдат в безопасност. Защото крепостта принадлежеше на Арабела, а жените не вземат участие във войните. Ако той вземеше страната на Ричард, а кралят загубеше битката, сър Джаспър щеше да загуби „Грейфеър“. Ако заложеше на Хенри, а той загубеше, сър Джаспър отново ще загуби „Грейфеър“. Имаше само един начин, помисли си сър Джаспър, да се защити, без да загуби всичко. Да се завърне в крепостта, да се ожени за Арабела незабавно, за да си осигури пребиваването в дома й, а после внимателно да избягва да взема страна. Ако крал Ричард спечелеше и му поискаше обяснение, щеше да каже, че е защитавал границата да не би шотландците да нахлуят, докато кралят пази трона си от претендента. В такъв случай, кралят не можеше да го вини. Ако спечелеше Хенри Тюдор, същото обяснение щеше да бъде достатъчно, особено ако подчертаеше, че поставя интересите на Англия преди всичко. Сър Джаспър Кийн знаеше, че неговата личност не е от особен интерес, защото не можеше да наклони везните на ничия страна, затова не се безпокоеше. Информацията за местонахождението на синовете на Едуард, с която вече разполагаше, щеше да му спечели симпатиите на Хенри Тюдор и да разпръсне съмненията, които той би могъл да храни относно неговата преданост. Да щеше да следва този курс на действие и нищо нямаше да загуби. Веднъж взели това решение, сър Джаспър и неговият капитан, Сийгър, потеглиха на север.

— Тя все още е много млада — запротестира Роуина, когато той я уведоми за категоричното си решение. — Само на тринайсет е!

— Ти самата си била на тринайсет, когато си се омъжила за сър Хенри — каза Джаспър Кийн. — Ти ми каза, че е било точно на рождения ти ден.

— И пометнах още първия път, когато забременях, господарю. Следващото ми дете, момче, живя по-малко от година — каза Роуина. — Бях прекалено млада, каквато е сега и Арабела!

— Но майката на Хенри Тюдор го е родила, преди да навърши четиринайсет — каза той — Много жени на възрастта на Арабела се женят и раждат деца, без да срещнат никакви трудности. Нима се опитваш да ми кажеш, че все още не е дошъл месечният й цикъл. Че все още не може да забременее и да роди деца?

Тя се замисли дали да не го излъже. Трябваше й време. Имаше неща, които той трябваше да знае, неща, които трябваше да обмисли, преди да се ожени за дъщеря й. После видя израза на очите му и разбра, че той вече знае какви са отговорите на въпросите му. Беше й казал, че ако още веднъж го предизвика, ще я убие. Тогава му беше повярвала, а сега вече знаеше, че нищо не би могла да промени.

— Арабела може да стане жена, готова е в това отношение, господарю — каза му истината тя, а сър Джаспър Кийн се усмихна доволен.

— Добре! Тогава изтичай при татко Анселм и му кажи да забие камбаните, сладка Роу, защото на първи юни ще превърна дъщеря ти в жена — и той отново й се усмихна — във всяко едно отношение, любима — заключи той и отново се усмихна, като видя колко силно пребледня тя при явния му намек.

— Ти си зъл и порочен! — прошепна тя, готова да заплаче.

— А ти си ревнива — засмя се приглушено той, като се радваше, че й причинява болка. — Ти ли ще кажеш на Арабела, или да го направя аз?

— Тя е толкова млада и неопитна — каза Роуина. — Все още е достатъчно глупава, за да си позволява да бъде романтична. Запази илюзиите й поне до деня след сватбата. Колко жалко, че за нея вече ще е прекалено късно, когато научи истината за теб, Джаспър.

— Не тъжи, сладка Роу — присмя й се той, — няма да те пренебрегвам само защото съм женен за Арабела.

— Ах, ти, копеле такова! — извика тя.

— Проява на характер ли, сладка Роу? Не, не, любима, няма да мине. Мога да се справя само с една жена, която притежава силен характер. Арабела ми е повече от достатъчна. Ти си послушна, със смирен дух и трябва да си останеш такава. В противен случай, аз мога да се ядосам много силно. — И като се засмя високо, той отиде да потърси Арабела.

— Но сега е двайсет и пети май, господарю — каза му Арабела. — Не можем да се оженим до следващото лято.

Тихо, той й обясни причините, които правеха женитбата наложителна. Знаеше, че Арабела не прилича на майка си, че притежава интелект, който се среща рядко у жените.

— Ще бъдем в безопасност само ако не вземем страна, миличка, макар че, разбира се, ще служим вярно на краля — завърши той.

— Но въпросът остава — на кой крал ще служим предано? — попита го кисело Арабела. — Знам, че съм жена, и не се предполага, че разбирам от политика, но всъщност аз съм много наясно с нещата, Джаспър. — Тя го наричаше за първи път с малкото му име, непридружено от титла. Той не показа недоволство от това, че тя бе приела новото естество на връзката им. — Трябва да мислим преди всичко за „Грейфеър“, знам. Аз обичам братовчед си, краля, и се моля той да победи, защото този мъж няма законно право да седне на престола, но кои сме ние в сравнение с тяхното могъщество? Никога няма да го лиша от предаността и добрите си чувства, заклела съм се пред Бога. Бог ще реши на кого ще даде английския престол, а не ние. Ще се изпълни неговата воля, а докато това стане, ние ще защитаваме границата на Англия и ще останем в малката си крепост. И няма да влизаме в противоречия един с друг, нали, господарю?

— Ти ме изненадваш, миличка — призна си честно той. — Знам, че не приличаш на майка си, но такава мъдрост у една толкова млада девойка като теб е може би малко страшничка. Поздравявам те, мила съпруго!

Той се наведе и нежно прокара устни по нейните. Арабела незабавно се изчерви, защото беше объркана и защото изпита не малко удоволствие. Изведнъж го усети по нов, непознат преди, начин. Като че ли въздухът между тях беше изпълнен с възбуда, която досега не беше изпитвала. Изведнъж изпита любопитство, запита се какво ли е това, което Джаспър прави с другите жени и което е превърнало славата му на женкар и добър любовник в легенда. Откри, че копнее за сватбения ден и за сватбената нощ, макар да не знаеше почти нищо за онова, което щеше да се случи тогава. Изкушаваше се да попита Роуина, но майка й винаги й отговаряше неохотно, изчервяваше се, а отговорите й винаги бяха кратки и носеха малко информация.

— Прекалено рано е да ми задаваш такива въпроси, Арабела — срязваше я остро Роуина. — Ще ти обясня всичко, което трябва да знаеш, едва когато дойде време да легнеш в брачното легло. Обезпокоена съм, че ми задаваш тези въпроси сега, защото това говори за липса на морал от твоя страна.

Арабела не беше доволна от резките и нечестни думи на майка си.

— Прилича ли на онова, което правят кучетата в залата, мамо? Когато мъжкарят се качи върху кучката? — настояваше тя — Хайде, мамо, какво значение има кога ще ми кажеш? Ще настоявам за отговор, независимо колко упорито ще избягваш да го дадеш. Знаеш, че никак не обичам да бъда в неизгодна позиция. Не искам Джаспър да си помисли нещо лошо за мен, да сметне, че съм невежо провинциално момиче.

— Булката трябва да бъде в абсолютно неведение за онова, което се случва между мъжа и жената, Арабела! Шокирана съм от подхода ти към тези неща — каза гневно Роуина.

А после стана от мястото си до камината и излезе гневно от залата. Полите на роклята й шумоляха странно, като че ли и те бяха силно ядосани. Арабела гледаше след нея и се питаше какво, за Бога, беше казала, че ядоса толкова силно майка си. А после сви рамене. Роуина вероятно беше нервна поради наближаването на сватбата. Тя самата се чувстваше неспокойна. Роуина поне знаеше какво означава да бъдеш омъжена. А тя — не. О, Арабела знаеше как да ръководи домакинството, защото майка й се беше погрижила познанията й в тази област да бъдат съвършени, но това беше всичко. Беше говорила с татко Анселм по въпроса, но бедният свещеник й даде само някакви неясни обяснения за това какъв е дългът на жената към съпруга й. Ами любовта? Къде беше нейното място. Майка й се беше научила да обича баща й. Дали тя ще се научи да обича Джаспър? Какво точно представляваше любовта?

 

 

През следващите няколко дни в „Грейфеър“ цареше трескаво оживление. Всички се подготвяха за сватбата на наследницата. Роуина прекарваше по-голямата част от деня в кухнята, за да наглежда подготовката на менюто за сватбеното угощение, което щеше да последва церемонията. Щеше да има малко гости, защото живееха в уединение и защото тя щеше да се състои скоро след обявяването й. Сватбената рокля също трябваше да се ушие бързо. Арабела беше непрекъснато заета с украсата на Голямата зала, както и на залите в църквата, която беше разположена в средата на малкото селце, подслонило се в подножието на хълма, върху който се издигаше крепостта.

Роуина изпитваше облекчение от факта, че заради подготовката на сватбата не вижда често дъщеря си. Можеше да избягва директните въпроси на Арабела за отношенията между мъжа и жената. Като мислеше за Джаспър и за детето си, които скоро щяха да бъдат заедно, тя изпитваше силна мъка и странно чувство на безсилие. Не беше честно. Не беше честно! Тя все още беше млада и красива. Защо не можеше тя да бъде булката? Трябваше да говори с Джаспър. Имаше и други неща, които той трябваше да обмисли, преди да се е обвързал невъзвратимо чрез женитбата.

В нощта преди сватбата Джаспър Кийн нежно съзерцаваше бъдещата си невяста. Двамата седяха в залата и той ясно чувстваше колко невинна всъщност беше Арабела. И беше не само изненадан, но и много доволен от този факт. Разбира се, очакваше, че девствената ципа на Арабела си е на мястото непокътната. Учудваше го това, че в цялото й поведение имаше нещо невинно, наивно, въпреки че тя беше открито и прямо момиче. През живота си беше имал няколко девици, но те бяха с познания за живота и за отношенията между двата пола. Устните им бяха познали страстните целувки, а гърдите им — ласките на мъжете. Възбуждаше го дори самата мисъл, че ще има девойка, която не знае нищо за плътската любов. Когато по-късно през нощта легне до Роу, ще й каже да не казва нищо на дъщеря си за онова, което ще се случи през брачната нощ на бъдещата булка. Той щеше да научи Арабела на всичко, което тя трябваше да знае. И тя няма да има никакви задръжки и ще му доставя такова удоволствие, каквото досега не е изпитвал. Той погледна момичето, което седеше до него, взе ръката й и нежно се усмихна.

— Имам малък подарък за теб, мила — каза й той, бръкна в торбата, която висеше на стената до него, и извади нежна златна верижка, от която висеше кварцов кристал, обкован със злато.

Очите й радостно заблестяха. Тя бързо протегна ръка, взе я и веднага я сложи на врата си.

— Красива е, Джаспър! Благодаря ги. Винаги ще ми бъде много скъпа.

— Сложи си я още утре, мила. Ще ми достави огромно удоволствие да те видя по сватбеното ти бельо, ако тази верижка виси между красивите ти гърди. — Той се беше навел към нея, така че само тя да чуе безсрамните, му думи. — Горя от желание да ги погаля. Те са като узрели плодове, мила. — И той леко докосна с устни рамото й. — Как копнея за утринта, в която наистина ще си моя!

Думите му накараха Арабела да се изчерви.

— Господарю — каза тя, — не бива да ми говориш така.

— Защо, мила, ти ще бъдеш моя съпруга, а съпругът може да говори нежни приказки на любимата жена — отговори й той. — Когато се оженим, аз не само ще говоря за любовта си. Нима ти не копнееш за моите прегръдки така, както аз копнея да те прилаская в тях, Арабела? Знаеш ли, че с всеки изминал ден ми става все по-трудно да гледам как ти се превръщаш в красавица пред очите ми, а аз не мога нито да те прегърна, нито да те целуна? Че не мога да те обичам така, както искам?

— Не знам нищо за любовта, господарю — отговори му тя. — Мама казва, че не е прилично момичетата да задават въпроси преди сватбата, макар аз да мисля, че е глупаво да си останеш невеж, когато можеш да получиш просвещение. — Сърцето на Арабела препускаше така лудо, че прескачаше по няколко удара. Джаспър беше любезен, мил, такъв, какъвто досега не беше се показвал пред нея. Беше ли възможно наистина да е влюбен в нея?

— Майка ти е много мъдра, мила — замърка тихо той, а топлият му дъх погали ухото й. — Съпругът трябва наистина да бъде единственият източник на познания за съпругата си. Той сам трябва да я научи на всичко, което би му доставило удоволствие.

 

 

Въпреки възбудата и тревогите, които изпитваше заради наближаването на сватбата, Арабела спа непробудно през нощта. Първият ден на юни беше необичайно топъл за северните части на Англия. Когато зората изгря, облаците, които бяха покрили хълмовете, се вдигнаха и се настаниха около кулите на крепостта. Слънцето, прилично на малка блестяща перла, с мъка си запробива път през гъстата мъгла. Досега усилията му не се бяха увенчали с успех. Тържествената част от венчавката щеше да се извърши рано сутринта, за да може останалата част от деня да бъде посветена на празнуване. В този ден никой в „Грейфеър“ нямаше да работи, всички щяха да празнуват. Роуина, която наглеждаше всичко да върви гладко, сутринта се погрижи за ваната на дъщеря си и за облеклото й, но видът й беше като на изтощен човек. На лявото й рамо имаше белег като от ухапване, но, разбира се, това не беше възможно. Роклята й беше оранжева, защото този цвят много отиваше на пшениченорусата й коса. Но днес никак не й отиваше, защото кожата й беше прекалено бледа, а под сините й очи имаше виолетови кръгове. Лейди Грей, която всички смятаха за красива жена, днес като че ли не приличаше на себе си. Определено изглеждаше по-зле от обикновено. Сутринта беше излязла от неговото легло, за да отиде при единственото си дете. Бяха прекарали изключително страстна нощ, която я настрои против мъжа, който щеше да се ожени за дъщеря й. Не можеше да го убеди, че не бива да се жени за Арабела, макар че, Господ да й е свидетел, упорито се опитваше. Макар Джаспър Кийн да беше зъл и порочен човек, тя го обичаше. Знаеше, че той не я обича, но може би — само може би той щеше да обича Арабела. И тогава саможертвата й нямаше да е напразна. Щеше да е в името на Арабела, както всичко, което Роуина правеше на този свят. Да, Джаспър беше порочен и жесток, но ако обичаше Арабела, може би нямаше да бъде жесток с нея.

— Колко си красива — каза тя тихо на дъщеря си, когато момичето най-после облече сватбената си рокля. — Толкова много приличаш на баща си. Само ако можеше и той да е тук днес, за да те види в сватбената ти премяна.

— Наистина ли съм красива, мамо? Мислиш ли, че Джаспър ще си помисли същото? Той все пак е виждал и ухажвал толкова много красиви жени.

— И нито една не е била така прекрасна като теб, дъще моя — каза искрено Роуина. Докато говореше, тя беше завладяна от силна тъга, макар че не можеше да каже защо.

— Мисля, че го обичам, мамо. Искам да бъда най-красивата жена на света заради него! — извика въодушевено булката.

— Арабела, ти не знаеш нищо за любовта — каза Роуина. — Ти си поласкана от вниманието на Джаспър и очарована от неговата красота, но това не е любов. Тайно в сърцето си го знаеш. Хайде, ела да се огледаш в моето стенно огледало.

— Обичам го, мамо! Наистина го обичам! — извика въодушевено Арабела, макар че самата тя не си вярваше.

— Може би — отговори Роуина, — а може би само си мислиш така. Няма значение кое от двете. Ако вярата ти, че го обичаш, прави нещата по-лесни за теб, тогава продължавай да вярваш в това. Но искам да те предупредя, Арабела: никога не отдавай така всецяло душата и чувствата си на който и да било мъж, защото, когато накрая откриеш, че той е обикновен простосмъртен, това ще нанесе силен удар на духа и сърцето ти. Помни това! Помни също, че те обичам и винаги ще те обичам!

И като целуна детето си по бузата, Роуина се оттегли, за да се отдаде за няколко минути на собствените си размисли. Арабела Грей беше изненадана. Никога, през целия си живот, не беше чувала майка си да говори така искрено и мъдро. Роуина винаги й беше приличала на хубаво, пухкаво котенце или на пъстроцветна, радостна пеперуда. Чаровна, красива, нежна, а понякога дори забавна, но лишена от сериозност и интелект. Изненадана, дори стресната, Арабела си помисли, че може би въобще не познава майка си. А после реши, че сигурно възбудата от предстоящия ден ги кара и двете да се чувстват особено и да говорят странни неща. Роуина, без съмнение, се чувстваше длъжна да каже няколко мъдри думи на дъщеря си преди сватбата й. И наистина, думите й бяха накарали Арабела да се замисли. Колко странно. Никога преди не беше смятала Роуина за мъдра.

Арабела втренчи поглед в стенното огледало. Искаше да запомни образа си. Огледалото беше едно от най-ценните притежания на обитателите на крепостта. Беше донесено в Англия от член на фамилията Грей, който се беше бил в Свещените земи и беше минал през Венеция на път за дома. Сватбената рокля беше най-красивата дреха, която някога беше имала. Вярваше, че не би могла да съществува по-красива дреха. Роклята беше сребристобяла, украсена с бродерия от златни конци и малки перли. Беше тясна, плътно прилепнала по тялото й, талията беше разположена ниско, ръкавите бяха дълги и тесни. Деколтето беше ниско изрязано и съблазнително разкриваше гърдите й. По ръцете й нямаше никакви украшения. Единствено брачната халка щеше да украсява пръстите й. На врата си беше сложила верижката, която й беше подарък от Джаспър. На кръста си носеше копринен пояс, от който висеше златен кръст. Най-възрастната от камериерките се беше погрижила за косата й, която беше с дължина до глезените и я обгръщаше като златно сребрист облак. Изглеждаше наистина като възрастна, помисли си тя, но в същото време изглеждаше млада и невинна. Изведнъж изпита страх. Какво правеше тя? Щеше да се омъжи за човек, за когото не беше сигурна, че иска да се омъжи.

— Хайде, мила — каза й старата камериерка, като грубо прекъсна мислите й. — Време е да отидем в църквата. Твоят красавец ще те чака.

Арабела преглътна и се опита да се успокои. Всичко беше наред. Щеше да се омъжи за сър Джаспър Кийн, мъж, когото ще се научи да обича, беше сигурна в това. И ще живеят щастливо заедно. Ще имат много деца. О, да! Тя искаше да има деца. Джаспър беше олицетворение на всичко, за което си беше мечтала да има съпругът й. Животът беше благосклонен към нея.

Излязоха на двора. Стори й се, че в крепостта няма жива душа. До моста, който минаваше над рова имаше само няколко метра, а после се спуснаха надолу по хълма, към църквата. Арабела изпита облекчение, когато видя, че Джаспър я чака, за да я придружи до църквата. Когато я видя, очите му се разшириха от удоволствие. Той кимна, за да й покаже, че е доволен от външния й вид, а тя въздъхна облекчено. Слугите се бяха строили в редица, която стигаше до входа на църквата. Всички викаха, за да чуе тя пожеланията им за щастие, докато минава, хванала под ръка Джаспър. Слугите не бяха поканени на брачната церемония, защото църквата беше малка и не можеше да побере всички. Но те бяха доволни, че успяха да зърнат булката в прекрасната й бяла рокля и младоженеца с неговия червен плащ. Щяха да се върнат към задълженията си, докато започне сватбеното угощение.

Лейди Роуина беше обещала, че за всички ще има торта и бира.

Странно, но когато стигнаха в църквата, където ги чакаха събралите се гости, мъглата все още не се беше вдигнала. Дори вътре въздухът беше влажен. Трептящите пламъци на свещите хвърляха причудлива златна светлина върху всичко. Каменният олтар беше покрит с прекрасно бродирано платно, върху което беше поставен златен кръст, украсен със скъпоценни камъни. От двете страни на олтара имаше два златни свещника. До олтара ги чакаше отец Анселм, облечен в бяла роба, украсена със злато. Църквата беше украсена с бели рози, чиято миризма упои Арабела, докато тя пристъпваше към олтара. Белите рози на Йорк. По дъбовите пейки бяха насядали няколко членове на фамилията Грей, роднини на баща й, повечето от които бяха вече стари, няколко приятели на сър Джаспър и няколко от слугите, които се ползваха с особени привилегии. Арабела и младоженецът коленичиха пред свещеника върху две възглавнички, облечени в червено кадифе. Зад тях беше застанала Роуина и Арабела чуваше тихият й плач. За миг настана дълбока всеобхватна тишина, а после отец Анселм вдигна ръка, за да благослови всички. Обърна се към тях с думите:

— Нека Бог благослови всички, които са дошли да почетат с присъствието си сватбата на Арабела и сър Джаспър. Амин!

— Амин! — отвърнаха присъстващите.

Онези, които имаха по-остър слух, чуха тропот на конски копита, който гласовете им не успяха изцяло да заглушат. Отец Анселм постави ръцете си върху наведените глави на двамата. Изведнъж, нямаше никакво съмнение, навън пред портата затропаха обути в тежки ботуши крака. Мъжете, които присъстваха в църквата, разтревожени се изправиха бързо на крака. Тогава двойните врати се отвориха с гръм и трясък и вътре нахлуха въоръжени мъже, които бяха толкова много, че изпълниха помещението. Те завардиха всички възможни изходи за бягство. Гостите се озоваха в капан, като затворници. Нито един от тях не беше въоръжен. Да отидеш въоръжен на сватба, се смяташе за тежка обида и нарушение на правилата за гостоприемство. Гостите останаха мълчаливи. Само две-три от жените извикаха разтревожено. Все пак живееха на границата и отдавна бяха свикнали с атаките на шотландците.

— Синове мои! Синове мои! — заговори отец Анселм. — Защо сте влезли въоръжени в дома на Господа, и то в един толкова радостен за нас ден?!

Свещеникът беше дребен мъж, но гласът му беше внушителен. Целият си живот беше прекарал в близост до границата и позна по плитките мъжете, които бяха влезли в църквата. Такива плитки носеха привържениците на Стюартите, макар в настоящия момент те да бяха особено малобройни. Това не предвещаваше нищо добро, защото Стюартите бяха кралско семейство. Свещеникът не можеше да си представи какво биха могли да правят те в малка крепост като „Грейфеър“. Единственото обяснение беше, че предстоеше нашествие на шотландски войски, защото крепостта и нейните обитатели не бяха жертва на случайни набези. Шотландците се разделиха на две като по команда. Висок джентълмен, който носеше златен кръст на златна верижка, застана пред свещеника.

— Аз съм Тевис Стюарт, граф Дънмор — каза той. Гласът му беше силен и го чуха всички в църквата. — Дошъл съм само за едно нещо, отче. Този човек! — Дългият му изящен пръст посочи сър Джаспър Кийн. — Това страхливо куче, което стои пред вас, облечено в сватбена премяна, е мое! Благодарете на Бога, че спасих тази невинна девица от опасността да стане негова съпруга. Дайте ми Джаспър Кийн и ще си тръгна мирно и тихо.

Думите му бяха великодушни, защото всички, които го чуха, разбраха, че той лесно би могъл да получи сър Джаспър, а също така би могъл да заколи всички присъстващи и да превърне „Грейфеър“ в развалини, дори — ако пожелае — да я разгради камък по камък. Гостите обаче бяха любопитни какво е сторил сър Джаспър, за да предизвика силния гняв на Стюартите.

— Сине мой — отговори отец Анселм, — ти искаш да извършиш убийство, по очите ти разбирам. При тези обстоятелства не мога да ти разреша да вземеш този човек със себе си. Това ще ме направи съучастник, също толкова виновен, колкото ще бъдеш и ти, ако допуснеш глупостта да вземе връх. Каквото и да се е случило между вас, нима не бихте могли да се разберете по някакъв начин?

— Той е самият дявол и е извършил не едно убийство, отче — отговори графът. — Нима в библията не се казва, че който вади нож, от нож умира? Ще се срещна със сър Джаспър в равностоен двубой.

— Кажете ми какво е направил, сине мой, за да си спечели такъв ревностен враг във ваше лице — каза тихо свещеникът.

— Той уби по зверски начин лейди Юфимия Хамилтън, която беше моя годеница, отче. И заради това ще отнема нещастния му живот! — Графът погледна безмилостно Джаспър Кийн, който се изправи и накара и Арабела да стане на крака. — Преди петнайсет месеца той прекоси границата и дойде в замъка „Калкърин“, където изнасили и уби лейди Хамилтън. А после запали „Калкърин“ и откара стадата на младия земевладелец. Момчето успя да избяга и да спаси двете си невръстни сестри и още по-малкия си брат.

— Убежище! — Сподавеният вик зазвъня из цялата църква. — Искам убежище от църквата, татко Анселм! — извика отново сър Джаспър Кийн.

Роуина си проби път през облечените в брони мъже, за да прегърне и утеши дъщеря си. Арабела обаче отблъсна майка си. Роуина пребледня от страх, когато единственото й дете безстрашно се изправи пред граф Дънмор, погледна го право в очите и извика ядосана.

— Как се осмелявате, сър! Как се осмелявате да нахълтвате в дома ми и да прекъсвате сватбата ми! Вие не сте нищо повече от един нечистоплътен шотландски лъжец! Бандит, който обикаля по границата! Веднага излезте оттук! Аз съм братовчедка на краля и ако продължавате да ме ядосвате, ще потърся справедливо наказание от самия него!

Никой в църквата не се осмеляваше дори да диша. Граф Дънмор отговори с леден глас:

— Мадам, убивал съм мъже за много по-малко думи от тези, които току-що изрекохте. Нима не чухте какво казах, или пък не успяхте да схванете смисъла му? — Той сведе поглед към нея и си помисли, че е много красиво момиче, макар да е достатъчно глупаво да се влюби в най-заклетия му враг.

— Не ви вярвам — отговори му грубо Арабела. — Сър Джаспър е честен човек и благороден рицар. Той не би убил жена, сър. — А после тонът й се смекчи. — Вие изпитвате голяма мъка заради смъртта на любимата си, виждам това.

— Мъката няма нищо общо с това, мадам — отговори студено графът. — Този страхливец посегна на честта на семейство Стюарт от Дънмор с жестокостта, която допусна. Научих, че моята годеница му се е отдавала доброволно и е била негова предана любима. Вашият благороден рицар отказал да се ожени за нея, но пожелал да я вземе със себе си в Англия. Когато тя му отказала, вашият благороден рицар я изнасилил в дома й. А когато престанал да се забавлява с Юфимия, мадам, той я дал на хората си, та да се позабавляват и те. Когато от нея било взето всичко, което би могло да се вземе, и тя умряла в ръцете на тези хора, сър Джаспър хвърлил тялото й в горящите останки на замъка „Калкърин“. Слава Богу, тя вече била мъртва и не изпитала адските мъки на огъня.

Докато графът говореше, няколко от събралите се в църквата жени припаднаха, а в гърлото на Роуина беше заседнала огромна буца. Значи Джаспър се е хвалил пред нея с убийството на тази жена. Не е било празна хвалба, макар тя горещо да се беше молила да е така. Арабела обаче се повдигна на пръсти и зашлеви графа с всичка сила. Дланта й се отпечата на бузата на Тевис Стюарт, а той отдели погледа си от нея, насочи към го Джаспър Кийн и каза:

— Нима ще оставиш момичето да се бие вместо теб, страхливецо?

Всички събрани напрегнато зачакаха отговора на сър Джаспър. Очакваха, че той ще отговори на острите думи на графа, като се откаже от убежището, което му предлагаше църквата. Отец Анселм отново се обади:

— Няма да оспорвам истинността на думите ви, сине мой, но сър Джаспър помоли църквата за убежище. Аз не мога, както вие добре знаете, да му го откажа, въпреки тежките обвинения, които му отправихте. Давам му исканото убежище и докато той е в църквата, вие не можете да го докоснете, без опасност да погубите душата си.

Сега, когато разбра, че безопасността му е осигурена, сър Джаспър Кийн почувства кръвта му да се сгорещява и да препуска бясно по вените му. Беше готов да се изсмее високо, когато графът, безпомощен, постави десницата си върху безполезния меч.

— Тевис! — Млад момък с коса, която имаше цвета на пясъка, извика, за да го предупреди. — Не го прави!

Арабела бясно се извъртя и се изправи лице в лице с младоженеца. Вената на слепоочието й пулсираше гневно. Сватбата й беше провалена! А Джаспър! Мъжът, на когото беше готова да отдаде сърцето си, не правеше нищо, криеше се страхливо зад робата на свещеника. Тя му хвърли гневен поглед.

— Сигурна съм, че няма да позволите на тези презрени шотландци да ви обиждат по този начин, господарю! Приемете предизвикателството и да приключим веднъж завинаги с това, моля ви! Не искам този човек да застраши сигурността на крепостта и на хората ми. Не искаме да нарушаваме мира, който сега цари по границата, особено на моя сватбен ден!

За кратко в очите на графа проблесна одобрение. Момичето беше вярно, предано и това трябваше да му се признае, както беше вярно и това, че то не знаеше нищо за истинската природа на сър Джаспър. Тя разбираше какви са задълженията й към хората й и поставяше дълга над всичко. Очевидно беше добра домакиня и стопанка. Той отново погледна сър Джаспър Кийн.

— Е, страхливецо? — присмя му се той. — Ще се биеш ли с мен, или ще продължаваш да се криеш зад полите на свещеника?

— А когато аз те победя и унищожа — отговори му сър Джаспър, сигурен в подкрепата на църквата, — твоите хора ще разкъсат тялото ми на две. Ще бъда глупак, ако приема предизвикателството ти. Не, отказвам.

— Ако успеете да ме победите в честен двубой, сър, давам ви честната си дума, че ще се разделим в мир — отговори му графът.

— Не ви вярвам. Кой би повярвал в думите на един шотландец крадец? — отговори обидено сър Джаспър и се обърна към отец Анселм: — Довършете брачната церемония, отче. Накарах дамата да чака твърде дълго, а искам да я взема за съпруга.

Граф Дънмор застана между булката и младоженеца толкова неочаквано, че кръвта се дръпна от лицето на сър Джаспър Кийн. Беше си помислил, че шотландецът, пренебрегнал църквата, ще му нанесе побой. В тъмните очи на графа проблесна весела искра, макар лицето му да остана сериозно, а гласът му да беше леденостуден.

— Мисля, че няма да успееш да се ожениш днес, страхливецо — каза той тихо. — Ти ми отне годеницата, затова аз ще взема твоята! — Той обгърна с твърда ръка тънката талия на Арабела и дръпна изненаданото момиче към себе си. — Булката идва с мен, а когато ти приемеш предизвикателството ми, страхливецо, и ако ме победиш в честен двубой, тогава, и само тогава, ще можеш да си я вземеш обратно!

— Не! — извика ужасена Роуина.

— Диваци! — извика Арабела, извъртя се, отскубна се от ръцете на графа и го ритна по глезена. — Няма да тръгна с вас!

Тя се завъртя, взе меча от ръцете на един вцепенил се от изненада шотландец и нападна Тевис Стюарт. Макар че атаката го свари неподготвен, графът успя да се защити и да обезоръжи момичето, което риташе на всички страни и крещеше високо, като през цялото време го обсипваше с обидни епитети. Той хвърли меча обратно на объркания войник и нареди на останалите:

— Изведете тази сприхава жена навън и я качете на коня ми. — Изведнъж беше обзет от силно желание да се смее, защото в положението имаше и нещо комично. — Струва ми се, че булката много повече прилича на мъж от страхливеца младоженец — присмя се той на Джаспър Кийн. — Не се страхувай, англичанино. Ще пазя твоето сприхаво и смело момиче за теб, ако някога събереш смелост и дойдеш да си го вземеш. Ще се отнасям с нея с много повече нежност и уважение, отколкото ти прояви към бедната Юфимия Хамилтън.

— Господарю мой! Господарю мой! — Роуина Грей падна на колене пред графа. — Недейте, моля ви, да отвеждате детето ми! Тя е всичко, което ми остана, след като съпругът ми падна в битката при Бъруик.

Тевис Стюарт вежливо и внимателно изправи Роуина на крака, като си помисли, че тя е извънредно красива жена въпреки сълзите, които се стичаха по бузите й.

— Трябва да я взема със себе си, мадам, и вие добре го знаете. Вашият смел съпруг, Господ да спаси душата му, щеше също да разбере тази необходимост. Сигурен съм, че дълбоко в душата си и вие сте съгласна с действията ми. Аз няма да причиня зло на момичето ви. Тя ще бъде моя заложница и ще ви бъде върната, когато моето чувство за чест бъде удовлетворено. — Графът целуна ръка на лейди Грей и се обърна, за да излезе завинаги от църквата.

— Нима не искате да вземете златните свещници и украсения със скъпоценности кръст? — извика Джаспър Кийн, но Тевис Стюарт дори не спря. Излезе от залата, следван от хората си.

За броени минути утихна тропотът на конските копита, но нито един от гостите не се помръдна, докато не се възцари мъртва тишина. Тогава проговори Роуина.

— Ще тръгнете незабавно след Арабела, нали, сър Джаспър?

— Защо? — попита той. — Нямам нужда от твоята дъщеря, за да запазя „Грейфеър“ за себе си, любима. Кралят иска крепостта да се намира в мъжки ръце. Освен това нима мислиш, че бих искал онова, което шотландецът е използвал и захвърлил? Той ще вземе дъщеря ти в леглото си още преди залеза на слънцето. Тевис Стюарт е най-добрият войник и боец на Шотландия. Макар да се бия добре, аз не бих могъл да го победя. Да приема предизвикателството, означава да подпиша смъртната си присъда. Нима мислиш, че съм луд? Няма да приема доброволно смъртта заради едно обикновено момиче.

— Но той обеща, че няма да й стори зло, Джаспър! Каза, че ще си я вземем обратно жива и непокътната — заплака Роуина. — Тя е мое дете! Моето единствено дете!

Роуина плачеше високо, отдала се на мъката си. Тълпата, събрала се зад гърба й, напрягаше слух, за да не изтърве нито думичка от разговора им. Всички искаха да знаят каква сцена се разиграва между плачещата жена и сър Джаспър Кийн. Но останаха разочаровани, защото се намираха на доста голямо разстояние и не успяха да доловят и дума. Отец Анселм обаче чу всичко и лицето му помръкна, когато сър Джаспър продължи да говори остро, без да се интересува от мъката на Роуина.

— Ще те даря с други деца, любима. Ако не греша, въпреки че ти се стараеш да го скриеш от мен, вече си прихванала моето семе. Ще го отречеш ли? — попита той пребледнялата жена. — Сега, когато мога да направя своя избор, мисля, че не бих искал синът ми да се роди като копеле.

— А какво щеше да направиш, Джаспър, ако Арабела не беше похитена от шотландеца? — попита го тя. — Детето щеше да се роди и нямаше да носи ничие име, а ти нямаше да имаш избор. Защо сега, когато дъщеря ми я няма, ти изведнъж стана много загрижен за мен и за него?

— Ако бебето беше момче, аз щях да го призная, въпреки че то нямаше да има право да наследи „Грейфеър“, ако и Арабела ме дареше със синове. Сега този въпрос не стои пред мен. Ти ще се омъжиш за мен още днес, Роуина, за да мога да предявя правата си над „Грейфеър“.

— Няма да го направя! — извика гневно тя, като изненада и самата себе си с тази проява на характер.

— Ще се омъжиш за мен! — изрева страшно той и се обърна към свещеника. — Отче Анселм, ще ме ожените за тази дама още сега. Забийте камбаните и извършете брачната церемония.

— Сине мой! — Свещеникът беше шокиран и изпитваше най-различни забранени от църквата чувства, едно, от които беше силен гняв. — Не можете да постъпите така. Това е неморално.

Сър Джаспър Кийн се усмихна с най-завладяващата си усмивка.

— Настоявам, отче Анселм, да изпълните дълга си. Кралят иска да бъде сигурен, че „Грейфеър“ ще се намира в сигурни ръце и че ще бъде защитена срещу врага. Вече не мога да се оженя за лейди Арабела, нали? Не мога да я последвам без смъртна опасност за живота си, и за какво? Заради отдавна изгубената чест на една шотландска курва, наречена Юфимия Хамилтън? Няма мъж нито от онази, нито от тази страна на границата, който да не знае за ненаситността на Юфимия. Само този граф, който е прекалено зает със собствената си гордост, не е чул хорските приказки. Щом не можах да се оженя за лейди Арабела Грей, трябва, по необходимост, да се оженя за лейди Роуина Грей. Така крепостта ще бъде в ръцете на човек, предан на краля.

— Но какво ще стане с наследницата на „Грейфеър“? — настоя отец Анселм. Очевидно, изпитваше любов и преданост към Арабела, което ядоса Джаспър Кийн, особено след като дочу и тихия шепот на недоволство, който идваше от пейките, където седяха роднините на семейство Грей.

— Ние изгубихме завинаги Арабела Грей — каза сър Джаспър с твърд, спокоен глас, който изпълни всички ъгълчета на църковната зала. — Ако, по някаква случайност, тя се завърне, ще бъде жена, загубила честта си, и аз няма да я приема за моя съпруга. Ние не бяхме дори сгодени, отче, и вие го знаете. Нашият брак беше уреден от краля заради безопасността на крепостта, но никога не е бил официално обявен. А сега, изпълнете брачната церемония, която ще свърже мен и Роуина Грей, или ще изпратя капитана си, Сийгър, да намери свещеник, който ще бъде по-сговорчив. Ако ме принудите да го направя, ще ви изгоня завинаги от „Грейфеър“. Помислете за скандала, а също така помислете за лейди Роуина, която ще роди детето ми, преди годината да си е отишла, добри ми отче.

— Вие не ми оставяте никакъв избор, господарю — отговори с горчивина свещеникът. — Очевидно, вие не сте човекът, за който ви смятах.

Сър Джаспър се изсмя високо и нагло. Смехът му беше неприятен на околните.

— Не ви оставих никакъв избор, така ли? — каза той присмехулно. Обърна се към събралите се гости и им каза: — Дошли сте на сватба и ние ще ви я осигурим с цената на всичко! Започвайте със сватбената церемония, отче. — Той взе твърдо ръката на Роуина в своята, завлече я насила до двете облечени в червено кадифе възглавнички и я накара да коленичи. — Ще бъдем много щастливи, любима — каза той на плачещата тихо жена. После се засмя приглушено, но Роуина не го чу.

Тя си мислеше, че това е крайното наказание за нейната сластолюбивост. Когато Арабела разбере, никога няма да й прости. Беше загубила завинаги дъщеря си. Все едно че не бяха я отвлекли, а я бяха заклали пред очите й. А тя, Роуина, беше обречена на живот в ада със самия дявол през останалата част от живота си. Ами детето, което растеше под сърцето й? Дали ще бъде като баща си? Моля те, Господи, не! По-добре да се роди мъртво!