Бъртрис Смол
Пламенно (17)

Глава 16

Арабела Грей отново стоеше пред краля. От последното й посещение на двора бяха изминали два дни. Беше минала през преддверието на залата, в която кралят приемаше. То беше пълно с молители, които търпеливо чакаха кралят да ги приеме, за да изложат молбите си. Всички те обърнаха глави след нея. В цялата тази тълпа нямаше нито една жена. Като направи реверанс, Арабела се запита дали кралят ще забележи, че днес носи същата рокля, която носеше и онзи ден. Бяха сами, защото кралят беше освободил всичките си слуги и съветници.

— Сър Джаспър Кийн отново ме помоли да му припиша крепостта „Грейфеър“ — поде кралят.

Арабела запази мълчание, защото интуитивно усети, че кралят още не е приключил. Но прехапа разтревожено устни.

— С подписването на мира между Англия и Шотландия крепостта вече няма онова значение, което имаше. Проучих внимателно въпроса и не виждам причина, поради която да дам дома на фамилията Грей, дома, в който са живели всичките ви предци, на сър Джаспър Кийн. Той трябва да се върне в Нортби, а хората, които е довел със себе си от „Грейфеър“, могат да се върнат по домовете си.

Арабела падна на колене, завладяна от силно чувство на облекчение.

— Благодаря ви, Ваше величество! — Беше готова да заплаче. Кралят я изправи със собствените си ръце.

— Станете, мадам, не сте чули всичко, което имам да ви казвам. — Прекосиха стаята. Кралят се настани в креслото си и й направи знак да седне на срещуположния стол. — Нищо в този живот не е безплатно, мадам. Всичко си има цена. Нямам намерение да се преструвам пред вас, че това не е така. Ще ви върна любимия „Грейфеър“, мадам, но при определени условия.

Лицето й изразяваше единствено радост.

— Всичко, милорд! — каза му тя.

— Изборът ви на думи не е добър, мадам — каза сухо кралят. — Не ви е останало почти нищо, с което да сключите сделката.

— Но ще направя, каквото е необходимо, за да си върна „Грейфеър“ — отговори с жар Арабела.

— Наистина ли? — каза Хенри Тюдор, който изпитваше съжаление към бедната лейди Арабела Грей, която наистина не познаваше света, въпреки че беше прекарала толкова много време в шотландския двор. И все пак, тази нейна наивност или невинност щеше да му бъде от полза. Изгледа проницателно Арабела и каза: — Вие наистина сте изключително красива жена, мадам. У вас има нещо… нещо загадъчно, а още и непреодолим чар, на който дори аз съм подвластен. Вие сте наивна, свежа, въпреки че сте омъжена жена и майка. Много сте привлекателна.

„Пресвета Дево — помисли си Арабела, — и той ли иска да легне с мен!?“ Хенри Тюдор видя как по лицето й бързо премина сянка. Смехът му беше кратък и груб.

— Избийте си от главата всички мисли за прелюбодеяние, мадам — каза й той. — Колкото и малко да е страстта, която тече във вените ми, тя е запазена за кралицата.

Арабела се изчерви, но благоразумно замълча.

— Очарователно — отбеляза кралят, забелязал руменината по бузите й. — Точно този ваш чар ще ми бъде от полза. Искам да отидете във Франция, за да изпълните едно мое поръчение, мадам.

— Франция! — Въобще не би могла да се сети за това.

— Да, Франция — каза кралят.

— Но защо? — попита Арабела. Тя не искаше да отиде във Франция. Искаше да си отиде у дома, в „Грейфеър“.

— Защото имам нужда от очи и уши във Франция, мадам. Французите замислят нещо срещу мен и аз искам да знам какво е то.

— Но как бих могла да ви помогна, Ваше величество? Аз съм просто жена от провинцията. Не познавам нито политиката, нито дворцовите интриги. Нима французите не са ваши приятели, сир? Нима те не ви подкрепят?

— Те наистина ме подкрепят, мадам, но само защото така им е удобно. Защото, докато граф Ричард и граф Хенри се бият помежду си за трона, англичаните няма да прекосят Ламанша и да нападнат тях. Но сега аз вече съм крал на Англия и съм седнал здраво на трона. Франция отново е наш враг, макар между двете държави да няма открита война. Аз и не очаквам, че такава ще избухне. Но трябва да знам дали французите ще продължат да ме подкрепят, или ще се съюзят с враговете ми, за да ме смъкнат от трона, както постъпиха с вашия братовчед Ричард. Имам нужда от доверен човек във френския двор. Такъв, който да се представи за мой враг и да спечели доверието на французите. Искам вие да бъдете този човек, мадам.

Арабела беше изумена.

— Но аз не съм враг на Ваше величество — каза тя. — Какво бих могла да науча във Франция, милорд, какво, което да ви бъде от полза?

— Нима нямаше да бъдете мой враг, мадам, ако ви бях отнел „Грейфеър“ и го бях дал на сър Джаспър Кийн? — попита той.

— Но вие обещахте… — поде тя, очите й се напълниха със сълзи, а сърцето й тежко заби.

— Чуйте ме, мадам, ще се опитам да ви обясня всичко. „Грейфеър“ е ваш. Не бих бил никакъв крал, ако не ви подкрепя в случай като този. Ще приготвят документите, в които ще пише, че наследница е Маргарет Стюарт. Но това няма да стане публично достояние. Вместо това ще кажем, че съм ви отказал онова, което по право е ваше. Вие нямате съпруг. Нямате дом. Нито в Англия, нито в Шотландия. Благодарение на Хенри Тюдор, вие сте отхвърлена навсякъде, затова ще заминете за Франция, за да се присъедините към другите изгнаници, които живеят във френския двор. При тези обстоятелства кой ще заподозре, че вие сте моите очи и уши, мадам?

— Нямам пари, за да предприема това пътуване — каза Арабела. Практичната жена у нея взе връх.

— Ще ви дадем пари, но не много, мадам. Не бива да живеете в разкош, за да не предизвикате подозрение. Благородната ви нищета, както и вашата красота, ще ви помогнат да си спечелите много ухажори. Но вие обръщайте внимание само на онези, които са могъщи и могат да ви помогнат да изпълните задачата си. По-добри ще бъдат мъжете, които са бъбриви, нали разбирате?

— Милорд, какво всъщност ме карате да правя? — Арабела съзнаваше, че Хенри Тюдор не й предлага просто да се поразходи до Франция.

— Каквото трябва, мадам, за да си върнете „Грейфеър“ — отговори остро кралят. Очите му срещнаха нейните и дори не трепнаха. Погледът му беше твърд.

— Нима ме карате да прелюбодействам заради вас? — попита тихо Арабела.

— Не, мадам, предлагам ви да прелюбодействате заради Англия, ако трябва — отговори й той.

— Англия, това сте вие — все така тихо рече тя. Острите черти на краля се озариха от лека усмивка.

— Да, така е, мадам, и се радвам, че сте го разбрали. Аз притежавам правото да раздавам живот и смърт в тази земя.

— И колко дълго ще трябва да играя тази игра, милорд?

— Най-много година. Не повече — обеща той.

— Година! — Тя въздъхна дълбоко, защото това й звучеше така, все едно трябваше да остане във Франция хиляда години. — Дъщеря ми… — поде тя, но не продължи.

— Лейди Маргарет Стюарт ще остане в Англия, мадам. Не искам нищо да ви пречи да ми служите добре, а детето ще ви направи уязвима. Ще живее в замъка и дори в детската стая заедно със сина ми Артър и бебето, което кралицата ще роди през есента. Ще бъде в безопасност и за нея ще се грижат добре. Не можете да я изпратите в „Грейфеър“, защото хората не бива да знаят, че той е ваш. Освен това баща й може да отиде да я потърси там, а съм сигурен, че не искате това, мадам.

— Но как ще обясните нейното присъствие в замъка, Ваше величество? — запита Арабела.

— Е, ще кажа, че съм съжалил малката племенница на шотландския крал, след като майка й е показала злия си нрав и е избягала във Франция — отговори Хенри Тюдор със смразяваща усмивка.

— Няма ли друг начин? — попита Арабела.

— Нима вие сама не казахте „всичко“, мадам?

— Но да ме разделите с детето ми е жестоко! — извика Арабела.

— Може би — съгласи се кралят, — но това ще ми осигури доброто ви поведение, мадам. Едва ли ще ме предадете, докато детето ви е в ръцете ми.

— А, ако разбера нещо важно, сир, как ще се свържа с вас? — Арабела успя да прогони всички тревожни чувства и се съсредоточи върху изпълнението на задачата и опасностите, свързани с нея.

— Лорд Антъни Вардън ще бъде вашата връзка, мадам. Каквото и да чуете, ще го предавате на лорд Вардън. Той ще се погрижи новините да стигнат до Англия. Можете дори да му поверите живота си, мадам, но дано даде Господ да не се стигне дотам. Говори се, че Тони Вардън е мой враг заради кавгата на семейството му с това на втория ми баща. Той живее във Франция от много години и е мой верен приятел, макар никой да не знае за това.

— Сигурно е занемарил имението си и земята си заради вас — каза тихо Арабела.

— Тони е втори син в семейството — отговори кралят. — Бил определен за църквата, но нямал желание за това. Нашето скарване е изцяло измислено. Беше с мен в Британия, когато замислихме тази работа във Франция. И тъй като планът се оказа удачен и даде резултати, той остана във Франция. Той ще бъде ваш учител, мадам, и ще ви казва всичко, което трябва да знаете. Имайте му доверие.

— Струва ми се, сър, че нямам друг избор — каза Арабела.

— Напротив, имате избор — каза й Хенри Тюдор. — Можете да ми откажете, мадам, без да се страхувате, че ще предизвикате гнева ми.

— Но, ако откажа, Ваше величество, ще ми върнете ли „Грейфеър“?

— Хайде, мадам — каза кралят, без да отговори на въпроса й направо, — защо сте толкова докачлива? Казвате, че бихте удържали крепостта по време на атака и аз ви повярвах. Отнасям се с вас така, както никой друг мъж не се е отнасял — като с равна. Върнах ви дома и в замяна искам да услужите на короната.

— Бихте ли помолили мъж да прелюбодейства, за да ви услужи, сир? — запита остро Арабела.

— Ако е необходимо, мадам, да! Мъжете и жените имат различни оръжия, нещо, което, сигурен съм, знаете добре. Тони Вардън се оказа най-полезният за Англия шпионин. Не знам дали част от предоставената ми информация не е придобита в леглото. Ако не желаете, не се компрометирайте, мадам, но мъжете разказват повече неща на жените, които обичат, отколкото на обикновените си познати. Помнете, че сте във Франция, за да ми служите. — Кралят протегна ръка и хвана брадичката й — Вие наистина сте много красива, лейди Грей. Сигурен съм, че мъжете ще се бият за вас. А вие, въпреки че приятно се изчервявате, сте вече пораснала. Не сте девствена, така че няма да защитавате девствеността си. Ако мисълта да си намерите любовник ви е неприятна, а може би вие сте си такава по природа, помнете, че трябва да служите на короната и на краля. — Той пусна брадичката й и се усмихна с кратката си, не дотам весела, усмивка.

— Най-много година, заклевате ли се? — Мисълта, че трябва да се раздели с Маргарет за цяла година, беше непоносима.

— Най-много — обеща той и понеже усети загрижеността й, добави: — За лейди Маргарет ще се грижат с любов, уверявам ви. Ако искате, ще призная на кралицата, че сте смела жена и че сте във Франция, за да служите на короната в замяна на оказаната ви услуга. Ще й обясня, че сте оставили детето тук заради неговата сигурност, а това ще бъде самата истина, нали?

— Ваше величество е помислил за всичко — каза Арабела. — Как ще се свържа с лорд Вардън? Няма ли да е странно това, че го търся?

— Тони ще ви намери. На французите ще се стори съвсем естествено един заточеник да помогне на красивата си съотечественичка. Те ценят жените много повече от нас — каза кралят.

— И как ще подхванем тази игра, сир? — Арабела разбираше, че не може да пита за всичко, но се страхуваше, че задачата беше трудна.

— Ще излезете оттук, като плачете и високо ме проклинате, мадам. В този час преддверието е претъпкано до краен предел от молители, клюкари и други типове, които ще разнесат мълвата. Сигурен съм, че и сър Джаспър Кийн е там. Изпратих да го повикат, за да му кажа, че короната ще конфискува „Грейфеър“, следователно той не може да го получи. Ще кажа на хората ви, че могат да останат при сър Джаспър или да се върнат по домовете си, където ще бъдат под закрилата на короната. Сър Джаспър ще бъде разочарован и ще разкаже историята на всички, които ще пожелаят да го изслушат. Той ще очерни името ви, но ще разнесе бързо мълвата.

— А дъщеря ми? Кой ще я заведе в детската стая на замъка? — Арабела все още изпитваше силна тревога.

— Ще кажа на кралицата да изпрати някоя от придворните си дами в манастира „Сейнт Мери“ днес следобед да вземе детето.

— Толкова скоро?

— Заминавате за Франция утре, мадам. Искам това да стане бързо, защото някои от моите галантни придворни ще се трогнат от красивото ви лице и ще дойдат да ме молят да защитя правата ви. Ще дам на сър Джаспър няколко дни да се изнесе от крепостта, а в това време той непрекъснато ще се оплаква от мен на всеослушание. Французите имат шпиони в моя двор и историята ще стигне във Франция дори преди вас. Сър Джаспър ми каза, че ви наричат „избухливката“ заради горещия ви темперамент. Това означава, че поведението ви няма да се стори странно на никого.

Не можеше да избяга от съдбата си, разбра Арабела. Щом искаше „Грейфеър“, трябваше да отиде във Франция. Кралят й го беше казал съвсем ясно. А без „Грейфеър“ тя щеше да остане бездомна. А при тези обстоятелства, как щеше да се грижи за Маргарет?

— Не излъгах Ваше величество, като ви казах, че съм без нито едно пени в джоба — каза тя. — Останали са ми само две сребърни монети и половин дузина медни. Ще ми трябват пари, за да замина утре сутринта. Вие бяхте достатъчно откровен. И аз ще бъда откровена с вас. Не искам да ви обидя, милорд, но хората говорят, че нямате много пари. Казвате, че не можете да бъдете разточителен, а очаквате от мен да пътувам до Франция, да живея във френския двор, да привлека мъже, които имат значение за политическия живот, и да се сдобия с полезна за Англия информация. А как ще ги привлека, сир, като нямам пари? Нямам и дрехи. Французойките са известни с това, че се обличат елегантно. Ще приличам на сиво, бедно врабче, изгубило се в двора, пълен с пауни. За да изкуша пауните, ще ми трябва подходящо оперение, сир.

— Хм — замисли се Хенри Тюдор, — не съм помислил за това, мадам. Наистина ли нямате други дрехи, освен тези, които са на гърба ви?

— Взех със себе си само една рокля, подходяща за вашия двор, сир, когато тръгнах на юг. А другите ми рокли не са подходящи за дълго пътуване.

— И защо така, мадам? Нима съпругът ви не беше щедър? — Кралят се беше замислил дълбоко. — Говори се, че шотландците са скъперници.

— Тевис Стюарт беше повече от щедър. Ваше величество, но аз сметнах, че щом се развеждам с него, не мога да взема нищо повече от онова, което ми е най-необходимо. Оставих дрехите и бижутата си в „Дънмор“. Взех само тази рокля и най-старите си дрехи.

Хенри Тюдор беше изненадан. Жените, в това число съпругата му и майка му, бяха известни като алчни и ненаситни същества. А ето че тази неземна красавица объркваше представите му. Още веднъж го бодна чувството на вина, но той го прогони, защото не би могъл да бъде добър крал, ако позволеше на съвестта да попречи на плановете му.

— Не бива да бъдете много богата, защото това ще накара хората да се запитат откъде идва богатството ви, мадам — замисли се на глас кралят. — И все пак, трябва да сте прилично облечена, признавам. Ще трябва да призная на кралицата всичко не само защото ще трябва да се грижим добре за детето ви, а и защото ще поискам помощта й по отношение на дрехите.

— Ще ми трябват дрехи и за моята камериерка, сир — каза Арабела, която се чувстваше по-смела. — Лона трябва да дойде с мен, защото нито една лейди, дори бедните, не пътува без камериерката си. Ще взема и няколко от въоръжените си мъже. Не мога да пътувам през чуждите земи без охрана. Моите хора не биха ме предали. Но за да ми останат верни, ще трябва да им доверя целта на пътуването си до Франция. Ако ги помоля, ще си осигуря завинаги мълчанието им.

Кралят кимна в знак на съгласие.

— Издръжка, облекло и хората ви — каза той, — това би трябвало да ви задоволи, нали?

— Ще ви трябват пари, за да взема и конете си, милорд — каза Арабела. — Не забравяйте, че ще трябва да изминем разстоянието от пристанището до Париж. Разбира се, мога да изпратя добичетата у дома си, но това ще се стори странно на мнозина. Освен това подозирам, че ще струва по-малко да взема конете си, отколкото да си купя нови във Франция.

— Наистина, така е — съгласи се Хенри Тюдор — Ще получите пари и за издръжка на конете си, мадам. Има ли още нещо?

— Остава въпроса за моите пари, сир — каза Арабела със сладък гласец.

— Ще ви ги донесе придворната дама, която ще дойде да вземе детето ви — каза кралят.

Арабела поклати глава.

— Не, Ваше величество, предпочитам да ги получа сега. Ако не ми изпратите достатъчно, няма да мога да възразя, защото няма да имам извинение за търсенето на нова аудиенция. — Тя не вярваше в щедростта на краля.

— Какво, мадам? Нима мислите, че съм скъперник!? — извика той ядосан.

— Трябва да бъда сигурна, че ще ми дадете достатъчно, Ваше величество — заинати се Арабела. — Ще отговарям не само за себе си, но също така за Лона и за хората си. Не мога да ги помоля да дойдат с мен в чужда страна, без да мога да им осигуря храна и подслон. Нали когато стигнем във Франция, ще трябва да намеря къде да живеем. Може да мине известно време, преди да привлека подходящ ухажор. Но той може и да не бъде щедър към мен, така че да си плащам сама подслона и храната. — Тя се усмихна дяволито. — Мъжете, които притежават богатство и власт невинаги са щедри. Шотландците не притежават монопол върху скъперничеството, нали, Ваше величество?

Хенри Тюдор остро изгледа красивата жена, която стоеше пред него. Дали не му се присмиваше? До този момент не я беше смятал за особено умна, но се оказваше, че не може да спори с нея. Отиде до бюрото, издърпа едно от чекмеджетата и извади кесия с монети. Претегли я на ръка и й я подаде. Арабела я развърза, преброи монетите и я върна на краля.

— Не е достатъчно — каза тя безцеремонно.

Очите на Хенри Тюдор хвърляха мълнии.

— Мадам, вие ще ме направите просяк — рязко рече той.

 

— Нима искате да умра от глад още преди да съм започнала да ви служа, сир? Мършавата жена не е съблазнителна. Чувала съм, че французите харесват жените, които са приятни и за окото — смело продължи тя.

Той още веднъж пъхна ръка в чекмеджето и извади по-голяма кесия, в която монетите приятно дрънкаха. Арабела я взе, изсипа съдържанието й на масата, бързо преброи монетите и каза:

— Ще ми трябва и кесия със сребърни монети, а и една с медни — каза тя. Прибра жълтиците в кесията, а кралят, който се беше отказал да спори с нея, й подаде още две кесии.

— Сега доволна ли сте, мадам? — запита я остро.

Арабела внимателно прибра кесиите на сигурно място и се усмихна на краля.

— Ще трябва да внимавам монетите да не звънят, докато минавам през преддверието и ви проклинам, сир.

— Защо имам чувството, мадам, че тази част от играта най-много ви допада? — попита я той.

— Колко сте проницателен, Ваше величество — каза Арабела с равен тон.

— Работата е приключена, мадам — каза кралят.

Арабела направи реверанс, но после попита:

— Да започвам ли вече да плача и проклинам, сир?

Хенри Тюдор кимна, а после подскочи от изненада, като чу пронизителния писък, който тя нададе.

— Оооо, това не е честно, Ваше величество! Оооо! Къде да отида? Какво да правя? Как ще нахраня малката си дъщеря? — викаше Арабела и плачеше неудържимо.

— Трябваше да помислите затова, преди да напуснете съпруга си, мадам. Ако сте умна, ще се върнете в Шотландия и ще помолите съпруга си да ви вземе пак. А ако той не ви иска, може поне да се погрижи за дъщеря си — каза кралят достатъчно високо, за да го чуят в предната стая — Каквото посееш, това ще пожънеш, нали знаете?

— Никога! — викаше високо Арабела. — Никога няма да се върна при онзи варварин! Милост, Ваше величество! Върнете ми „Грейфеър“.

— Да дам гранична крепост на жена? — викаше гръмогласно кралят и гласът му ечеше в предната стая. — Сигурно ми се подигравате, мадам. Ха-ха! Ха-ха! Жена да защитава гранична крепост?! Каква глупост! Вън, мадам! Излезте веднага! — Кралят отиде до вратата, разтвори я широко само с един замах като принуди онези, които подслушваха, да отскочат встрани. Хенри Тюдор едва се сдържа да не се засмее. Смехът му щеше да предизвика истинска тревога сред клюкарите, защото той беше известен като човек, който рядко се смее. — Върнете се в Шотландия, където ви е мястото, мадам, и вземете детето със себе си. „Грейфеър“ не е вече ваш дом. Тръгвайте!

Арабела се забави на прага достатъчно дълго, за да могат да видят хората колко много страда от отказа на краля. Светлината, която струеше от високите прозорци, се отразяваше от необикновената й коса. Изглеждаше изключително красива, много крехка и болезнено уязвима. Тя се обърна, за да погледне краля за последен път, и извика:

— Няма да се върна в Шотландия! Няма! Не можете да ме принудите!

И тя избухна в ридания и плака, докато не излезе от преддверието. Тълпата изненадани джентълмени й правеше път и я гледаше съчувствено. Докато вървеше, Арабела си мислеше, че трябва да побърза. Ако не успееше да излезе бързо, щеше да избухне в смях. Вече беше зърнала сър Джаспър Кийн, на чието красиво лице имаше самодоволна, победоносна усмивка. Тя видя, че той е започнал да остарява, а лицето му да загрубява. С годините щеше да напълнее и да се обезформи. Какво ли въобще беше харесвала у него? Какво ли беше видяла Роуина в него? Беше стигнала до вратата, когато се сети за нещо. Обърна се за последен път и извика:

— Дяволите да ви вземат, Хенри Тюдор! Проклет да сте, проклет да си и ти, сър Джаспър Кийн! — После изгледа останалите хора в стаята и каза с ясен, чист глас: — Каква помощ търсите, джентълмени, от този крал, който вие сте издигнали на трона и който ограбва бедните, беззащитни жени? — По бузите й се стичаха сълзи, които предизвикаха съчувствието на мнозина. — Какво ще правя сега? — прошепна тя. Обърна се и излезе.

Докато вървеше през двора, си мислеше, че е свършила добре работата. Мълвата щеше бързо да се разнесе. За това щеше да допринесе и сър Джаспър, който, за да си придаде по-голяма важност, щеше да украси историята. Жалко, че на жените не се разрешаваше да играят в театъра. От нея щеше да излезе добра актриса, беше убедена в това. Арабела се качи на коня и се отдалечи от Шийн в бърз тръс. Когато се върна в манастира тя събра хората си в овощната градина, където никой нямаше да чуе разговора им, и им разказа за срещата си с краля. Фицуотър беше много ядосан.

— Крал или не, Хенри Тюдор е сбъркал, като е поискал това от вас, милейди!

Мъжете тихо мърмореха, което показваше, че са съгласни с Фицуотър. Арабела вдигна ръка, за да ги накара да утихнат.

— Какъв друг избор имам, Фицуотър? Никакъв, добре знаете това.

— А какво би могъл да направи кралят, ако просто се върнете у дома и започнете да защитавате крепостта? Може ли да я превземе със сила? — попита Фицуотър.

Арабела поклати глава.

— Аз не съм предателка, приятелю, нито пък вие сте такива. Да се противопоставиш на краля, е измяна. Нямаме друг избор, освен да се подчиним на волята му. Искам да ме придружат до Франция Лона, Фицуотър и шестима от мъжете. Останалите ще се върнат у дома и ще уверят другите, че не съм ги изоставила. Не бива обаче да им казвате истината. Роуън Фицуотър ще стои начело на всички. Кралят ще се погрижи за всички вас, защото ще се преструва, че е конфискувал крепостта. Решете вие кой ще дойде с мен. Не искам да ме придружават мъже, които имат семейства, защото ще отсъстваме цяла година.

Тя тръгна да се разхожда из овощната градина, за да потисне мъката, която изпитваше заради предстоящата раздяла с дъщеря си. Може би беше сбъркала, като беше взела Маргарет със себе си в Англия. Може би трябваше първо да си върне правата над „Грейфеър“, а после да се върне в Шотландия, за да вземе Маргарет. Беше отделила Маргарет от баща й, от баба й и дядо й, от родната й земя. А сега кралят отнемаше на Маргарет и майка й. Ще я настанят в непозната детска стая, сама, за нея ще се грижат хора, които тя не познава. Ами ако заплаче през нощта? Кой ще я утеши? Изведнъж Арабела осъзна, че плаче и че по бузите й се стичат горещи сълзи.

— О, Пресвета Дево! — шепнеше тя. — Какво направих?

— Крайно време беше да си зададете този въпрос, милейди — каза Лона. — С Маргарет всичко ще бъде наред. Тя е здраво дете и обича приключенията също като родителите си. Запомнете думите ми, милейди, тя ще се радва да живее в кралската детска стая, кралицата ще се погрижи за нея.

— Как разбра, че плача заради Маргарет? — запита Арабела, без да съжалява, че са прозрели толкова лесно в душата й.

— „Грейфеър“ отново е наш, Бела, значи не плачеш за него. А за графа плачеш нощем, когато мислиш, че спя и не мога да те чуя — каза Лона. — Значи плачеш за детето. Въпреки че не си добра съпруга, ти си добра майка. Бела.

— Какво искаш да кажеш с това, че не съм добра съпруга? — попита Арабела ядосана от правдивите думи на Лона. — Как се осмеляваш да ми говориш така!

— Вярно е, че ти си господарката на „Грейфеър“, а аз — само едно от момичетата на Фицуотър, Бела, но разликата в положението не намалява приятелските ни чувства, нали? Винаги съм била откровена с теб и винаги ще бъда. Графът много те обичаше, но ти винаги поставяше „Грейфеър“ на първо място, смяташе го за по-важен дори от желанията на сърцето си. Мисля, че съжаляваш и че вече се питаш дали си постъпила правилно. Твоята проклета гордост ще те накара да отидеш чак във Франция, а само Господ знае какво ни чака там. Само ако можеше да преглътнеш гордостта си и да се върнеш в Шотландия… Знам, че графът ще ти прости. Ако се сърдиш, че ти говоря така, върни ме у дома, но аз не мога повече да мълча.

Арабела беше замръзнала на място. Беше изненадана от думите на Лона. В тях имаше частица истина и Арабела го знаеше. Но в някои неща Лона грешеше. Тя не можеше да разбере какво я свързва с „Грейфеър“.

— Няма да те изпратя у дома, Лона — каза тя тихо на приятелката си. — Думите ти ми причиняват болка, но аз не искам да лъжеш, за да ми доставиш удоволствие. Твоето приятелство е много ценно за мен, дори да не можем да постигнем съгласие по този въпрос.

— Обичаш ли графа? — попита Лона.

— Да, мисля, че да, макар да се опитвам сама себе си да убедя в противното. Обаче няма връщане назад, Лона. Избий си всички подобни мисли от главата. Трябва да ти кажа, че Стюартите са по-горди и от мен. Аз нанесох смъртоносен удар върху гордостта на Тевис Стюарт и съм сигурна, че никога няма да ми прости.

Светлозелените й очи се напълниха със сълзи. Тя извърна глава в напразен опит да скрие тъгата си от Лона. Очите на Лона, която съчувстваше на господарката си, също се навлажниха. Но двете не можаха да се наплачат добре, защото Фицуотър се присъедини към тях.

— Момчетата решиха въпроса помежду си, милейди. Осем от тях, включително младият шотландец, ще дойдат с нас. Знам, че средствата ви са оскъдни, но на момчетата не им е необходимо много, за да преживяват. Останалите ще се върнат в „Грейфеър“ при първа възможност.

Арабела кимна и тъжно каза.

— Ех, да можехме и ние да отидем с тях…

— Трябва да отидем при лейди Маргарет — каза Лона. — Трябва да я подготвите за раздялата. Какво ще правим с облеклото й обаче? Взехме много малко дрехи, а тя ще остане в двора с месеци.

— В селото има пазар, а днес е пазарен ден — каза Фицуотър, като се обърна към Арабела. — Дайте на Лона няколко монети, а аз ще изпратя с нея един от мъжете да потърсят дрехи за момичето.

— Уверете се обаче, преди да ги купите, че са чисти и по тях няма нито въшки, нито бълхи — каза Арабела на слугинята си и й даде една сребърна монета и няколко медни.

Лона бързо се отдалечи, а Фицуотър, след като посочи кой от мъжете да отиде с нея, се върна при Арабела.

— Сигурна ли сте, че искате да свършите тази работа? — попита той, а когато тя кимна, продължи: — А какво ще стане със сър Джаспър?

— Кралят ще му каже, че отказва на молбата му, че короната ще конфискува „Грейфеър“ и че той трябва да отиде да живее в Нортби — отговори Арабела.

— Ами момчетата, които той взе от нашето село?

— Кралят ще ги остави сами да решат дали да се върнат в „Грейфеър“, или да останат със сър Джаспър. Точно това им предложих и аз.

— Да — съгласи се той, — така е справедливо.

— Мамо! Мамо!

През овощната градина тичаше лейди Маргарет Стюарт. Късите поли на роклята й се вееха и разкриваха малките й пълни крачета. Устните на Арабела затрепериха, но Фицуотър остро я предупреди:

— Не бива да плачете пред детето, милейди.

Арабела кимна и бързо изтри сълзите от бузите си.

— Ах, миличка! — възкликна тя, вдигна детето на ръце и го целуна по вратлето. — Ето те и теб!

— Готвачката ми даде ябълка — отговори Маргарет, — а старата игуменка каза, че мога да си взема едно котенце.

И тя пъхна палец в устата си. Усилието да каже всички тези думи наведнъж я беше изморило. Изведнъж клепачите й натежаха, толкова силно й се доспа.

— Останете с нея тук, под дърветата — предложи Фицуотър. — Има достатъчно време да й кажете, когато пристигне придворната дама на кралицата. Колкото по-малко време има детето да мисли над положението, толкова по-добре, милейди.

Арабела последва съвета му. Положи полузаспалото дете на дъхавата трева под ябълките и седна до него. Маргарет бързо заспа, а майка й дълго остана загледана в пълничкото й, още бебешко личице. Искаше да запомни всяка нейна черта и всяко нейно изражение. Косата на момиченцето беше черна и къдрава като тази на баща му. Миглите й бяха дълги и също черни, бузките — розови. А прекрасните й очи бяха наситено сини като тези на лейди Роуина. Детето беше много приятно на външен вид, а също така и на обноски. Мисълта, че трябва да се раздели с него, разкъсваше сърцето на Арабела, но тя знаеше, че решението на краля тя да остане в Англия е мъдро. Детето я правеше уязвима, а тя не биваше да бъде такава, защото играта, в която се беше впуснала беше много опасна. Разумът й говореше, че в кралската детска стая Маргарет ще бъде в безопасност и ще живее добре. Арабела също задряма.

Събуди я гласът на Лона, която викаше:

— Милейди! Милейди!

Арабела отвори очи и образите пред нея бавно се фокусираха.

— Намерих няколко дрешки, подходящи за лейди Маргарет — каза Лона. — Опаковах всичките й неща, за да е готова за тръгване. Придворната дама е тук.

Арабела скочи на крака, като внимаваше да не събуди детето.

— Искам да остана сама с дамата за няколко минути — каза тя на Лона. — После можеш да доведеш Маргарет при нас.

Тя бързо прекоси овощната градина и влезе в стаята, в която гостите на манастира биваха посрещани. Там я чакаше жена, загърната в пелерина. Когато жената отметна назад качулката си, Арабела ахна от изненада, поклони се ниско и възкликна:

— Ваше величество!

Кралицата тихо се засмя.

— Кралят ми обясни, че сте се съгласили да заминете за Франция и да помогнете на лорд Вардън в неговата нелека задача. Мисля, че сте много смела, необикновена жена, лейди Грей! Аз не бих имала куража да постъпя така. А когато кралят ми каза, че не искате да вземете детето със себе си, защото се страхувате за него, разбрах, че сте любяща майка. Каза ми да изпратя една от придворните си дами да доведе детето, но аз не можех да постъпя така, лейди Грей. Сигурна съм, че ще бъдете по-спокойна, ако си поговорим двете като майки. Давам ви думата си, че за лейди Маргарет Стюарт ще се грижат така, както се грижат за сина ми Артър. Аз самата се грижа нещата в детската стая да са както трябва. Ще виждам Маргарет всеки ден и ви обещавам, че ще я обичам не по-малко от самата вас. Няма да й позволя да забрави смелата си майка, обещавам ви.

— Мадам… — Арабела загуби дар слово. Като се опита да проговори, избухна в ридания.

— О, Господи! — възкликна кралицата. — Не исках да ви разтревожа, лейди Грей. Просто се опитвах да ви помогна.

Арабела бързо успя да овладее емоциите си, защото не искаше да обиди кралицата.

— Мадам, аз наистина съм ви задължена за любезността. Плача, защото ми е трудно да се разделя с малката си дъщеричка.

— О, разбира се — каза кралицата, а очите й се напълниха със сълзи, защото изпитваше съчувствие към лейди Грей. — И аз мразя летните месеци, когато ние пътуваме из страната и се налага да оставя сина си на грижите на други хора.

Влезе Лона, която носеше детето на ръце. Маргарет беше напълно будна и като че ли нащрек.

— О, какво красиво малко момиченце! — извика кралицата. Ръката й погали корема й. — Макар да знам, че трябва да дам на Англия още синове, надявам се детето да бъде момиченце.

Лона позна кралицата и очите й се разтвориха широко от изненада. Тя обаче прояви благоразумие и остана мълчалива.

— Маргарет — каза Арабела, като взе детето от ръцете на Лона, — трябва да замина за известно време. Ти ще останеш с тази мила дама. Тя има момченце, което е на твоите години, а скоро ще роди и още едно бебе.

Маргарет погледна кралицата, която мило й се усмихна.

— Дамата е много хубава — каза Маргарет. — А мога ли да си взема котенцето?

— О, Маргарет, наистина не знам — отговори Арабела.

— Разбира се, че можеш да си вземеш и котенцето — каза кралицата и отново се усмихна.

Арабела кимна, а Лона изтича да донесе малкото сиво котенце, което имаше две бели предни лапички и което сестра Мери Бийд беше подарила на Маргарет.

— Пусни ме долу — каза Маргарет и неспокойно се размърда.

— Нима не може да те прегърна и целуна за сбогом? — засмя се Арабела и целуна розовата бузка на детето.

— Долу! — заповяда Маргарет.

Кралицата се засмя.

— Мисля, че прилича на майка си.

— А също така и на баща си — каза Арабела. — Мисля, че тя много повече прилича на шотландците — добави тя и неохотно пусна Маргарет на пода.

Лона се върна и й подаде котенцето. Маргарет доверчиво хвана кралицата за ръката, вдигна поглед към нея и каза:

— Да тръгваме!

— Кажи сбогом на майка си, лейди Маргарет Стюарт — каза кралицата мило, но същевременно твърдо.

Маргарет се обърна и направи реверанс на майка си.

— Довиждане, мамо — каза тя весело, — аз ще отида с хубавата дама.

Арабела коленичи пред дъщеря си.

— Трябва да се обръщаш към хубавата дама с „Ваше величество“, Маргарет.

— Ваше величество — повтори като папагал Маргарет.

— Така е добре — каза Арабела и обгърна с длани лицето й. — Обичам те, детето ми. Не го забравяй, не забравяй и мен. Ще дойда да те взема и двете ще се върнем у дома, в „Грейфеър“. Господ да те пази, Маргарет. — И Арабела целуна, за последен път, дъщеря си.

Маргарет се усмихна.

— Довиждане, мамо — каза тя отново, обърна се и излезе с кралицата, без да се обърне нито веднъж назад.

Арабела остана на колене, с разбито сърце. Лона обаче каза с тон, който не търпеше възражение.

— Децата, които знаят, че са обичани, винаги правят така. Никога не се страхуват от раздялата или от новите неща. С нея всичко ще бъде наред, Бела. Представи си, кралицата сама дойде, за да вземе Маргарет! Тя е велика, но добра жена, нашата кралица.