Бъртрис Смол
Пламенно (16)

Глава 15

Арабела Грей се завърна в „Грейфеър“ почти четири години, след като го беше напуснала. Беше месец април. Бялата й кобила тихо пръхтеше, като че ли си спомняше местата, през които минаваха. Двете стояха изправени на един хълм, от който се виждаше крепостта. Арабела с тъга си помисли, че всичко изглежда така занемарено, разнебитено. Въпреки че денят беше студен, а въздухът влажен, защото наближаваше дъжд, от комините на къщите в селото не излизаше пушек. Тя потрепери, като чели усещаше нещастие.

— Сигурен ли си, Роуън, че сър Джаспър не е тук в момента? — попита тя сина на Фицуотър май вече за шести път през този ден.

— Не, милейди, той не е тук. От месеци не е идвал в „Грейфеър“. Ако беше дошъл, татко щеше да ни изпрати съобщение.

— Да слезем тогава от хълма — каза Арабела, обърна се и извика на Лона, която ги следваше на кафяв жребец. Пред нея на седлото седеше малката Маргарет. — Хайде, Лона. Вече почти сме си у дома.

Заспускаха се надолу по хълма, а първите капки дъжд докоснаха земята.

— Защо от къщичките не излиза дим? — запита се на глас Арабела.

— Повечето от жените са на полето или в овощната градина, милейди, а мъжете наблюдават от възвишенията, пазят. Никой не си е у дома, в къщата. Младите момичета помагат на майките си на полето. Всяка година сър Джаспър изпраща Сийгър да види дали има някое достатъчно пораснало момче, което може да постъпи на служба при него. Отначало се опитвахме да скриваме момчетата, но сър Джаспър има списък на семействата. Няма как да избягаме.

— Но ти си все още тук, Роуън — отбеляза Арабела.

— Да — отговори Роуън. — Татко каза на сър Джаспър, че някой ден ще заема мястото му и че трябва да остана, за да се науча как да защитавам крепостта. Сър Джаспър се засмя и каза, че няма да спори с татко заради едно момче, защото ценял високо предаността на баща ми и имал нужда от неговото присъствие в „Грейфеър“, особено когато той самият отсъствал. Затова вече не ми се налага да се крия, когато Сийгър дойде, милейди.

Арабела кимна.

— Чудя се какво ли изпитват останалите майки по отношение на теб — каза тя тихо.

Роуън се изчерви.

— Сигурно не им е лесно, милейди — призна той. — Нито едно момиче не иска да излиза с мен, защото братята на всички са принудени да служат на сър Джаспър, но татко наистина има нужда от мен, милейди. Отначало, когато Сийгър идваше с проклетия си списък, успях да скрия няколко момчета. Те живеят в малка пещера близо до селото. Не могат да се върнат по домовете си, защото ще ги заловят. Не знаем кога ще дойде Сийгър.

— Ами ако дойде, докато съм в „Грейфеър“? — запита се на глас Арабела.

— Ще го убием и той няма да може да разкаже на никого — каза Роуън, без да се замисли.

— Колко момчета са скрити в пещерата, Роуън?

— Цяла дузина, милейди.

— Добре! Ще имам нужда от тях. Те ще бъдат моята охрана, когато замина на юг, за да се срещна с крал Хенри.

— Ще отидете в двора, милейди? Защо? — попита Роуън.

— Защото кралят трябва да потвърди, че имам право над „Грейфеър“. Че сър Джаспър не може да заграби земята ми — отговори му Арабела.

— Но нали вие сте господарка на „Грейфеър“, милейди! — извика младият човек. — Вие сте последната от рода Грей.

— Това е вярно, Роуън, но през последните няколко години бях в Шотландия, докато сър Джаспър Кийн се грижеше за „Грейфеър“. Какво може да знае кралят за мен, като се изключи онова, което му е разказал сър Джаспър? Аз не искам „Грейфеър“ за себе си, а за дъщеря си. Ако кралят разреши дъщеря ми да наследи „Грейфеър“, който й се пада по майчина линия, това ще бъде ново начало за крепостта. Ще помоля краля да намери съпруг за Маргарет, за да няма съмнение в предаността на хората от „Грейфеър“.

Докато разговаряха, бяха слезли от хълма и сега яздеха през практически безлюдното село. Когато излязоха на пътя, който водеше към крепостта, хората от селото ги видяха и побързаха да се върнат от полята. Поздравиха я със завръщането й. Арабела заплака с глас, защото всички жени, които тя добре помнеше, бяха със силно променена външност. Дори онези, които бяха предразположени към напълняване, бяха с хлътнали бузи. А онези, които тогава бяха стройни, сега бяха направо измършавели. Младите се бяха състарили, а старите приличаха на крехки малки врабчета. Но те всички се усмихваха и топло я приветстваха.

— Господарката се върна!

— Бог да ви благослови, лейди Арабела!

— Всичко ще се оправи. Върна се законната ни господарка.

— Добре дошли у дома, милейди!

— „Грейфеър“ отново има своята Грей! И късметът ни ще се върне!

Фицуотър излезе от крепостта, за да я поздрави. Целуна й ръка, а очите му се напълниха със сълзи.

— Значи се върнахте у дома — каза той многозначително. Като че ли беше разбрал всичко.

— Да, най-после съм у дома, Фицуотър — каза тя и се усмихна топло на всички. — Благодаря ви за посрещането, добри хора. Утре на обед всички ще дойдете в Голямата зала и аз ще ви разкажа и приключенията си, и плановете си за бъдещето. Сега вървете по домовете си, защото дъждът се усилва с всяка минута.

Тя се обърна и влезе в крепостта.

Когато се спусна нощта, а Маргарет беше настанена в удобно и сухо легло, Арабела седна в залата и се зачуди как никога досега не беше разбрала колко беден всъщност е домът й. Поне беше чисто. Сигурно трябваше да благодари на Розамунд, съпругата на Фицуотър, за това. Но в залата имаше само маса и столове. Нищо, което би могло да се сравни с разкоша на „Дънмор“, „Стърлинг“ или „Линлитгоу“. Острите очи на Арабела забелязаха, че два от четирите прозореца са без стъкла, а стъклото беше особено ценно. Дупките бяха запушени със стари дрехи.

— Какво се е случило с прозорците? — попита тя Фицуотър, когото беше поканила да вечеря с нея.

— Хората на сър Джаспър са истински грубияни, а и обичат да пият — отговори сухо той.

— Стъклото е много скъпо — недоволно рече Арабела.

— А вие имате ли злато? — попита я Фицуотър.

— Имам много малко монети, а и те ще ми трябват за пътуването ми на юг — отговори му тя.

— А бижута? — настоя Фицуотър.

— Не взех със себе си нищо, което принадлежи на графа — каза тя тихо.

— Но сте взели дъщеря му — каза Фицуотър. — И мисля, че грешите, ако мислите, че няма да ви последва.

— Но Маргарет е и моя дъщеря — напомни му остро Арабела — Освен това, Тевис е на север, по работа на Джеймс IV. Ще се върне на юг едва след няколко седмици, а дотогава аз ще съм заминала оттук заедно с дъщеря си. Когато дойде в „Грейфеър“, а аз вярвам, че той ще дойде тук, ще му кажете истината. Че съм отишла при крал Хенри, за да търся както своите права, така и тези на дъщеря си.

— Нямало е нужда да се развеждате с него, за да направите това — каза Фицуотър. — Знам, че той ви отвлече насила, но Лона ми каза, че го обичате. А щом го обичате, защо тогава се разведохте с него?

Ако беше някой друг, тя щеше да го изгони от масата и може би щеше да го лиши от службата му. Но това беше Фицуотър, мъжът, когото беше познавала през целия си живот, верният капитан на „Грейфеър“. Предан на крепостта, предан и на семейство Грей. Не беше им изневерил, въпреки сър Джаспър Кийн. Фицуотър нямаше да се задоволи с нищо друго, освен с истината.

— Трябваше да се отдам на крал Джеймс, за да получа помощта му — каза Арабела. — Разведох се с Тевис Стюарт, за да не погазя честта му, за да не украся благородната му глава с рога.

За нейна изненада, Фицуотър кимна и каза:

— Постъпили сте правилно, милейди. Нито един Грей не би постъпил по друг начин. Баща ви би бил много горд с вас.

— Надявам се, че ще го кажете и на графа, когато той прехвърли хълма след месец или два — каза Арабела, като напразно се опита да се пошегува.

— Аз няма да бъда тук — каза Фицуотър. — Роуън ще му каже, защото аз ще дойда с вас.

— Но „Грейфеър“ е ваша отговорност — каза Арабела.

— Да, така е — съгласи се Фицуотър. — Но „Грейфеър“ ще бъде в сигурни ръце, в тези на сина ми. А между Англия и Шотландия има мирен договор, милейди. Вие сте последната представителка на рода Грей и не бива да пътувате без охрана. На никого другиго не мога да поверя вашата сигурност.

Арабела мисли дълго време и най-накрая каза:

— Да, ще дойдете с мен, Фицуотър, защото ще имам нужда от вас. Ще трябва да пазите не само мен, а и моята дъщеря. Ако кралят утвърди моето право над „Грейфеър“, тогава Маргарет ще бъде наследницата.

— Не „ако“, милейди — каза Фицуотър, — а „когато“. При тези думи тя се усмихна лъчезарно.

— Да — отвърна тя, — ти си прав, Фицуотър. Когато!

— Какво ще кажете на хората утре? — попита я той.

— Истината — отговори тя. — Че трябва да замина на юг, за да получа онова, което по право е мое. И когато го направя, ще върна синовете им у дома. Поне онези, които желаят да се върнат, защото сигурно ще има и такива, които няма да искат.

Той кимна.

— Да. Някои ще свикнат с войнишкия живот. Ще им бъде много скучно тук. Ако останат живи, някой ден ще се върнат у дома си и ще се радват, че тук могат да живеят в мир.

— Ще ми трябва нещо повече от мир, за да възстановя „Грейфеър“ — каза замислено Арабела.

— Ще имате нужда от богат съпруг — каза безцеремонно Фицуотър.

Арабела се засмя.

— Не, стари ми приятелю, няма да се омъжвам повече!

— Може би той пак ще ви вземе — осмели се да предположи Фицуотър.

— Но аз не го искам повече — каза Арабела. — Той ми се кълнеше в любов, а не направи дори това малко нещо за мен. За него така и не настъпи подходящият момент да ми помогне да си върна „Грейфеър“. Моят дом не означаваше нищо за него, въпреки че за мен той беше целият свят. Как би могъл да ме обича и да е неспособен да разбере това? Аз нямам нужда от Тевис Стюарт. Имам „Грейфеър“ и дъщеря си.

Фицуотър не каза нищо повече. Нямаше смисъл да спори с нея. Арабела си беше останала упорита и твърдоглава. Все още нямаше смисъл да й казва, че овощните градини ще трябва да се засадят наново и че овцете ще дадат много вълна, ако намерят с какво да ги хранят. Щяха да имат нужда от пари, за да извършат тези чудеса. „Грейфеър“ никога не е бил много богат, но и никога не бяха настъпвали толкова тежки времена за него. А в това се криеше и част от проблема. Времената се меняха. Мирът между Англия и Шотландия обезценеше местоположението на крепостта. Тя вече нямаше стратегическо значение. Сигурно за в бъдеще щеше да има малки размирици по границата, но промяната щеше да бъде чувствителна.

Арабела остана в крепостта само толкова, колкото да увери хората си, че всичко ще бъде наред. Обясни им, доколкото можа, трудността на положението. Много от тях обаче не успяха да я разберат. Всичко, което знаеха, беше, че Арабела е Грей и принадлежи на „Грейфеър“, затова правото трябва да е на нейна страна. И тя беше принудена да остави нещата така. Времето значително се подобри. Дърветата и полето се раззелениха, обещаваха добра реколта тази година. Там, където имаше изгнили и болни дървета, първо изгориха земята, за да пресекат заразата, после я наториха и едва тогава засяха новите семена. Няколко възрастни жени и двама старци се грижеха с любов и нежност за дръвчетата.

Господарката на крепостта замина на юг в един слънчев ден в края на пролетта. Придружаваха я петнайсет млади въоръжени мъже — дванайсетте, които Роуън беше успял да скрие, и още три, които като по чудо се бяха завърнали от самоналоженото си изгнание. Когато тези младежи се появиха, очите на Фицуотър странно заблестяха. Той обаче не каза нищо. Запита ги само дали имат достатъчно стрели за дългите си лъкове и отбеляза, че мечовете им май са нови. Фъргюс Макмайкъл пристигна в деня, в който те тръгнаха на юг и така увеличи броя им на шестнайсет. Лона призна пред родителите си, че е влюбена в младия мъж, и те не поискаха никакви обяснения повече. Шотландецът оправда пристигането си с думите:

— Дойдох, за да пазя детето на графа.

Фицуотър, сериозен, кимна с глава в знак на съгласие.

— Добре дошъл при нас, момко.

Роуън беше силно разочарован, че няма да замине с тях, но беше също така изпълнен с гордост, че му поверяват управлението на крепостта. Слушаше внимателно подробните указания на баща си и усърдно кимаше. Когато Фицуотър възседна коня си, Роуън каза:

— Ами ако се върне сър Джаспър?

— Вдигнете моста, затворете портите и не го пускайте — остро рече Арабела — Той повече няма да стъпи в моята крепост!

— Ами ако дойде Сийгър, милейди?

— Убийте го! — отново остро отговори Арабела. — Ще ни трябват няколко седмици, за да стигнем до краля, защото ще пътуваме с детето. Ако Сийгър дойде, преди да сме стигнали при Негово величество, може да успее да се върне при сър Джаспър и да ни лиши от елемента на изненада. Не мога да си позволя да изпадна в още затруднения. Имам си ги достатъчно.

— Надявам се, че той ще дойде — каза Роуън.

— Моли се да не дойде, момче — отговори баща му. — Той няма да бъде сам и може да ти се наложи да жертваш някои от приятелите си.

— А граф Дънмор? — попита Роуън, макар и неохотно. Не му се искаше да повдига въпроса, но знаеше, че ще трябва да се справи и с това.

— Предай му поздрави от мен — сухо отговори Арабела — и му съдействай по всички възможни начини, Роуън. Когато се върна, искам да заваря „Грейфеър“ такъв, какъвто го оставям. Непокътнат и започващ отново да процъфтява. Той ще иска от теб само едно — моята дъщеря. Кажи му, че тя е с мен. Ако иска да се увери сам в това, пусни го в крепостта. И преди всичко, покажи уважение към него, Роуън. Той е добър човек.

И те се отправиха на юг. Пътуваха възможно най-бързо, но все пак не толкова, че да уморят малката Маргарет. Вниманието на всички мъже около него скоро разглези детето. Всеки искаше да го поноси на ръце и Маргарет по цял ден се местеше от едни приятелски ръце в други. Някои от мъжете й пееха, други й разказваха приказки. Времето беше хубаво. Уморена от приключенията и свежия въздух, Маргарет спеше непробудно всяка нощ. Фицуотър беше планирал пътуването така, че всяка нощ се подслоняваха ту в малка стаичка в манастир, ту в абатство. И все пак бяха принудени да прекарат няколко нощи на открито. Фицуотър не им каза дали някога е ходил по на юг от замъка „Мидълхъм“. Всички му се довериха, сигурни, че ще ги заведе там, където се намира в момента кралят.

В средата на май стигнаха до Шийн, където кралят ходеше на лов и се радваше на хубавото време. Фицуотър уреди оставането на Арабела, Лона и Маргарет в близкия женски манастир, като каза на майката игуменка, че са пропътували цяла Англия, за да уверят краля в своята преданост и да го помолят да затвърди правата им над „Грейфеър“. Фицуотър каза още, че Арабела е вдовица и няма много пари — тук Фицуотър бръкна дълбоко в джоба си и извади една сребърна монета, — но иска да даде на манастира каквото може да отдели.

— Добре е, че господарката ви знае каква власт има Бог над всички нас — каза майката игуменка. — Той ни учи, че няма нужда да събираме богатства тук, на Земята, че трябва да се грижим преди всичко за душата си. Вашата господарка, нейното дете сираче и вашите слуги са добре дошли в манастира.

— Казал си й, че съм вдовица? — Арабела беше изненадана.

— Да — отговори той спокойно. — Едва ли можех да й кажа истината, нали?

Лона се засмя, но господарката й я погледна строго и тя млъкна.

— Сега, когато вече съм тук — призна Арабела, — не знам как да получа аудиенция от краля.

— Попитай майка Мери Бийд — посъветва я Фицуотър. — Мисля, че тя знае. Тя е корава и мъдра жена.

— Нямате ли връзки? — попита я майката игуменка изненадана.

— Не и в този двор — отговори Арабела.

Майката игуменка повдигна въпросително вежди и опипа златното разпятие, което висеше на врата й. Очевидно чакаше обяснение.

— Баща ми беше братовчед на първия съпруг на кралица Елизабет Удвил, а майка ми беше братовчедка на кралица Ан Невил. Двете отраснали заедно. Крал Ричард уреди женитбата ми — обясни Арабела, като смесваше истината с лъжите на Фицуотър. — Съпругът ми беше шотландец и крал Джеймс ми даде препоръчително писмо.

Игуменката помисли малко и каза:

— Тук ще ви помогнат единствено връзките на баща ви, лейди Грей. Кралят не обича тъща си и мисля, че има добри причини затова. Но кралицата храни топли чувства към майка си. Брат ми, който е свещеник, е изповедник на кралицата. Чрез него ще помолим кралица Елизабет за аудиенция. Ако сте умна, детето ми, а мисля, че сте, след като сте предприели това пътешествие, младата кралица ще ви помогне. И двете сте майки и това ви свързва. Сигурно ще ви бъде от полза и това, че ви препоръчва шотландският крал.

Няколко дни по-късно всичко беше уредено. Кралицата щеше да приеме лейди Арабела Грей в Шийн на следващия ден, следобед.

— Нещата не биха могли да се уредят по-добре — каза Фицуотър. — Не е вероятно кралицата да познава сър Джаспър, нито пък да се свърже с него. Ще изложите случая си и ще спечелите съчувствието й.

— Но дали кралицата ще иска да ми помогне? — запита с тревога Арабела. — Какво ще стане, ако не ме хареса? Бременните жени са особено податливи на настроенията си, а говорят, че кралицата отново е бременна.

— Просто бъдете самата себе си! — посъветва я Фицуотър. — Кралицата знае какво е да бъдеш лишен от всичко, което обичаш и което е ценно за теб. Тя ще ви разбере по-добре от всеки друг, милейди.

Арабела се облече грижливо за аудиенцията си с кралицата. Беше взела със себе си само една рокля, която сега сметна за подходяща. Тя беше от тъмносиня коприна, с ниска талия и широка яка — шал, украсена със сребрист брокат. Деколтето разкриваше цепнатината между гърдите й, но беше прекалено скромно по каквито и да било стандарти. Косата й беше сплетена на плитка и прибрана нагоре. Изглеждаше съвсем като уважавана вдовица на благородник.

— Оставете детето при мен — каза й майката игуменка. — Тя ще си играе с котенцата, а сестра Мери Грейс пече медени курабийки.

Арабела се страхуваше, че Маргарет може да се уплаши, ако я оставят сама, но момиченцето доверчиво хвана мършавата игуменка за ръка и двете се отдалечиха.

— Е, това е една грижа по-малко — каза Лона, която щеше да придружи господарката си в двора.

Вчесаха гривите на конете, загладиха косъма им. И тръгнаха по пътя, който водеше към Шийн. Откакто кралят беше отседнал в замъка, пътят беше много оживен. По него непрекъснато сновяха хора и коне. Лона беше ококорила широко очи и се оглеждаше любопитно във всички посоки, но Арабела яздеше с поглед, вперен право напред. За хиляден път обмисляше какво и как да каже на кралицата и нищо не можеше да отвлече вниманието й. За нейна изненада, всичко се оказа далеч по-лесно, отколкото си го беше представяла.

Елизабет от Йорк беше млада жена. Лицето й имаше нежни черти и мило изражение. Очите й бяха сини и красиви. Тя прие гостенката в малка частна градинка, защото следобедът беше топъл и приятен. С нея имаше само една придворна дама, която беше особено дискретна. Тя се наведе над ръкоделието си и усърдно заработи с иглата. Нито веднъж не вдигна поглед към гостенката на господарката си. Арабела коленичи покорно пред кралицата, която й каза да се изправи и да изложи случая си. Свещеникът, който беше завел Арабела, също остана до нея. Тя целуна ръка на кралицата и едва тогава се изправи. Изложи подробно затрудненията, в които се намираше, и внимателно обясни в какво точно се състоят те. Завърши с думите:

— Виждате, мадам, че ако успея да изложа случая на Негово величество и получа неговото одобрение, мога да си върна дома и да се погрижа за хората си. Те не разбират нищо от случилото се и са изплашени. Аз обаче съм жена, която не е от особена важност, Ваше величество. Ако не беше братът на игуменката, аз, тъй като нямам средства, нямаше да мога да си уредя аудиенция дори с вас, въпреки многото писма, които нося. Искам само да бъдат потвърдени правата ми, както и тези на дъщеря ми Маргарет, за да се върна спокойна у дома. Обичам тихия живот в провинцията.

— Защо съпругът ви не е с вас, лейди Грей? — запита кралицата, изпълнена с любопитство.

— Разведох се със съпруга си, мадам. Той се закле, че ще ми помогне да си върна „Грейфеър“, но не го направи. Закле ми се, че ще помоли крал Хенри да намери съпруг за дъщеря ни и че ще я даде в домакинството на този бъдещ съпруг, когато тя навърши шест години, а после изведнъж започна да говори за брак с графовете Хоум или Хепбърн.

— Вие притежавате силен характер, лейди Грей — отбеляза кралицата, леко шокирана. — Съпругът ви не се ли противопостави на развода?

— Крал Джеймс повярва в справедливостта на каузата ми, мадам, а той е племенник на съпруга ми — отговори Арабела, което не беше точно отговор на въпроса на кралицата. — Помогна ми и архиепископът на „Сейнт Андрюз“. Не ми беше лесно да взема това решение, мадам. Аз обичах съпруга си.

— Това означава, че изпитвате два пъти по-силна болка, лейди Грей — отговори Елизабет от Йорк. — Аз по-добре от всеки друг разбирам колко боли, когато загубиш всичко, което обичаш. Когато това се случи с мен, аз не можех нищо да направя. Зависех от милостта на хората, които трябваше да разрешат проблемите ми. Вие сте много смела и се опитвате сама да постигнете онова, което желаете. Възможно най-бързо ще предам молбата ви на съпруга си и ще ви уредя аудиенция с него.

— На кого ще уредиш аудиенция, Бет?

Хенри Тюдор беше влязъл в градината на кралицата и беше дочул последните й думи. Лицето му беше извънредно сериозно, а фигурата му вече беше леко прегърбена от многото грижи и отговорности. Имаше дълъг и силно издаден напред нос. Очите му бяха безжизнени, в тях не се отразяваха никакви чувства. И все пак погледът му поомекна, когато очите му се спряха върху лицето на кралицата. Елизабет се изправи и леко се поклони на съпруга си.

— Това е лейди Арабела Грей, милорд. Тя има нужда от помощта на Ваше величество.

— Искате да получите аудиенция, мадам? Говорете, слушам ви — каза кралят на Арабела, която направи дълбок реверанс и му подаде писмото на Джеймс Стюарт.

Арабела разказа още веднъж историята си. Когато тя приключи разказа си, кралят каза:

— Гранична крепост като вашата, колкото и да е малка, има нужда от мъж.

Хенри Тюдор прегледа набързо пергамента, а после го подаде на слугата си. Смътно си спомни, че беше получил писмо от шотландския крал, в който беше отправено същото искане.

— Аз имам мъж, сир — отговори Арабела. — Фицуотър, който заемаше поста капитан и по времето на баща ми, отговаря изцяло за крепостта, откакто татко беше убит преди седем години. Роуън, синът му, е готов да заеме поста веднага щом той бъде освободен. Крепостта е малка, сир, но семейството ми винаги е било предано на Англия и на английските крале.

— Сър Джаспър Кийн също е предан на Англия — каза Хенри Тюдор, любопитен да види каква реакция ще предизвикат думите му. Не остана разочарован.

— Джаспър Кийн е преди всичко верен на себе си, сир! — извика гневно Арабела. — Той е убил една шотландска благородничка, а после отказа да се бие, за да удовлетвори честта на нейния годеник. Поиска убежище от църквата, скри се зад полите на възрастния свещеник, за да спаси кожата си. И така постави „Грейфеър“ в опасност. Неговите действия ме поставиха в това затруднено положение. Женитбата му с майка ми беше истински скандал. Той е отговорен за нейната смърт. Джаспър Кийн предаде крал Ричард, за да заграби собствеността ми. Не вярвам човек, благороден като вас и с безупречна репутация като вашата, да има приятел като сър Джаспър. Не вярвам, че ще наградите този черен гарван за лошите му постъпки!

Кралицата и малкото хора, които бяха там, бяха като че ли леко отвратени от гневните думи на Арабела. Но усмивката на краля показваше, че той се забавлява.

— Говорите остро и прямо, не излагате молбата си като покорен и смирен молител, мадам.

— Сир, лиших се от всичко, за да си върна дома. Дори да ми откажете, какво повече бих могла да загубя? — Арабела продължи да говори откровено.

— Кажете ми как стана така, че се забъркахте със сър Джаспър — каза кралят. — Баща ви ли го избра за ваш годеник?

— Не, сир, крал Ричард.

— И вие твърдите, че сте жена без никакво значение? — удиви се кралят.

— Аз наистина съм без значение, сър, но майка ми беше братовчедка и другарка от детските години на кралица Ан Невил. След смъртта на татко, мама, която беше нежна и нерешителна жена, помоли краля да уреди брака ми за доброто на „Грейфеър“. Крал Ричард избра сър Джаспър Кийн. Ние не се осмелихме да оспорим избора на краля. Веднага след като дойде да живее в крепостта, сър Джаспър съблазни майка ми.

— Това означава ли, че търсите отмъщение, мадам? — попита Хенри Тюдор.

— Ако бях мъж, сир, отдавна щях да удовлетворя чувството си за чест. Но, уви, аз съм само една слаба жена. Трябва да преглътна гнева си и да се моля Бог да даде мир на майка ми. Но искам да се моля на своя собствена земя. Джаспър Кийн няма право над крепостта и земята й. Той има свои земи около Нортби, макар къщата му да е изгорена от шотландците — завърши тя с лека усмивка на устни.

— А какво ще кажете за друг съпруг, мадам? — попита я кралят.

— Предпочитам да не се омъжвам повече, сир — каза Арабела. — Цялото ми време ще бъде заето с управлението и грижите за крепостта, за да може тя отново да просперира. Искам дъщеря ми да живее добре. Няма да имам време за друг съпруг и за други деца. Животът на север никога не е бил лесен, милорд, а сър Джаспър е оставил земята и крепостта без никакви грижи. Всичко е занемарено. Той е взел всички мъже и дори малките момчета, за да ви направи впечатление.

— На колко години е дъщеря ви, мадам? — попита кралят.

— Само на две, сир.

— Ще ви задоволи ли член на фамилията Пърси? Разбира се, той няма да е много високопоставен — каза кралят, давайки й да разбере, че я смята за жена без особено значение. — Сър Хенри има едно малко копеле, което много обича. Момчето е още на шест години, но расте заедно с другите деца на семейството. Майка му умряла по време на раждането му. Семейство Пърси са трудни хора, меко казано. Като им осигуря невеста за едно от децата им, ще ги привържа по-здраво към себе си.

— Семейство Пърси познават крепостта — замисли се на глас Арабела. — Но ако не сте сигурен в предаността им, по-добре оставете крепостта в мои ръце, докато бракът на дъщеря ми с тяхното копеле не бъде консумиран. Аз бих предпочела да няма брачна церемония, докато Маргарет не стане на петнайсет години.

— Но трябва да има официален годеж, ако семейство Пърси се съгласят — отговори кралят. — Не мога да им предложа невеста, чиято зестра ще бъде в ръцете на майка й, докато бракът не бъде консумиран, без да им дам гаранция, че това ще се случи.

— И още нещо — продължи смело Арабела. — Вместо дъщеря ми да отиде при тях, нека те ми изпратят момчето, когато то навърши десет години.

— Какво, мадам? — Кралят наистина беше изненадан.

— Сир — каза Арабела и не можеше да се отрече, че думите й са разумни, — вие нямате доверие в семейството, поне така казахте. И за да си осигурите предаността им, ще ожените любимото им копеле за моята дъщеря, която е наследница. Не е ли по-добре да изпратите момчето при мен, за да го направя ваш покорен слуга, вместо да изпратите дъщеря ми, която е родена в Шотландия, при тях, та да я научат как да стане предателка?

— Вие наистина сте умна жена, мадам! — възхити й се кралят. — Да! Момчето ще дойде при вас. Ще им кажем, че трябва да го научите как да управлява крепостта. Така ще е по-разумно.

Бяха отишли в далечния край на градината, за да не могат останалите да чуят разговора им. Не искаха всичко да се знае предварително.

— Това означава, че ще потвърдите правата ми над „Грейфеър“, милорд, а също и тези на дъщеря ми, нали? — попита Арабела, изпълнена с надежда.

— Така ми се струва по-разумно, мадам, особено ако онова, което ми казахте за сър Джаспър, е истина — отговори кралят, без да бърза. — Но имам навик да вземам решения сутрин, след като съм се наспал добре. Освен това ще трябва да извикам тук Пърси, за да го попитам дали е съгласен да оженя момчето му за вашата дъщеря. Не сте настанена в двора, нали?

— Не, милорд, нямам средства. Детето ми, слугите ми и аз сме настанени в женския манастир „Сейнт Мери“, близо до Шийн.

— Дъщеря ви е с вас? — Кралят изглеждаше изненадан.

— Да, сир. Маргарет е още много малка, за да бъде отделена от майка си. А и аз не мога да понасям раздялата с нея — призна Арабела.

— Ами трудностите на пътуването? — възрази кралят.

— Маргарет е силно и здраво момиченце, слава Богу, пътуването й понася добре — отговори Арабела.

— Дали и синът ми Артър ще бъде като нея? — запита се тихо кралят.

— Дано кралицата ви дари с прекрасно, здраво и силно дете, сир — каза Арабела.

— Ще ви изпратя съобщение в манастира „Сейнт Мери“, когато пожелая да ви видя отново, лейди Грей — каза кралят и я освободи.

Арабела направи дълбок реверанс и целуна протегнатата ръка на краля. Но по красивото й лице беше изписана загриженост.

— Няма да ви карам да чакате повече от ден-два, мадам — увери я Хенри Тюдор. — Сигурен съм, че ще успеете да се справите с трудностите дотогава, като изхождам от това, че сте се справяли досега.

— Разбира се, милорд — каза Арабела. Лицето й отново изразяваше спокойствие, въпреки че умът й беше зает с пресмятането на монетите, които бяха останали в портмонето й. Пътуването беше много по-скъпо, отколкото тя мислеше. Арабела направи още един реверанс и отиде да се сбогува с кралицата и да й благодари за любезността. — Бог да благослови Ваше величество — каза тя. — Ще се моля непрекъснато на Бога да ви дари с леко раждане и здрав син.

Елизабет от Йорк се усмихна нежно.

— Благодаря ви, лейди Грей. Надявам се, че разговорът ви с моя съпруг, краля, доведе до успех и че наистина съм ви помогнала.

— Аз също се надявам, Ваше величество — каза тихо Арабела. Не искаше да се покаже прекалено самоуверена, макар сърцето й да биеше лудо от възбуда. Беше почти сигурна, че Хенри Тюдор ще й върне „Грейфеър“.

— Значи съм изпълнила кралския си дълг към вас — отговори кралицата. — Ако не ви видя отново, лейди Грей, желая ви да пътувате бързо, с Божията помощ.

Арабела направи реверанс за последен път, целуна ръка на кралицата и заднишком излезе от градината, придружена от отец Пол.

— Кралят удовлетвори ли молбата ви, мадам? — попита я свещеникът.

— Не още, отче, но обеща след ден-два да ми съобщи решението си — отговори Арабела.

— Значи ще го направи — каза отец Пол — Хенри Тюдор е безупречен във всяко едно отношение. Не е като онези високопоставени личности, които обещават, но не изпълняват обещанията си.

Арабела бръкна в портмонето си. Боже мой, бяха й останали толкова малко монети, а знаеше, че трябва да възнагради свещеника за помощта, която й беше оказал. Тя неохотно извади една сребърна монета и я постави в ръката на отчето.

— Бих искала да можех да ви дам повече — извини се тя, — но са ми останали малко пари, а ми предстои дълго пътуване. Трябва да се грижа и за детето си. Но ви благодаря от сърце за проявената към мен любезност. Ще ви помоля в литургията да споменете и майка ми, лейди Роуина.

— Разбира се, дъще моя — каза любезно отец Пол. Опипа монетата с пръсти и започна да пресмята стойността й, без дори да погледне към нея. Тъкмо щеше да й помогне да се качи на бялата си кобила, когато неприятен глас прекъсна разговора им.

— Боже мой! Нима това си ти, Арабела, любима моя?

Тя бързо вдигна глава и гневният й поглед се срещна с този на сър Джаспър Кийн.

— Боже мой! — извика възхитено сър Джаспър, като я огледа от глава до пети. — Та ти си станала рядка красавица, любима! По-красива си дири от майка си, заклевам се.

— Не се осмелявайте да споменавате името на майка ми, дявол такъв! — каза ядно Арабела. — Тя е мъртва заради теб!

Той се засмя, но смехът му беше отвратителен.

— Тя умря, защото не можеше да държи краката си затворени за мен.

Арабела го удари с всичка сила. Малкият пръстен, символ на фамилията Грей, който носеше, остави драскотина на бузата му, точно под дясното му око. Беше онемяла от гняв. Изненадан от силните чувства, изписани на лицето й, сър Джаспър Кийн направи крачка назад и сложи ръка на раната, от която капеше кръв. Кръвта изцапа снежнобялата му копринена риза и елегантното му шалче.

— Кучка! — успя той да извика най-после. — Ще ми платиш за това, кълна се!

Думите му не успяха да я изплашат. Тя беше изпълнена със студен и силен гняв, който достигаше до всяка част на тялото й и я накара да онемее.

— Ако ме доближите още веднъж, сър, ще ви убия на място! — каза тя с леден глас, обърна се и възседна кобилата.

Шокиран от събитията, които не можеше да разбере, отец Пол се качи върху мулето си и като не знаеше какво друго да направи, тръгна след нея.

— Дъще моя — каза той, когато най-после я настигна, — какво е това поведение? Как се осмелихте да ударите онзи джентълмен? Господ е поставил човека на земята, за да управлява той своите жени и зверовете. Вашето неуважение, страхувам се, поставя душата ви в смъртна опасност. То е грях, който ще заплатите.

— Този мъж е отговорен за смъртта на майка ми, отче. Трябваше да се ожени за мен. Но когато шотландците ме отвлякоха, той насила заведе майка ми пред олтара, като я накара да умре от срам. И всичко това направи, за да заграби собствеността ми! Той е ужасен човек! Самият дявол!

— Но — тихо възрази свещеникът — той е мъж.

Арабела раздразнено изсумтя. Беше благодарна на отец Пол, че й осигури аудиенцията с кралицата, но той беше глупак, и то глупак, който нямаше никакъв опит.

— И защо мъжът да е по-висше създание от жената, отче? Заради онова парче плът, което виси между краката му ли? Мисля, че ние, които сме избрани, за да зачеваме живот и да раждаме, сме по-висши създания.

Очите на свещеника станаха съвсем кръгли от шока, предизвикан от думите на Арабела. Той тихо, под носа си, рече: „Богохулство!“ За да го успокои, тя каза:

— Ще се моля на Бог да прости злия ми нрав, отче, а също така ще се моля и за врага си. Ще се науча да прощавам.

Ако беше сбъркала, грехът щеше да се припише на нея, а вярата й, че жената не стои по-долу от мъжа, нямаше нищо общо с това колко често Тевис й беше повтарял, че макар да е англичанка по рождение, тя е шотландка по сърце и ум. Може би беше прав. Може би беше прав за много неща. Тя беше толкова близо до онова, което сърцето й желаеше, и все пак беше толкова нещастна. Защо?

Сър Джаспър стоеше прав и я гледаше как се отдалечава. Сега, когато изненадата от това, че вижда Арабела тук, в Шийн, беше преминала, той се запита защо ли е дошла. Къде беше съпругът й, онзи граничен разбойник, онова копеле, което наричаше себе си граф? С нея нямаше никой, освен свещеника, а това беше странно. Свещеникът едва ли беше достатъчна охрана за лелята на краля, пък макар да е стигнала до това положение чрез брака си. Къде беше охраната й? Слугите й? Дали наистина беше омъжена, или приказките целяха да го объркат? И преди всичко, защо Арабела Грей беше тук? Сър Джаспър Кийн бързо се прибра в дома, където беше настанен, и изпрати да повикат Сийгър.

— Милорд, лицето ви… — каза Сийгър, истински загрижен.

— То не е важно — отговори неговият господар. — Раната вече не кърви. Току-що видях лейди Арабела Грей, Сийгър. Идваше от градината на кралицата. Бих искал да знам какво е търсила там. Защо не е в Шотландия? Искам отговори, човече! И то бързо?

— Добре, милорд, ще видя какво мога да науча, но трябва да ме оставите да се погрижа за драскотината. Доста е дълбока и на красивото ви лице ще остане белег, ако раната не се третира както трябва. А това зависи и от бързината, с която ще я третираме — настоя Сийгър.

— Добре — грубо отвърна сър Джаспър. — Играй си на лекар, щом искаш, но ми дай отговорите, които ме интересуват. Няма да мога да мигна, докато не науча защо е била тук. — Изведнъж осъзна, че раната започва отново да го боли. — Тя ще ми плати за това! — каза той тихо, като че ли на себе си.

— Тази проклета кучка ще ми плати за всички обиди!

— Ако можем да разберем къде е отседнала, милорд, може би ще успеете да я отвлечете, да я закарате в „Грейфеър“ и да я биете, докато стане послушна и кротка като агънце, докато започне да ближе краката ви като куче — предложи Сийгър.

— Станала е голяма красавица, Сийгър — каза сър Джаспър някак отнесено. — Красотата й далеч надминава тази на майка й, а видът й е като на обичана жена. Ще бъда щастлив да я имам в леглото си, въпреки лошия й нрав. Ако ми падне в ръцете, ще избия дявола от главата й, кълна се!

— Но тя ви се полага по право, милорд — злобно се изкикоти Сийгър. — Само ако можехме да я заведем в „Грейфеър“…

Изведнъж на красивото лице на сър Джаспър се изписа нещо като просветление.

— „Грейфеър“! — извика той. — Дошла е заради „Грейфеър“. Разбира се! Защо иначе би напуснала Шотландия? Само заради онази окаяна крепост, на която тя толкова много държи!

— Но „Грейфеър“ е ваш, милорд — каза капитанът.

— Не, не е — отговори господарят му. — Крал Хенри още не е потвърдил правата ми. А сега тази кучка ми ги оспорва.

— Сигурен съм, че кралят не би оставил една гранична крепост, пък била тя и малка като „Грейфеър“, в ръцете на сама жена, милорд — успокои го Сийгър.

— Нищо не е сигурно, щом зависи от кралското благоволение, глупако! — остро го сряза сър Джаспър. — Помни, че някой ден може да загубиш главата си, ако направиш подобно грешно заключение.

— Какво ще правите, господарю?

— Каквото мислех от самото начало, Сийгър. Ще научиш от кралицата защо е дошла лейди Арабела Грей и ще ми кажеш. Макар да съм повече от сигурен, че е дошла, за да заеме положението ми, докато не се докаже, това е просто предположение. Хайде, погрижи се за драскотината. А после ще отидеш да потърсиш отговорите на моите въпроси.

— Тя не може да се надява, че ще ви победи, милорд — каза Сийгър уверено. — Тя е само жена.

— Всяка твоя следваща дума е по-глупава от предишната, Сийгър — отговори му неговият господар. — Църквата ни учи, че дори Бог не може да излезе на глава с жените. Нима Ева му се е подчинила? Жените са опасни същества, никога не забравяй това.

— Но Бог е наказал Ева, милорд.

— Но тя все пак е оцеляла, Сийгър, а също и нейният пол. Оцелели са, за да докарат мъжете до лудост. Но аз няма да позволя на Арабела Грей да ме победи в това съревнование между нашите характери. „Грейфеър“ ще бъде мой. Няма да я остави да спечели.