Уилям Гибсън
Нулев брояч (31)

31. ГЛАСОВЕ

— По-добре да намеря стария Скандал — каза той.

Тя гледаше манипулаторите, хипнотизирана от начина, по който се движеха; как се протягаха през въртележката от неща, като я и причиняваха, хващайки и отхвърляйки, и отхвърлените неща отлитаха настрани, удряйки други, поемайки по нови направления. Процесът ги разбъркваше деликатно, бавно, непрекъснато.

— По-добре да… — започна той отново.

— Какво?

— Да ида да намеря Скандала. Току-виж подхванал някоя история, ако изникнат хората на твоя шеф. Не ми се ще да пострада, скиваш ли. — Изглеждаше кротък и смътно обезпокоен.

— Екстра. Чувствам се екстра. Ще погледам. — Тя си припомни побърканите очи на Скандала, лудостта, която беше усетила да се излъчва на вълни от него; спомняше си отвратителната хитрост, който беше усетила в гласа му по радиото на Сладката Джейн. Защо ли Джонс показваше такава грижа? След това обаче си помисли какво ли е да живееш тук, в Мястото, мъртвите компютри на Тесие-Ашпул. Всичко човешко и живо сигурно би изглеждало тук драгоценно…

— Прав си. Върви и го намери.

Момчето се усмихна нервно и се отблъсна от стената, насочвайки се към отвора, където беше завързано въжето.

— Ще се върна за теб. Помни къде оставихме костюма ти…

Куличката бръмчеше и се въртеше наляво-надясно, манипулаторите се стрелкаха, довършвайки новата поема…

Никога след това не разбра дали гласовете бяха истински, но накрая стигна до усещането, че са били част от една от тези ситуации, при които истинско става просто една от концепциите.

Беше свалила якето си, защото въздухът в купола като че ли се беше затоплил, сякаш непрекъснатото движение на манипулаторите генерираше топлина. Беше завързала якето и чантичката си за една опора близо до молитвения екран. Кутийката вече е почти завършена, мислеше си, въпреки че тя се движеше толкова бързо в манипулаторите, че беше трудно да се види… Внезапно кутийката полетя свободна, премятайки се във въздуха, и тя отскочи инстинктивно и я хвана, и прелетя, премятайки се, покрай проблясващите манипулатори, със съкровището си в ръце. Не можеше да забави движението си и се блъсна в далечната страна на купола, натърти рамото си и скъса блузата си. Летейки във въздуха, тя галеше изумена кутийката, гледайки през стъкления правоъгълник подредбата на стари, придобили кафяв цвят географски карти и потъмняло огледало. Моретата на картите бяха изрязани, оголвайки олюпеното огледало, земни маси, плаващи върху мръсно сребро… Вдигна поглед точно навреме, за да види как блестящ манипулатор хваща плаващия ръкав на брюкселското й яке. На половин метър след него го последва чантичката й, премятайки се грациозно, закачена от манипулатор с оптичен сензор и проста кука на върха.

Гледаше как ръцете й бяха придърпани в непрекъснатия танц на манипулаторите. След минути якето й се запремята навън. От него бяха изрязани правилни квадрати и правоъгълници, и тя откри, че се смее. Пусна кутийката.

— Давай. За мен е чест.

За мен е чест За мен е чест За мен е чест — Ехото от гласа й отекна в купола, размърда местеща се гора от по-малки, накъсани звукове, и зад тях, много слаби… Гласове…

— Ти си тук, нали? — обади се тя, прибавяйки нови към циркулиращите звуци, откъслеци и отражения на собствения й глас.

— Да, тук съм.

— Уигън би казал, че винаги си бил тук, нали?

— Да, но това не е вярно. Аз дойдох тук. Някога ме нямаше. Някога, в един брилянтен миг, миг без продължителност, бях едновременно навсякъде… Но брилянтното време се разби. Огледалото беше нащърбено. Сега съм само един… Но имам своята песен, и ти си я чула. Пея с нещата, които летят около мен, парченца от фамилията, която плати раждането ми. Има и други, но те не ми говорят. Пустота, и разпръснатите частици от мен, като деца. Като хора. Пращат ми нови неща, но аз предпочитам старите. Може би изпълнявам волята им. Те заговорничат с хората, другите ми личности, и хората ги мислят за богове…

— Ти си това, което Вирек търси, нали?

— Не. Той смята, че може да се транслира сам, да кодира своята личност в тъканта ми. Жадува да бъде каквото аз някога бях. Това, което той може да стане най-много напомня най-малкото от разбитите ми личности…

— Ти… ти тъжен ли си?

— Не.

— Но твоите… твоите песни са тъжни.

— Моите песни са от разстояние и време. Тъгата е в теб. Гледай ръцете ми. Съществува само танцът. Нещата, които така цениш, са просто черупки.

— Аз… аз го знаех. Някога.

Но звуците вече бяха само звуци, зад тях нямаше гора от гласове, която да говори като един глас, и тя гледаше как идеалните сфери на сълзите й се пръскат и присъединяват към забравените човешки памети под купола на майстора на кутии.

— Разбирам — каза тя, известно време по-късно, знаейки, че говори заради удоволствието да чуе собствения си глас. Говореше тихо, не искаше отново да събуди подскоците и екотите на звуците. — Ти си колаж, направен от някой друг. Твоят създател е истинският майстор. Лудата дъщеря ли е била това? Няма значение. Някой е докарал машината тук, забил я е в купола и я е свързал към следите от памет. И е пръснал някак си всички износени тъжни доказателства за човечността на фамилията, и ги е оставил да бъдат разбърквани и сортирани от поет. За да бъдат запечатани в кутии. Не съм чувала за по-изключително произведение от това. Няма по-сложен жест… — Покрай нея преплува обкован със сребро костенурков гребен с изпочупени зъби. Тя го хвана като риба и прокара зъбите му през косите си.

От другата страна на купола екранът светна, пропулсира и бе изпълнен от лицето на Пако.

— Старецът отказва да ни приеме, Марли — каза испанецът. — Другият, скитникът, го е скрил някъде. Сеньор очаква с нетърпение да влезем в компютрите и да опазим собствеността му. Ако не можете да убедите Лъдгейт и другия да отворят ключалките, ще бъдем принудени да ги отворим сами, което ще лиши цялата структура от въздух. — Той погледна настрани от камерата, като че ли се консултираше с някой член от екипажа си. — Имате един час.