Уилям Гибсън
Нулев брояч (3)

3. БОБИ ГО РАЗДАВА УИЛСЪН.

Това смъртта се оказа много лесна работа. Сега го виждаше: тя просто ставаше. Загазиш на милиметър, и ето ти я, нещо хладно и без мирис, издуващо се от четирите глупави ъгъла на стаята, на баритаунската стая на майка ти.

По дяволите, мислеше си той. На Две за ден ще му се откачи задникът от хилене. За пръв път пробвам, и веднага го раздавам уилсън.

Единственият звук в стаята беше тихото непрекъснато тракане на вибриращите му зъби, ултразвуков тремор, съпровождащ обратната връзка, разяждаща нервната му система. Виждаше как застиналата му длан трепти деликатно на сантиметри от червения пластмасов бутон, който можеше да прекъсне убиващата го връзка.

По дяволите.

Беше се заел право с това, когато се върна в къщи. Беше поставил в слота ледотрошача, който беше наел от Две за ден, и се беше включил, набирайки кодовете на базата, която беше избрал за първата си реална цел. Смяташе, че това е начинът, по който стават нещата — искаш да го направиш, и го правиш. Имаше мъничкия кибердек Оно-Сендай от само месец, но вече знаеше, че иска да бъде нещо повече от обикновен баритаунски хотдогаджия. Боби Нюмарк, същият Нулев Брояч, само че нещата бяха свършили. Шоутата никога не свършват по този начин, не и още в самото начало. В едно шоу приятелката или пък партньорът на каубоя-герой щеше да нахълта, да откъсне тродите или да натисне това малко червено бутонче „ИЗКЛ.“ Така че щеше да успееш, да успееш напълно.

Но сега Боби беше сам, вегетативната му нервна система беше прехваната от защитата на база данни, намираща се на три хиляди километра от Баритаун, и той го знаеше. В тази завладяваща тъмнина имаше някаква магическа химия, нещо, което му позволяваше да вижда безкрайно желаната сега стая, с килим с цвят на килим и завеси с цвят на завеси, с мръсна дунапренена гарнитура от кресла, с ъгловатата хромирана рамка, поддържаща компонентите на шестгодишен модул за развлечения „Хитачи“.

Беше придърпал внимателно завесите, когато се подготвяше за тази акция, но сега някак си като че ли виждаше през тях как блоковете на Баритаун се надигат в бетонната си вълна, за да се разбият в по-тъмните кули на Проектите. Бетонна вълна, обрасла с фина насекомна козина от антени и сателитни чинии от фина мрежа, накачена с въжета съхнещо пране. Майка му обичаше да ругае това — тя имаше сушилня. Спомняше си пръстите й, стиснали до бяло имитацията на бронз на балконския парапет, сухи бръчки в извивката на китката. Спомняше си как изнасят умряло момче от Голямата Площадка, привързан към метален обтегач, опакован в пластмасово фолио с цвета на полицейска кола. Паднал и си ударил главата. Паднал. Главата. Уилсън.

Сърцето му спря. Стори му се, че то пада настрани, ритайки с крака като животинче в анимационен филм.

Шестнадесета секунда от смъртта на Боби Нюмарк. Хотдогаджийската му смърт.

И тогава нещо нахлу, страховита невероятност иззад най-далечния край на всичко, което знаеше или си беше представял, и го докосна.

::: КАКВО ПРАВИШ? ЗАЩО ТЕ ТИ ПРИЧИНЯВАТ ТОВА?

Гласнамомиче кафявакоса тъмниочи…

: УБИВА МЕ УБИВА МЕ МАХНИ ГО МАХНИ ГО

Тъмниочи, пустинназвезда, късафланелка, дългикоси…

::: ТОВА Е ПРОСТО ТРИК, РАЗБИРАШ? САМО СИ МИСЛИШ, ЧЕ ТЕ Е ДОКОПАЛО. ГЛЕДАЙ. БРЪКВАМ СЕГА ТУК И ТИ ПОВЕЧЕ НЕ СИ ВЪРЗАН В ОБРАТНАТА ВРЪЗКА.

И сърцето му отново се претърколи на гръб, и ритна нагоре обяда му с червените си нарисувани крака, галваничен спазъм на жабешки крак, който го изхвърли от стола и откъсна тродите от челото му. Мехурът му се изпразни, когато главата му удари ъгъла на Хитачито, и някой казваше мамка му мамка му мамка му върху прашния червен килим. Няма глас на момиче, няма пустинна звезда и впечатление-проблясък за прохладен вятър и износен от водата камък…

И тогава главата му експлодира. Той го видя съвсем ясно, от някъде много далече. Като фосфорна граната.

Бяло.

Светлина.