Владимир Василиев
Космически рицар (8)

ЕПИЛОГ

„Кречеталото“ като обречено се мяташе в кръстчето на мерника, опитвайки се да се измъкне от зоната на залпа, но напразно — компютърът-мерач се беше вкопчил в него с мъртва хватка. Теди мрачно запали неприятелския изтребител, седмия за днес, и се огледа. Отдясно излизаше от вираж катерът на Елтън, малко по-нататък към полюса беше Хари. Боят се водеше почти четири часа.

— Осми, десети, петнадесети, седемнадесети, доложете обстановката.

— Най-после се сетиха — избоботи Елтън. Теди погледна катера му — дъгата на основния изпарител видимо искреше и Елтън сигурно цял ден ругае механиците.

Гласът на секторния дежурен звучеше загрижено и раздразнено:

— По-живо, пилоти!

— Тук осми, струва ми се, че се отървахме — без желание доложи Теди и замлъкна — нека за най-тежкото каже някой друг.

Хари също се изплъзна:

— Петнадесети — нормално.

Оставаше Елтън.

— Аз съм седемнадесети, цял съм, противникът е отбит, боеприпасите на звеното са изразходвани, моля за връщане.

Дежурният уморено се възмути:

— Дявол да ви вземе! Защо не докладва водещият? И въобще какви са тези дърдорения вместо доклад?

Дежуреше лейтенант Слоуни — червенобузест като ябълка глупак и службаш, половин година откакто бе дошъл от офицерския корпус.

Теди кипна, но го изпревариха.

— Ах, ти, тилов плъх! Запиши си, че улучиха десятката! — Катерът на Хари рязко се спусна надолу — сигурно бе ударил в яда си щурвала.

Слоуни заекна и виновно измърмори: „Кацане в шеста зона, координати — девет нула две“, и изключи.

Злият глас на Елтън прекъсна лекото пропукване на чистия ефир:

— Мръсник! Седи си там зад бронята…

Мартин — неуморната и непобедима „десятка“, гордост на пилотите и проклятие на пеломенските асове, се разнесе като облаче плазма след залпа на четирите „кречетала“. Слоуни не можеше да стъпи на малкия пръст на Мартин, но офицерчето дишаше, гледаше и ораторстваше в кабината на крайцера, а Мартин го нямаше и никога повече нямаше да го има.

Трите изтребителя се прегрупираха, построиха се в триъгълник и се понесоха към базата.

Грамадата на крайцера мътно просветваше на фона на абсолютната космическа чернота. Защитният екран почти не проблясваше, значи и тук боят беше спрял. Обикновено „огледалото“ на крайцера трепкаше и искреше като празничен фойерверк, поглъщайки изстрелите на пеломенците.

Елтън вяло поиска кацане, „огледалото“, слабо отмествайки стрелките на индикаторите в пилотските кабини, пропусна катера в шеста зона. Шлюзът вече се отваряше и изтребителите по навик се гмурнаха в недрата на исполинския боен кораб. След като предадоха катерите на механиците и докладваха на началството, пилотите се пръснаха по каютите.

Теди, ругаейки през зъби, свали комплекта и шлема и се помъкна към банята. Не бе чул кога е изписукала капсулата на пощата, затова не откри телеграмата веднага, а едва след половин час. Пластмасовата картичка с текст върху нея беше изпаднала от отвора за доставка направо върху идентификатора и бе станала почти незабележима отдалеч.

Теди замислено я доближи до екрана на визора и там мигновено изникна кратко, само три реда съобщение:

„Данкартен, Райма; Тауншенд Х., Барнегат Х. — за пилота от втори изтребителски поток, флот «С», Теодор Айрън.

Теди, спешно се нуждаем от помощ. Харвей, Хирма.“

Теди Айрън, пилот първи клас, стоеше в собствената си каюта на борда на хорбатския крайцер, тъпо гледаше екрана на визора и се опитваше да си обясни, откъде се е взел предавател в Райма и как да си изпроси отпуск — не за дълго, само за тридесетина дни.