Владимир Василиев
Космически рицар (2)

Първа глава
ШПИОНИН

Теди простена и се размърда, съзнанието му се връщаше бавно, а главата му се цепеше от тъпа болка. Гората шумеше и се чуваха нечии гласове. С голямо усилие отвори очи. Над него се бяха надвесили две брадати муцуни. Вече бе започнало да се стъмва.

— Аха! Птицата се свести. Отнеси го, Бари.

Едната грозна муцуна се обърна и отиде до пламтящия огън. А другата — Бари, здраво мъжище, с лекота подхвана Теди, пренесе го до огъня и подпря гърба му до нещо твърдо, но какво беше то — пилотът не видя. Вързаха краката му, а ръцете зад гърба. Теди въздъхна меланхолично: „Благодаря, че не вързаха и краката ми зад гърба… Това не бих могъл да понеса.“

Ръцете и краката на Теди бяха отекли и много му се искаше да ги размърда.

Бари изкрещя нещо и около огъня се събраха седем души. Първата муцуна, очевидно главатарят, се казваше Херб. Той седна срещу Теди, а останалите се настаниха отдясно. Всичките седмина бяха въоръжени с мечове, ножове и още нещо подобно. Бяха облечени с добре ушити кожени панталони и куртки, а на краката си имаха меки ботуши. Някои бяха с шлемове.

„Изглежда, че са в рицарската епоха“ — с безразличие си помисли Теди.

— Ти магьосник ли си? — попита Херб. — Е, отговаряй, да те вземат дяволите.

Теди отрицателно поклати глава.

— Лъжеш! Нали те видяхме как правиш магии на брега.

Вероятно го бяха видели как се занимаваше с предавателя. Но дали тази банда ще разбере какво е предавател? Теди сериозно се съмняваше.

— Знаете ли какво нещо са радиовълните? — без особена надежда попита той.

Херб и Бари се спогледаха и вдигнаха рамене.

— Не ни залъгвай с твоите магьосничества! — Херб сърдито ритна Теди. В този момент отнякъде прозвуча пронизително разбойническо изсвирване. Всички моментално скочиха, грабнаха стоящите до огъня торби и побягнаха. Някой изсвири още веднъж и скоро се чуха несвързани гърлени викове и звън — изглежда, че бяха пуснали в ход мечовете.

Теди по неволя остана до огъня, тъй като беше вързан и се чудеше какво става. След няколко минути дотичаха хора, които по външност приличаха на Бари, Херб и на техните спътници. Само че тези бяха облечени в еднакви дрехи с чудновати хералдични знаци на гърдите. Някои се втурнаха след хората на Херб, а другите заобиколиха Теди. Важният човек, когото наричаха „господин офицер“, го попита:

— Кой си ти и кои са хората, които бяха с теб?

Гласът му беше властен, на Теди му се прииска да се смали. Той отвърна:

— Аз съм мирен пътешественик, а кои са тези хора — и аз като вас не зная.

— Лъжеш, куче! Ти си дахомейски шпионин, нали? Отговаряй!

Теди клюмна. На този едва ли можеш нещо да докажеш.

Офицерът почака малко. Теди мълчеше.

— На каруцата! Баронът ще се заинтересува от него… — изкомандва офицерът и няколко ръце подхванаха Теди. Онези, които се бяха втурнали след хората на Херб, се върнаха, дишайки тежко.

Теди реши — време е да свикне с мисълта, че е дахомейски шпионин. Беше му много обидно, че така глупаво се хвана в капана! Целия комплект, лазерния меч и главно предавателя отмъкнаха хората на Херб. Теди нямаше никаква възможност да извика помощ от базата, на всичкото отгоре стана и шпионин…

Влязоха в града едва по обяд. Обкръжаваше го висока, многократно кърпена стена. Прозяващите се брадати пазачи, накичорени с най-различно оръжие, моментално се изпънаха и замряха, като видяха предводителя на отряда, който залови Теди. Каруците — те бяха две, преминаха след конниците през подемните врати, пресякоха площада, изпълнен с пъстра средновековна тълпа, минаха през затънтени улички с бедни срутени колиби, през квартали с къщи, където живееха що-годе състоятелни граждани. Центърът на града, както разбра Теди, представляваше замъкът на барон Рой, доста солидно на вид здание. Заобикаляха го стени и ров с вода. Каруците преминаха по подемния мост, който служеше едновременно и за врата, и влязоха в просторен двор. Конниците скочиха от конете, дотичалите слуги веднага ги отведоха. Двама здрави въоръжени пазачи свалиха Теди от каруцата и безцеремонно го повлякоха. Най-много го вбесяваше, че ръцете му бяха вързани и нямаше възможност да се бие. Иначе би се измъкнал от тази свита още в гората.

Захвърлиха го в тясна тъмна стая, която беше нещо като затвор. Цялата обстановка се състоеше от малка купчина мръсна слама. Мрачните грапави стени сигурно бяха видели много неща. Светлината едва се промъкваше през тясната цепнатина на тавана, висок почти четири метра. Когато масивната врата се затвори със сърцераздирателно скърцане и трясък, Теди се измъкна от сламата, където го бяха захвърлили с лицето надолу, изправи се и се огледа. Скоро очите му свикнаха с полумрака и той видя някои подробности, които не беше забелязал. В стената имаше зазидани метални скоби с вериги. В някакви вдлъбнатини на пода, покрити с ръждясали решетки, цвърчаха и сновяха нагоре-надолу плъхове. За пълнота на картината липсваха само нечии побелели от времето кости и черепи.

Много скоро отдалеч се чуха приглушени гласове, вратата се отвори с познатия вледеняващ звук и в килията нахълтаха същите двама пазачи, а трети стоеше отвън с факла в ръка. Изведоха Теди, прекараха го по коридор с множество врати от двете страни, а в дъното имаше стълба, по която трябваше да се изкачат. След като се помотаха още малко по различни проходи, се озоваха пред врата, покрита с чудновата релефна резба. Пазачът с факлата я отвори и вкараха Теди в просторна зала. По средата на нещо като трон седеше представителен мъж в богато облекло, лицето му беше важно и волево, макар че едното някак не се връзва с другото. Съдейки по всичко, това беше барон Рой. До него стояха неколцина велможи, а сред тях и онзи офицер. Малко по-далеч, заобиколена от няколко придворни дами, седеше красива девойка, която, кой знае защо, веднага ти се искаше да наречеш принцеса. В залата сновяха слуги и всички поред им подвикваха. Пред барона на колене стояха трима пленници също като Теди. Той се различаваше от тях само по това, че нямаше брада и прическата му бе по-прилична. Десантният му комбинезон беше много измърсен и приличаше на парцалите, с които бяха облечени тримата. Поставиха до тях на колене и Теди.

— Що за тип е този, Остин? — поинтересува се баронът и се поизвърна.

Офицерът, който плени Теди, се приближи до трона.

— Заловихме го на брега в Черната долина. Там вилнееше шайка дахомейци, струва ми се, пак хората на Херб Колайти. За съжаление всички се измъкнаха, освен този и часовоите…

— За съжаление! — презрително изръмжа баронът. — Не можеш да научиш бандата си да воюва човешки!

Остин виновно се поклони.

— Ти дахомеец ли си? — попита баронът Теди.

— Не — прехрипнало отвърна той, — аз съм отдалеч.

— Откъде? Може би от Текондерога или от Каратинга?

— Не, вие не знаете тази земя.

Баронът се спогледа със заобиколилите го васали и се закиска.

— Ти, мръсен и тъп дрипльо, смееш да твърдиш, че барон Рой знае по-малко от теб?

Теди нямаше представа как да реагира.

Чу се нежният глас на принцесата:

— Бароне, а това не ви ли говори, че той действително е чужденец и не познава нашите обичаи?

— Глупости, принцесо! Та на челото му е изписано, че е дахомейски шпионин, а прахът от Таулект или от Авостинг още не е паднал от краката му. — Теди знаеше, че на челото му не е написано нищо особено, но за съжаление това бе известно само на него. Ах, само да му бяха развързали ръцете!

— Колко бяхте? — попита баронът.

Теди вдигна рамене.

— Кой ви изпрати? Херцог Арней ли?

— Чуйте ме, бароне…

— Млъкни!!! — изкрещя баронът. — Нищожество! Ще те стрия на прах! — той скочи, безкрайно разярен. Теди нищо не разбираше и озадачено запримигва. Пазачът силно го удари по врата.

— Как разговаряш! — изсъска той гъгниво. — Трябва да кажеш „ваше сиятелство“.

Теди съвсем се обърка от тези тънкости на етикета. Баронът гневно вдигна ръка:

— Да се обесят! Всичките четирима! Още днес! И повече народ да се събере, за да видят как се справяме с шпионите!

Веднага измъкнаха Теди и тримата му съседи от залата. След тях все още се носеха някакви възмутени викове.

„Идиот! — помисли си пилотът. — Така да се разяри, че не са го нарекли «ваше сиятелство», а просто «бароне»… Страна на идиоти!“

Вкараха и четиримата в килия, подобна на тази, където беше Теди преди посещението си при барона. Двамата бяха високи, силни и мрачни субекти. Те веднага седнаха върху сламата, като оставиха малко място за Теди и за третия, също висок, но за разлика от другите двама — нежен юноша. Пилотът седна с гръб към единия от здравеняците, а юношата — до него. Той беше мръсен, но лицето му все още пазеше палавото си изражение.

— Казвам се Харвей. Харвей Точното око. А ти?

— Теди Айрън, пилот първи клас — измърмори Теди.

— Пилот ли? — пак попита Харвей. — Какво е това?

— Нещо като ездач — въздъхна Теди.

— Аха-а… — задоволи се събеседникът му. — Ами ти защо си тук?

Теди вдигна рамене:

— И аз не зная. Току-що се бях приземил… хм, бях стигнал до брега и веднага ме нападнаха някакви хора…

— Къде на брега? В Черната долина ли?

— Вероятно… — Теди си спомни, че Остин спомена нещо подобно. — Аз съм отдалеч, нищо не зная. А тези, главатарят им е Херб Колайти, струва ми се…

Харвей кимна:

— Зная го! Дясната ръка на херцог Арней.

Теди продължи:

— Та те ме вързаха. Преди да съм им обяснил нещо за себе си, довтасаха юнаците на този барон. — Теди въздъхна. — И ето ме тук… Като дахомейски шпионин.

— Разбрах — кимна юношата.

Теди попита:

— И какво ще стане сега?

Харвей учудено го погледна.

— Как какво? Днес ще ни обесят на площада.

Теди подскочи.

— Как така ще ни обесят?!

— Ти не чу ли какво каза баронът?

— И ние ще седим и ще чакаме като овни в кланица?

— А какво ще направиш? — вдигна рамене Харвей. — Охраната на барона е неподкупна. Никой няма да плати повече от него и нямат сметка да се поддават. Там е цялата хитрост.

Теди седна на мястото си. Ако действително смяташ да правиш нещо за своето освобождение, не трябва да го казваш гръмогласно. Той вече по-спокойно се обърна към съседа си:

— А ти защо си?

— А-а, за дреболия. Измъкнах кесията на един заплес, а той, представи си, да вземе да се окаже пратеник на краля до барона, та… такова…

— Ами тези двамата?

— Тези ли? Това са дахомейци. Само че през цялото време мълчат.

— Дахомея някаква страна ли е?

Харвей косо погледна Теди.

— Вижда се, че наистина си отдалеко. Дахомея е кралство на север, наши съседи.

— Воювате ли с тях?

— А-а, не, някакви си дребни стълкновения и това е всичко. Хората какво — по-добре е да търгуват, отколкото да воюват. Но барон Рой и херцог Арней не могат да си поделят няколко селца и голяма част от гората. Пък и нашият крал Рик не се обича много-много с техния. И воините на барона разпорват шкембетата на дахомейците. И обратното.

— Как се казва това кралство?

— Нашето ли? Данкартен. Крал сега ни е Рик Барнегат.

Теди попиваше информацията с ненаситността на новороден компютър.

— Ами тази девойка в залата коя е?

— Принцесата ли? — усмихна се Харвей. — Това е дъщерята на крал Рик. Казва се Хирма. Навярно е единствената чиста душа сред столичната аристокрация.

— А какво прави тук?

Харвей вдигна рамене:

— Не зная. Дошла е на гости у барона. Тя обича да пътува. Въобще е знатна особа. Според мен по майсторство в боя с мечове с нея могат да се сравняват само десетина души в цялото кралство, включително и баща й.

— Ти пък откъде знаеш?

Харвей скромно сведе очи:

— Някога аз я учих на фехтовка…

Теди примижа:

— Интересно дали и ти се включваш в тази десятка?

Харвей се усмихна:

— Включвам се.

— Е, тогава можеш да включиш и мен.

Пилотът разбра защо този младеж е толкова спокоен — най-вероятно имаше готов план за спасяване. С думите си Теди му предложи съучастничество. Харвей с поглед се съгласи.

— Много е забавно — усмихна се Теди — учителят по фехтовка на самата принцеса да бъде осъден на обесване за откраднатата кесия на кралския пратеник!

Харвей се засмя весело, от душа. Теди също. Те никак не приличаха на осъдени на смърт. Осъдените на смърт не се кискат в килиите си. А тези направо се кискаха.

Теди отдавна бе разбрал, че Харвей не е такъв простак, за какъвто се представя. Широките познания и начинът на общуване издаваха човек ако не от висшите кръгове, то във всеки случай от приближените до тях. Как иначе, нали е учител по фехтовка…

След около два часа неизменно мълчаливите пазачи ги изведоха на двора, после преминаха през вратата, прекараха ги през градските квартали и стигнаха на площада. Тук вече бяха успели да приготвят бесилката, от която висяха четири примки. Наоколо се беше събрала доста голяма тълпа.

Теди вървеше до Харвей, а двамата дахомейци — няколко крачки по-назад. Юношата съвсем тихичко го посъветва:

— Поискай да ти развържат ръцете. Там, горе… (Въжетата от краката и на четиримата бяха развързали още в килията.)

Качиха ги на дървената площадка. Тълпата се развълнува и притихна. При тях се изкачи и плешив глашатай и разтвори някакъв лист:

— В името на краля! Тези хора са обвинени в шпионаж в полза на Дахомея и херцог Арней. Сега ще ги обесят, за да може мирните граждани да живеят спокойно…

Той още няколко минути пелтечи за мировата скръб, за повишената бдителност и едва тогава се успокои. Харвей през цялото време стоеше със затворени очи.

След това ги побутнаха към примките. Харвей погледна Теди. Той се обърна към офицера, който командваше:

— Господин офицер, може би преди смъртта ще ни развържат ръцете?

Очевидно тази молба беше законна — офицерът направи знак и най-близкият пазач разряза въжетата, които стягаха китките на Теди. До него веднага се озова Харвей и усмихнат протегна ръце към пазача. Офицерът се опита да каже нещо — изглежда не искаха да освободят ръцете му, знаеха с кого си имат работа, но пазачът по инерция преряза въжетата и вече бе твърде късно. Теди не чакаше подкана.

Двамата пазачи полетяха отгоре с най-обикновен ритник. Успокои офицера с удар в гърлото. Цяла тълпа пазачи се втурна към него, но тези физически силни хора нямаха понятие от древните земни начини на ръкопашен бой. В пилотската школа Теди беше един от най-добрите по източните бойни изкуства, много беше постигнал и много умееше, тъй като се занимаваше с тях още от детинство. Сега просто запокитваше нападателите с резки удари на ръцете и краката си. Вляво от него Харвей вече размахваше меча, като се биеше едновременно с трима пазачи. Теди го забеляза с крайчеца на очите си и чу неговия вик:

— Теди, бягай, ако можеш!

Харвей скочи от подиума и бързо побягна. Тълпата с желание му правеше път. Тримата пазачи, с които той се фехтоваше, се търкаляха на дъските, а един седеше на колене и се държеше за корема.

Докато Теди асимилираше картината, към подиума тичаха група воини с извадени мечове, а двама вече се бяха изкачили и се готвеха да го нападнат. Той се огледа и разбра, че отдавна трябваше да е изчезнал. Изтръгна меча от ножницата на лежащия близо до него офицер и се хвърли направо срещу пазачите. Те не усетиха какво става — някаква сила изтръгна мечовете от ръцете им. Всъщност това беше силата на майсторството на Теди — ниндзуцу, на което също обучаваха бъдещите пилоти и което предполагаше умение да се отнеме меча. Но пазачите решиха, че това е магия.

Теди се засили и направо прескочи стълпилите се до подиума воини. Двойното предно салто накара насъбралите се хора да ахнат от почуда. Такова нещо не бяха виждали никога. Той се приземи благополучно и се втурна към най-близкия ъгъл. Хората бързо му правеха път, а пазачите, които се спуснаха да го преследват, трудно се промъкваха през тълпата, като непрекъснато ругаеха и заплашваха.

Теди скоро стигна края на площада и потъна в лабиринт от улици. Те бяха криви, разклоняваха се и той често попадаше в задънени. Преследвачите се чуваха съвсем близо зад него. Той с ужас си помисли какво би станало, ако се натъкне на стена без изход, и точно това се случи.

Преследвачите приближаваха. Теди стисна меча, но не се наложи да се сражава. Слабо скръцна и се отвори излющена врата. Тихо го поканиха да влезе. Нямаше време да мисли.

Вратата се затвори, преди преследвачите да разберат къде е потънал.

Хванаха Теди за ръка и в пълна тъмнина го поведоха през тесни коридори и малки стаички, откъдето се носеше миризма на кисело зеле и котки, а някъде наблизо се чу и детски плач.

След това го избутаха на друга улица и жената, която го водеше, извика: „Привет на Харвей! Господ да ви пази!“, и затвори също такава охлузена врата. Теди се понесе напред, като благодареше на съдбата и на Харвей. Но още след първия ъгъл се натъкна на въоръжени хора, обаче това не бяха пазачите на барон Рой. Бяха четирима и водеха някого, загърнат с дълго наметало и качулка. Първият се отдръпна бързо пред излетелия иззад ъгъла пилот.

— Бари! — ужасено простена Теди.

Това бяха хората на Херб Колайти. Бари хвана меча, останалите трима — също. Теди зае отбранителна стойка — краката разкрачени и леко прегънати, мечът във вертикално положение вдясно от тялото, лактите разперени успоредно със земята. Бари презрително изрева:

— Та ти не умееш и да държиш меча!

Те държаха мечовете по европейски — с една ръка пред себе си. Теди владееше само самурайския и неговата техника беше друга. Колко хубаво, че трофейният офицерски меч имаше дълга ръкохватка и можеше да се държи с двете ръце. Ако беше като на Бари или като на пазачите, щеше да му създаде големи неудобства.

Дахомейците нападнаха всички наведнъж. „Идиоти, къде сте тръгнали с примитивната си средновековна техника срещу ветрилообразната защита, блокадата с крака и стринговите атаки…“ — помисли си Теди. Той с лекота отразяваше сипещите се върху него удари.

Бари се оказа по-силен от останалите. Тях Теди за миг ги повали с плоската страна на меча или с ръкохватката и сега те се търкаляха в краката му като фазани след сполучлив залп. А на Бари просто изби меча. Той обречено отпусна ръце. Теди нямаше намерение да го убива, обърна се, за да бяга нататък. Зад гърба му Бари обаче извади кинжал и замахна.

Това беше много елементарен похват. Теди се отдръпна встрани, едновременно избягвайки удара и обръщайки се, перна противника с меча през корема. Бари с проклятие се сгромоляса.

Теди отпусна меча.

— Бог ми е свидетел, че не го исках.

Под краката му потече кръв. Теди изтри лице и се канеше да тича по-нататък, но върху раменете си усети нечии ръце. Той подскочи от изненада.

До него със свалена качулка стоеше принцеса Хирма. Теди най-неприлично се опули срещу нея.

— Ти ме спаси… — тихо каза принцесата.

— Спасих ли те? — недоумяваше пилотът. Той бягаше, като се стараеше да се измъкне от преследването, и не би се бил с никого, дори с Бари, въпреки че го позна, а камо ли пък да се сети да спасява някого.

— Това са дахомейци. Те искаха да ме отвлекат. Ако не беше ти…

Принцесата се притисна към Теди, прегърна го с неприкрито облекчение и главата му се замая. Не беше свикнал да се прегръща с принцеси.

Хирма го погледна в очите.

— Тебе още ли не са те обесили?

Въпросът беше изключително навременен — наблизо се показаха войниците на барон Рой. Теди стисна меча, но този път с едната ръка. С другата хвана принцесата и я притисна до себе си. Тя все още нищо не разбираше. Само след половин минута пилотът беше обкръжен от стотина войници.

— Ей, вие! — изкрещя Теди. — Не ви съветвам да се доближавате, защото иначе от вашата принцеса ще останат само рогца и копитца. — Той се ухили. — А може и това да не остане…

Войниците притихнаха. Напред излезе Остин — Теди отдалеч го позна, — намръщено огледа следите от неотдавнашната схватка. Той също позна Бари.

— Аха, змия дахомейска — изсъска злобно и се обърна към Хирма: — Принцесо, нима той е по-добър фехтовач от вас?

Принцесата отговори с треперещ глас — напълно естествено, щом те държат за гърлото и размахват меч под носа ти, едва ли можеш да мислиш за интонацията си.

— Остин, не аз, а той ги уби. Заповядвам ви да не го докосвате.

Остин скръцна със зъби:

— Както кажете, принцесо…

Хирма внимателно се освободи. Теди вече не я държеше за врата, но още не пускаше ръцете й. Тя го погледна и пилотът долови в този поглед едновременно ужас и възхищение. Той я хвана по-здраво за ръката, а с другата стискаше меча.

— Нещо не ми се иска да те пусна съвсем, принцесо. По-добре да бъдем заедно, нали?

— Какво искаш? — прекъсна го Остин.

— Искам да ме изслуша барон Рой. Заведете ме при него. И имайте предвид, че принцесата е до мен, а аз държа меч…

Те тръгнаха към замъка. Остин удържа на честната си дума. През половиния час, докато вървяха, никой не направи опит да се приближи до Теди, който грижливо водеше принцесата за ръка.

Баронът ги посрещна вече не с такъв бесен поглед, с какъвто беше изпратил Теди. Той вдигна властно ръка:

— Пусни принцесата! Никой няма да те пипне. Давам думата си на рицар и на мъж.

Теди му повярва. Пък и нищо друго не му оставаше. Той се обърна към своята пленница:

— Простете, принцесо! Повярвайте, всичко това беше само блъф. За нищо на света не бих причинил зло на такава очарователна лейди. Разберете ме и ми простете, принцесо.

Девойката слабо се усмихна:

— Аз ти вярвам, чужденецо… Ти ми харесваш.

Баронът мрачно и въпросително местеше поглед от принцесата към Остин, очевидно още нищо не разбираше. Тя описа с две думи как са я заловили хората на Бари. Хирма имала навика да се разхожда сама из града, като се загръщала с наметало и закривала лицето си с качулка. Но дахомейците я проследили.

Тя разказа как Теди е победил и четиримата. След това Остин обясни как Харвей, Теди и двамата дахомейци, които също успели да избягат в суматохата, са избягнали наказанието. Баронът се намръщи. На Теди му се стори, че за него най-неприятното в тази история беше изчезването на Харвей. След минута Рой отново си спомни за пилота.

— Сега вече е ясно че ти не си дахомеец. („Това и по-рано беше ясно, глупако!!!“) Значи, като че ли нямаше защо да те обесим. Това, първо.

„Желязна логика!“ — Теди го гледаше право в очите.

— Съдейки по разказите, ти великолепно владееш меча. А това е привилегия на благородниците. Това — второ.

„Карай, карай, теоретико. А къде беше, когато ме мъкнеха към бесилката?“

Погледът на Теди не изразяваше нищо.

— И трето, ти си бил учтив с принцесата, когато не е било необходимо да се прикриваш с нея.

„Понятия за учтивост и чест — е, няма що!!! Когато не е било необходимо!“

Теди все така настойчиво гледаше барона в очите.

— Значи — направи равносметката баронът, — налага се едно-единствено обяснение. Назови името и титлата си.

Теди се напрегна.

— Пилот… Тед Айрън.

— Пилот ли? — попита баронът и повдигна вежди.

— Това е нещо като граф — малко по-бързо, отколкото би искал, поясни Теди.

Сега баронът втренчено го погледна — също както преди това Теди гледаше него. Дали повярва, или не — беше трудно да се разбере.

— Поздравявам те, пилот Айрън, на моята земя и те моля да бъдеш гост в замъка ми! — бавно и тържествено произнесе баронът и като сложи ръка на сърцето си, се поклони.

Той говореше с Теди като с равен, а това го накара да застане нащрек. Пилотът напрегнато мислеше, преди да отговори.

— Благодаря ти, барон Рой, за оказаната чест, с радост приемам поканата, защото можем да си помогнем един на друг.

Очевидно Теди се държеше точно както трябва и думите му бяха на място.

— Нека пилот Айрън ни извини за малкото недоразумение, което стана днес. Аз и моите хора ти поднасяме най-дълбоки извинения — баронът пак се поклони, а след господаря си се поклониха всички, които се намираха в залата — от Остин до пазачите. Продължаваше да стои права само принцесата.

„Дявол да те вземе, мръсен дангалак! Виж го ти, «малко недоразумение»! Едва не ме обесиха, а той казва на това малко недоразумение.“

Лицето на Теди изрази колкото се може по-голяма признателност и той каза:

— Да забравим това, бароне. Вече всичко е минало — тук пилотът си спомни, че още стиска меча в ръка. — Нека между нас никога не застава това — и Теди повдигна меча и го хвърли настрана. Той със звън падна на каменния под. Освен ръкохватката в него нямаше нищо хубаво и Теди го изостави без съжаление, защото сега вече разчиташе да получи меч, за какъвто мечтаеше.

В залата влязоха офицер и няколко войници, които носеха някакво парче тъкан с размери на одеяло. Положиха го пред барона.

— Това е всичко, което намерихме у Бари и неговите хора, ваше сиятелство! — с поклон доложи офицерът. Войниците се строиха зад него и изцъклиха очи.

— После — обърна се баронът и хвана Теди за лакътя. — Пилот, мисля, че трябва да се преоблечеш и да се изкъпеш.

Теди веднага се съгласи. За миг той внимателно огледа всички внесени вещи — нито предавателят, нито лазерният меч бяха сред тях. Нито една вещ от комплекта.