Владимир Мегре
Родовата книга (9)

Аз ще спася мама

„Веднъж мама дълго време я нямаше. Аз се питах: «Къде ли е?» И реших, че мама е на съседната полянка, която е близо до нашата. Прилича на нашата, но на нея не е така хубаво. Отидох на съседната полянка и я видях. Тя лежеше без да се движи и цялата беше бяла. И около мама тревата също беше бяла.

Отначало стоях и си мислех: «Защо става такова нещо, лицето на мама не трябва да бъде съвсем бяло и тревата наоколо също.» После реших да пипна мама. Тя с мъка отвори очите си, но не се помръдна. Тогава я хванах за ръчичката и започнах да я изтеглям извън кръга. Тя ми помагаше с другата си ръчичка и ние успяхме да се измъкнем от белия кръг.

Когато мама стана предишната, каза никога да не я пипам, ако пак се случи такова нещо. Тя сама ще се справи, а аз няма да мога. След като бях в белия кръг и влачих мама, ръчичката и крачето ми изтръпнаха и дълго време не се оправят. Мама бързо става предишната, а крачето и ръчичката ми дълго не минават.

Когато видях мама втори път в същия такъв кръг… Как лежеше там съвсем побеляла, аз не я пипнах. Повиках силната мечка, върху която спях като малък. Наредих на мечката да тегли мама, мечката стъпи на бялото и падна. И вече мечката не е жива. Само децата на мечката останаха. Мечката веднага умря, щом стъпи на бялото. На бялата трева всичко умира.

Тогава аз тръгнах пак сам по белия кръг и започнах да дърпам мама Анастасия. Ние заедно се измъкнахме от мъртвата трева. Но моята ръчичка и моето краче вече не изтръпнаха толкова много както първия път, само дето цялото ми тяло малко трепереше. Сега не трепери. Виждаш ли, тате, не трепери моето телце, слуша ме. И ръчичката скоро ще почне да се вдига, когато поискам. Тя и сега вече малко се повдига. А преди съвсем не се вдигаше.“

Слушах разказа на сина си смаян и объркан. Спомних си как веднъж самият аз видях Анастасия в подобна ситуация. И също интуитивно се опитах да я измъкна от белия кръг. Спомних си как говореше за това явление старият философ Николай Фьодорович.

Но защо се подлага на такава опасност? Даже рискува и живота на сина си. Нима е толкова важно да изгаря в себе си някаква насочена невидима енергия?

Необикновените кръгове с правилна геометрична форма не един път са показвани по телевизията. Те се появяват в различни страни предимно в полетата с житни култури. Хората откриват сред нормално растящите стебла кръг, в който всички стебла са притиснати към земята, не хаотично смачкани, а наклонени на една страна и образуващи геометрични фигури. Учените изучават тези неясни явления, но засега не са дали обяснения за тях. И при случая с Анастасия също има кръг, тревата също е смачкана, но освен това, което показаха по телевизията, тревата е и побеляла, като че ли не й е достигала слънчева светлина.

Анастасия казваше, че това е негативна енергия, която се произвежда от хората. Да допуснем, че е така, но защо ще се насочва определено към Анастасия? Що за хора са тези, които я насочват? И унесен в мислите си, казах на глас:

— За какво й трябва се бори с нея? Кому е необходимо това? Кой може да се почувства по-добре от това?

— По малко на всички — чух гласа на сина си. — Мама казва, че ако енергията на гнева и агресията стане по-малко, ако тя успее да я намали, изгаряйки я в себе си, а не я отразява в пространството, тя ще стане по-малко. А тези, които я произвеждат, ще станат по-добри.

— Покажи ми ги, колко са белите кръгове? Къде са?

— Наблизо до нашата полянка има една съвсем малка полянка. Белите кръгове се появяват винаги там.

След това тревата в тях отново става зелена, но сега все още не е позеленяла цялата и се виждат белите кръгове. Ако искаш да тръгнем, аз ще ти покажа, тате.

— Да тръгваме.

Станах бързо и взех за ръчичка моето синче. Детето ситнеше бързо с малките си крачета, но аз забелязах, че то леко накуцва и се стараех да не вървя бързо.

От време на време Володя се опитваше да надникне в очите ми и през цялото време бъбреше, разказвайки нещо в движение. Но аз си мислех за тези странни кръгове и за неразбираемото поведение на Анастасия, за смисъла на действията й, въобще за това странно явление.

За да поддържам някак разговора със сина си, го попитах:

— Володя, защо наричаш майка си ту мама, ту мама Анастасия?

— Аз знам за много майки, които са живели по-рано на Земята. За тях ми разказа мама Анастасия. Те може да се наричат баби, може и прабаби, но може и майки. Бабите са родили мама. Тях също може да наричам майки. Аз ги чувствам и ги виждам, представям си ги, когато слушам разкази за тях, а понякога и сам ги виждам. А за да не се объркам, понякога наричам мама — мама Анастасия. Всички майки са добри, но мама Анастасия е най-добра и ми е най-близка, тя е по-красива от цветята и облаците. Тя е много интересна и весела. Нека винаги бъде такава. Скоро аз така ще ускоря мисълта си, че винаги ще мога да я върна…

Аз не го дослушах, не осмислих казаното. Ние стигнахме до малката полянка и аз видях на тревата четири белезникави кръга. Кръговете бяха с диаметър пет-шест метра. Бяха едва забележими, но единият се отличаваше с белотата си, вероятно беше се образувал съвсем скоро. И разбрах защо Анастасия не ме посрещна и защо не е тук сега — тя стои някъде съвсем изтощена и не иска да я съжаляват, да се разстройвам от вида й.

Гледах белите кръгове и мислите ми, преплитайки се, препускаха бързо. Разбира се, много хора побледняват от неприятностите, които ги спохождат. Почти всички хора пребледняват, когато срещу тях неочаквано се насочи гняв. Но тук? Нима е възможно от голямо разстояние да чувстваш? Нима е възможно да се концентрира в огромно количество енергия на човешката омраза? Толкова голямо, че не само човекът, но и растителността наоколо да побледнее. Вероятно може. Ето ги следите на най-яростните опити. И отново си спомних думите на Анастасия, цитирах ги в четвъртата книга: „Ти, всичкото зло на Земята, остави делата си, устреми се бързо към мен, опитай. Аз съм сама пред вас, елате да ме победите. За да ме победите, елате всички вие. Сражението без сражение ще бъде.“ Мислех си, че това са просто думи. А всичко се сбъдва. И книгите ги има, както тя предрече, и песните на бардовете, и стихотворенията… Тя не говори просто ей така. Но защо тогава казва „сражението ще бъде без сражение“? Тя се опитва просто да изгаря чуждата омраза в себе си. Опитва се сама! А според мен с нея трябва да се сражаваме истински! Така де, по муцуната… А тя сама. Не! Няма да си сама, Анастасия! Макар и малко… Поне малко ще поема върху себе си тази гадост и ще я надвия. Ех, да можех да говоря като нея! Как бих им казал… Сигурно не на шега съм се разпалил, защото изведнъж изстрелях на пгас:

— Хайде, вие, злобните, трупайте се върху мене! Поне няколко от вас ще изгоря!

Малкият Владимир изведнъж издърпа ръчичката си от моята, изтича напред и погледна внимателно и с учудване в очите ми. После тупна с краче, хвана със здравата си ръчичка другата, все още неукрепналата, вдигна двете си ръчички нагоре и в тон с мене извика:

— И върху мен се хвърляйте, вий злоби. Ето ръчичката ми вече оздравява. Мама Анастасия не е сама. Ето ме и мен, и мисълта ми все по-бързо ще започне да лети. Бързайте, злоби, делата си вий оставете, бързайте към мен! Ето, вижте как раста.

И той застана на пръсти стараейки се да вдигне ръцете си още по-нагоре.

— Тъй смели и решителни сте вие, славни воини. С кого, юнаци, сте решили да воювате? — чух тихия глас на Анастасия.

Обърнах се и видях Анастасия, седнала под кедъра и облегнала глава на ствола му. Тя явно беше толкова уморена, че дори беше облегнала и главата си на дървото. Ръцете и раменете й бяха отпуснати към земята. Лицето й — бледо, с полузатворени клепачи.

— Ние с татко въстанахме срещу омразата, мамо — отговори вместо мен Володя.

— Но за да се бориш със злото, трябва да знаеш къде е, в какво се състои то. Трябва да си представяш противника в детайли — говореше тихо и с усилие Анастасия.

— Ти, мамичко, засега си почини, а ние с татко ще се опитаме да си представим. Ако не успеем да си представим, ти ще ни подскажеш.

— Баща ти, синко, е изминал дълъг път. Първо трябва да отдъхне.

— Аз вече си починах, Анастасия. Пък и въобще почти не съм се изморил. Здравей, Анастасия. Как си, как се оправяш тук?

Неизвестно защо безпомощният й вид ме накара да замра на място и да заговоря объркано, не знаех как да постъпя по-нататък, какво да правя и какво да говоря. Володя дойде при мен, хвана ме за ръката и продължи, обръщайки се към Анастасия:

— Аз ще нахраня татко след тежкия път и ще се изкъпя с него в чистата вода на езерото. И очистваща билчица ще накъсам. А ти, майчице, засега си почини тук. Не си изразходвай силите за разговори. Аз сам ще направя всичко. След това заедно с татко ще дойдем при тебе. Нека силите по-бързо се върнат при теб…

— Аз също ще се изкъпя с вас, почакайте ме. Идвам с вас.

Вкопчвайки се с ръце за дънера на кедъра, Анастасия се опита да се изправи. Тя едва се надигна, отново плъзна дланите си по ствола и безпомощно се отпусна на земята, едва чуто прошепна:

— Ох, защо ли отпаднах така, че не мога да стана да посрещна сина си и любовта?

Опирайки се на кедъра, тя пак започна мъчително и трудно да се вдига от тревата. Вероятно и този път нямаше да успее, но изведнъж стана нещо невероятно. Огромният кедър, на чиито дънер се опираше Анастасия, изведнъж насочи игличките на долните си клонки към нея.

Насочените надолу иглички започнаха да излъчват едва забележима синкава светлина. Тя бавно, почти невидимо обгръщаше Анастасия. После отгоре се дочу пукане, подобно на това, което може да се чуе, когато стоиш под жиците на линиите за високо напрежение. Вдигнах главата си нагоре и видях, че наоколо игличките на всички кедри започнаха едва видимо да светят със синкава светлина. Но не беше само това — те всички бяха насочени към дървото, под което Анастасия се опитваше да се изправи. То приемаше с игличките на горните си клони, идващата от съседните кедри светлина. И светенето на игличките по долните клони все повече се усилваше. Това продължи около две минути. След това блесна синя светкавица. Кедровите иглички престанаха да светят. Дори ми се стори, че те малко увехнаха. Анастасия едва се виждаше в обгърналото я небесносиньо сияние. Когато то се разсея или влезе в нея, това не ми стана ясно, видях…

Под кедъра стоеше предишната, пълна със сила, необикновено красива Анастасия. Тя ни се усмихваше. Вдигна глава нагоре и тихо произнесе: „Благодаря.“ После… Ама може ли възрастна жена да прави такива работи?

Анастасия лекичко подскочи на място и се затича стремително и с лекота към най-големия бял кръг. Когато стигна до контура му, отново подскочи, но вече високо, направи тройно салто и се приземи в центъра му. След това, подскачайки нагоре, направи шпагат като балерина. Засмя се с нейния звънлив, привличащ смях и се завъртя, танцувайки по белите кръгове. Наоколо гората, сякаш оживявайки, с весела възбуда й пригласяше. Прескачайки от клон на клон, летяха в кръг и катеричките. В храстите като мъниста блестяха очите на други животни. А над полянката стремително се спуснаха съвсем ниско един след друг два орела и отново набраха височина, пак се спуснаха по кръга и отново се изстреляха нагоре.

Анастасия танцуваше като балерина и акробатка. Танцуваше и се смееше. А тревата под краката и бавно позеленяваше. Дори и най-белият кръг вече едва се виждаше. На душата ми ставаше все по-весело от нейния танц, от смеха й, от всичко наоколо. И изведнъж… Изведнъж моят малък син се засили, претърколи се презглава два пъти, бързо се изправи, подскочи и се завъртя, опитвайки се да повтори танца на Анастасия. Не можах да се сдържа и аз. Започнах да танцувам край тях и просто радостно да подскачам.

— Напред, към водата! Кой може да ме изпревари? — извика Анастасия и затича стремително към езерото. И ние със сина ми веднага затичахме след нея.

Аз малко се запъхтях от подскоците и изостанах. Но видях, как подскачайки и правейки кълбо над водата, Анастасия се гмурна в езерото. След нея малко по-късно със засилване и подскок падна по коремче във водата и синчето ми. Аз, бягайки, се събличах. Хвърлях дрехите си по пътя, но се увлякох и се гмурнах, без да съм си свалил тениската, панталоните и обувките. Изплувах съпроводен от звънливия смях на Анастасия. А синът ни се смееше и пляскаше с ръчичка по водата.

Излязох от езерото пръв. Почнах да свалям от себе си мокрите дрехи и да ги изцеждам. Анастасия също излезе от водата, бързо облече тънката си рокля направо върху мокрото си тяло и започна да ми помага да просна панталоните върху храста, за да изсъхнат по-бързо на ветреца. Извадих анцуга от раницата и го облякох. Анастасия стоеше до мен, а роклята й вече беше суха. Искаше ми се да я прегърна, но не знам защо не ми стигаше смелост.

Тя пристъпи съвсем плътно до мен. От нея лъхаше топлина. Искаше ми се да й кажа нещо хубаво, мило, но думите не идваха и аз й казах само две думи:

— Благодаря ти, Анастасия.

Тя се усмихна, сложи ръцете си на раменете ми и, накланяйки глава към рамото си, отговори:

— И аз ти благодаря, Владимире.

— Чудесно! — разнесе се веселият глас на сина ми. — Сега аз отивам.

— И накъде? — попита Анастасия.

— Отивам при стария дядо, ще му разреша да погребе тялото, и ще му помогна. Тръгвам.

Володя закрачи бързо почти без да куца и изчезна от погледа ни.