Владимир Мегре
Родовата книга (2)

След като изминах самостоятелно целия път от реката до полянката на Анастасия, аз се приближавах към познатите места с чувството, че сякаш съм пристигнал вкъщи. Този път не ме посрещна никой. На мен дори ми хареса да ходя из тайгата без водач.

Не започнах да викам Анастасия — може би тя се занимаваше със своите работи; щом се освободи, ще почувства, че съм дошъл и сама ще се приближи.

Когато видях любимото си място на брега на езерото, където често седяхме с Анастасия, реших първо да се преоблека, преди да приседна и да си почина след дългия път.

Извадих от раницата тъмносивия костюм, тънкия бял пуловер и новите обувки. Когато се стягах за тайгата, исках да взема и бяла риза с вратовръзка, но после реших, че ризата ще се измачка, а в тайгата няма да мога да я изгладя. В магазина така бяха опаковали костюма, че не се беше измачкал.

Реших да се представя пред сина си тържествено, облечен елегантно. Затова изгубих толкова време и сили за обмисляне на външния си вид.

Взех и механична самобръсначка и огледало. Закрепих огледалото на дървото, избръснах се и се сресах. После седнах на едно хълмче, извадих бележник и писалка, за да добавя в плана си за срещата със сина ми това, което обмислих по пътя.

Синът ми скоро ще навърши пет години. Разбира се, той вече може да говори. Последният път го видях съвсем мъничък, още не говореше, а сега вече вероятно може да осмисля много неща. Сигурно по цял ден бъбри с Анастасия, с дядовците. Твърдо реших: щом се видя с Анастасия, веднага ще й разкажа как планирам срещата със сина си и какво смятам да му кажа.

В продължение на пет години изучавах старателно различните системи за възпитание и взех, по мое мнение, най-доброто и разбираемо от тях. Направих необходимите за себе си изводи, общувайки с педагози и педиатри. Сега, преди да се срещна със сина си, ми се искаше да обсъдя с Анастасия разработения от мен план и направените изводи; още веднъж детайлно да обмисля всичко заедно с нея. Нека Анастасия ме посъветва какви да бъдат първите ми думи към сина ми, в каква поза да бъда в този момент. Реших, че позата също е важна. Бащата трябва да изглежда значим в очите на своето дете. Но първо Анастасия трябва да ме представи.

В бележника ми като първа точка бе записано: „Моето представяне на сина ми от Анастасия.“

Нека ме представи с прости думи от типа: „Ето, сине, пред теб стои твоят роден баща.“

Но трябва да каже тези думи много тържествено, за да може детето по нейния тон да почувства веднага значимостта на баща си и после да се вслушва в него.

Изведнъж почувствах, че всичко наоколо бе притихнало, като че ли бе застанало нащрек. Не се уплаших от настъпилата внезапно тишина. Така ставаше винаги в тайгата преди срещата ми с Анастасия. Тайгата с всичките й обитатели сякаш замираше, прислушвайки се и преценявайки дали пришелецът няма да донесе на стопанката им някаква неприятност.

След това всичко се успокояваше, ако почувстваше отсъствието на агресия.

По настъпилата тишина разбрах, че Анастасия се е приближила скришом до мен. Не беше трудно да я почувствам и по това, че отзад нещо сякаш започна да затопля гърба ми. А да гледа със сгряващ поглед може само Анастасия. Не се обърнах веднага в посока на погледа й. Известно време продължих да седя, усещайки приятната и радостна топлина. След това се обърнах и видях…

Пред мене устойчиво стоеше на тревата с босите си крачета моят малък син. Той беше пораснал. Русите му коси падаха на къдрици до раменете му. Беше облечен с къса блузка без яка, изплетена от копривени влакна. Приличаше на Анастасия; може би мъничко и на мен, но веднага не би могъл да видиш приликата. И аз, както се бях обърнал, опирайки се на земята с ръце, стоях на четири крака и го гледах застинал и забравил за всичко на света. А той мълчаливо ме гледаше с погледа на Анастасия. Може би дълго нямаше да мога да кажа нищо от изненада, но той ме заговори пръв:

— Да живеят светлите ти мисли, татко мой!

— Да? И ти, разбира се, да бъдеш здрав — отговорих аз.

— Прости ми, тате.

— За какво да ти простя?

— Затуй че прекъснах твоите важни размисли. Отначало стоях по-далечко от тебе, без да ти преча, но ми се прииска да се приближа и да постоя до теб. Позволи ми, тате, да поседя тихичко до теб, докато завършиш размислите си.

— Така ли? Добре. Разбира се, поседи.

Той бързо се приближи, седна на около половин метър от мен и замря. Аз продължавах да стоя на четири крака, но докато той присядаше, успях да си помисля: „Трябва да заема дълбокомислена поза, докато завърша, както той смята, моите важни размисли и да реша как да се държа по-нататък.“

Приех достойна поза и известно време седяхме един до друг и мълчахме. После се обърнах към своя малък син, който седеше тихо до мен и го попитах:

— Е, как вървят работите ти?

Като чу гласа ми, той трепна радостно, обърна се и започна да ме гледа право в очите. По погледа му почувствах, че се напряга, но не знае как да отговори на простия ми въпрос. Но след това все пак заговори:

— Аз, тате, не мога да отговоря на въпроса ти. Не знам как вървят работите. Тук, тате, животът върви. Той е хубав — животът.

„Трябва някак да продължа разговора — си помислих. — Не трябва да изпускам инициативата.“ И зададох още един стандартен въпрос:

— Е, как си, как се чувстваш тук? Слушаш ли майка си?

Този път той отговори веднага:

— Винаги слушам с радост, когато говори мама. И дядовците като говорят, също ми е интересно да слушам. Аз също им говоря и те ме слушат. А мама Анастасия смята, че говоря много. Трябва повече да мисля. Така казва мама Анастасия. Но аз мисля бързо и ми се иска да говоря по различен начин.

— Как така по различен?

— Като дядовците, да подреждам думите една след друга, като мама, като тебе, тате.

— А откъде знаеш как подреждам думите?

— Мама ми показа. Когато мама започне да говори с твоите думи, ми става много интересно.

— Така ли? Ами че… А какъв искаш да станеш?

Той отново не разбра този съвсем обикновен въпрос, който възрастните често задават на децата и отговори след малка пауза:

— Ама, тате, аз вече съм.

— Ясно е, че те има, но аз имам предвид какъв искаш да станеш, когато пораснеш. Какво ще правиш, когато пораснеш?

— Ще бъда като тебе, тате, когато порасна. Ще довършвам това, което ти правиш сега.

— Откъде знаеш какво правя?

— Мама Анастасия ми разказа.

— И какво ти разказва тя за мен?

— Много неща. Мама Анастасия разказва какъв си… Как е тази дума… да, спомних си, какъв герой си ти, моят татко.

— Герой ли?

— Да. На тебе ти е трудно. Мама иска да ти е по-леко, за да си починеш в човешки условия. Но ти заминаваш там, където за много хора животът е много труден. Затова отиваш там, за да стане хубаво и там. Много мъчно ми беше, когато разбрах, че има хора, които си нямат своя полянка и винаги ги плашат, принуждават да живеят не така, както те самите искат. Те не могат да си взимат сами храната. Те трябва… да работят, така се казва това. Те трябва да правят не така както им се иска, а така, както някой им казва. И за това им дават хартийки — пари, а после те сменят парите за храна. Те просто мъничко са забравили как може да се живее по друг начин и как могат да се радват на живота. И ти, тате, отиваш там, където на хората им е трудно, за да направиш и там да бъде хубаво.

— Да. Отивам, ето… Да, навсякъде трябва да бъде хубаво. Но ти как планираш да довършиш хубавото, как се готвиш за това още отсега? Нали трябва да се учиш.

— Аз се уча, тате. Много ми харесва да се уча и аз се старая.

— Какво учиш, по кой предмет?

Той пак не разбра веднага въпроса, но после отговори:

— По всичкия предмет се уча. Само като я ускоря до скоростта, както е при мама Анастасия, веднага ще разбера целия предмет или всички предмети. Да, по-правилно е да се каже всички предмети.

— Какво ще ускориш до скоростта както е при мама?

— Мисълта си. Но засега не се ускорява толкова бързо. Скоростта на мамината мисъл е по-бърза. Тя е побърза, отколкото на дядовците и на лъча на слънчицето. Тя е толкова бърза, че само Неговата е по-бърза.

— На кого него?

— На Бога, на нашия Отец.

— Да. Разбира се. Е, ти се старай. Да, трябва да се стараеш, синко.

— Добре, тате, ще се старая по-старателно.

За да продължа разговора за ученето, но да кажа нещо по-умно и значително, извадих от раницата една от книгите, които бях донесъл. Оказа се учебник за пети клас, „История на древния свят“. Тогава казах на сина си:

— Ето виж, Володя, това е една от многото книги, които се пишат от съвременните хора. В тази книга на децата се разказва за това, как се е зародил животът на Земята, как са се развивали човекът, обществото. Тук има много цветни картинки и печатен текст. В тази книга е изложена историята на човечеството. Учените — това са мъдри хора, по-умни от другите, са описали в тази книга живота на първобитните хора на Земята. Когато се научиш да четеш, ще можеш да разбереш от книгите много интересни неща.

— Аз мога да чета, тате.

— Така ли… Ама как? Майка ти ли те учи?

— Мама Анастасия веднъж ми начерта на пясъчето буквите и с гласа си изобрази техните имена.

— И ти така, веднага си запомнил всички букви?

— Запомних ги. Те са много малко. Стана ми много тъжно, като разбрах, че са толкова малко.

Отначало не обърнах внимание на казаното за количеството на буквите. Искаше ми се да чуя дали синът ми действително ще може да прочете печатния текст. Отворих книгата на първата страница и му я подадох:

— Ето, опитай се да прочетеш.