Владимир Мегре
Родовата книга (3)

Изопачената история

Той, кой знае защо, взе разтворената книга с лявата ръка, известно време мълчаливо гледа печатния текст, а после започна да чете: „Най-древните хора са живели в топлите страни, където нямало мраз и студени зими. Хората не живеели поотделно, а на групи, които се наричат от учените «човешки стада». Всички в стадата, от най-малкия до най-големия, се занимавали със събиране. По цели дни търсели годни за ядене корени, диворастящи плодове и ягоди, яйца на птици.“

Като прочете този текст, той повдигна главичката си и започна да ме гледа някак въпросително право в очите. Мълчах, без да разбирам въпроса му. Володя започна да говори малко неспокойно:

— В мен, тате, няма никаква картина. Или се е счупило, или не може да представи написаното в книжката. Когато говорят мама Анастасия или дядовците, аз си представям всичко много ясно. Когато чета Неговата книга, си представям още по-ясно. Но от това, което е написано в тази книга, картината е някак изкривена. Или тя се е счупила в мен.

— А за какво ти е да си представяш? Защо трябва да си губиш времето за това?

— Ама картините се получават сами, когато е истина… но сега не става, значи… сега ще се опитам да проверя. А може би те, хората, за които е писано в книжката как по цял ден са търсили храна, да не са имали очички? Защо са търсели по цял ден храна, ако тя се намира винаги наоколо?

След това с детето започна да става нещо странно. То затвори очите си и започна да опипва с едната си ръка тревата около себе си. Намери нещо, откъсна го и го лапна. После застана на крачетата си и, без да отваря очи, произнесе: „Може би и носле да не са имали.“ Запуши с пръсти ноздрите си и започна да се отдалечава от мен. След като измина около петнадесетина метра, без да махне пръстите от носа си, легна на тревата и издаде звук подобен на „а-а“.

И изведнъж като че ли всичко се задвижи. От дърветата наведнъж скочиха на земята няколко катерички. Те подскачаха по тревата с разтворени лапички и изправени пухкави като парашути опашки; притичваха до легналото в тревата дете, слагаха нещо до главичката му, отново подскачаха по тревата към дърветата, качваха се по тях и пак като парашутчета се спускаха на земята.

Три вълка, които стояха встрани, също дотърчаха до детето и започнаха някак тревожно да тъпчат около него.

Чу се пукане на съчки и от храстите, клатейки се припряно, се появи млад мечок, после втори — по-малък, но по-бърз.

Първият подуши от всички страни главата на детето и лизна ръката му, която все така запушваше носа му. От храстите продължаваха да се появяват най-различни големи и малки зверове. Всички пристъпваха неспокойно около лежащия на тревата малък човек, без изобщо да си обръщат внимание един на друг. Те явно не разбираха какво става с него.

Отначало и аз не можех да разбера странните действия на сина си. После се сетих. Той играеше ролята на безпомощен човек, лишен от зрение и обоняние. Произнасяният от време на време звук „а-а“ съобщаваше на околните, че той иска да яде.

Катеричките продължаваха както преди да притичват и да носят на детето кедрови шишарки, сухи гъби и още нещо.

Една от катеричките застана на задните си лапички, като държеше в предните кедрова шишарка и започна бързо да изважда от нея орехчетата. Друга разчупваше орехчетата и струпваше на купчинка очистените ядки.

Но човекът не вземаше храната. Той продължаваше, както и досега, да лежи със затворени очи, със запушен нос и все по-настойчиво издаваше звука „а-а“.

От храстите стремително излезе самур — красиво пухкаво зверче с козина в преливащ се цвят. Той направи два кръга около лежащото на тревата дете. Бягаше, без да обръща внимание на събралите се зверове. И те, чието внимание беше погълнато изцяло само от поведението на детето, като че ли не забелязваха самура. Но когато той изведнъж рязко се спря до купчинката очистени кедрови ядки и започна да ги яде, зверовете веднага реагираха. Първи се озъбиха и настръхнаха вълците. Мечокът, тъпчещ на място от лапа на лапа, отначало замря, впервайки поглед в гладника; после го шляпна с лапата си по хълбока. Самурът излетя настрана, преобърна се, но веднага скочи, пъргаво притича до детето и се изправи с предните си лапички върху гърдите му. Веднага щом момченцето се опита да произнесе поредното си взискателно „а-а“, самурът приближи муцунката си към отворената уста на детето и явно сложи в устата му сдъвканата храна.

Най-после Володя седна на тревата, отвори очите си и освободи носа си. Обгърна с поглед все още възбудените зверове, изправи се на крачетата си и започна да ги успокоява.

Зверовете пристъпваха подред към детенцето според известна само на тях йерархия. Всеки получаваше възнаграждението си. Вълците — потупване по врата, единия мечок Володя потупа с двете си ръце по муцуната, а втория, неизвестно защо, потърка с ръка по носа. Леко притисна самура, който се въртеше около него, с крак към земята, а когато той се превъртя по гръб, го почеса по гърдите.

Всяко, получило наградата си, зверче веднага тактично се отдалечаваше.

Володя взе от тревата шепата очистени кедрови ядки и направи някакъв знак на катеричките. Вероятно той означаваше, че е време да прекратят с черпенето си. До този момент, макар че детето успокояваше зверовете, те продължаваха да го хранят, а сега веднага спряха.

Моят малък син дойде при мен, протегна шепата си, пълна с орехчета, и каза:

— В картината, която се явява в мен, тате, първите хора живели на Земята не е трябвало по цели дни да се занимават със събиране и търсене на храна. Те въобще не са мислили за храната си. Извинявай, тате, моето видение, то не е такова, както са го написали умните учени в книжката, която ти донесе.

— Да. Разбрах, то съвсем не е такова.

Седнах отново на хълмчето и Володя попита, настанявайки се веднага до мен:

— Но защо са различни — моето виждане и това, което се появява от написаното в книжката?

Вероятно и моята мисъл заработи ускорено както никога преди. Действително, защо в книгата, в учебника за деца е написана такава абракадабра? Даже за възрастния човек, който не е особено запознат с дивата природа, е ясно, че при топъл климат, а още повече при тропическия, има всякаква храна. Тя е толкова много, че даже огромните животни — мамути и слонове, спокойно са намирали препитание. Не са гладували и малките животни. А човекът, най-развитото сред тях в интелектуален смисъл същество, трудно е намирал прехрана. Действително такова нещо просто е невъзможно да си представиш. Излиза, че повечето хора, изучаващи история, просто не се замислят над смисъла на написаното в историческите книги; не съпоставят прочетеното с най-елементарната логика, а възприемат историческото минало такова, каквото им го поднасят.

Кажете например на градинаря, който има парцел само от 600 квадратни метра, че неговият съсед цял ден ходи сред храната, растяща до него, и не може да си намери храна. Градинарят ще си помисли, че съседът му, меко казано, се е разболял.

И детето израснало в тайгата, опитало различни растения и плодове, не можеше да си представи защо трябва да се търсят, щом всичко се намира винаги наоколо. Освен това, намиращите се наблизо животни, са готови всеки момент да му служат, освобождавайки го от необходимостта да се катери на дървото за орехи или дори да ги чисти от черупките.

По-рано наблюдавах още един феномен. Всички самки, живеещи на Анастасиината територия, възприемат бебето, родено от нея, като собствено. Този феномен е описан не само от мен. Известни са много случаи, когато животни отглеждат човешко дете. Така, както вероятно много хора са наблюдавали куче да отглежда котенце, а котка — кутре. Но животните имат особено отношение към човека.

В тайгата животните винаги маркират територията си. На белязаната от тях територия живее семейството на Анастасия и затова към него имат също особено отношение. Защо всички животни толкова са привлечени от човека и са готови с огромно трепетно желание да му служат? Защо на всяко от тях е необходима човешката ласка? И вкъщи, в съвременния апартамент, живеят различни животни — котка, куче, папагалче и всяко се стреми да получи от човека макар и малко внимание и висшата награда е милувка. И даже ревнуват, когато човекът обръща на някое домашно животно повече внимание, отколкото на другите. За нас това е нещо обикновено и естествено. Тук, в тайгата, това изглежда малко необичайно, но фактически е същото уникално явление — всички животни се стремят да получат благодатната невидима светлина, идваща от човека, или чувства, или още някакво излъчване. Не е важно как ще се нарече този неоспорим факт. Важното е друго — той съществува в природата и трябва точно да се знае с каква цел. Дали това е съществувало изначално, или през вековете човекът е дресирал животните? И сега на всички континенти множество различни животни и птици служат на човека, познават своя стопанин. В Индия — слоновете и маймуните; в Средна Азия — камилите и магаретата; почти повсеместно — кучетата, котките, кравите, конете, кокошките, гъските, соколите, делфините. Трудно е да изброиш всички. Главното е друго — те служат на човека. Този феномен е известен кажи-речи на всеки. Но кога е започнало това — преди три хиляди години, пет, десет? А може би е било замислено от Създателя още преди сътворението на природата? По-вероятно е станало веднага. Ето и в Библията е казано: „Да се определи предназначението на всяка твар.“ Ако това е било замислено и осъществено веднага, значи действително за човека не е съществувал проблем с осигуряването на храна.

Но тогава защо в книгите по история за децата и възрастните се пише точно обратното? И това не е само при нас, в нашата страна, по целия свят се внушава на хората такъв абсурд. Грешка ли е? По-скоро не! Зад това се крие нещо по-значимо от една проста грешка. Умисъл! И той е много необходим на някого. На кого? Защо? А ако се напише по друг начин? Ако се напише истината? По целия свят да се напише в учебниците например така: „Първите хора, които са живели на Земята, не са имали никакви проблеми с осигуряването на храна. Те са били заобиколени от огромно разнообразие от първокласна и здравословна храна.“ Но тогава… Тогава в главите на много хора ще възникне въпросът: „Къде е изчезнало това разнообразие и изобилие? Защо днес човекът трябва да работи като роб за някого само за късче хляб?“ И най-важното, може да възникне въпросът: „Доколко е смислен днешният път на развитие на човешкото общество?“

Как да отговоря сега на сина си защо в „умната“ книга е написан такъв абсурд, че хората в тропиците по цели дни са се занимавали с търсене на храна? Той, който живее в тайгата сред предани животни, не може да си представи написаното от „умните хора“.

Спомних си думите на Анастасия: „Действителността трябва да се възприема само чрез себе си.“ Опитах се да се измъкна от трудното положение и казах на сина си:

— Тази книжка не е обикновена. Ти трябва да провериш чрез своето виждане всичко, което е написано в нея. Защо да се пише това, което ти и така си представяш ясно? Ето, затова пишат обратното — за да можеш чрез своите представи да провериш къде е истината и къде — не. Трябва да бъдеш по-внимателен, Володя. Разбираш ли ме?

— Аз, тате, ще се опитам да разбера защо пишат неистини. Засега не разбирам. Някои зверове заличават следите си с опашката си, други строят лъжливи скривалища, а има и такива, които правят капани. Само че за какво са им на хората някакви уловки?

— Нали ти казвам, за да се развиват.

— А нима чрез истината не могат да се развиват?

— И чрез истината могат… Но не така.

— Там, където живееш ти, тате, чрез истината или чрез неистината се развиват?

— Всякак, и с истината, и с неистината се опитват да достигнат ефективност в развитието си. А ти, Володя, често ли четеш книжки?

— Всеки ден.

— Какви? Кой ти ги дава?

— Мама Анастасия ми даде да прочета всички книжки, които ти си написал. Аз ги прочетох много бързо. Но всеки ден чета други книжки. Онези, на които буквите са различни и весели.

Отначало аз дори не обърнах внимание на неговите странни книги с веселите и различни букви.