Владимир Мегре
Сътворение (25)

Двамата братя (притча)

Живеели съпрузи. В какви времена е било, това съвсем не е важно. Те дълго време нямали деца. В преклонна възраст раждала жената двамата си сина, близнаци двама, двама братя. А раждането било много тежко. Жената, родила двамата си сина и наскоро след това заминала в другия свят.

Бащата трябвало кърмачки да наема, стараел се той своите деца сам да отгледа. Успял до четиринадесетата година, но сам умрял, когато те били подкарали петнадесетата. Погребали децата своя татко и седнали в собата потънали в скръб двамата братя — близнаци. Появата им на света била с разлика от три минути и затова от двамата единият се смятал по-голям, а другия по-малък. След скръбното мълчание големият брат произнесъл:

— Умирайки баща ни свойта мъка изрази, че на живота мъдростта с нас не е успял да сподели. Как ще живеем ние с тебе, братко мой, без мъдростта? Родът нещастен наш без мъдрост ще се продължава. Ще ни се надсмиват тези, които мъдрост са приели от своите бащи.

— Недей тъгува — казал младият на стария, — замислен често биваш ти, а може би пък времето така ще се разпореди, че в мислите си мъдрост ще познаеш. А аз ще правя всичко, което пожелаеш ти. И мога без да се замислям да живея, и пак приятно ще ми бъде. Радвай се на настъпващия ден и на залеза. Просто ще живея, ще се трудя в стопанството, а ти ще опознаваш мъдростта.

— Съгласен съм — отвърнал по-големият на малкия, — но не може мъдростта да опозная като си седя в дома. Тук я няма, тя тук от никого не е оставена и никой няма сам да ни я донесе. Но аз реших, нали съм по-големият, че сам съм длъжен за нас, за двама ни и за рода ни, през вековете що ще продължи, мъдростта цяла, която по света се пази, да открия. Да намеря и в дома ни да я донеса, на нас, на нашите потомци да я подаря. Ще взема всичко ценно, което имаме от нашите родители, света аз ще обиколя и на мъдреците мъдреци в различните страни, науките им всички ще изуча, тогава в родния си дом ще се завърна.

— Ще бъде дълъг пътят ти, — съчувствайки тогава казал малкият му брат. — Ний кон си имаме, вземи го, каруцата и нея вземи. Натовари я с повече имущество, сложи храна, по-малко ще мизерстваш тъй по пътя. Аз вкъщи ще остана, да чакам тебе, мъдрия.

Задълго братята се разделили. Изминали години. От мъдрец към мъдрец, от храм в храм, ученията и на изток, и на запад, на север и на юг дълго братът опознавал. Великолепна памет имал той и остър ум, схващал бързо всичко и с лекота запомнял.

Около шестдесет години по-старият брат бродил по света, косата и брадата побелели. Умът му любознателен все странствал, изучавал мъдростта. Започнали да смятат за най-мъдър този странник побелял. И ученици следвали го на тълпи. На умове търсещи той проповядвал щедро мъдростта си. С възхищение го слушали и младите, и старите. Пред него славата вървяла, в селищата, по пътя му, за идването на великия мъдрец съобщавала.

На славата в ореола, с тълпа на ученици ревностни заобиколен, към селището, към дома, в който бил роден и откъдето като юноша петнадесетгодишен тръгнал и отсъствал години шестдесет, се приближавал старият мъдрец.

От селището тръгнали да го посрещнат всички хора и брат му като него побелял, ликувайки насреща му изтичал, глава склонил пред брата си мъдрец. В умиление той радостно прошепнал:

— Благослови ме, братко мой — мъдрец. Влез в наш’та къща, аз ще умия твоите нозе след пътя дълъг. В дома ни влез, мой братко мъдър, почини си.

С жест величествен мъдрецът заповядал на всичките си ученици да останат на хълма, на посрещачите там даровете да приемат, да водят мъдрите беседи. А той в дома си влязъл с малкия си брат. До масата в стаята просторна поседнал уморено побелелият величествен мъдрец. По-малкият му брат започнал с топлата вода краката му да мие и слушал думите на своя брат-мъдрец.

— Изпълних своя дълг. Учение познах на мъдреци велики и свое осъзнах. В дома ни ще се задържа за малко. Сега съдба ми е другите да уча. Но щом съм обещал да донеса вкъщи мъдростта, ще погостувам ден при тебе и обещаното аз ще изпълня — през това време най-мъдри истини на тебе, братко, ще ти съобщя. И ето първата: всички хора трябва да живеят в градина най-прекрасна.

Изтривайки краката му с чистата, извезана красиво кърпа и шетайки наоколо, опитвал се по-малкият брат на по-големия да угоди и казвал:

— Опитай, пред теб на масата са плодовете от нашата градина, за теб събрал съм сам аз от най-добрите.

Прекрасни плодове разнообразни мъдрецът вкусвал в размисъл и продължавал:

— Необходимо е всеки човек на Земята сам да отгледа родово дърво. И след смъртта му дърво за потомците му в памет ще остане. То въздуха, потомците що дишат, ще пречиства. А ние всички трябва въздух чист да дишаме.

Забързал се тогава малкият му брат, загрижено му казал:

— Прости ми, братко мъдър мой, че май забравих аз прозореца за тебе да отворя, та ти да дишаш въздух чист. — Той дръпнал малките перденца, прозореца отворил, продължил: — Подишай въздуха от двата кедъра. Аз ги посадих в годината, когато ти замина. Едната ямка за фиданката направих с моята лопатка, а втората — с твоята, с която през детството ни ти играеше.

Тогаз мъдрецът се загледал в дърветата замислено, а после проговорил:

— Велико чувство има — Любовта. Не всекиму е дадено живота си с Любов да изживее. Но има една велика мъдрост — към Любовта да се стреми е длъжен всеки ежедневно.

— О, колко мъдър си ти, братко мой по-старши! — възкликнал младият. — Велики мъдрости си опознал и аз пред тебе се обърквам и смущавам. Прости ми, дори с моята жена не съм те запознал — и той, обръщайки се към вратата, викнал: — Бабче, къде си ти, къщовнице моя?

— Да, тук съм, ето ме — показала се веселата бабичка, в чиния носейки все още парещата баничка. — Аз нещо с баничките се забавих.

Поставяйки на масата тогава баницата, веселата бабичка пред братята игриво смешен реверанс направила. Към брата, свой съпруг, се приближила и казала тогава шепнешком, но шепотът й чут бил и от по-големия му брат:

— Мъжленце мое, извини ме, но ще си тръгна аз сега, ще трябва малко да полегна.

— Но как така, ти моето момиче, решила си да си почиваш изведнъж, та ние гост скъп тук си имаме, това е моят брат, а ти…

— Не аз, но нещо ми се вие свят и леко ми се гади.

— И от какво могло е такова нещо, грижовнице, с тебе да се случи?

— А може би виновният си ти, по всяка вероятност пак дете ще се роди — бабката през смях промълвила и избягала.

— Прости ми, братко — започнал да се извинява малкият смутено, — не знае тя на мъдростта цената, била е винаги такава веселячка и в старостта си пак такава си остана.

Мъдрецът все по-дълго в размисъл оставал. Но неговите мисли прекъснати били от шум на детски гласове. Чул ги мъдрецът и тогава казал:

— Към изучаване на мъдростта велика всеки сам е длъжен да се устреми. Децата си да възпитава, как щастливи те да бъдат и към всичко справедливи.

— Разкажи ми, братко мъдър, жадувам аз щастливи моите деца и внуци да направя. Ти виждаш, ето влязоха те, мойте шумни внуци.

Две момченца на възраст не повече от шест и момиченце на около четири години стояли до вратата и спорели. Опитвайки се да ги усмири, по-малкият му брат побързал да им каже:

— По-бързичко ми казвайте какво е станало при вас, шумливи мои, и повече на нашата беседа не пречете.

— Ой — възкликнало по-малкото момче, — от един дядо двама дядовци са станали. А кой е нашият и кой не е, ний как да разберем?

— Та ето, нашето деденце седи, не е ли ясно?

И към по-младия от братята затичала се внучката, притиснала лицето към нозете му, подръпнала брадата му и зачуруликала:

— Деденце, деденце, при тебе бързах аз сама да ти покажа как вече се научих да танцувам, а братята ми за мен се залепиха. Единият с тебе иска да рисува, виждаш ли той тебешир, дъсчица е донесъл, а вторият носи свирка и дудук, той иска ти на тях да му посвириш. Деденце, деденце, но първа аз реших да дойда. На всички ти така кажи и ги отпрати.

— Не, аз първи тръгнах да рисувам. А после с мен реши да дойде брат ми, за да посвири тук със свирката си — обадил се тогава внукът с дъсчицата.

— Вие сте двама дядовци, вий отсъдете — чуруликала внучката, — кой от нас е тръгнал първи. Но така отсъдете, че аз да бъда първа, защото ще заплача иначе горчиво от обида.

С усмивка и тъга мъдрецът гледал внучетата. Той готвел отговора мъдър, напрягал бръчките на челото си, но нищичко не казвал.

Засуетил се малкият му брат, не дал възможност паузата да се удължи, взел от ръцете детски бързо свирката и, без да се замисля, казал:

— Предмет за спор изобщо няма. Танцувай, скокливке, красавице моя, а аз ще ти посвиря на дудук. Ще ми помогне, свирейки на свирката и милият ми малък музикант. А ти, художнико, ти рисувай това, което звуците на музика нарисуват, как балерината танцува нарисувай. Я бързичко да се захванем на работа сега.

По-младият брат подкарал на дудука мелодия прекрасна, весела, а внуците увлечени след него я повтаряли, изобразявайки любимите неща. И бъдещият музикант, известен със свирката си, се стараел да не изостава във великата мелодия. А като балерина малката подскачала и зачервена цялата тя с радост танца свой изобразявала.

Мълчал мъдрецът. Разбрал мъдрецът… Когато свършило веселието, станал:

— Ти помниш ли, мой братко малък, длетото старо на баща ни и чука. Дай ми ги, защото искам урока си най-важен на камък да изпиша. Сега аз ще си тръгна. Навярно няма да се върна. Недей ме спира и не ме очаквай.

Заминал братът по-голям.

С учениците си заедно мъдрецът побелял към камъка голям се приближил, пътека камъка заобикаляла. Пътеката, която странници зовяла заради мъдростта в краища далечни да заминат от дома.

Денят минавал и нощта настъпила, а побелелият мъдрец все чукал, с длетото надписа на камъка изписвал. Когато свършил обезсилен побелелият старик, на камъка прочели ученици му надпис:

„Какво търсиш, страннико? В себе си ти носиш всичко и ново не намираш, а губиш го с всяка стъпка.“

Като разказа притчата, Анастасия замълча и ме загледа въпросително в очите. Най-вероятно мислеше, какво ли съм разбрал от притчата.

— Разбрах от притчата, Анастасия, че всички мъдрости, които казва по-големият брат, по-малкият е претворил в конкретния живот. Но едно не ми е ясно: кой е научил по-младия от братята на всички тези мъдрости?

— Никой. Всички мъдрости вселенски са заложени завинаги в човешката Душа в мига на сътворението й. Само че мъдрувайки лукаво на себе си в угода, човешките души от главното отвеждат мъдреците.

— От главното? А то в какво се състои?