Рик Риърдън
Похитителят на мълнии (18)

Осемнайсета глава
Анабет демонстрира умения по дресировка

Стояхме в сенките на булевард „Валенсия“ и гледахме плочата черен мрамор, на който със златни букви пишеше:

„Звукозаписно студио ДОА“.

Отдолу на стъклената врата с по-дребни букви беше добавено:

„Забранено за адвокати, безделници и живи.“

Вече беше почти полунощ, но фоайето беше осветено и пълно с хора. На рецепцията седеше як на вид чернокож пазач със слънчеви очила и слушалка в ухото.

Обърнах се към приятелите си.

— Помните ли какво се разбрахме?

— Мда — измърмори Гроувър. — Страхотно…

— А ако номерът не мине? — обади се Анабет.

— Мисли положително.

— Аха — кимна тя. — Влизаме в Царството на мъртвите, а ти искаш да мисля положително.

Извадих перлите от джоба си — трите бели топчета, които нереидата ми беше дала в Санта Моника. Не изглеждаха кой знае каква подкрепа.

Анабет сложи ръка на рамото ми.

— Извинявай, Пърси. Прав си — ще успеем. Всичко ще бъде наред.

Сръга Гроувър и той заприглася:

— А, да! Нали стигнахме дотук? Ще намерим мълнията и ще освободим майка ти. Без никакъв проблем.

Наистина изпитах благодарност. Само преди няколко минути едва не бяха разпънати до смърт, а сега се опитваха да бъдат смели заради мен, за да ме окуражат.

Прибрах перлите в джоба си.

— Хайде, да вървим в Подземното царство.

Влязохме във фоайето на ДОА.

От скрити тонколони се разнасяше музика.

Килимът и стените бяха в стоманеносиво. В ъглите растяха избелели кактуси, подобни на ръце на скелет. Мебелите бяха от черна кожа, всички места бяха заети. Някои хора седяха на канапета, други стояха прави, трети се взираха през прозорците, четвърти чакаха асансьора. Никой не говореше, не се движеше, не правеше нищо. С периферното си зрение ги виждах добре, но ако се взрях в някой отделен човек, той започваше да ми се струва… прозрачен. Виждах право през телата.

Бюрото на пазача беше вдигнато на подиум, така че го гледахме отдолу нагоре.

Той беше висок и слаб, с шоколадова кожа и изрусена коса, подстригана късо по войнишки. Очилата му бяха с рогови рамки, беше облечен с копринен италиански костюм, който отиваше на прическата му. На ревера имаше забучена черна роза, а над нея сребърна табелка с името му.

Прочетох какво пишеше на нея и объркано вдигнах поглед:

— Името ти е Хирон?

Пазачът се приведе над бюрото към мен. В очилата му виждах единствено собственото си отражение, но усмивката му беше подкупваща и студена като на питон, който се кани да те изяде.

— Колко интелигентен младеж. — Акцентът му беше странен може би британски, но си личеше, че за него английският е чужд език. — Приличам ли ти на кентавър, приятелю?

— Не, не.

— Господине — добави той.

— Господине — повторих.

Вдигна ръка и прокара пръсти по табелката с името.

— Не можеш ли да прочетеш какво пише тук? Пише ХА-РОН. Повтори: ХА-РОН.

— Харон.

— Точно така. И сега пак: господин Харон.

— Господин Харон.

— Браво! — Той се отпусна обратно на стола. — Мразя да ме бъркат с оня кон. А сега, какво мога да направя за малките мъртъвци?

Въпросът му ме удари в стомаха като метната с все сила топка. Погледнах Анабет за помощ.

— Искаме да стигнем до Подземното царство — обади се тя.

Устните на Харон трепнаха.

— Е, това е симпатично.

— Наистина ли?

— Искрено и честно. Без писъци „Не, станала е някаква грешка, господин Харон“. И как точно умряхте?

Сръгах Гроувър.

— Ааа — заекна той. — Удавихме се във ваната.

— И тримата? — вдигна вежди пазачът.

Кимнахме.

— Голяма вана ще да е било. — Харон изглеждаше впечатлен. — Сигурно нямате монети да си платите преминаването. Ако бяхте големи, можеше да платите с кредитна карта или да прибавя сумата към последната ви сметка за кабелна телевизия. Но с децата… уви, вие никога не умирате подготвени. Ще трябва да почакате един-два века.

— Но ние имаме пари. — Извадих три от златните драхми, които бях намерил в касата на Кръсти, и ги сложих на бюрото.

— Я виж ти… — Пазачът облиза устни. — Драхми. Истински златни драхми. Не съм ги виждал от…

Пръстите му алчно се прокраднаха към монетите.

Бяхме на косъм от успеха.

В този миг Харон ме погледна. Студените очи зад очилата като че ли пробиха дупка в гърдите ми.

— Хммм… — рече замислено той. — Прочете погрешно името ми. Да нямаш дислексия, младежо?

— Не — отвърнах, — мъртъв съм. Надвеси се над мен и подуши.

— Не си мъртъв. Щях да позная. Ти си дете на някой бог.

— Трябва да стигнем до Подземното царство — настоях.

Харон изръмжа.

Изведнъж хората наоколо наскачаха и закрачиха развълнувано, някои запалиха цигари, други прокарваха ръце през косите си или си заоправяха часовниците.

— Вървете си — рече пазачът. — Ще взема парите и ще забравя, че съм ви видял.

Посегна към монетите, но аз го изпреварих.

— Щом няма да ни пуснете да минем, няма да ви платим — заявих, звучах по-смело, отколкото се чувствах.

Харон отново изръмжа — дълбок, вледеняващ кръвта звук. Духовете на мъртвите започнаха да удрят по вратите на асансьора.

— Жалко — въздъхнах. — Имаме още доста монети.

Извадих цялата кесия от касата на Кръсти. Бръкнах, напълних шепата си с драхми и след това бавно ги изсипах обратно.

 

Ръмженето на Харон сега заприлича на мъркане на лъв.

— Да не мислиш, че можеш да ме подкупиш, божествени? Ааа… просто от любопитство, колко драхми имаш?

— Много — отвърнах. — Обзалагам се, че Хадес не ти плаща достатъчно за толкова тежка работа.

— Говори ми, говори! На теб би ли ти харесало по цял ден да дундуркаш духове на мъртви? Само мрънкат „Моля ви, не искам да съм умрял“ или пък „Преведете ме оттатък, без да плащам“. Не са ми повишавали заплатата вече от три хиляди години. Да не мислиш, че тези костюми ги раздават без пари?

— Да, заслужавате много повече — съгласих се. — Уважение. По-високо заплащане.

При всяка дума бавно нареждах по една златна монета на бюрото.

Харон сведе поглед към копринения си италиански костюм, все едно си се представяше в някаква още по-лъскава дреха.

— Младежо, струва ми се, че сега се държиш малко по-разумно. Съвсем малко, но е добро начало.

Извадих още шепа монети.

— Може да спомена на Хадес за увеличаване на заплатата ви, докато си говорим с него.

Той въздъхна.

— И без това лодката вече е почти пълна. Може да натоваря и вас тримата и да потегля.

Изправи се, прибра парите и каза:

— Хайде, елате.

Минахме през тълпата чакащи духове, които се присягаха към дрехите ни и шепнеха думи, които не успявах да схвана. Харон ги избута настрани и промърмори:

— Гратисчии.

Заведе ни до асансьора, който вече беше препълнен с мъртъвци, които държаха в ръцете си по една голяма зелена бордна карта. Харон сграбчи двама, които се опитаха да се промъкнат с нас, и ги изхвърли обратно във фоайето.

— И внимавайте какви ще ги вършите, докато ме няма — извика той към чакалнята. — Ако някой реши да ми смени станцията на радиото, ще го оставя тук поне още хиляда години. Разбрахте ли?

Затвори вратата, пъхна картата си в отвора на стената на асансьора и се спуснахме надолу.

— Какво става с духовете, които са в чакалнята? — попита Анабет.

— Нищо — отвърна той.

— И това колко продължава?

— Завинаги или докато не се смиля над тях.

— О… — рече тя. — Справедливо.

Харон вдигна вежди.

— Кой ти е казал, че смъртта е справедлива, млада госпожице? Почакай да ти дойде редът. Макар че като знам накъде си тръгнала, това явно ще е съвсем скоро.

— Ще се върнем живи — обадих се аз.

— Ха!

Изведнъж ми се зави свят, все едно вече не се спускахме надолу, а се движехме напред.

Появи се мъгла.

Духовете около нас се преобразиха. Съвременните им дрехи се превърнаха в сиви роби с качулки. Подът на асансьора се олюля.

Премигах няколко пъти. Когато отворих очи, кремавият италиански костюм на Харон беше заменен от дълга черна роба. Очилата с рогови рамки бяха изчезнали. На мястото на очите зееха две празни дупки — като очите на Арес, само дето тези на Харон бяха абсолютно черни, пълни с нощен мрак, смърт и отчаяние.

Той ме видя, че го гледам, и подхвърли:

— Е?

— Нищо — успях да измърморя.

Стори ми се, че се усмихва, но грешах. Плътта на лицето му ставаше прозрачна, виждах направо черепа му.

Подът продължаваше да се полюшва.

Когато премигах отново, асансьорът вече не беше асансьор. Намирахме се в дървена ладия. Харон ни насочваше през тъмна, гъста на вид река, по която се носеха кости, умрели риби и други странни неща — пластмасови кукли, изпомачкани карамфили, подгизнали дипломи с позлатени ръбове.

— Това е Стикс — измърмори Анабет. — Толкова е…

— Замърсена — обади се Харон. — В продължение на хилядолетия вие, хората, изхвърляте какво ли не — надежди, мечти, несбъднати желания. Доста безотговорно отношение към отпадъците, ако питате мен.

От мръсната вода се надигаше мъгла. Над главите ни, едва видими в сумрака, се спускаха сталактити. Отсрещният бряг блещукаше озарен в отровнозелена светлина.

Страхът ме стисна за гърлото. Какво правех тук? Всички около мен бяха… мъртви.

Анабет ме хвана за ръката. В друг случай това щеше да ме смути, но сега много добре знаех как се чувстваше. Искаше да се увери, че има и друг жив човек в лодката.

Започнах да се моля, макар да не бях сигурен към кого отправях молитвата си. Тук, долу, властваше един-единствен бог и именно срещу него трябваше да се изправя сега.

Пред погледа ни изплува брегът на Подземното царство. Той беше покрит с черен вулканичен пясък, а отвъд него след триста-четиристотин метра остри камънаци, започваше висока каменна стена, която настрани се простираше докъдето поглед стигаше. Някъде наблизо в зеленикавия сумрак се разнесе вой на огромен звяр.

— Триглавият е гладен — обади се Харон. На зеленикавата светлина усмивката му приличаше на озъбване на скелет. — Извади лош късмет, богоизбрани.

Дъното на лодката опря в черния пясък. Мъртъвците заизскачаха на брега. Жена, стиснала за ръка малко момиче. Баба и дядо изкуцукаха, хванати подръка. Едно момче колкото мен, облечено в сива роба, мълчаливо крачеше само.

— Бих ти пожелал късмет, друже, само че тук той не съществува. Но не забравяй да напомниш за повишаването на заплатата ми.

Прибра златните монети в кесията си и отново взе веслото. Тананикаше си някаква мелодия, която като че ли беше от една песен на Бари Манилоу, и пое с празната ладия обратно през реката.

Ние тръгнахме по отъпканата пътека след духовете на мъртвите.

Не знам какво точно очаквах — подобие на райските порти или пък голяма черна врата, — но входът към Подземното царство приличаше по-скоро на нещо средно между летище и граничен пропускателен пункт.

Под огромната черна арка с надпис „Оттук започват владенията на Ереб“ имаше три отделни входа. Всеки от тях беше оборудван с металдетектор и камера. От другата страна седяха духове в черни като на Харон роби.

Чудовищният вой се беше усилил, но самият звяр — триглавото куче Цербер, което според легендите пазеше портата на Хадес — все още не се виждаше никъде.

Мъртвите се редяха на три опашки — първите две бяха с надпис ЛИЧНА ПРЕЦЕНКА, а третата АВТОМАТИЧНА СМЪРТ. Третата вървеше доста бързо, а другите две едва се влачеха.

— Къде да се наредим? — попитах Анабет.

— По бързата процедура те пращат право в Асфодел — отвърна тя. — Хората, които я избират, не желаят да се изправят пред съда, тъй като той може да им наложи тежка присъда.

— Мъртвите се изправят на съд?

— Да. Пред трима съдии, които се сменят. Цар Минос, Томас Джеферсън, Шекспир — от този ранг. Те преглеждат живота на човека и понякога решават, че е заслужил да бъде възнаграден, и го изпращат в Елисейските полета. Друг път го наказват. Но повечето хора просто са си живели, не са сторили нищо особено, нито лошо, нито добро. Затова отиват в Асфодел.

— И какво правят там?

— Представи си да се озовеш в пшеничните ниви на Канзас. Завинаги — обади се Гроувър.

— Бррр! — възкликнах.

— Но това тук е още по-тежко — рече той. — Погледни.

Двама духове с черни роби издърпаха един от мъртъвците и го побутнаха към гишето на охраната. Мъртвецът ми се стори смътно познат.

— Това е онзи проповедник, за когото говореха по телевизията, помниш ли? — попита Гроувър.

— А, да. — Бяхме го гледали на няколко пъти в спалното на „Янси“. Той беше от онези досадни телевизионни проповедници, които събират милиони уж за сираците, но след това го бяха хванали да харчи парите за обзавеждането на имението си с позлатени тоалетни чинии и закрито голф игрище. Накрая беше загинал при преследване с полицията, тъй като ламборгинито му бе изхвърчало от пътя.

— И какво ще правят с него? — попитах.

— Специално наказание от Хадес — предположи Гроувър. — Най-лошите предизвикват личното му внимание веднага щом пристигнат. Фур… Милостивите ще го измъчват вечно.

При мисълта за фуриите потреперих. Сега се намирах на тяхна територия. Старата госпожа Додс сигурно вече се облизваше от нетърпение.

— Но ако той е проповедник и вярва в друг ад… — подех аз.

Гроувър сви рамене.

— Може би за него това място изглежда много по-различно. Хората виждат това, което искат. В това отношение сте много инатливи… упорити.

Приближихме се към портата. Воят вече беше толкова силен, че земята под краката ми се тресеше, но все още не виждах откъде идваше.

В този миг зеленикавата мъгла пред нас се разсея. Там, където пътеката се разделяше на три, стоеше огромно, забулено в сенките, чудовище.

Видях го едва сега, тъй като то беше полупрозрачно, подобно на мъртвите. Когато стоеше неподвижно, се сливаше с фона. Единствено очите и зъбите му изглеждаха истински. И се взираше право в мен.

Зяпнах смаяно.

Цербер беше ротвайлер!

Винаги си го бях представял като голям черен мастиф. Но той беше чистокръвен ротвайлер, макар и два пъти по-голям от мамут, с три глави и полуневидим.

Мъртвите вървяха право към него без никакъв страх. От двете му страни се отклоняваха опашките за ЛИЧНА ПРЕЦЕНКА, а тази за АВТОМАТИЧНА СМЪРТ минаваше направо между предните му лапи и под туловището му.

— Сега го виждам по-добре — измърморих. — Защо става така?

— Ами… — Анабет притеснено облиза устни. — Предполагам, защото сега сме по-близо до смъртта.

Средната глава на кучето се извъртя към нас. Подуши въздуха и изръмжа.

— Сигурно усеща живите — рекох.

— Но това няма значение — обади се Гроувър с разтреперан глас. — Защото ние имаме план.

— Точно така — подкрепи го Анабет с ужасно изтъняло гласче. — Имаме план…

Приближихме се към чудовището.

Средната глава се взря в нас и след това излая толкова силно, че за миг сърцето ми застина в гърдите.

— Разбираш ли какво казва? — попитах Гроувър.

— Да — отвърна той. — Естествено.

— И?

— На човешкия език няма точен превод на мръсните думички, които използва.

Извадих голямата пръчка от раницата си — бях я отчупил от едно от леглата на Кръсти, луксозния модел „Сафари“. Вдигнах я високо и се опитах да излъча към Цербер положителни кучешки мисли — образи от телевизионни реклами за кучешка храна, сладки малки палета, пожарни кранове за препикаване. Опитах се да се усмихна, все едно не бях на косъм от смъртта.

— Здрасти, дебелчо! — извиках. — Като те гледам, май не си играят достатъчно с теб.

— Грррхх!

— Добро момче — пробвах отново.

Размахах пръчката. Средната глава на кучето се завъртя проследи движението. Другите две продължиха да се взират в мен, без да обръщат никакво внимание на подканата ми за игра. Цялото внимание на Цербер беше съсредоточено към мен и това като че ли не беше особено добре.

— Донеси! — Хвърлих с все сила пръчката в сумрака. Чух я как цопна в реката Стикс.

Цербер се взираше презрително в мен. Очите му бяха студени и заплашителни. Е, дотук с плана.

Цербер изръмжа отново, този път едновременно с трите си гърла.

— Ааа… — обади се нерешително Гроувър. — Пърси?

— Какво?

— Сигурно не е зле да знаеш… — Какво?

— Цербер казва, че имаме десет секунди да се помолим на боговете. А след това… ще засити глада си с нас.

— Почакайте! — извика Анабет и започна да рови в раницата си.

Охо!

— Пет секунди — обяви Гроувър. — Дали да не се опитаме да избягаме?

Анабет извади червена гумена топка с големината на грейпфрут. На нея пишеше „Воден свят, Денвър“. Вдигна топката и пое право към звяра.

— Виждаш ли топката, Цербер? Искаш ли я? Седни!

Цербер я зяпна смаяно. Ние също.

Трите глави се наклониха настрани. Шест ноздри се разшириха.

— Седни! — заповяда отново Анабет.

Бях сигурен, че в следващия миг ще се превърне в най-голямата кучешка бисквитка в света.

Вместо това обаче Цербер се облиза с трите си езика, отпусна се на задните си лапи и седна, като смаза няколко мъртви, които минаваха под него към опашката АВТОМАТИЧНА СМЪРТ. С едва чуто съскане като от изпуснати гуми те се разсеяха във въздуха.

— Добро момче! — похвали го Анабет.

И му подхвърли топката.

Цербер я хвана със средната си глава. Топката беше толкова малка, че се губеше в устата му, но другите две глави веднага оголиха зъби към средната и се опитаха да вземат новата играчка.

— Пусни! — заповяда Анабет.

Главите на Цербер престанаха да се бият и се извърнаха към нея. Между зъбите му топката изглеждаше миниатюрна като дъвка. Звярът нададе тихо изплашено скимтене и пусна омазаната с лиги и почти прехапаната на две топка в краката на Анабет.

— Добро момче. — Тя взе топката, без да обръща внимание на кучешките лиги по нея. Обърна се към нас. — Тръгвайте. Наредете се на АВТОМАТИЧНА СМЪРТ, там става по-бързо.

— Но… — понечих да възразя аз.

— Тръгвай! — заповяда тя със същия тон, с който говореше на кучето.

С Гроувър нерешително направихме крачка напред.

Цербер изръмжа.

— Стой! — заповяда му Анабет. — Ако искаш топката, стой и не мърдай!

Цербер изскимтя, но не помръдна.

— А ти? — попитах я.

— Знам какво правя, Пърси — прошепна тя. — Или поне се надявам…

С Гроувър минахме между лапите на чудовището.

Дано само Анабет не му заповядаше да седне отново.

Бързо излязохме от другата страна. Дори и в гръб, Цербер си беше също толкова страховит.

— Добро момче! — извика Анабет.

Вдигна високо червената топка и вероятно в този миг стигна до същия извод, до който вече бях стигнал и аз — ако му дадеше топката, вече нямаше да може да го командва.

Затова я хвърли. Лявата му глава веднага я хвана във въздуха, но средната я нападна, а дясната изръмжа недоволно.

Докато вниманието на чудовището беше насочено към топката, Анабет притича под корема му и застана до нас пред металдетектора.

— Как го направи? — попитах смаяно.

— Най-обикновена дресировка — рече тя задъхано и аз с изненада видях, че очите й бяха насълзени. — Когато бях малка, в дома на баща ми имахме доберман…

— Както и да е — прекъсна я Гроувър и ме дръпна. — Да вървим!

Секунда преди да профучим покрай опашката, Цербер жалостиво изскимтя. Анабет се спря и се обърна. Кучето също се беше завъртяло към нас и очаквателно дишаше задъхано, малката червена топка лежеше на парчета в локвичка слюнка пред лапите му.

— Добро момче — заяви Анабет, но гласът й прозвуча тъжно и колебливо.

Главите на чудовището се наклониха едва ли не загрижено към нея.

— Ще ти донеса нова топка — обеща тя. — Искаш нова топка, нали?

Чудовището изскимтя. Нямаше нужда да зная кучешки, за да разбера, че Цербер си чакаше топката.

— Добро куче. Скоро пак ще дойда да те видя. Обещавам. — Анабет се обърна към нас. — Да вървим.

Двамата с Гроувър профучахме през металдетектора, който веднага се разпищя, замигаха червени лампички и надписи: ЗАБРАНЕНИ ВЕЩИ! ЗАСЕЧЕНА МАГИЯ.

Цербер изръмжа.

Минахме през портала АВТОМАТИЧНА СМЪРТ, което предизвика воя на нови сирени, и тичешком навлязохме в Подземното царство.

Няколко минути по-късно се скрихме задъхани в кухия дънер на огромно изгнило черно дърво, а духовете пазачи се суетяха край нас и призоваваха за подкрепление фуриите.

— Е, каква беше поуката от днешния урок, Пърси? — обади се Гроувър.

— Че триглавите кучета предпочитат червените гумени топки пред пръчките?

— Не — поклати глава Гроувър, — поуката е, че плановете ти хапят.

Не бях сигурен дали беше прав. Все пак нашата идея — моята и на Анабет — беше съвсем правилна. И тук, в Подземното царство, всеки, дори и чудовищата, се нуждаеше от малко внимание от време на време.

Мислех си за това, докато чакахме духовете да отминат. Престорих се, че не виждам как Анабет избърсва сълзите си, предизвикани от жалното скимтене на Цербер, който в далечината тъгуваше за новия си приятел.