Рик Риърдън
Похитителят на мълнии (15)

Петнайсета глава
Бог ни черпи с чийзбургери

Следобед на другия ден — четиринайсети юни, седем дни преди слънцестоенето — влакът пристигна в Денвър. Не бяхме яли от предишната вечер, когато профукахме последните си пари във вагон-ресторанта. Не се бяхме къпали от тръгването си от лагера и не се и съмнявах, че ни личеше.

— Да се опитаме да се свържем с Хирон — предложи Анабет. — Трябва да му разкажем за разговора ти с речния дух.

— Но нали не можем да използваме телефони?

— Кой говори за телефон?

Анабет ни поведе по уличките, очевидно търсеше нещо, макар че си нямах никаква представа какво. Беше доста топло и някак си се чувствах странно след Сейнт Луис. Накъдето и да се обърнехме, Скалистите планини надвисваха над нас като приливна вълна, която всеки момент ще помете града.

Накрая намерихме празна автомивка на самообслужване. Насочихме се към най-отдалечената от улицата клетка, като си държахме очите отворени на четири за полицейски патрули. Трима малолетни на автомивка без кола — и най-тъпото ченге би се досетило, че кроим някаква беля.

— Какво точно правим? — попитах, докато Гроувър развиваше маркуча.

— Струва седемдесет и пет цента — амрънка той. — Аз имам само петдесет. Анабет?

— Съжалявам, изпразних джобовете във вагон-ресторанта.

Изрових последните си монети и дадох на Гроувър двайсет и пет цента, останаха ми две монети по пет цента и една златна драхма от магазина на Медуза.

— Отлично — въздъхна Гроувър. — Става и с пожарогасител, разбира се, но връзката не е толкова добра, а й ръката ми бързо се уморява от помпането.

— Ама за какво точно говориш?

Той пусна трите монети и настрои пръскачката на „мъгла“.

— КИ.

— Комуникация по интернет?

— Комуникация по Ирида — поправи ме Анабет. — Богинята на дъгата пренася съобщения на боговете. Ако знаеш как да я помолиш и не е прекалено заета, го прави и за полубоговете.

— И мислите да извикате богинята с маркуч?

Гроувър насочи маркуча нагоре и от него бликнаха ситни пръски.

— Освен ако не знаеш по-лесен начин да направим дъга.

Светлината на следобедното слънце премина през облака от пръски и се разложи на съставните си цветове.

— Драхма, ако обичаш — протегна длан Анабет.

Дадох й я.

Тя я вдигна над главата си.

— Богиньо, приеми нашия дар.

И хвърли драхмата насред дъгата. Монетата изчезна със златист отблясък.

— Лагера, моля — поръча Анабет.

В първия момент не стана нищо. След това изведнъж в мъглата се появиха ягодовите поля и Лонг Айлънд в далечината. Изглежда се намирахме на верандата на голямата къща. Подпрян на парапета, с гръб към нас, стоеше младеж със светлоруса коса, къси гащета и оранжева фланелка без ръкави. Държеше бронзов меч и сякаш се взираше напрегнато в нещо на поляната.

— Люк! — извиках аз.

Той се обърна и ококори очи. Можех да се закълна, че беше на около метър пред мен, само че не се виждаше целият през дъгата.

— Пърси! — На белязаното му лице изгря усмивка. — Това Анабет ли е? Слава на боговете, добре ли сте?

— Ами… добре сме — запелтечи Анабет, като се опитваше едновременно да пооглади мръсната си тениска и да прибере рошавата коса от лицето си. — Мислехме, че… Къде е Хирон?

— Долу при хижите. — Усмивката му изведнъж помръкна. — Случиха се разни неприятности. При вас наред ли е всичко? Гроувър добре ли е?

— Тук съм — извика Гроувър. Хвана маркуча с една ръка и се наведе, така че Люк да го види. — Какви неприятности са се случили в лагера?

В този момент в автомивката влезе огромен линкълн „Континентъл“, отвътре гърмеше хип-хоп. Плъзна се в съседната преграда, а басовете от колоните вибрираха толкова силно, че земята се тресеше.

— Хирон трябваше да… какъв е този шум? — извика Люк.

— Ей сега ще ги накарам да го намалят! — изкрещя Анабет в отговор, очевидно си търсеше повод да се измъкне. — Ела, Гроувър!

— Какво? — сепна се той. — Ама…

— Дай маркуча на Пърси и ела с мен! — нареди тя.

Гроувър измърмори, че момичетата са по-трудни за разбиране и от предсказанията на оракула, връчи ми маркуча и я последва.

— Хирон трябваше да разтървава сбиване — заобяснява Люк. — Тук стана доста напечено. Плъзнаха слухове за спора между Зевс и Посейдон… все още не знаем откъде вероятно ги е пуснал същият идиот, който извика хрътката на Хадес. Започнаха да се образуват враждуващи лагери. Долу-горе по модела на троянската война — Афродита, Арес и Аполон подкрепят Посейдон, а Атина е със Зевс.

При мисълта, че братята и сестрите на Клариса може да са на страната на баща ми, направо изтръпнах. Изведнъж музиката рязко затихна. Чух Анабет и някакъв мъж да спорят на чужд език, може би испански.

— Как вървят нещата при вас? — попита Люк. — Хирон много ще се разстрои, че е изпуснал обаждането.

Разказах му почти всичко, включително и сънищата си. Толкова се радвах да го видя, да се почувствам отново част от лагера, дори и само за минута, че не осъзнах колко дълго съм говорил, докато машината не избипка — оставаше ми само една минута и след това водата щеше да спре.

— Щеше ми се да съм с вас — каза Люк. — Боя се, че оттук не можем много да ви помогнем, но… няма начин Хадес да не е откраднал мълнията. Той беше на Олимп по време на зимното слънцестоене. Аз водех екскурзията от лагера и го видях с очите си.

— Но Хирон каза, че боговете не могат сами да си отнемат символите на властта.

— Така е — намръщи се Люк. — И все пак… Хадес разполага с шлема на мрака. Как би могъл някой друг да се промъкне в тронната зала и да открадне мълнията на Зевс?

Трябва да е бил невидим.

Изведнъж като че ли си даде сметка какво означаваха думите му и побърза да замаже:

— Не, не, нямам предвид Анабет. С нея се познаваме отдавна. Тя никога не би… Анабет ми е като сестра…

Зачудих се дали на Анабет това определение щеше да й хареса.

Музиката спря напълно. Чу се ужасен мъжки вик, вратите на колата се затръшнаха и линкълнът се изнесе с мръсна газ.

— По-добре иди да видиш какво става — каза Люк. — Чакай, носиш ли крилатите маратонки? Ще ми е по-спокойно, ако знам, че са помогнали с нещо.

— О… ъъъ, да! — Опитах се да не звуча гузно. — Да, добра работа вършат.

— Наистина ли? — ухили се той. — По мярка ли са ти?

Водата спря. Дъгата започна да се изпарява.

— Е, успех! — извика Люк, гласът му отслабваше. — И кажи на Гроувър, че този път всичко ще е наред! Никой няма да се превърне в ела…

Дъгата угасна и образът на Люк изчезна. Стоях сам на безлюдната автомивка.

Анабет и Гроувър се появиха иззад ъгъла, смееха се, но когато ме видяха, млъкнаха. Усмивката на Анабет изчезна.

— Какво се е случило, Пърси? Какво каза Люк?

— Нищо особено — излъгах аз, но имах чувството, че ме обгръща празнота, по-страшна и от тази в хижите на Тримата големи. — Хайде, да вървим да намерим нещо за вечеря.

 

Няколко минути по-късно седяхме в сепаре в едно заведение с лъскави хромирани маси. Около нас беше пълно с родители с деца, които доволно дъвчеха сандвичи и се наливаха с бира и безалкохолни.

Най-накрая сервитьорката дойде.

— Е? — повдигна скептично вежда тя.

— Ние… ммм… искаме да поръчаме нещо за хапване — казах аз.

— А имате ли пари?

Долната устна на Гроувър потрепери. Уплаших се, че може изведнъж да изблее или да започне да дъвче салфетките. Анабет изглеждаше сякаш всеки момент щеше да припадне от глад.

Мъчех се да измисля някаква сълзлива история да трогна сервитьорката, но в този момент силен грохот разтърси цялото заведение. Реших, че е от къркоренето на стомаха ми. После обаче видях, че отпред е паркирал мотоциклет с размерите на малък слон.

Разговорите секнаха.

Фарът на мотоциклета светеше яркочервено. На резервоара бяха нарисувани огнени езици, а от двете страни бяха прикрепени калъфи за пушки — и естествено, в тях имаше пушки. Седалката беше кожена, а кожата приличаше на… ами, все едно беше човешка.

Мотористът изглеждаше като професионален боксьор тежка категория. Беше облечен с прилепнала червена риза, черен панталон и черен кожен шлифер, на бедрото му висеше ловджийски нож. Червени слънчеви очила скриваха наполовина най-жестокото, брутално лице, което бях виждал — красиво някак си, но зло, белязано в много, много битки. Странното беше, че имах чувството, че и преди съм го виждал.

С влизането му вътре нахлу горещ, сух полъх. Посетителите се надигнаха като хипнотизирани, но той им даде знак да си седнат по местата.

Подхванаха прекъснатите си разговори. Сервитьорката премига, все едно се събуждаше от сън, и повтори:

— А имате ли пари?

— Аз плащам — обади се мотористът.

Напъха огромното си тяло в сепарето и избута Анабет към прозореца.

— Още ли си тук? — погледна той сервитьорката, която зяпаше с отворена уста.

Посочи я с пръст и тя се смрази. Обърна се, сякаш някой я беше завъртял с ръце, и тръгна към кухнята.

Мотористът се обърна към мен. Очите му бяха скрити зад очилата, но така или иначе, погледът му пробуди в мен гняв, недоволство и горчивина. Идеше ми да ударя юмрук в стената. Исках да се сбия с някого. За кого се мислеше този?

— Значи ти си синът на стария водорасляк, а? — усмихна се лукаво той.

Сигурно трябваше да се изненадам или дори да се изплаша, но вместо това имах чувството, че пред мен стоеше пастрокът ми Гейб. Дощя ми се да му извия врата.

— Теб какво те засяга?

Анабет ме срита.

— Пърси, това е…

Онзи вдигна ръка.

— Няма проблем. Харесвам хората с характер. Стига да не забравят кой е шефът. Нали знаеш кой съм аз, братовчедче?

И тогава се сетих защо ми изглеждаше познат. Имаше същата зла коварна усмивка като някои от децата в хижа Номер 5 в лагера.

— Ти си бащата на Клариса. Арес, богът на войната.

Арес се ухили и свали слънчевите очила. Нямаше очи — на тяхно място пламтяха миниатюрни ядрени експлозии.

— Точно така, дребосък. Чух, че си строшил копието на Клариса.

— Просеше си го.

— Най-вероятно. Но не ме интересува. Оставям децата ми сами да водят битките си. Дошъл съм за друго. Имам едно предложение за теб.

Сервитьорката се върна с препълнен поднос — чийзбургери, пържени картофки, лучени кръгчета и шоколадови шейкове.

Арес й даде няколко златни драхми.

— Ама това не са… — смотолеви нервно тя.

Арес извади огромния си нож и започна да си почиства ноктите.

— Проблем ли има, сладурче?

Сервитьорката поклати глава и си тръгна.

Не се сдържах и рекох:

— Не може просто ей така да заплашваш хората с нож!

— Майтапиш ли се? — засмя се Арес. — Тази страна е страхотна. Най-доброто място от Спарта насам. Ти не носиш ли оръжие, дребосък? А трябва. Светът е опасен. Което ми напомня за предложението. Искам да те помоля за услуга.

— Че какво мога да направя за един бог?

— Нещо, за което на бога не му остава време да свърши сам. Не е кой знае какво. Забравих си щита в един изоставен воден парк наблизо. Там имах… среща с едно гадже. Само че се появиха едни досадници и трябваше да офейкаме и щитът ми остана там. Искам да ми го донесете.

— Защо не отидеш сам да си го вземеш?

Огънят в очните му кухини се разгоря.

— А защо да не те превърна в койот и да те прегазя с моя „Харли“? Защото не съм в настроение. Един бог ти дава възможност да се изявиш, Пърси Джаксън. Нима ще се окажеш страхливец? — Приведе се към мен. — Или пък се биеш само когато наоколо има река, така че да избягаш при татко, ако положението стане напечено?

За малко не замахнах да го ударя, но усещах, че точно това искаше. Нарочно предизвикваше гнева ми. Щеше да се зарадва, ако избухнех. Само че аз нямаше да му доставя това удоволствие.

— Предложението ти не ни интересува — отвърнах. — Вече си имаме мисия.

В огнените очи на Арес се появиха какви ли не страхотии — кръв и пушек, трупове на бойно поле.

— Знам за вашата мисия, дребосък. След кражбата Зевс изпрати най-добрите да го търсят: Аполон, Атина, Артемида и, естествено, мен. Щом аз не бях способен да го надуша… — Облиза се, сякаш от мисълта за мълнията му потекоха лигите. — Та щом аз не успях да го намеря, вие нямате никакъв шанс. Но пробвайте се, защо не? С баща ти сме стари приятели. Аз го светнах за смрадливия мършояд.

— Ти си му казал, че Хадес е откраднал мълнията?

— Ми да. Да натопиш някого, за да предизвикаш война, е най-старият номер на света. Веднага надуших какво се готви. Така да се каже, на мен трябва да благодарите за възможността си да извършите подвиг.

— Благодаря — измърморих аз.

— Хей, аз не съм стиснат. Направи ми услугата, за която споменах, и после ще ти се отплатя. Ще уредя транспорт на запад за теб и приятелите ти.

— И така сме си добре.

— Да бе! Нямате пукнат цент и никаква идея с какво сте се захванали. Помогни ми и може да реша да ти кажа нещо важно. Става дума за майка ти.

— За майка ми?

— Сега вече успях да ти привлека вниманието — ухили се той. — Водният парк е на около километър от Деланси. Няма как да го пропуснете. Там търсете Тунела на любовта.

— И какво толкова те е уплашило, че си избягал оттам? — попитах.

Арес оголи зъби, също както правеше Клариса. Но в държанието му долавях някаква преструвка, едва ли не нервност.

— Имаш късмет, че не съм като другите олимпийци, дребосък. Те не търпят грубости. Ще се срещнем пак тук, като приключиш. Гледай да не ме разочароваш.

Изглежда след това съм припаднал или заспал, защото като отворих очи, от Арес нямаше и следа. Като нищо щях да повярвам, че бях сънувал нашия разговор, но по лицата на Анабет и Гроувър си личеше, че наистина се е състоял.

— Това не е добре — въздъхна Гроувър. — Арес да дойде лично при теб, Пърси. Това не е добре.

Погледнах през прозореца. Мотоциклетът беше изчезнал.

Дали Арес наистина знаеше нещо за майка ми, или просто ме разиграваше? Сега, когато бога на войната го нямаше, гневът ми изведнъж се изпари. Дадох си сметка, че Арес хвърляше в хаос чувствата на хората. В това беше силата му — така да усилва и изкривява страстите, че да губиш здравия си разум.

— Вероятно е номер — казах аз. — Предлагам да забравим Арес и да продължим към Ел Ей.

— Не може — отвърна Анабет. — Виж, Арес и на мен не ми е приятен, но ако пренебрегваш боговете, ще си навлечеш сериозни неприятности. Той наистина може да те превърне в койот.

Забих поглед в чийзбургера си, апетитът ми изведнъж се беше изпарил.

— За какво сме му притрябвали точно ние?

— Може би се изисква мислене — рече тя. — Арес притежава единствено груба сила. Нищо друго. Понякога дори и силата отстъпва пред мъдростта.

— Ама този воден парк… Стори ми се, че Арес се страхува да се върне там. Какво може да изплаши един бог така?

Анабет и Гроувър се спогледаха смутено.

— Боя се, че ще се наложи да разберем — въздъхна Анабет със замислено изражение.

 

Слънцето вече залязваше зад планините, когато най-сетне стигнахме до водния парк. Съдейки по надписа, името му беше ВОДЕН СВЯТ, но част от буквите бяха опадали и сега гласеше ВОДНСЯТ.

Главният портал беше заключен с катинар, а над оградата беше прокарана бодлива тел. Огромните водни пързалки, тунели и тръби свършваха при празни басейни. Стари билети и рекламни листовки шумоляха по асфалтираните алеи.

В сумрака мястото изгледаше тъжно и зловещо.

— Ако Арес води приятелката си тук — обадих се аз, — предпочитам да не знам как изглежда тя.

— Имай малко уважение! — скара ми се Анабет.

— Защо? Нали каза, че мразиш Арес?

— Да, но той е бог. А приятелката му е с доста буен темперамент.

— Не е добра идея да я обиждаш на красота — добави Гроувър.

— Коя е тя? Ехидна?

— Не, Афродита… — Той въздъхна замечтано. — Богинята на любовта.

— Мислех, че е омъжена — примигах аз. — За Хефест.

— Е, и?

— О! — Побързах да сменя темата. — Та как предлагате да влезем?

— Мая!

Маратонките на Гроувър разпериха крила. Той прелетя над оградата, направи салто във въздуха и се стовари върху една площадка от другата страна. Изправи се и самодоволно изтупа джинсите си, сякаш салтото е било нарочно.

— Идвате ли?

Двамата с Анабет предпочетохме стария начин — изкатерихме се по оградата, като придържахме бодливата тел, за да не се закачим.

Пообиколихме да разгледаме атракциите, които носеха странни имена като „Хапещият остров“, „Глава в клин“ и „Ей, къде ми е банският?“, и междувременно сенките съвсем се издължиха. Чудовища обаче не се появиха. Не се чуваше никакъв шум.

Открихме изоставен магазин за сувенири. Стоката си стоеше по лавиците — стъклени топки със сняг, моливи, картички, както и цели рафтове с…

— Дрехи! — извика Анабет. — Чисти дрехи!

— Да, но не можеш просто да…

— Само гледай!

Помете дрехите от един рафт и се скри в пробната. След няколко минути излезе с къси панталони на цветя, голяма червена тениска и нови гуменки — всичките с рекламен надпис „Воден свят“. На рамото й висеше раница „Воден свят“, очевидно пълна с още дрехи.

— Какво толкова — измърмори Гроувър и последва примера й.

Не след дълго и тримата бяхме натъкмени като подвижни реклами на отдавна затворения увеселителен парк.

Продължихме да търсим „Тунела на любовта“. Имах чувството, че целият парк е сдържал дъха си в трепетно очакване.

— Значи между Арес и Афродита… има нещо? — подхвърлих, за да отвлека мислите си от сгъстяващия се мрак.

— Това е стара клюка — осведоми ме Анабет. — На три хиляди години.

— Ами съпругът на Афродита?

— Е, нали знаеш какъв е Хефест? Ковач. Зевс го хвърлил от Олимп, когато бил малък, и затова куца. Не е особено привлекателен. Много го бива с ръцете, но, както се досещаш, Афродита не си пада особено по акъл и талант.

— А по мотористи.

— Общо взето.

— И Хефест знае?

— О, да — кимна тя. — Веднъж ги хванал, в буквалния смисъл на думата, в златна мрежа, след което поканил всички богове да им се посмеят… Постоянно ги дебне. Затова се срещат на усамотени места като… — изведнъж се спря и с по-различен глас довърши — това тук.

Пред нас се намираше празен басейн, идеален за скейтборд — поне петдесет метра широк, кръгъл и с леко полегати стени.

По ръба му бяха поставени десетина бронзови статуи на Купидон с разперени криле и готов за стрелба лък. В другия край започваше тунел, който вероятно се е пълнел с вода от басейна. Надписът отгоре гласеше: „Страстно любовно пътешествие!“.

Гроувър се приближи и надникна.

— Хей, вижте.

На дъното на басейна имаше боядисана в розово и бяло лодка за двама с платнен навес, изрисуван със сърчица. На дясната седалка лежеше лъскав бронзов щит, който хвърляше леки отблясъци на отслабващата светлина — щитът на Арес.

— Не може да е толкова лесно — намръщих се аз. — Колко му е да слезем долу и да го вземем?

Анабет прокара пръсти по постамента на най-близката статуя на Купидон.

— Тук е изсечена гръцката буква ета. Ако…

— Гроувър — обадих се аз, — надушваш ли чудовища?

— Не — отвърна той.

— Това „не“ да не е като онова в арката, където не надуши Ехидна?

— Казах ти, че под земята е друго — погледна ме обидено той.

— Добре, извинявай. — Поех дълбоко дъх. — Слизам долу.

— Идвам с теб. — Гроувър не звучеше особено ентусиазирано, но явно искаше да се реваншира за случилото се в Сейнт Луис.

— Не — спрях го аз. — Ти остани тук. Справяш се чудесно с крилатите маратонки, ще разчитам на теб за подкрепление, ако нещо се обърка.

— Разбира се — изпъчи той гърди. — Ама какво може да се обърка?

— Не знам. Просто имам такова предчувствие. Анабет, ела с мен…

— За нищо на света! — Погледна ме, сякаш току-що съм паднал от Марс. Бузите й бяха яркочервени.

— Какво ти става?

— Искаш да дойда с теб на… „страстно любовно пътешествие“? Ами ако някой ме види?

— Кой ще те види? — възкликнах аз, но и моите бузи вече бяха пламнали. Момичетата винаги усложняваха всичко. — Добре тогава. Отивам сам.

Тръгнах към басейна, а тя ме последва с мърморене, че момчетата все оплесквали работата.

Стигнахме до лодката. До щита лежеше копринен шал.

Опитах се да си представя Арес и Афродита — богове, които се срещаха тайно в изоставен увеселителен парк. Защо бяха избрали точно това място? В този миг забелязах нещо, което отгоре не се виждаше — под ръба по цялата дължина на басейна бяха поставени огледала. Накъдето и да се обърнехме, виждахме отраженията си. Вероятно това беше обяснението — тук Арес и Афродита можеха да се гушкат в компанията на любимите си хора — самите себе си. Вдигнах шала. Беше лъскав и розов, ухаеше невероятно — на роза или на планински лавър. Усмихнах се и понечих да го докосна до бузата си, но Анабет го изтръгна от ръката ми и го прибра в джоба си.

— А, не, без такива! Стой далеч от любовната магия.

— Какво?

— Вземи щита, водорасляк, и да се махаме.

В мига, в който докоснах щита, разбрах, че сме загазили. Ръката ми напипа нещо, което го свързваше за лодката — в първия момент ми се стори, че е паяжина, но после видях, че беше някакъв вид метално влакно, толкова фино, че почти невидимо. Жица за капан.

— Почакай! — викна Анабет.

— Късно е.

— Тук също е изписана буквата ета. Това е капан!

Около нас загърмя и затрещя, сякаш се раздвижваха милион зъбни колела и целият басейн се превръщаше в огромна машина.

— Бягайте! — изкрещя Гроувър.

Поставените по ръба на басейна статуи на Купидон натягаха готовите за стрелба лъкове. Поех си дъх да изкрещя: „Пазете се!“, но в този миг стрелите литнаха. Само че не към нас. Статуите стреляха над басейна. След стрелите се точеха тънки като коприна стоманени нишки, които се пресичаха и образуваха нещо като звезда. По-късите нишки започнаха да се увиват като с магия около основните, сякаш… плетяха мрежа!

— Трябва да се измъкнем оттук!

— Без майтап?! — сряза ме Анабет.

Грабнах щита и затичахме, но изкачването по гладките стени на басейна беше доста по-трудно от слизането.

— Побързайте! — извика Гроувър.

Той се опитваше да държи една отворена пролука в мрежата, но златните нишки се оплитаха около ръцете му.

Главите на статуите се отвориха. Показаха се видеокамери. Появиха се прожектори и ни заслепиха със светлината си, а глас от високоговорител обяви:

— Включваме предаване на живо на Олимп след една минута… Петдесет и девет секунди, петдесет и осем…

— Хефест! — извика Анабет. — Толкова съм глупава! Ета е гръцкото „Х“, неговият инициал. Подготвил е капана, за да хване жена си и Арес. Сега ще ни предават на живо на Олимп и ще изглеждаме като идиоти!

Почти бяхме стигнали до ръба, когато редицата огледала се отвори и от зейналата дупка заизлизаха хиляди малки метални фигурки като онези, които се продават по панаирите и се навиват с ключета, за да се движат.

Анабет изпищя.

Цяла армия от гнусни създания — бронзови тела, тънки дълги крака и малки щипци — приближаваше към нас.

— Паяци! — ахна Анабет. — Паяциии!

За първи път я виждах в такова състояние. Направо се строполи от ужас и металните паяци почти я полазиха, преди да я издърпам и завлека към лодката.

Механичните буболечки извираха отвсякъде и се стичаха към центъра на басейна. Опитвах се да се успокоя с мисълта, че вероятно не бяха програмирани да убиват, а по-скоро да ни отрежат пътя за бягство и да ни направят на посмешище. Но пък капанът беше заложен за богове, а не за деца.

С Анабет се покатерихме в лодката. Мъчех се да изритам катерещите се вътре паяци. Изкрещях на Анабет да ми помогне, но тя беше застинала от ужас и само пищеше.

— Трийсет, двайсет и девет — отброяваше високоговорителят.

Паяците започнаха да плюят метални нишки, за да ни завържат. Отначало не беше трудно да ги късаме, но бяха толкова много, а гадините не спираха да прииждат. Изритах един от крака на Анабет и щипците му отнесоха част от новата ми гуменка.

Гроувър се крепеше във въздуха с крилатите си маратонки и се опитваше да разплете мрежата, но тя бързо се възстановяваше.

Трябваше да измисля нещо. И то веднага.

Входът на тунела беше под мрежата. Можеше да избягаме оттам, само че от него ни деляха милион механични паяци.

— Петнайсет, четиринайсет — продължи отброяването.

Откъде ли идваше водата за пързалките?

В дупките зад огледалата, откъдето се бяха появили паяците, минаваха дебели тръби. А над мрежата, до една от статуите на Купидон, имаше кабина с прозорче — вероятно там беше контролното табло.

— Гроувър! — изревах аз. — Влез в кабината! И нам бутона за включване!

— Ама…

— Побързай!

Системата едва ли щеше да заработи, но това беше последният ни шанс. Паяците вече бяха завзели носа на лодката. Анабет се съдираше да пищи. Трябваше да се измъкнем оттук.

Гроувър вече беше в кабината и натискаше бутоните наред.

— Пет, четири…

Гроувър ме погледна отчаяно и вдигна ръце. Беше натиснал всички бутони, но резултат нямаше.

Затворих очи и си представих вълни, връхлитаща вода, река Мисисипи. Усетих познатото изтръпване в корема. Призовах целия океан да се стече в Денвър.

— Две, едно, начало!

От тръбите плисна вода. Връхлетя в басейна с невероятна скорост и помете паяците като прашинки. Издърпах Анабет на седалката до мен и закопчах предпазния колан, а в следващия миг приливната вълна удари лодката, но за щастие не се преобърнахме, а се издигнахме на гребена на вълната и се завъртяхме във водовъртежа.

Във водата се носеха даващи на късо паяци, някои се удряха в стените с такава сила, че се пръсваха.

Прожекторите сочеха към нас. Камерите от статуите на Купидон предаваха на живо на Олимп.

Но нямах време да мисля за това, по-важното беше да се опитам да овладея лодката и да я накарам да остане в средата, без да се доближава в опасна близост до стените. Не нам дали си въобразявах, но тя сякаш откликваше. Така или иначе, поне не се разбихме. Нивото на водата бързо се покачваше, още малко и металната мрежа над главите ни щеше да ни накълца като ренде. В този миг носът на лодката се насочи към тунела и се изстреляхме в тъмната му паст.

С Анабет се държахме здраво и крещяхме с цяло гърло, а лодката подскачаше, завиваше рязко и минаваше на милиметри от стените, изрисувани с Ромео и Жулиета и разни други сцени от картичките за Деня на свети Валентин.

Изскочихме от тунела в прохладната нощ.

Ако всичко беше както трябва, щяхме да преминем през златните Порти на любовта и да цопнем в басейна. Само че имаше един проблем. Портите на любовта бяха затворени с тежки вериги. В тях вече се бяха забили две други лодки — едната беше потънала на дъното, а другата се беше обърнала и заклещила.

— Откопчай колана! — извиках на Анабет.

— Добре ли си?

— Освен ако не държиш да се размажеш — отвърнах и прикрепих щита на Арес на рамото си. — Ще скачаме.

Идеята ми беше проста и в същото време напълно откачена: да използваме силата на удара като трамплин и да прехвърлим портите. Бях чел някъде, че така са оцелявали хора при автомобилни катастрофи. С малко късмет можеше да се приземим в басейна.

Анабет бързо схвана мисълта ми. Хвана ме за ръката и леко се поизправи.

— Изчакай да дам сигнал — казах.

— Не! Аз ще дам сигнал!

— Какво?

— Проста физика — извика тя в отговор. — Силата умножена по ъгъла на…

— Добре, добре! Ти дай сигнала!

Вече мислех, че ще се разбием, когато Анабет изкрещя:

— Сега!

Буф!

Оказа се права. Ако бяхме скочили тогава, когато исках аз, щяхме да се стоварим право върху портите. Тя беше преценила точния момент, за да достигнем максимална височина.

За съжаление това беше малко повече, отколкото ни трябваше.

Лодката се удари в другите и ние изхвърчахме във въздуха — прелетяхме над портата и над басейна и се устремихме към асфалтираната алея. Нещо ме сграбчи за гърба.

— Ау! — извика Анабет.

Гроувър!

Беше ме хванал за ризата, а Анабет за ръката и се опитваше да забави скоростта ни, за да не се размажем в земята.

— Прекалено сте тежки! — изпъшка той. — Падаме!

Завъртяхме се в спирала право надолу и след миг се стоварихме върху едни картонени декори, като главата на Гроувър се наниза в дупката, от която надничаха туристите, за да си направят снимка с добрия кит Нуну. Аз и Анабет се претърколихме настрани и доста се понатъртихме от сблъсъка, но поне бяхме живи. Щитът на Арес все още беше преметнат през рамото ми.

Щом се посъвзехме, извадихме Гроувър от декора и му благодарихме, че ни е спасил живота. Погледнах назад към „Страстното любовно пътешествие“. Нивото на водата спадаше. Нашата лодка се беше разбила на трески.

Сто метра по-нататък, при басейна на входа на тунела, купидоните продължаваха да снимат. Статуите се бяха завъртели, така че камерите сочеха право към нас, прожекторите осветяваха лицата ни.

— Край на шоуто! — извиках аз. — Благодарим ви! Лека нощ!

Статуите се върнаха в първоначалните си позиции. Светлините угаснаха. Паркът отново притихна, чуваше се само нежното бълбукане на процеждащата се в басейна на изхода вода.

Зачудих се дали сега на Олимп бяха пуснали реклами и дали ни бяха гледали много хора. Да де, богове.

Не обичах да ми се подиграват. И направо мразех да ме мамят. Много добре знаех как да се оправям с идиоти, които се бъзикат с мен.

Наместих щита на рамо и се обърнах към приятелите си:

— Време е да си поговорим с Арес.