Към текста

Метаданни

Данни

Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
yana (2010)
Форматиране и корекция
Диан Жон (2010)

От книгата с новели и разкази „Въздаяние“, изд. „Български писател“, София, 2004 г.

История

  1. — Добавяне

III

Черна сянка тегнеше върху размирното, забравено и от Бога и от царя село, защото от него рукна македонската кръвнина. Тук възмездието настигна Михаил Даев, проводен от родения тъдява Борис Сарафов да свети маслото на Пиринскиот цар. От тука тръгна Тодор Паница към гостолюбивия софийски дом на Сарафовци, за да отвърне със същото, и то успешно на родения „със звезда на челото“. И се започна вендета, та цели три десетилетия. Хиляди паднаха не от тиранин, а от „братска ръка“, един от дясна, друг от лява, но все братски ръце. Двайсет и петима селски сложиха главите си от двете страни на един и същи жертвеник.

Но дойде най-сетне краят и на онова, което изглеждаше всесилие без свършек. Преситена от кръв и обезкървена от разпри, комитската власт рухна. Така се сгромолясва всичко, на което му е свършил векът, а и смисълът да съществува.

Най-сетне и това село се усмири. Смесиха се, навлязоха една в друга Горната и Долната махала. И пак либенето направи най-много за тяхното помиряване. Засродяваха се фамилии, които си дължаха кръвен данък.

Нито септемврийският „май“ през 1944 година, нито ноемврийската „пролет“ през 1989 година можаха да разпалят угасналите въглени на някогашната жижна, както из други краища на държавата. Не идеше вече нови сватове да си държат стар гарез.

Намери се само един внук на войводата да потърси келепир от дядовото си име. Даже партия се опита да скалъпи само от наследници по права линия на „поборниците“, без присламчилите се „узурпатори“ на червено-черния байрак. Изписа той върху дувар „ВМРО забавя, но не забравя“ и зазида възпоменателна плоча за дядо си с надпис, който вещае ненавист.

Но оредялото население взе на подбив неговия кураж: да вади нож на умряло куче. А и се помнеше как с червена керемида внукът жулеше родовата дъмга, криеше я под титли и похвали от силните на предишния ден.

За възнесението на дядо си също беше закъснял. А може би и подранил. Споменът за войводата беше избледнял. Хората отдавна му бяха простили, защото съдбата и на него въздаде според комитската мяра „За зъб — ченето, за око — и двете“. Отдавна душата му почива в мир и чака да я събуди Втората тръба. Внукът само смути нейния сън, та изкупените грехове се белнаха наяве като кости, изровени от пороя на времето.