Валентин Караманчев
Една любов с пролог и четири епилога (2)

I

Манаси изхвърли всичко, което бе останало от Кипра. Прикията ú, както беше в сандъка, върна на техните. Отърва се и от дъщерята. Даде я на чедо място у ханджията на „Двата гроша“.

Майка му заразпитва из околните села и намери една парилска вдовица „плодовита като киселица, за коляно да пипнеш, зачева.“ Тя му доведе пак женско, още неотбито. Две по-големи мъжки зарязала при родителите на умрелия.

Присадената киселица на новото място цъфтеше, но не връзваше. Цветът є окапваше неопрашен. С времето Манаси осъзна, че вината не е в жена му, която за разлика от предишната, не се насищаше на силата и на мерака му. И това го озлобяваше. Ужас го завладяваше от подозрението друг да свърши онова, което той не успяваше, та пак чуждо изтърсаче да храни.

На петата година жена му се похвали, че от два месеца нейната месечина не е изгряла. Вместо да се израдва, Манаси ú удари здрав пердах, докато тя не призна, че граничният подофицер я е насилил в мисирката. Накара я да пометне.

Оттам насетне държеше жена си на къс юлар. Животът му докрая в дебнене изтече и името му пресъхна като ручей със секнал извор.

Стопаните на „Двата гроша“ се възродиха за втори живот. Благодаряха на Бога, че макар и късно, ги благослови с чедо и наследница.

Щом момичето поотрасна, те му откриха, че са я одъщерили, да не го чуе от лоши люде. И тя ги прие за повече от майка и татко. Та когато късметът ú излезе, тя не ги напусна. Мераклията склони да е домозет. Каил беше даже не само имота, а и името на ханджията да приеме.

Лина остана вдовица. Отгледа сама двамата си сина. Щом взеха да питит за баща си, отговаряше им:

„Изчезна. Изпи го месечината.“

След време сами научиха какво значи това. Взеха да питат където трябва, защо е пропуснато името на баща им върху паметниците на изпитите от месечината. Някой ги подкокороса, че е дошло време да потърсят правата си като наследници на жертвите от терора. Имало изгода. Може да им потрябва за апартамент или за привилегии на децата им.

Лина разбра за намеренията на синовете си. Отиде при тях в града. Накара ги да извикат и дъщерата на ханджията. Седна срещу тримата. Пристегна черната забрадка, стисна дланите си върху скута и промълви тихо:

„Не ровете гробовета на Георги и Кипра. По баща сте братя и сестра. Ако не сте го знаели досега, знайте го от мене. Те се обичаха безпаметно и хората не им простиха. Не загинаха мърцина за идея и правда. Заради любене ги затриха. А за такова нещо не се полагат паметници и народна пенсия. И още нещо да знаете от мене. И трепачите имат потомци. Те ще оправдаят своите, че някога са наказали някого заради блудство. И хич няма да ви е харно на вас. Не смущавайте душите на Георги и Кипра, които след толкова много години и на задушници не идват, одуше да куснат от живите. А и моите стари рани не разчепквайте.“

Момчетата сестра отимаха. Сирачето — братя. Каква по-благодатна привилегия от тази.