Валентин Караманчев
Една любов с пролог и четири епилога (1)

Пролог

На крайното от Мървашките села^[1], името от „либене“ иде.

Във време оно, пръснатите из подножието на Стъргач планина махалички се зовели по прякора на обитателите си или пък по някаква отлика на мястото, в което били скътани.

Тогавашните млади се надушвали и събирали през долове и баири, защото да се чифтосват през комшийски плет е било почти кръвосмешение.

Любенето сродявало далечни тайфи и сближавало колибите в купно градище. Не било редно да го кръстят на коя и да е от напуснатите руини. По-сербезлиите опитали да наложат волята си, но скоро разбрали, че ще засеят раздор и съперничество в браздата, заорана околовръст от волове — близнаци, за да брани землището от чума и злодеи. Намерил се мъдър старейшина да рече на колибарите:

„Което ни събра заедно, това да изберем за име.“

Така назовали новото си огнище на влечението, което отъпквало пътеки между Коровча и Джумка, между Борилци и Кутрево, между Камбурче и Колника, влечението, от което щуреят буболечки и зверове, птици и люде. Това влечение е по-лакомо от глад, по-силно от страх, по-издръжливо от свян, по-неугасимо от пламъци в плевня.

Живели-ненаживели се тъдява в проклети години някаква Кипра и някакъв Гецинка. Луди-млади се обрекли един на друг край чешмата Душка с вода, що засилва щението и цери душеболие. Разлъчили ги по-късно в Сарафовата воденица.

Чешмяното ручейче, ако не потъне в пясъка или не го изпие каталясалото светило, изпълзява от Душка до воденичния яз за една небесна копраля време. Кипра и Гецинката избродили този път за цели пет извъртания на земята около слънцето, защото за тях това било разстоянието от Едема до Ереба.

Не е било толкова отдавна, за да е приказка и не толкова близко, за да е зловестие, от което прималява под лъжичката.

* * *

На Илинденския събор младите, на които е дошъл редът и е излязъл късметът, за пръв път се хващали на едно хоро с изпотени от притеснение и мерак длани. По-куражлиите, ако успеели незабелязано да се шмугнат в дренака и лешката, вършели онова, което хората не прощават, а светията благославя с гръм, светкавици и весел дъжд сред лято.

В гората има ред, който се командва от слънцето и се помни от всяко семе повече, отколкото людете помнят и тачат обичаите. Дренката например, замомува ли, напъпва предзиме, цъфти рано, на показ, връзва зелени ушници, зрее последна и когато всичко друго е окапало в шумата, тя вече е отрупана с алени мъниста родилка.

При хората редът е друг. Бащите и майките решават кой да е зетят или снахата. На Илинденския събор се заквасва сватосването. Уговаря се малкият главеж след прибирането на ръжта, големият — по Димитровден, и сватбата след мръсните дни по Божик. На спазарените мъжко и женско оставят най-лесното, а всъщност най-трудното — тепърва да се опознаят и ако е писано, да се харесат.

Но има млади-зелени, които не старите избират и събират, а окатия копнеж, който има зеници и на сърцето и на душата, та и на гърба, а няма уши да чува съвети, закани и проклетисване.

Милуват се тайно и горчиво. Момата пристава или се оставя да я грабят. Венчавката им често пъти е като съзаклятие, само пред поп, който няма право да откаже покаяние на разбойник, та камо ли да не изпее „Кана Галилейска“ за тези, които Всевишният не е спрял, щом може всичко. Те приличат на леската. Тя връзва без пъстър цъфтеж. Пчели не ú стройничат, не разнасят нишани от мъжкото на женското. Плодът ú едрее скришом и зрее бързо, защитен в черупка в зелено клашниче.

На такъв събор Гецинката помами Кипра в честака. Тя го последва като сърна сръндака. Той беше пратил стройници още пред Великден, но нейния баща ги изгони: „На друг съм я нарекъл, и ако Гецинката продължи да се навърта край нас като куче около касапница, ще си има работа с братята є“.

Кипра чак тогава научи, че са я теслимили на Манаси и се чудеше що да чини. Баща ú не върна неговите стройници. Прие сам нишана и обеща да се разберат с техните на събора. Кипра скъса телената китка, увита с варак, златни нишки и перце от здравец, но баща ú тури такъв нишан на нейната буза, та тя не посмя да се покаже пред хората, докато синината не избеля и се разнесе.

На събора Кипра не се хвана на хорото, но техните я назориха. Средният брат вклещи ръката ú, помъкна я след себе си, скъса редицата така, че тя с другата си длан да стисне Манаси. Нейните пръсти ледени, неговите вдървени. Гецинката видя това насилие, реши се и заситни между нея и Манаси. Другият неин брат се втурна да ги раздели. Гецинката се пусна. Брат ú също отстъпи и скачи ръката ú с Манасиевата. Гецинката се отдалечи. Кипра следеше бялата му риза. Тя помоли брат си да я пусне и отиде при дружките си. Щом се увери, че техните не я следят, незабелязана потъна в гората. Заобиколи отдалече. Откри Гецинката. Той лежеше възнак на тревата, загледан в облаците. Тя се прокраде на пръсти и го замери с камъче. Момъкът се надигна и скочи към нея. Ни той, ни тя продумаха. Отидоха нагоре и навътре към гъстото, встрани от козите пътеки, вдън лонгоза, където сватбуват вълците. Спряха на закътана поляна и приседнаха сред висока метличина. Само пиле можеше да ги изварди тука. Кипра досега не му бе позволила да я полюби. Той я гледаше право в очите. Тя не сведе своите. Гецинката дръпна кадифеното пазухи. Откопча двете седефчета на ризата. Заголи бялото гладко рамо. Бръкна в пазвата с боязън, с каквато се търсят голишарчета в хралупа. Не изсъска усойница. Кипра бавно, за да не я убоде съчка, се отпусна по гръб. Два бели гълъба с кафяви човки надзърнаха от пазвата ú. Гецинката ги пое в шепите си. Затвори очи и остави двете пилета да го понесат с неразперени крила. Отвисоко ястреб се захласна по оплетените същества. Гецинката усети на ръката си капка. Кипра плачеше. Стичаха се по бузите ú сълзи като по бяла кожица на посечена бреза. Гецинката пресуши с устни струйките. Върна голишарчетата в хралупата им и легна до Кипра. Ястребът трептеше на място в маранята. Изкряка „Завиждам ви“ и се стрелна в ниското, за да се похвали какво е видял. Сойка отвърна, че и тя ги е издебнала. Тюхка се затюхка като оплаквачка на чуждо гайле. Прокобница закука, че лошо им се пише. Кос весел заспори с нея. Улулица запиука като майка, ранена от мълва.

Сякаш на себе си Гецинката рече:

— Не ще те дам. Ожънем ли ръжта, ще те грабя.

— Ако не ме очукат дотогава като първа ръкойка. Тъпаните не думкат вече. Изведи ме до пътеката и бягай през баира, за да не ни видят.

— Нека ни видят.

— Не познаваш нашите.

Хората се разотиваха. Нейният баща я посрещна наежен.

— Къде беше, ма?

— Коремът ме боли, тате.

— Ще ти дам на тебе един корем. Гледай да не си го напълнила. Марш пред мен.

Не позволиха повече на Кипра и крачка да направи сама. До чешмата — с майка ú. По нивите — с братята. Най-злото от кучетата свалиха от кошарата в двора. Тя чакаше Гецинката да се реши за обещанието си. Но двамата братя го приклещиха на Кенаница, когато караше ръжени снопи към вършилото. И го оставиха в несвяст. Спаси се с пресни овчи кожи. Натъртеното не го отърва от войниклъка и той с вързопче на тояга през рамо, замина някъде в стара България за цели две и кусур години.

Скоро, още след празника Житомер, когато не се отлагат само опела и кръщенки, стъкмиха една никаква сватба и закараха Кипра в Манасиевия дом. На хората не се угажда. Едни честитяха невяста, други — ратайкиня.

На следната година през май, на връх Гергьовден, Кипра роди момиче. Точно на седмия месец след венчилото и на деветия от Илинден. Това беше най-якото и най-едро седмаче, което се е пръкнало откакто се помни.

Войниклъкът се проточи по-тягостен от зандан, но свърши. Неколцината селски от Двайсет и втори пехотен тракийски полк подканиха Гецинката да си тръгнат заедно. Тях ги чакаха прегорели невести и несварени рожби. Гецинката не бързаше, поколеба се даже да остане из Софийските градежи и тука да си търси късмета, но скоро се възгечдиса и хвана друма пеша на юг през Рила и по Места. Под керемида отдъхна чак в Неврокопския хан „Двата гроша“, където отсядаха земляците му. Хапна на вересия и заразпитва стопанина за това-онова. Между другото попита и за Манаси.

— Уж за Манаси питаш, а се надаш за Кипра да ти река нещо. — Ханджията беше неин вуйчо.

— Та и за нея ми кажи. Имат ли деца?

— Имат. Момиче. С какво друго се осмирява такава жена? Кобила да е, с букаи ще я спреш, с калинов гем ще я обуздаеш. Детешките ръчички по-здраво от мъжки ръчища одържат невестината капистра. Цедилка на гърба укротява повече от самар.

— Така е, така е… — съгласи се Гецинката без ищах да пита нещо друго.

Не се кахъри. И твоят късмет ще излезе бързо. Сега моми колко щеш. Цената на ергените се дигна, като на зърното след градушка.

Домашните посрещнаха войника начумерени, че не се е върнал с набора си. Шляел се, докато те превиват гръб до изнемога, за да оцелеят до нова жътва.

Гецинката изтърпя гузен сръднята и се заотборчва с най-тежния труд от тъмно до тъмно. Губеше се из къра по оране, в гората за дърва, на кошарата за отмяна на чобанчето. Не се свърташе из селото, защото се боеше да не срещне Кипра. Веднъж, скрит зад порутен дувар, проследи някогашната си изгора. Тя водеше за ръка чернокъдро момиче. Наедряла беше в снагата. Изпод бялата забрадка две дебели плитки обрамчваха напращяла пазва. Стори му се по-гиздава от всякога. Не беше срещал дори през войнишките скитания по-замайващо от това видение. Не посмя да се издаде. Изчака да отмине.

Наяве не оставаше време да мисли за нея, но обореше ли го умората, Кипра изникваше от мрака и го измъчваше с въпроси и изкушаваше с ласки. Дори видението да се стопеше за миг, пак се връщаше. Такъв сън е кошмар, от който утрото го изтръгваше отпаднал и мрачен.

Спасението беше да бяга далече, да се махне от тука. Да забрави и да го забравят, но усещаше сърцето си втрънено в черна къпина, ашладисана от дявола, да е по-блага от гроздето и да зрее преди него. Другото избавление от самотата и изкушенията Гецинката съзря в неотложно женило, черно-чернило. Разбра това и се реши на нещо, което друг не бе вършил. Той пристана на по-възрастната от него Лина — единствено чедо на заможен стопанин. Нейният годеник не се върна от Солунския фронт и тя отдавна се бе примирила с участта на застаряваща лефтера. Заодумваха го:

„Зет на къща — синигер в кратуна“.

Лина се отплати на Георги, за нея той не беше Гецинка, със смирение, отдаденост и самоотречение в грижата за къщата и за децата, които бърже, едно по друго нароиха.

Но Лина усещаше, че Георги само телом е неин. От първото си либе помнеше истинската драгост. Не се надяваше и от Георги да я вкуси. Даже се боеше да не изчезне спомена от първия вкус на милуването, както се губи сладост от ягода-звоница след оскумина от Сугарева круша. Лининото смирение не радваше Гецинката. А и женското имане приседва. Той търпеше съжителството и семейната тегоба като служба, от която няма уволнение и отрада. Такъв дом е зандан без пазванти и решетки.

Друг такъв имаше в долната махала, чак на другия край на малката вселена, под Пъзлъка. Но там се томеше неволница.

Кипра се надяваше, че Гецинката няма да се върне на село след войнилъка. Тя вярваше, че той не ще се примири с онова, което я сполетя. Искаше ú се другаде да намери късмета си, друга жена да му даде онова, което тя вече не може. А със своята участ тя се смири. След като роди, имаше за какво да живее, имаше заради какво да понесе онова, което ú се чинеше, че не ще изтърпи. Тя вече имаше част от Гецинката до себе си. И това ú стигаше. Нищо, че той нямаше и няма да има при себе си част от нея.

Една злочестина с чернокъдрата нейна мъка я накара да погледне с други очи насилника си. И даже да му бъде благодарна.

Момиченцето заболя от лошо гърло. Тази болест косеше малките деца на село. Прихващаха я като прозявка едно от друго. Рядко нападаше възрастните, но и на тях не прощаваше. Докато се тешаха, че детето е настинало, то забра душа. Престана да се храни и вода да преглъща. Гърдичките му свистяха като запушен мех в кузна, който вече не успяваше да разжари въгленчета в очите му. Тялото му посиня. Чак тогава се уплашиха, та извикаха баба Неда да му бае на счупено яйце. „Късно е за яйце“ — рече тя. Потърси дървена лъжица. Натопи я в първак и занатиска глътката, за да отвори пролука за въздух, но не успя. Тогава потърси масурка, за да бръкне в гърлото, да пробие набоя, а някой да смукне навън, защото тя самата нямала сили да направи това. „Иначе ще изпущим детето — рече, — след минутка е свършило. Друго спасение няма.“

Манаси накара баба Неда да напъха масурката, където трябва. Тя направи това и натисна силно, че детето изохка сякаш проби гръкляна му. Манаси се наведе над него. Изпусна въздуха си и вдишна с все сила. Устата му се напълни с гнойни парцалчета. Детето взе да се дави. Рукна от устицата му кръв, храчки и гной, но задиша учестено и отвори очи. След ден-два се съвзе. Синината избледня. Прояде, на вода не се насищаше. Огънят спадна. Челцето не пареше под майчината длан. Детето се надигна от кревата. Заусмихва се. След седмица защъка из двора.

Не дойде ред на Манаси да му се израдва, защото легна болен от същата болест-иззедница. И вече не се намери куражлия да отпуши с масурка неговото гърло. В огън и зной се запрощава с белото видело. Майка му и Кипра не се отделяха през нощите от постелята му. Едната сменя кърпи с оцет на челото, другата — влажни месали на ходилата. Шетаха край него онемели, всяка преглътнала мислите си. Особено на майка му, иначе бъбрива, личеше, че стиска яко зъби. И това нейно мълчание плашеше Кипра и тя се боеше от мига, в който свекървата ще изстене, ще заприпява.

Манаси се заотнася. Майка му викна попа да извърши бързо причастение. Отчето нахлузи овехтелия патрахил, отвори требника на една от сламките. Запали тамяна, замята кандилницата и зачете ирмоса за агонията на умиращите. Цръпна от потира лъжичка пеяно вино. Комката изтече по брадата на болния.

„Лоша работа, не прие причастието. А с него Бог влиза и очиства от смъртника всякаква плътска и душевна нечистота. Дано е знамение. От мене толкова. Ако можеше да говори, щях да го изповядам. Да се оправя сам там горе без посредник.“

Отчето си отиде.

Чак тогава майката на Манаси изля набраното в душата ú. Уж сина си кудеше.

— Оти, сине, се погуби заради нейното копеле? Оти тя не налапа масурката?

— Недей, мале! — Не можа друго да изрече.

Манаси отвори очи. Даде знак с ръка да се наведат над него. Майка му се наведе, като загърби Кипра, за да не се приближи и тя.

— И да знаех, че ще се случеше, пак щях да го сторя. Детето не е виновно. И тя не е виновна. А ние с тебе ще търпим. — Умори се, събра сили и едва чуто заръча:

— Дай вретено.

Старицата се защура из къщата. Намери вретено. Размота от него вътъка, измъкна прешлена и му подаде стругованото, нашарено с разноцветни пръстенчета, дръвце. Манаси го пое. Взря се в острието като факир в ханджар. Заби го в гръкляна си, завъртя го и го измъкна окървавено. Задави се и повърна. Това го спаси. Но остана гласа му дрезгав до края на дните му. Прескочи трапа. На човек писано ли му е, в капка вода ще се удави, от троха хляб ще се задави. Не му бе писано и надмогна страшната болест.

Не се надмогва лоша дума. И този изтърван душманин не ги остави на мира — старицата — да се яде отвътре, Кипра — в нейните угризения, Манаси — в неговото отчуждаване от момиченцето и честолюбието му настървено да иска чедо от своето семе — русо като койла на майка му или червенокосо като неговия перчем. И Манаси забърза като разгонен. Кипра не се дърпаше. Потиснеше ли я в тъмното, кротуваше като юница в стърга за загонване. Нейната покорност го вбесяваше. Назорваше и себе си, но не я оставяше на мира. За нейна радост, Кипра не прихващаше. Свекървата и Манаси дебнеха да не пие билки. По кошулите ú следяха нейните месечини. Кипра беше решена да помята насила, но това не се наложи. Разбра, че Манасиевото семе не кълни.

Иначе Кипра правеше всичко, за да вървят дните им по волята на Манаси. Угаждаше му в ядене. Гиздеше го с носии и плетки. Отменяше го в усилия. Не се свенеше да му се ревне пред людете. И всичко това не беше престорка, а смирение, щом е предречено от орисниците и.

Но животът — и нейният, и на детето, и на Гецинката — се обърка, когато нечакан Гецинката се прибра на село. От същия миг домът ú се превърна в зандан, който се заключва не отвън, а отвътре.

Киприната неволнина бе по-отчайваща от тегобата на Гецинката. Темелите да подкопаеше, решетките да изпилеше, няма избавление, защото беше прикована с верига не към топуз или към клин в дамар, а към птичка, която единствено влиташе и излиташе безпрепятствено и безгрижно през невидимите решетки.

Година изтече без Кипра и Гецинката да се потърсят. Отбягваха се. Бояха се от случайна среща. От път се отбиваха, от очи криеха.

Но веднъж налетяха един срещу друг на пътеката към Душка. Същински тунел е тази пътека през стеници от храсти и лиани и брястов свод. Натоварени добици не можеха да се разминат, а и люде, ако единият не се дръпнеше встрани. Кипра идеше отгоре, Гецинката отдолу. Тя хич не трепна. Той се стъписа. Понечи да се върне, но го досрамя. Притисна гръб към лианите, свел очи. Тя спря на крачка от него. Загледа го в упор.

— Докога ще бягаме? Няма ли какво да си речем?

— Защо не ме изчака?

— Нали се зарече да ме грабиш. Един кютек те отвърна от клетвата. Изплаши се.

— Не се изплаших. Вярвах, че ще изчакаш.

— Тебе не те отмъкнаха в казармата като брав на рамо, а мене ме задигнаха вързана, със зътъкната уста. Криха ме три дена в Ковачовата кошара.

— Знам, научих, ама късно.

— Не ти се сърдя. Все си ми в акъла. С оня лягам, тебе милувам. И откакто се върна, не знаеш какво ми е. Манаси докосне ли ме, кожата ми се наежва като полазена от гъсеница.

— Какво ще правим? Как ще живеем нататък?

— Утре пак съм на горната нива. Манаси отива на пазар в касабата. Ще те чакам по икиндия.

Така край чешмата Душка отново се събудиха греховни пламъци като в суха трева от жив огън през Горещниците.

Беднотия, кашлица и любов не се крият. Понякога, макар и рядко, късмет излиза на беднотията: или работа ще заспори, или имане ще изрови ралото, или ще се пристъпи осмата божа заповед, за да стане чуждото твое. Всичко това се е случвало в селото. Знае се, щом някой се е спасил от сиромашията, за коя от тези клонки се е хванал.

Кашлицата има лек, ако не е живеница. Минава с отвара от живовлек и лайка, босилек и подбел.

Лъжа е, че от омайниче се залюбва, както е лъжа, че от омразниче се разлюбва. Любов ни от срам бяга, ни от страх чезне, ни от старост минава. За нея няма божия забрана. Колкото повече се крие, толкова повече на мегдан излиза.

Така стана и с Кипра и Гецинката. Първо надвиха страма. После оглушаха за мълвата и одумките. Не трепнаха пред скопената ярост на Манаси. Смалиха се гузни заради съсипаната орисия на Лина. Гнусяха се от задявките на праведници, заламтели за мърсуване.

Единствено се плашеха от Организацията, защото знаеха, че тя наказва безмилостно за прегрешения като тяхното. Околията още тръпнеше от съдилището на ВМРО в село Дъбница, през което бяха прекарани около триста комунисти и земеделци. Стотина не се върнаха оттам. Десетки осакатяха. Мнозина прогониха вън от пределите на комитското всесилие.

Гецинката опита да изпроси развод от Неврокопската митрополия. Завари протосингела да се люлее на стол в сенчестата градина. Разказа с притеснение какъв дерт го води. Протосингелът го изслуша. Спря да се люлее:

„Помня те. По лани идва да купуваш вула. Сега си дошъл да разтуриш две венчилки. Утре ще дойдеш ли за нова вула? Не става така. Елате и четиримата, за да питаме твойта жена и на изгората ти стопанина, та да разберем у кого е кабахата. От сега ти казвам, няма да стане. Тръгвай си. Какво чакаш. Да ти изпея «Колко си булки разбулчил, колко си моми размомил? Маскара! Прелюбодеец!»“

Гецинката не разбра последната дума, но изглежда значеше бетер от маскара. Кипра се надяваше много на Митрополията. Готова бе да се прости със златната пендара за владичина. Като разбра как са посрещнали и изпратили Гецинката, рече:

— Няма живот повече за нас. И да се разделим, и да не се видим даже оттук насетне, не ще ни оставят на мира. Забъркахме с тебе една каша. От каша брашно не се отсява.

— Ако тука няма живот, другаде ще дирим. Моят чичо Георги и твой вуйчо Илия как отърваха въжето? Я къде е Гърция. Ще изчакат амнистия и ще се върнат.

— За нас амнистия ще има на кукуво лято.

— Ако не дочакаме, свят голям.

— Ами децата?

— Моите си имат майка — твоето татко.

— Ти си татко на мойто. Да не мислиш, че Манаси не се досеща?

— Не можем да трътлим дете през пусиите.

Разделиха се сърдити на себе си и на света. След някой друг ден Кипра се оплака:

— Манаси е разбрал, че си ходил в Митрополията. Войводата е научил от протосингела и сега ни разнася из селото. У дома не се търпи. И бой даже ядох.

— Стягай багажеца. Видиш ли, че съм провесил на Гельовата круша пачавра, там ще се срещнем по тъмно.

Плюха си в пазвите и прекрачиха браздата. Изчакаха зората в плевня край село Вязме и тръгнаха да се предадат на андартите.

Затвориха ги в отделни мазета. През този граничен участък преминаха десетина бегълци от нашенските гонения. Нито един не върнаха обратно. Политическите емигранти препращаха нататък, след като изтискваха от тях всичко, що знаеха за българските неразбории.

Заразпитваха Кипра и Гецинката поотделно. Караха ги да повтарят и потретват отговорите си. Те се бяха уговорили да твърдят едно и също. Не сме злосторници, с политика не се занимаваме. Харесваме се.

Гецинката изтърпя няколко шамара и ритника. На биячите не им е за пръв път усещаха дали се крие зверче в човешките хралупи. Кипра не удариха. Накараха я да се съблече като от майка родена, уж да не пренася нещо в диплите на носията си. Изнесоха дрехите, за да ги прегледат внимателно. Цялата застава се изреди да я зяпа. Спуснала едната ръка пред гърдите, другата по-надолу, затворила очи, нямаше как сълзите да избърше, за да не открие съвсем срамотиите си. Плашеше се, че може и по-лошо да се случи, но Господ я пожали. На четвъртия ден ги изправиха пред началника:

— Не сте за нас. Днеска ще ви предадем на вашите власти. Гецинката мълчеше. Кипра се престраши:

— Добри хора сте. Не ни връщайте. Там за нас живот няма. Ще аргатуваме. Не ни разделяйте. Не ни прокуждайте.

— Глупава жено — укори я офицера — какво си харесала на този дръглив селянин. Ти си кераца, ма. Създадена си за хетера. Какви мъже можеш да тъпчиш в краката.

— Молим те, господин началник, като Господ те молим — проплака Кипра.

— Млък! — притури се тантурест фелдфебел. — Развратници долни. Трябваше да пуснем тая хетера на войничетата.

— Стига! Да не си посмял! — прекъсна го офицерът. — Няма грозна любов, Ставро, както няма и гиздав карцер. Водете ги, откъдето са дошли.

На границата чакаше патрул от българската застава. Кипра се надяваше, че подпоручикът няма да е сред посрещачите, но беше там.

Той пое от гърците някакви листове, подписа се и ги върна. Сам развърза Кипра. Подкараха Гецинката с извити назад ръце. Така ги прекараха през селото към някогашния конак. Селяните бяха излезли на мегдана. Знаеха от предишния ден, че ще връщат бегълците. Някой даже удари камбаната, та разлюти свещеника.

Кипра и Гецинката вървяха сред пълна тишина, каквато съпровожда мъртъвците в последния им път. Да бяха ги хокали и замервали кой с каквото хване, щеше да им е по-леко. Ще бранят главите, ще запушват ушите. А от тишината как да се опазят.

Тикнаха ги пак в отделни килери. На разпит заедно ги изведоха. Не се интересуваха защо са избягали. Ясно беше. Питаха ги за какво са разпитвали гърците. С това дознанието приключи, но не ги освободиха, защото чакаха заповед от комендатурата в Неврокоп.

Лина донесе на Гецинката ядене. Кипра не получи нищо. Войничетата внесоха канче с тяхна чорба.

Подпоручикът влезе при Кипра:

— Какво да те правим сега?

— Каквото се полага.

— Гърците облажиха ли се с тебе?

— Не ме барнаха с пръст. Да поживи Господ началника им.

Още откакто дойде в селото, подпоручикът ú беше хвърлил око. Задяваше я. Осмели се направо да си поиска, но тя го отряза така, че повече да не посмее. Заради нея офицерчето се смрази с пунктовия войвода, чийто мерак към Кипра беше отдавнашен и по-ачик. Нищо, че бяха далечни роднини. Знаеше се, че войводата не търпи да му отказват каквото и да било. Додяваше ú. Скришом армагани ú подаваше, но тя не посегна. Манаси не посмя да я отбрани. Войводата се озлоби срещу Кипра и взе да я плаши с Организацията:

— Опичай си акъла. Чу какво е станало със снахата на Крушовския ходжа. И тя като тебе закръшкала, но увисна на крушата.

— Пожали ме. Остави ме на мира.

— Няма мира. Разбери, че си ми в ръцете. Само аз мога да те отърва.

Военните простиха бягството. Гецинката се прибра у дома. Кипра помоли подпоручика да изчака до мръкване. Не посмя у тях да се прибере. Почука на бащиния дом. Приютиха я за една нощ, както се приютява замръкнал пътник в плевня. Баща ú не разреши да влезе в одаята:

„Нека е тука, докато Манаси си я закара, щом не смее сама да се прибере.“

Но Манаси не дойде нито на сутринта, нито след седмица.

Дойде Гецинката. Влезе. Нищо не продума. Хвана Кипра за ръката. Поведе я, без и на нея нищо да рече. Кипра погледна баща си. Той сведе очи. Брат ú остреше колци на дръвника:

— Ей, разбойник, ще ти изшиля главата.

Гецинката не се обърна.

— Защо стоите, бе? — попита братът.

Старците мълчаха. Майката се изпречи пред сина си, не му позволи да се надигне от дръвника.

— Ти ще я прибереш ли? Манаси се отказа от нея. Не се бъркай! Седи мирен! Който я докара до този хал, той да ú бере грижата.

— Мале, ти си побъркана. За смях ще станем. — Вдигна брадвата, но я заби в дръвника.

Портата хлопна.

На ранина се разбра, че Кипра и Гецинката се настанили в урочасаната съборетина, която след затриването на една фамилия без наследници остана църковен имот.

Жената на селския войвода отиде при свещеника:

— Попе, знаеш ли къде са кондисали Кипра и Гецинката?

— Знам. Къде другаде да се денат?

— Как къде? Едно време такива жени ги въргаляха в катран и перушина.

— А пезевенците с мед ли мажеха? Щом Господ търпи, аз какво да направя?

— Не се бъркаш, оти Кипра е от вашето коляно. Даже една „анатема“ не прочиташ.

— А Гецинката пък е от вашето коляно. Хванат ли добиче в чужд икин, нивата не разорават, а гонят айванчето.

— И той е за кютек, ако ни е рода.

— Жено размирна, малко ли е, че пламнаха две къщи. Искаш да запалим двете махали, които двайсет години тепат най-личните си люде заради една „анатема“ срещу Сандански. Знам къде ти е болката, ама що да се прави. Пусти мерак къща гради, къща разваля, та и село затрива. Късканджийка^[2] беше. Такава и ще си останеш.

Горката жена знаеше, че мъжът ú е срамотник. Зазъбица го хващаше от чужди невести. Надушила бе, че щурее най-нагло по Кипра, а тя хич не го и поглеждаше. Запроклетисва и попа, и Кипра, и мъжа си и продължи към плевнята да домъкне кош сено за мулето. Стопанинът ú чужди гайлета оправяше, колеше и бесеше и не береше грижа за своята стока и добитък. Тя погрозня още млада от болежки и най-вече заради глад за мъжки ласки.

С Кипра заедно лазаруваха, заедно момуваха. Уж дружки бяха. Още тогава заблазяваше на Кипра за онова, що е от Бога дадено. Не се отърва от завистта, даже и след като замитка около най-нахакания ергенин в селото и той избра нея измежду многото.

Войводата спази наредбата за съдебно-наказателната дейност. Отиде в града при наскоро назначения околийски пълномощник Аспарух Бесарабеца. Докладва за развратниците. Получи височайша благословия:

„Щом са предупредени и не мирясват, отгоре на това са дезертирали и напук на вашата загриженост живеят незаконно, заслужават смърт. Но много смърти се събраха тази година. Проявете милосърдие. Другата мярка е тояги. Действайте!“

В българските предели македонската организация прилагаше наказания, каквито срещу поробителите в гръцко и сръбско не използваше. Идейните противници и предатели просто изчезваха. Изпиваше ги месечината.

За по-леките прегрешения и най-вече за нарушения против морала и нравствеността се прилагаше „мегдан-сопа“ — от деветнайсет плюс шест, до петдесет удара на голо. Който издържи, невинен е нататък. Който не издържи, минал е през чистилището и е готов за рая.

Войводата събра най-верните си хора. Разбраха се как и кога да действат. Редно беше наказанието да е публично, затова се и нарича „мегдан — сопа“, но се побояха да не разлютят селото. Решиха възмездието да е тайно.

По тъмно заптисаха Гецинката и Кипра и ги закараха в Сарафовата воденица. Войводата надвика кречеталото:

— Видяхте ли докъде я докарахте?

Какво да отговорят на това питане.

— Късно е да ги питаш. Прочети им парастаса — рече най-припряният.

— Съгласно правилника за наказателна дейност на Гецинката се полагат петдесет тояги, а на тебе жено проклета, за мърсуването — деветнайсет плюс шест.

— Защо и двамата? — примоли се Гецинката — Защо и нея?

— Не ни погубвайте. Гърците ни пожалиха. Ще се махнем. Ще идем в стара България.

— Такова е второто наказание. Първо ще си получите заслуженото. Започвайте с нея!

Проснаха я с вързани ръце и крака върху сандъка, в който се сипеше мливото. Смъкнаха клашника, развързаха шутака. Остана по дълга бяла риза. С първия удар извика „оле мале“, при втория се чу само „милост“. Кречеталото, шумът от перницата и броенето на глас, заглушиха стенанията. На деветнайстия удар Кипра стихна. Биячът се подпря на тоягата и погледна войводата.

— Защо спря? До кое отделение си учил?

Двама от мъжете я изтърсиха върху купчина козиняви чували. Прокъсаната риза гизнеше в кръв.

— Прави се на умряла лисица — рече войводата. Мятай я на гръб и направо у майка є. Манаси не я ще.

Четникът не се опъна. Даже бе доволен, че няма пак той да налага Гецинката, с когото бяха далечни сватове, пък и служиха в един полк.

Започна войводата, уж да покаже как трябва да се удря. Освен, че си изкарваше яда заради Кипра, и по-отдавнашен гарез таеше. Гецинката беше от левичарско котило. Санданисти убиха през дванайста година баща му, защото се бил продал на върховистите и произнесъл „анатема“ срещу Яне Сандански. Плю си на ръцете. Накара друг да брои, а той:

„Ето ти една за Кипра. Ето ти втора за татко. Ето ти трета, оти от дума не разбираш.“

Задъха се, изтри потта от челото си и подаде тоягата на тоя, що броеше. „Почни отначало!“

Гецинката известно време охкаше. Напрягаше се да не посреща ударите отпуснат. Престана да стене. Когато отброиха петдесетия удар, вече го нямаше никакъв. Едно счупено ребро стърчеше под плешката. Не го и ръзвързаха. Войводата рече:

„Тоя любовник каба излезе. Ще го зарием край реката. Ще кажем, че сме го пуснали и сигурно е прехвърлил границата. Който продума, да му мисли! Видя какво го чака.“

Кипра не свари слънцето. Свести се за малко, простена и утихна.

Така беше угасен с тояги пламъка, запален от млад, небесен огън, през знойните български Горещници.

В селото, чието име от либене иде, селяните гузни се силеха да забравят случилото се. На Богородичния събор само старият свещенник възропта от амвона, на който се изкачи със сетни сили:

„Всички сме виновни за Кипра и Гецинката. Пред очите ни ги утрепаха като склещени кучета на песъпонеделник. Вината им беше, че се обичаха както малцина от нас. Където има обич, там е и Бог. Не си заслужава името си селото ни. Трябва да го сменим.“

Старият свещеник с треперещи нозе слезе от амвона и се скри в олтара. Чакаха го да мироса казаните с курбана. Но той се бавеше вътре, оборил глава върху мраморния престол.

Черковните настоятели влезнаха при него, за да го изведат под брястовете, където къдяха четири огъня.

— Няма повече да осветявам два курбана. Не ме чакайте. Селото е разцепено, ама небето е едно. За вас курбана е плюскане, муфта. Не е изкупителна жертва, не е молитва.

Съборът се разтури. Селяните се разотидоха. Привечер понесоха аркомите по къщите — за всяка по бакърче, за да не се хвърли на кучетата неосветеното с кръст и босилек ядиво за общата трапеза на живите и мъртвите.